На 8 юни в Софийския университет бе проведен национален форум на ОМЕП – на българския клон на световната организация на дейците по предучилищна педагогика (за тези, които не знаят за каква организация става дума).

Много се вълнувах, когато разбрах, че ще изнеса доклада си на този форум: Софийският университет е „моето” училище и аз и до сега изпитвам трепет, когато по една или друга причина попадна на неговата територия.

Както и очаквах форумът беше прекрасно организиран – на територията на университета не от вчера се организират научни форуми. Откриването беше в Аулата, а заседанията – в зала 1 на Ректората. Прекрасно чувство предизвика у мен възможността отново да видя на едно място събрани хора, които ценя и уважавам: доц. д-р Е. Русинова, проф. д-р Г. Стоянова, легендарните кадри от близкото минало – едни от създателите на системата на предучилищното възпитание в България Радка Славова и Елена Йовчева…. Г-жа Славова, която е и първи председател на БНК на ОМЕП, представи своята книга „Да прегърнеш времето”. Всички, които се интересуват от историята на детските градини в България ще имат нужда от тази книга, за да я разберат. С удоволствие видях сред слушателите и студенти от Факултета по педагогика. А изпълненията на децата от 137 ЦДГ „Калина Малина” и 171 ЦДГ „Свобода” зарадваха очите и сърцата ни.  Всички участници старателно и с желание да представят по най-добрия начин своята работа бяха направили презентациите към работите си.

Прекрасно, но за кой ли път в последните години се питах: само преподавателите от университета, директорите и експертите ли са „дейци на предучилищната педагогика”? Признавам: преди около десетина години, когато се регистрира организацията като неправителствена организация, аз бях член на управителния съвет. Влязох с наивното съзнание, че тази организация наистина ще представлява всички от системата на предучилищната педагогика. Да, но се оказа, че в управителният съвет беше влязъл като че ли целия академичен състав на факултета по предучилищна педагогика, част от регионалните експерти, някои директори и….само аз детска учителка. Известно време ходех редовно и дисциплинирано на заседанията, за сметка на отпуската си и със свои средства, докато установих, че освен досада, нищо друго не вълнува нито сърцето, нито ума ми. Че този състав на организацията позволява за нейни мероприятия да се представя всичко, за което се сетят амбициозните експерти. Престанах да ходя и отпаднах от организацията, със съзнанието, че тя не ме представя, и че според нейния състав детските учители не са дейци на предучилищната педагогика. За това с любопитство се оглеждах в залата да видя дали за тези няколко години са се променили нещата, както се опитаха да ме уверят някои. Не, не са се променили: аудиторията на форума се състоеше от университетски преподаватели, директори и студенти за слушатели.Учителки бяха само хората, които представяха част от докладите. Чудя се кога тази организация ще определи квота за представителство и в управителния съвет, и в редиците на организацията, и по този начин детските учители, тези истински дейци на предучилищната педагогика, ще заемат полагащото им се достойно място? Кога преподавателите ще пристигат при нас, учителите, с куфар пълен с капачки, парченца плат, хартия и какво ли не от заниманията си с деца, както прекосяваше океана незабравимата за мен и за всички, които я познават проф. Джудит Ротшилд – Столбърг от университета „Джордж Вашингтон”? Забравила съм имената на почти всичките си преподаватели от университета, но не мога да забравя проф. Столбърг и нейния куфар!

Второто нещо, което ме накара да се замисля е викането в микрофона. Аулата на университета е построена преди появата на микрофона и съм сигурна, че акустиката е перфектна. Както и на зала 1. И на двете места съставът беше камерен – около 50-100 човека. Тогава кому беше нужно надвикването в микрофона с всички сили? И как да учим децата да говорят тихо и възпитано, като ние не го умеем това? Защото след като се надвикваме тук, нали си представяте какво надвикване пада в занималните, където едни срещу други са поставени 20-30 деца, 2 учителки и една леля. И всяка от страните се опитва да надвика другата, убедена, че който успее да извади най-високия глас, той е победител и неговата дума ще е окончателна. От тук мисълта ми се отплесна към овладяването на българския език като основна задача и мотив групата на 5 годишните да се превърне в подготвителна за училище група. Вече го писах като коментар към друг пост, но ще го кажа още веднъж: българската детска градина е говорилня. Учителките говорят непрестанно: обясняват, четат на глас, разрешават, обясняват, хвалят и укоряват. Помощник- възпитателките повтарят почти в обем 2/3 говоренето на учителките. А децата? Децата слушат избирателно около половината от това, което им се говори, защото самите те са заети да ни обясняват, да ни се хвалят, оплакват и искат съдействие сега, веднага, тук и на минутата. В немската детска градина, в която бях на практика, немският език не се лееше в такива бедствени количества и на децата се спестяваха 2/3 от приказките на персонала. Те се учеха на навици, а не им се обясняваше защо трябва да правят едно или друго нещо. Там относителната тишина на заети с дейности хора превръщаше думата в злато и наистина изтъкваше и материализираше нейното съдържание. Там и деца, и учители казваха нещо веднъж и търпеливо чакаха то да се осъществи. Така връщаха силата и чудото на думата и ме караха да затаявам дъх и да повтарям като молитва:”В началото бе Словото….”.

А ние? Кога ще върнем магията и блясъка на българското слово?

И третото нещо, за което искам да ви кажа е за презентациите. Минаха няколко години в които представянето на презентации се превърна в част от културата на представяне на доклади и идеи на различни форуми. Хората, и в частност детските учители, се научиха да правят презентации. Но все още не умеят да представят нещата си чрез тях на аудиторията. Разбира се, научните работници и преподавателите от вузовете го правят добре, но нашего брата, обикновения учител, все още не се справя успешно. Включително и аз. (За това и предпочетох „ да се изложа” на сухо, от трибуната, отколкото чрез презентацията си). Когато стане дума за презентация „най-пресния” светъл пример за мен са лекциите на проф. Х. Гарднър. Вярно, едно е представянето на лекция, друго е умението за 10 мин. да представиш изстраданата си едногодишна работа. Най-честите грешки, които съм забелязала на подобни форуми при детските учителки са: прекалено дълги презентации, смесване на съществено и несъществено, „мигащи картинки и летящи пеперудки", а по отношение на представянето – буквалното четене на слайдовете. А майсторите спазват няколко прости правила: 1. Правилото 7 по 7 – Презентацията трябва да бъде около 7 слайда и на всеки да има най-много 7 реда; 2. на подходящи места се поставя нагледния материал и думи или картинки, които да подсещат за подходяща шега или историйка, която да служи за разведряване, но да е в контекста на изложението. 3. В никакъв случай да не се чете съдържанието на слайдовете. Те са за да ни подсещат какво и в какъв порядък да представяме. Е това се сещам сега. Ако някой знае нещо повече за дисциплината „Представяне на доклад чрез презентация” моля да ме допълни.  Изобщо, мисля си, че експертите и директорите трябва да положат усилия и да обучат хората по места в тази посока. Ето, това е нещо, на което учителите трябва да бъдат учени, защото това е ново за нас, а не БДП за всички.

Самите доклади бяха достойни за уважение като тематика, педагогически техники на работа и презентации: Илияна Динева – ст. учител в ЦДГ „Синчец”, гр. Сливен: „Устойчивост на резултати от международен образователен проект в ЦДГ „Синчец”; Елена Аврамова – директор на ЦДГ „Иглика”, гр. Силистра: „Народните традиции, обреди и обичаи, интегрирани в учебното съдържание на детската градина”; Тодорка Обретенова – директор на с. Айдемир (Силистренско): „Естетическите въздействия – условия за изграждане на художествена култура у детето”; Гинка Маринова и Иванка Келчева –ЦДГ „Добруджа”, гр. Силистра: „Компютърът в подкрепа на подготовката на детето за училище”; Даниела Иванова и Йорданка Костадинова, ЦДГ „Роза”, гр. Силистра: Символите и традициите в детската градина – стимул за европейско самочувствие”; Галя Милкова – ЦДГ 3 „Зорница”, гр. Хасково – Идейни проекти за личностно и социално развитие на децата”; Галина Трифонова – ОДЗ 7 „Снежанка”: „Създаване на мултидисциплинарен екип за интегриране на дете с епилепсия – синдром на West в група на детската градина”; Светлана Фидосиева – ЦДГ „Слънце”, гр. Левски: „ Проект от деца за деца – успешен експеримент в детската градина”; Цветелина Симеонова – ЦДГ „Незабравка”, с. Подем, Плевенско: „Атрактивното обучение на 5-6 годишните деца чрез използване на компютрите в детската градина”; д-р Антоанета Чернева – гл. учител в ОДЗ 11 „Знаме на мира”, гр. Перник: Превенция на професионалния стрес в детската градина”; Катя Давидова – гл. учител в ОДЗ 11 „Знаме на мира”: Традиции в образователната приемственост на българската обредност” „Сурва”. Дано не съм пропуснала някой в изброяването. За докладите на преподавателите не мога да кажа нищо, защото те бяха отделени в следващо заседание, на което аз не успях да присъствам.   

Националният форум 2010 година е вече история и само от членовете на ОМЕП зависи следващия да бъде още по-успешен.

Снимките, които направих тогава обединих в малък клип, за да ви дам представа за форума. Моля за да ме извините за качеството на някои от тях - чак в Плевен видях, че някои не са съвсем качествени, но по една или друга причина исках точно тях да сложа в клипа....  

OMEP.wmv