Ех, тези сълзи учителски…
За какво ли не ги проливаме… За щяло и нещяло, биха казали хората, които не познават твърде чувствителната ни даскалска психика, изфинена от непрекъснатото треперене първо да опазим дечицата живи и здрави, а после и да ги научим на нещо добро и умно. Психика, вибрираща от перманентното напрежение, което ни разпъва. Разочарованията и удовлетворението се смесват по неповторим начин и придават облика на почти всеки работен ден…
И ако нервните ни клетки ежедневно умират по много, всекичасно ги съживяваме единствено чрез любовта си към децата. Само тя ни спасява, превръщайки ни в силни, държеливи люде, оцеляващи в битките с горката ни образователна система, която освен да ни души с безумията си, бюрократщината си и да ни удавя в чиновническо писарство, друго не знае, пък и не се интересува…
Този следобед се подготвях за утрешното тържество, с което ще отбележим края на учебната година. И с кой акъл рекох да го озаглавя „Последният учебен час”? Сложих на първия слайд най-отгоре едно звънче да бие и после продължих нататък работата си.
Писах и оформях слайдовете на презентацията, която ще ми бъде опората на урока, и стигнах до последния. А той е редно да звучи като логичен финал. Зачудих се какъв да бъде завършекът. Разбира се, звънчето за последно ще удари, а песента „Хей свърши се таз година” моите деца за първи път ще я чуят от хубав запис, защото тези дни само им я пеех, но без акомпанимент.
И като нахлуха едни картини и спомени от цялата година… Особено от последните дни. Моите първолаци все задаваха въпроси колко време ще продължи ваканцията, кога ще се видим и колко години ще съм им класна – дори с предположения, че сигурно до 12-ти клас ще сме заедно. Може да са малки, може да са първи клас, но те усещаха наближаващата раздяла и се бяха разчувствали. И май им залипсвах още от сега...
Ех, как да останат очите сухи? Как? Боже, дано утре да успея да запазя самообладание, че ако се разплача, съм в състояние да разстроя сума ти народ! Защото – вие нищо не знаете! - аз умея дълбоко и безутешно да се разплача. А обратното – да се овладея, ми е доста трудно. Чак непосилно на моменти…
Днес си спомних за клипа на Тони. Думите на Шлатър толкова точно описват учителя! Учителят, който никога няма да изневери на децата, на професията и на себе си. Достойният, раздаващият се, преживяващият всичко, прощаващият и вярващият в доброто, истината и красотата. Плачещият от безсилие, от разочарование, от обида и яд, но и плачещият заради успехи, заради искрено изказани добри думи… и най-вече заради любовта, която възниква рано или късно в отношенията ни с малките човечета.
Пожелавам на всички съкласници, които утре ще раздават удостоверения, хубав празник! И повече усмивки, не много сълзи!
И ако нервните ни клетки ежедневно умират по много, всекичасно ги съживяваме единствено чрез любовта си към децата. Само тя ни спасява, превръщайки ни в силни, държеливи люде, оцеляващи в битките с горката ни образователна система, която освен да ни души с безумията си, бюрократщината си и да ни удавя в чиновническо писарство, друго не знае, пък и не се интересува…
Този следобед се подготвях за утрешното тържество, с което ще отбележим края на учебната година. И с кой акъл рекох да го озаглавя „Последният учебен час”? Сложих на първия слайд най-отгоре едно звънче да бие и после продължих нататък работата си.
Писах и оформях слайдовете на презентацията, която ще ми бъде опората на урока, и стигнах до последния. А той е редно да звучи като логичен финал. Зачудих се какъв да бъде завършекът. Разбира се, звънчето за последно ще удари, а песента „Хей свърши се таз година” моите деца за първи път ще я чуят от хубав запис, защото тези дни само им я пеех, но без акомпанимент.
И като нахлуха едни картини и спомени от цялата година… Особено от последните дни. Моите първолаци все задаваха въпроси колко време ще продължи ваканцията, кога ще се видим и колко години ще съм им класна – дори с предположения, че сигурно до 12-ти клас ще сме заедно. Може да са малки, може да са първи клас, но те усещаха наближаващата раздяла и се бяха разчувствали. И май им залипсвах още от сега...
Ех, как да останат очите сухи? Как? Боже, дано утре да успея да запазя самообладание, че ако се разплача, съм в състояние да разстроя сума ти народ! Защото – вие нищо не знаете! - аз умея дълбоко и безутешно да се разплача. А обратното – да се овладея, ми е доста трудно. Чак непосилно на моменти…
Днес си спомних за клипа на Тони. Думите на Шлатър толкова точно описват учителя! Учителят, който никога няма да изневери на децата, на професията и на себе си. Достойният, раздаващият се, преживяващият всичко, прощаващият и вярващият в доброто, истината и красотата. Плачещият от безсилие, от разочарование, от обида и яд, но и плачещият заради успехи, заради искрено изказани добри думи… и най-вече заради любовта, която възниква рано или късно в отношенията ни с малките човечета.
Пожелавам на всички съкласници, които утре ще раздават удостоверения, хубав празник! И повече усмивки, не много сълзи!
Успя да ме разплачеш. Днес имах тежък ден. Успех утре !!!
Галя, благодаря! Написах го импулсивно. Много ми помага блога в случаи като този, защото, когато споделиш чувствата си с хора, които те разбират, това до голяма степен действа успокояващо.
Ика, желая ти много радост и лека работа днес и до края на годината.
Роси, отдавна ми е ясно, че ние с теб сме от една порода. За една учебна година много силно можем да се привържем с децата, а когато станат четири…, и на мен не ми се мисли. Със сигурност сълзите са неизбежни.
Русче, и аз ти желая успех днес и по-малко сълзи заради тримесечната раздяла с дечурлигата.
Ели, големи кукли са твоите питомци! А моите, ако трябва да ги сравнявам, поразително ми приличат на котенца (като тези тук, например) - много са милички и много добрички.
Хубава стратегия си използвала, разчитайки на свежото си чувство за хумор, което имаш и което на мен много ми допада. И аз искам усмивки, празничност, веселие и отчитам като голяма слабост невладеенето си, когато силно се развълнувам и ми стане мъчно. Затова е добре да можем да тренираме техники, които да ни помагат в подобни случаи.
Поли, много ме развълнува, а като видях в колко часа си го писала, представям си колко сълзи е имало днес в твоите очите и в очите на малките ти първокласници! Но какво по-хубаво от положителните емоции - взаимна обич и удовлетвореност от добре свършената работа! Поздравявам те с последния учебен час!
Много се развълнувах когато видях клипчето и написаното от теб! Ти както винаги си неповторима и успяваш да уловиш емоциите, които вълнуват всички ни!!
Честито завършване на учебната година!
ЦЕЛУВКИ!!!!!
ЦЕЛУВКИ!!!!!Поклон към всички ПРОСВЕТИТЕЛИ!!!
Късметлии сме с детската обич, Поли. Затова и сълзичките в очите ни ще ги има при всяка раздяла. Весело лято!
Сълзите от споделена обич са красиво нещо. Развълнува всички с тази публикация, Поли! Някъде четох твое споделяне как си направила сайт на начален етап /държа да отбележа-огрооомен труд, огрооомна придобивка! /. Но никой възрастен не е казал нищо.Няма и да кажат.Причини много.Но понякога децата са по-мъдри и без думи дори, казват всичко важно.
В такива моменти често си мисля: колко професии дават охолен живот, лукс, удобства. Но колко ли от тях подаряват такива чувства? И си казвам, че дори заради дори един такъв миг, си струват всички тревоги, напрежение, проблеми... Е, ние сме си учители. Нашият вътрешен свят е на друг тип захранване.И без сълзи как!
Колеги, коментарите, прочитите, оценките говорят колко сходно преживяваме подобни моменти. Изглежда само ние си знаем защо… Ще обясня какво имам предвид.
Моето тържество мина чудесно по думите на една мама, която ми е колежка, и по мненията на няколко други майки. Но така и не възникна момент, който да ме извади извън равновесие и да ме насълзи. Цялата среща премина съвсем спокойно. Чак се замислих дали пък силните емоции не са само в моята душа… И стигнах до извода, че вълненията са си най-вече мои и на децата. Много малко родители може би са ги почувствали.
Изводът си има и добрите страни – действа в известна степен успокояващо и отрезвяващо.
Сега ще ти кажа как съм, Роси :) Преди малко се прибрах вкъщи, но с травма.
Веднага след класното ми тържество и последващия педагогически съвет отидох да изпратя една абитуриентка, та до преди малко.
Когато излязохме от ресторанта, се загледах във вечерното небе, озарено от неоновите реклами. Беше толкова красиво, че ми се прииска да го снимам. Извадих фотоапарата и, без да преценя височината на един бордюр и без да гледам в краката си, паднах от него. Оказа се прекалено висок.
Глезенът ми се огъна като пластмасова бъркалка за кафе и в следващия миг осъзнах, че съм си навехнала крака и не мога да стана. За секунди той се затопли и при опита си да се изправя, установих, че се налага да търся опора. Малко по-късно попремина болката, но накуцвам сега.
В момента съм с бинтован крак и се чудя кога ще ми мине, за да си бъда пак пълноценен човек и да се движа нормално.
И това успях да свърша днес, Роси. Да се пребия...
Ели, такива случки знаеш ли как си ги тълкувам? Като знаци символи на съдбата, които трябва да се разчетат.
Когато един човек върви и гледа все нагоре, за да се любува на безкрайното синьо, рискува да не забележи земните опасности. И обратното, ако реализмът така ни е погълнал, че вървим, забили поглед в краката си, няма да видим красотата на безкрая и да й се възхитим.
Просто винаги и във всичко трябва да се търси мярата. Случката ме накара да стигна до следния извод:
Да не забравяме, че за разлика от птиците ние, хората, сме създадени без крила. Стремим се към височините, но възможностите ни са ограничени, защото движението ни напред се осъществява само, ако здраво стъпваме на земята.
Уф... тези сълзи... Не знам дали е от професията или просто аз съм си ревла, ама сълзите ми са вечно на клепачите. Колкото съм си усмихната, толкова съм си и ревлива. Малко ми трябва. Това е една от причините да не подготвям традиционните празници за мама (със стихотворения и песнички), защото ще си изплача очите още на репетициите, а да не говорим за празника.
Миналата вечер правихме родителска среща за отчитане резултатите от външното оценяване. При споменаването на последния учебен ден и предстоящата раздяла с децата, очите ми плувнаха. А съм с тях само от една година.
Скоро си говорихме с децата по този повод. Казах им, че е същото като да реша да осиновя дете, да го гледам 4 години у дома и в един момент неговата рождена майка да реши да си го вземе. Ще ми се скъса сърцето от мъка... Така си страдам за всеки випуск. Но това си е част от професията...
Желая на теб и твоите ученици весел празник и незабравимо лято!
И аз благодаря, че има майки като Вас - да ни разбират и да оценяват усилията ни. Изключително важна е обратната ни връзка с родителите... А най-ценни са контактите ни с майки и татковци с висок емоционален интелект.
За разделите... Много дълго време прекарваме с нашите ученици: общуваме, съпреживяваме, привързваме се. За една година, например, моите първокласници коренно се промениха - от малки неориентирани дечица, които през септември и октомври не знаеха къде са и кои са, сега вече се превърнаха в отговорни хора, които са осъзнали, че имат както права, така и задължения.
Мисля, че успях да ги спечеля за каузата "училище", което беше най-важната ми цел - да заобичат училището с всичките му изисквания и трудни правила.
Роси, чудесно е приключването на учебната година да е навръх празника, но в софийските училище не е прието да бъде тогава. Успех ти желая!
Пази крака, тези травми не са безобидни, както си мислим!
Мила Поли, сълзите ни са винаги на очите при раздяла с учениците!...И аз си мислех, че с времето ще отшуми това силно вълнение, но то си стои и напира особено в най-важния момент! Светъл празник!...И никакви травми!
И на мен ми предстои раздяла. Моите деца продължават в 5 клас. Но не мисля да плача, а искам много усмивки. Е, ще има малко тъга и навлажнени очи, но само толкова. Все пак завършване на 4 клас е повод за радост и задоволство от свършената работа. Защо да плачем!? Аз знам, че наесен всяко междучасие ще са при мен. Ще споделят, ще се оплакват, ще се похвалят, даже ще ми пречат на подготовката за часа. Но съм доволна, че идват, защото това е знак, че съм им нужна. Все още. Винаги е било така! Сигурна съм, че и сега ще бъде.
Мили колеги, пестете сълзите си! Нали трябва да се съхраним за следващите НАШИ деца. Те ни искат усмихнати, красиви и добри.
Успешно завършване на всички!
Ти ми припомни преди няколко години, когато извеждах випуск... И пак беше последният учебен ден, в който се разделяхме.
В класа, още от началото на учебната година беше дошло едно момченце, което по средата на годината преживя криза заради невъзможността да се впише в класа. Децата го отхвърляха заради неговите по-женствени маниери. Стигна се до там, че момчето избяга един ден от училище и беше заявило, че повече не желае да стъпи при нас.
С майка му се бяхме видели в чудо. А аз като класен ръководител, трябваше да измисля най-адекватните мерки за справяне. Реших, че се налага да работя не с детето, а с целия клас. Започнах на моите ученици да им поставям за домашно, в писмен вид, да мислят над общочовешки теми и ги задължих да посочат с какво ще помогнат на техния ученик да се адаптира към класа.
И те сериозно се поставиха на негово място. Проблемът се реши, но аз заради какво ти го разправям този случай, Гале... Заради последния учебен ден. Тогава това дете ме беше хванало за ръка, не ме пускаше и непрекъснато ми повтаряше: "обичам те, обичам те".
Кой беше написал, че раздялата е едно малко умиране?... Винаги, в такива моменти, ми идват наум тези думи.
Грети, желая ти сияещо от усмивки класно тържество и успешно завършване!
Поли, ето заради това си поплакваме. Качвам сканирана картичка от моя ученичка, която получих днес преди първия час и познай дали започнах! Ох, заради тези мигове си заслужава всичко!
Мила Поли, пресъздаденото е страхотно! А, тази история мен ме разплака, защото аз съм майка на точно едно такова момче с по-женствени маниери. Това, че е единственото дете чужденец в класа изглежда го спасява да не бъде отхвърлен от съучениците си, но така и не успява да се сприятели с момчетата.
Весела ваканция на всички вас, български учители!
А ето и есето на Джон Шлатър , откъдето, може би, идва вдъхновението за спонтанните думи.
АЗ СЪМ УЧИТЕЛ
В продължение на един ден се е налагало да бъда актьор, приятел, сестра и лекар, треньор, търсач на изгубени вещи, банкер, таксиметров шофьор, психолог, заместник-родител, продавач, политик и защитник на вярата. Аз съм парадокс. Аз говоря най-силно, когато слушам най-внимателно. Най-големият подарък за мен е благодарността на моите ученици. Материалното богатство не е моя цел, но аз съм търсач на съкровища на пълен работен ден, който проучва нови възможности, в които учениците му да използват своите таланти, и издирва таланти, които понякога лежат дълбоко заровени сред отломките на нечие саморазрушение. Аз съм най-големият късметлия сред всички, които работят. На един лекар му е позволено да изведе живота на бял свят в един вълшебен миг. На мен ми е позволено да се погрижа животът да се ражда отново и отново всеки ден - с нови въпроси, идеи и приятелства.Един архитект знае, че ако строи грижливо, неговото творение може да просъществува векове.
Един учител знае, че ако изгражда с любов и истина, онова, което изгради, ще трае вечно.
Аз съм воин. Всекидневно водя битки срещу надзъртащото насилие, страха, предразсъдъците, невежеството и апатията. Но аз имам велики съюзници: Интелигентността, Любопитството, Родителската подкрепа, Индивидуалността, Творчеството, Вярата, Любовта и Смехът - всички се стичат под моите знамена и с тяхната подкрепа съм непобедим.
А на кого трябва да благодаря за този чудесен живот, който така щастливо ми е отреден, освен на обществото, на родителите. Защото вие сте ми оказали голямата чест да ми се доверите с великия си принос към вечността - вашите деца.
И така, аз имам минало, което е богато на спомени. Имам настояще, което е истинско предизвикателство, пълно с приключения, защото ми е позволено да прекарвам дните си с бъдещето.
Аз съм учител... и всеки ден благодаря на Бога за това !”
Джон Шлатър