Не билата, а дала цялата себе си
Сто ангела в мене пърхат,
Сто пламъчета разпалващи други,
Аз съм сърцето и пулса,
Живинката, която пулсира в тебе.
Е мене, е мене...
Крехка си, дете, пеперуда съща, приятелко,
приятелю,
тебе,
нея,
него,
всеки,
всички.
Не те познавам още, а сякаш те виждам във всеки полъх на вятъра, който те подмята като малко, крехко листо – като черупчица, на нещо, което е било, на нещо, което ще бъде.
С малките си краченца, пристъпваш едва – родена в тази реалност, а отдавна отплувала в друга – носиш се над всичкото това зло, над пошлото и грозното, което те заобикаля. Фея в свят на мечти и измисленички, пъстрички.
Ръчичките – отчаяно стискали и стискащи и сега тежките учебници, сега са хванали моите и така заедно преплуваме бариерите на времето, в търсене на брегове.
Благодаря ти, Вилиянче!
Изтъкани сме от светлина небесна – виждам я всеки ден, всеки миг, във всяка усмивка – осъзнаваме това трудно – не приемеме, че може да съществува толкова обич и доброта!...
А аз знам, че всичко е свързано и затова се стремя да постигна всичкото – тук и сега – да дам от кръвта си на всеки – да стопя с нея леда.
Огнени цветя над море от леден кристал – малка сферичка полита над замръзналото – и лети, лети, лети, кръжи, носи се над бездната от безумие...
Обича, моли се, топли, дава, обича, дава, моли се.
Почувствай вятъра в косите си.
Слънцето по бузките си.
Погалването по зениците си.
Отдай се.
Вслушвай се.
В себе си.
Дай!
Прости!
Намери себе си, давайки!
Помогни!
Наблюдавам хората – навън, във влака, на улицата, в читалнята, преподавателите си, приятелите си, родителите си и осъзнавам колко сме близки, свързани нишки от топъл, далечен свят – неосъзната вселена от доброта, където сме се срещали много преди - на подсъзнателно ниво.
Как да ме има – блуждаещо пламъче, което иска да прегърне и даде на всички сега цялото.
Как да ме има такава – мен – невъзможната, не билата, а дала цялата себе си – разтворила се и променила наоколо си – своя дом – сърцето - света.
Как да ме има пред мен, като ме няма. Аз съм в сърцата на всичкото, цялото, вселената.
Сънувам наяве – докато ходя, докато съм седнала, докато храня котките, докато пиша и чета, докато се раздавам цялата - тогава летя през пространството.
Има ме – аз съм слънчевото докосване, когато в края на деня притвориш изморени очи и си спомниш за щастието, за доброто, обичта и помощта.
Искам да ти кажа колко много съжалявам, извинявам се, мисля и тъгувам понякога...
Че е можело да бъде различно, че съм можела да се раздам по-добре за теб, да ти обърна внимание по-истински, да те прегърна по-сърдечно.
Да, точно теб, който четеш сега.
И знам, че не трябва да съжалявам, а продължавам да го правя. От обич. За тебе. За света. За сърцето.
Защото обичам.
Светлинки от попилото в мене предавам на света.
Обичта е моята нишка на съдбата, мисия и мечта.
Как да ме има, като ме няма пред мен?
Как да съм аз, като съм във вас?
Чедо на вселената,
Обичам живота.
Обичам те!
~~~
И съм без тебе – сянка,
Спомен за нещо, което е било
И се свивам в пъшкула си
И потъвам...
И само с обич мога да изплувам отново.
Сто страха си крия,
Страхове, които навънка искат да излязат.
А аз си ги крия.
23 октомври 2007 г.
На всички и най-вече на моето майче, което обичам с цялото си сърце и съжалявам ако съм наранила с нещо, в опитите си да дам на всички, които обичам - цялото.
Comments2
Благодаря Ви!