Петроград, Ленинград, Санкт Петербург...

        Много имена, много лица, много хора и много живот. Ама живот, ви казвам. Няма нищо половинчато - да ти се усмихнат наполовина, или да те напсуват наум или да живеят назаем нечий чужд живот...

        Тъжни, мрачни, умислени, изстрадали и героични, обикновени, одухотворени, с мъртви лица и живи очи... Не, това не е поредната фотоизложба "Да нахраним децата на Сомалия". Това е онзи реален, "жив", див и груб живот, за който Западът знае само от филмчетата на Discovery и който винаги ми се е струвал така удобно далечен. Обаче не е. Той си е и наш, и ние, колкото и да не ни се ще и колкото и да го отричаме, забили поглед в мечтаната Европа, носим част от него. Друг е въпросът, че отрекли всичко, сме в средата на нищото, и дори не чакаме Годо, а вече и не гоним Михаля. И, което е най-страшното, си вярваме, че дискът, върху който стоим, се движи нанякъде, докато всъщност светът се върти около спрелия диск и едва-едва ни хвърля по някой пренебрежителен поглед.

        Там не е Европа. Там не е и Русия, която мислим, че познаваме от идеите ни за Москва. Петербург е един съвсем автономен свят, със свои закони (на привличането, на движението, на търговията, на общуването... закони да искаш) и собствено сърце, попиляно на хиляди късчета от бомбардировките, но използвало разрушенията, за да се вмъкне във всяка една сграда, във всеки един монумент, във всеки един спомен...

        Няма да ви говоря за архитектурата, няма да ви говоря за историята. Така или иначе, нито ще ми стигнат думите, нито пък вие ще забравите всички предразсъдъци, които имате (което ми напомня, че скоро трябва да ви разкажа и за Истанбул). А и истината никога не е само една - всеки си има своята истина. Всеки си бяга след своята мечта, всеки си търси своето късче земя, което да плаче заедно с него, когато той си тръгва и което да може да почувства като дом, макар и за една нощ. А когато го намери, не се чувства просто щастлив. Изпитва облекчението, присъщо на слепеца, почувствал познатите контури на онова, което му е известно, близко, скъпо; разбира, че неговият свят съществува дори извън онази тебеширена черта, която е теглил около себе си... И се чувства свободен.

***

        Хората, които ме познават добре, могат да потвърдят, че някога тези думи ми служеха като огледало. Вече и аз не мисля, че се познавам достатъчно добре, но огледалото се счупи, макар и грижливо да съм прибрала парченцата в шарена кърпа, завързана здраво, така че нито едно от тях да не се изгуби, и скътана в най-тъмното (или, може би, светлото) ъгълче на сърцето ми.

        Вече не се страхувам.