Тази сутрин, на хладна глава препрочетох на писаното.

И се сетих за нещо, което ме впечатли във всички музеи: навалицата от хора, които ги посещаваше от сутрин до вечер, всеки ден от седмицата. Не говоря за чужденци-туристи, а за американци, за американски семейства и училищни класове. Не мога да с представя музей в България, който може да има такава посещаемост. Вярно, музеите са направили всичко възможно, за да е интересно и забавно, всеки да може да задоволи личните си интереси и импулс за дейност, да отговори на своите въпроси, ( в момента в Музея за естествена история има 4 образователни шоу програми в различни отдели, в които срещу малко по-висока такса можеш да се запознаеш по-детайлно и интерактивно с определено нещо – с динозаврите, например), направили са включително това, че в музея Метрополитен американците плащат за такса толкова, колкото искат, (може и само 1$!), а Музеят за модерно изкуство работи всеки петък от 16 до 20 часа безплатно! Тук говоря за една друга култура за семейно прекарване на свободното време, за атмосфера на подкрепа и развитие на естественото човешко любопитство в любознателност, за възпитаване на свободния човек, който си задава въпроси и има възможността свободно да търси и намира отговори. Не ви ли прави впечатление, че чуждестранните лектори толкова упорито и настоятелно очакват въпроси и са доста разочаровани, когато никой за нищо не ги пита. Те едва ли не смятат, че на са си свършили добре работата, ако никой не им задава въпроси. И не знаят, горките, че българинът не пита. Не пита, защото от детската градина до университета акцента не е върху лично придобиваното знание ( „какво тук значи някаква си личност?”), а върху преподаваното знание и в този смисъл въпросите тук се приемат като обида, като негласен укор към преподавателските умения на лектора; защото истинските дебати не се поощряват и най-често се подменят с нещо, което прокарва нечие мнение или е по-удобно за контрол. А през този контрол минават какви ли не глупости, но не и истински различно мнение. С годините българинът се учи да не пита, за да не получи укор, обида или лъжа. Така в края на образователния курс от училището излизат не свободни, а удобни хора, които не умеят да задават въпроси и ако все пак успеят да зададат важен въпрос, не знаят как да постигнат истински отговор.

Спомням си житейският урок на проф. Дж. Родшилд от университета Джорджтаун, Вашингтон, която не толкова ни преподаваше в онези първи години на програма „Стъпка по стъпка”, колкото се опитваше да ни докара нас, учените по друг начин българки, до едно ново знание на базата на собствения ни опит. Тя като че ли дебнеше да зададем въпрос и тутакси казваше: „Добър въпрос. А вие как мислите?”. Поставяше на 3 различни места в залата „Съгласен”, „Несъгласен”, „Колебая се”. Молеше ни да застанем под „нашия” отговор и да формулираме обща групова аргументация. Разгаряше се общ дебат и колкото по-оживено дебатирахме, толкова по-щастлива изглеждаше проф. Родшилд. В тези дебати за нея нямаше правилно или неправилно мнение. Имаше развитие, имаше израстване, имаше живот. За най-добрите учебни заведения на американската образователна система, независимо дали става дума за детска градина или престижен университет, като че ли знанието няма значение само по себе си. То е средство за изграждане и развитие на личността и възможност за по-нататъшно развитие на материалната култура.  Имаше учителки, които бяха доста смутени от този начин на „преподаване”. Те бяха доста неудовлетворени от това, че никой не слагаше етикет „правилно”, „неправилно”, „прието”, „отхвърлено”. За това си мисля, че истински любознателни са точно американците, а ние сме изградили образователна система, която все още прави всичко възможно да убие естественото любопитство на децата. В това начинание много ни е помогнало семейството, в което децата се водят по-често на кафене и ресторант, а по-рядко в музей и ботаническа градина, и на детските въпроси се отговаря с „Млъкни, досаждаш ми”, „Стига си задавал глупави въпроси”. Разбира се, трябва дебело да подчертая, че познавам и млади семейства, които използват всяка свободна минута да водят децата си из цялата страна и чужбина, да им създават възможно най-добри условия за развитие на тялото и душата. Част от тях не са непременно най-богатите, но са най-отворените към света и хората и децата от тези семейства веднага правят впечатление с познанията и културата на поведение сред другите деца.

Второто нещо, което ми направи впечатление в музеите на Ню Йорк беше големият брой афроамерикански семейства и деца в класовете. Моите хора ме уверяваха, че така ми се е сторило. Което пък ме кара да мисля, че за тях това е даденост, която вече не забелязват. Разбирате, че тук ще говоря за ромите и другите маргинализирани общности. Кога ли ще видя толкова ромски семейства в музеите и ромски ученици тръгнали на образователни екскурзии, а не на турове за крадене?! А докато това не се случи, смешно е да говорим за успехи в интегрирането им. Там, в музеите, и гледайки смесените екипи на телевизионните предавания, разбрах колко естествено е избирането на Барак Обама за първия цветнокож американски президент. Той е закономерен краен резултат на дългия 200 годишен път, който американската нация е изминала от гражданската война в защита на поробените негри до днес. Впрочем, България има своя светъл момент, в който сме защитили своите еврейски съграждани. Но докато не настъпи момент, в който ще ни се наложи да защитим своите ромски съграждани и да положим истински усилия да ги приобщим към съвременната цивилизация, няма как да се случи подобно политическо чудо като Барак Обама и то да изглежда естествено на българския обществен хоризонт.

Разбира се, и там има чернокожи, които само натискат копчетата в асансьорите на нюйоркското метро, защото не могат друго да правят, но те поне имат тези копчета за работа, а не ровят в кофите за боклук. И може би тук е момента да кажа,че ако има нещо, което да не ми хареса в Ню Йорк, то бяха камарите добре затворени черни чували с боклук, които от 5 часа нататък постепенно заемат все повече място на тротоарите, в очакване на боклукчийските камиони през нощта, които да ги приберат.

И аз като Шехерезада ще спра.

Отивам на работа.

До скоро.