В косите ти бухнали
оплитат се
развихрените ми
мечтания…
И помен си нямат звездите,
че всяка вечер
безмълвно
ги свалям за теб
в мига щом изгреят…
Заспиваш с умора -
угаснала в дневните грижи
за хляба-
насъщния…
А аз те целувам...
И бързам към утрото –
да вдишам съня ти
… а после -
да зърна
капчица Обич
в очите ти…

Дали не прекалявам, когато се опитвам да дам на дъщеря си онова, което ми е липсвало в детството?

Никога не съм се съмнявала в обичта на родителите си към мен. Но и никога не съм чула от тях “Обичам те!” – ето така, казано с две прости думи. Предполагам, че това важи за повечето от моите връстници, чиито родители са били ръководени от принципа “Детето се гали само когато спи”. Представите за добро възпитание са били такива и аз някак го разбирам.

Сега, вече пораснала и в ролята на родител, се питам дали не галя и гушкам дъщеря си разглезващо; дали не й казвам твърде често “Обичам те!”; дали това не обезценява моето чувство и признанието му в нейните очи; дали не губя мярката във външния израз на любовта си и кой може точно да определи тази мярка...

А е толкова хубаво, когато едно малко човече (твоето :) те прегърне и каже: “Обичам те, мамо!” И аз те обичам, мъничка моя... :)

Вчера се прибирах от работа и вместо да си хвана автобусчето вървях около 2-3 километра. Вървях бързо, а на ушите ми бяха слушалките, свързани към моето все още ново телефонче. Слушах си Nadya - Comme un roc, Мариана Попова и Let me cry, U2 и Mary J Blaige - One, Sugababes и Too lost in you от "Love actually" и вървях. Вятъра вееше косата ми, колите фучаха около мен, а аз вървях и си пеех. Беше ми хубаво, освободено. Ритмувах си с ръка и гледах небето. Чувствах се прекрасно. По едно време тичах и продължавах да си пея. Музиката беше на 100% и не чувах рева на двигателите. Не обръщах внимание на прахта, която се вдигаше по Симеоновското шосе. Душата ми пееше и летеше като птичка. Сетивата ми бяха изострени, но не за грозното и мръсното, а за красивото. Така виждах летящите птички, едно врабче, което подскачаше за миг до мен, още едно, което се "къпеше" в прахта, усмихнати хора седнали под шарената сянка на барчето на бензиностанцията... А всъщност преди като минавах по този път, всичко ми се струваше мръсно, грозно и неподредено. Някак зловещо. Но не и вчера, когато просто летях и пеех.
Това бе вчера, но това не значи, че е било само за тогава. Същия се чувствам и сега. Тонусът ми е висок, сърцето ми бие, живея, мечтая и обичам. С думи прости - Чувствам се чудесно! :)
Продължава като стих...