Винаги съм си задавала въпроса как е възможно за някого, който живее в чужбина, да запази идентичността си.
Как се предава през поколенията това, което те прави част от една етническа общност.
Очевидно - на първо място чрез родния език, възпитанието в семейството, спазването на традициите...

Веднага възниква другият въпрос - а нужно ли е това гигантско усилие да говориш на своя език,  да бъдеш различен в един свят, който все повече се унифицира?

Оставям отговора на този въпрос на вас.

Първо искам да ви разкажа за едно наше пътуване през последните почивни дни на месец юни.
В Wisconsin,  който е известен най-вече като Млечния Щат, защото произвежда млечните продукти на цяла Америка, има едно малко градче с 2111 човека население.
Нарича се Ню Гларус. В далечната 1845 година тук са дошли първите заселници от Гларус, Швейцария. И макар че равнинната местност на щата е много различна от планините в родината им, тези хора за повече от 150 години са успели да запазят огромна част от идентичността си.

И точно благодарение на това оцеляват.
В това градче, както в толкова много български селца и градове, поминъкът е малко.
И ако жителите му не бяха намерили друг начин да се изхранват, сега Ню Гларус щеше да представлява онази тъжна картина, в която се превърнаха китните някога селца в  България.

Как живеят потомците на първите швейцарци, дошли тук преди век и половина?
Някои имат ферми, други са на държавна работа в пощата и местното училище (в което учат децата от среден и горен курс).
Има и един полицай :).
Но повечето хора се прехранват  от туризма .

За мен беше огромен шок да видя поток туристи в едно място, което е пет пъти по-малко от Червен Бряг - със същия климат и същата природа.
Да речеш, че са се юрнали да почиват в Алпите,...а то - фермерска земя, малко хълмче накрая на града и малко дървета. И това е.
Нямат дори писти като нашите, и въпреки това са се изхитрили да ползват снега, който тук е обилен през зимата.
Т.е. направили са от това, което имат, целогодишен бизнес.
Как?

Фестивали.
През цялата година, почти всеки месец.
Полка фестивал; празници, посветени швейцарския ден на Независимостта; фестивал на Вилхелм Тел; на Хайди; на стрелците с лък; бирен Октоберфест; Коледни празници...

Плюс характерните за региона демонстрации - как се прави сирене, обаче по европейски методи от 1880 г...

А за зимата - каране на моторни шейни...

Някой е видял потенциал в градчето и е направил модерна бирена фабрика на хълма отсреща. Дори стените, ограждащи огромните машини, са стъклени, за да може туристите да гледат как се прави пивото. После пазаруват в магазина за сувенири и опитват различните видове бира.

Много често тук идват и посетители от Европа - от Скандинавските страни и Швейцария.

И най-интересното за мен - местните жители правят аматьорски театрални постановки, средствата от които отиват за стипендии на даровити деца от Ню Гларус.
Всъщност причината за нашето посещение беше такава - да посетим Фестивала на Хайди, който се провежда в края на юни. От 1965 г. досега в залата на местната гимназия деца и възрастни участват в пиеса по най-известното швейцарско литературно произведение за деца.
Някои от вас може би са гледали филма през 70-те.

И всичко това - и фестивалите; и моторните шейни; и бирената фабрика; и трите хотела; и ресторантите с швейцарски специалитети; и производството на сирене, шоколад, сладолед... -  всичко това са работни места.
Чикаго е само на 2 часа и половина път. Но градчето не е обезлюдено, хората са намерили начин да запазят/създадат работни места и поминък за всички.  Говорят и немски, и английски, дори имената на улиците са написани на двата езика.

Паметникът на първите заселници. На заден план - църквата, построена през 1900 г., и най-новoто семейство в града.

                  Хотел в типичния швейцарски стил

    Цъфнали еделвайси пред Къщата за шоколад и сирене

 Туристи. Не можах да се сдържа да не снимам точно тия коли с точно този цвят :) 

 18 нарисувани крави са поставени пред различни магазини и исторически сгради. Рисунките обикновено разказват за историята/предназначението на сградата. Тази крава е "облечена" в типичен швейцарски национален костюм:

Докато туристите чакат приготвянето на храната в най-стария хотел-ресторант, построен през 1853 г., могат да понаучат нещо за швейцарските кантони:

      Забранено за моторни шейни...Особено през лятото :)

Машини в бирената фабрика. Нямат антикварна стойност :) 

Пиесата за малкото швейцарско момиченце с добро сърце...

Оказва се, че да говориш на своя език всъщност може да бъде модерно, перспективно и  дори - жизненоважно!