Може би е един от малкото градове, проектирани в тази ранна епоха като модерен град в Индустан, различен от традиционалния за времето архитектурен модел, с широки прави и успоредно разположени улици. Разположен е на 1418 фута (431 м) надморска височина и е обграден с хълмове от три страни.
През 1835-80 г. градът е боядисан в тъмно розово по нареждане на тогавашния му владетел, махараджа Рам Сингх. Като игнорираш гъмжащите от хора, животни и превозни средства улици, естествено превърнати в нескончаема търговска площ, мястото наистина е забележително. И ослепителният слънчев ден отразяваше това великолепие и го правеше още по-кристално и релефно.


Джайпур - Розовият град на мечтите


Улиците на Джайпур


Хава Махал - символ на Джайпур

Пет етажната сграда е построена е за жените на царските особи, за да наблюдават оттам скрити преминаващите през града процесии. Ложите осигурявали не само чудесен изглед, но имали и добра естествена вентилация.
Проблемът с паркирането цъфна веднага. Не беше възможно да се движиш с кола в този град. Решихме да се отървем от нея по най-бързия начин и да наемем “камикадзе” с рикша за обиколката на града. Навряхме се на първото открито свободно място на тротоара, току под носа на “шефа” на прилежащия дюкян. Като в България, както си правим, и тука е така. Как е хубаво да видиш мили родни порядки. Така и в Индия човек може да се почувства като у дома си. Юрваме се след тълпата, която влиза през една голяма арка към вътрешността на малък площад.
 
В дъното на улицата е разпложен Дворецът на махараджите, който все още се използва под предназначение. Само една част е превърната в музей и е изпълнена с множество магазинчета за сувенири. Купихме си ръчно изработени чехли от камилска кожа и слонче от марбал, най- здравият и красив камък, от който е построена половин (древна) Индия, включително и Тадж Махал. Дворецът е много изящен и добре поддържан, в розово и бяло. Има си и стилно малко ресторантче, закътано във вътрешен зелен двор, декориран със снимки от историята на последните владетели на града. Приготвят хубаво “агнешко задушено”и пържени картофи.

Дворецът


Дворецът - вътрешен двор


Резбован камък (марбъл)


И дядо Коледа имаше, е черен и кинта и 0.20 см, но все пак го имаше и раздаваше и подаръци на децата


Действащата част на двореца, седалище на административната управа на града


Подготовка за новогодишен купон същата вечер - все пак е 28 декемри !

Един от гостоприемните посрещачи на входа на двореца е танцуваща кобра, много добричка и засмяна, само да не се доближаваш прекалено до нея. Входната такса за двореца е около 7 долара и ти дават един голяяям билет с картичка. И на кобрата трябва нещо да се даде, по желание, за да не я насъскат срещу теб!!



Държа да отбележа, че в Индия и Пакистан цените за чужденци са 10 пъти по-високи от цените за местни граждани. На местата за публични посещения, като музей, галерии и т.н., това е обявено официално. На пазара ти определят цената на око, колкото мине и успеят да изкрънкат. Първоначално ти казват някаква безумна цена на нещото, което настоятелно ти предлагат и оттам на сетне трябва да се пазариш. За тукашните търговци това е част от удоволствието да търгуват. Играта на котка и мишка и кой ще надвие с хитрост и остроумие над другия. И все пак го правят с благородство и в угода на клиента. Най-много се затруднявам, като ме попитат: Кажете, мадам, Вашата цена и аз ще я изпълня! Тогава се изправям пред дилемата, колко да му кажа, за да е добре за мен и за да не подценя труда на човека. В крайна сметка, се спазаряваме за наполовина от поисканата сума и и си стискаме ръцете. В Пакистан например, не е прието жена да се ръкува, ама ние европейките жени ли сме вече.

//// Тук ще направя едно малко лирическо отклонение за любопитни факти: Как изглежда жената в една ислямска държава като Пакистан. Преди всичко трябва да е женствена: Дълга коса, маникюр, педикюр, изрисувани с къна китки на ръцете и горна част на ходилата. Задължително златни бижута – престиж. Омъжените си правят пиърсинг, малки камъчета на носа, много им отиват! / ще взема да се надупча в скоро време и аз/ . Дрехите са шалвар и туника, гарнирани с ефирен шал, който се носи неизменно. Жените не се редят на опашки, не плащат сметки и почти никога не пазаруват сами. Дори в болниците се придружават от мъж, независимо дали е съпруг или роднина. Мъжете са на опашките пред гишетата, а жените изчакват, седнали отстрани. Царството на жената е в къщи.

Когато “бяла ластовица” като мен се нареди на опашка за нещо, веднага й се дава път и предимството да бъде обслужена веднага. Раждат най-малко по пет деца и са горди да го правят. Когато кажа, че имам три, ме поглеждат някак си подозрително и със съжаление ! Сигурно си мислят, че нещо не съм добре здравословно или, че мъжът ми ме е изгонил или, че си е взел втора жена и от мен не иска повече деца...А не знаят, че в родната ми страна за това в родилното ни се присмиват !!! Толкова за жените и за женски неща!////

Наемаме си рикша за секунди! На входа на двореца имат стоянка и са винаги на разположение. Голям проблем на такива атрактивни места за посещения е, че просяците и продавачите на сувенири са повече от туристите! Не можеш да се измъкнеш от тях. Впиват се в теб по няколко накуп и те побъркват. Трябва едновременно да дадеш пари за лекарства на майката на едно сакато дете, да си купиш книжка с картичики от града, сувенир – някакво слонче от дърво, хвърчило и още забравих какво! Не е за вярване, но това толкова ти измуква силите, че ставаш за минути като парцал! Възможно ли е така да се отнема енергията от един човек ?! По тези мистични места явно всичко е възможно.

Пак ни метна кочияшът – екстремист.
Искахме първо да видим астономическата обсерватория, съзадена още през 16 век, по време на управелнието на махараджа Джай Сингх. Чрез нея са следели движението на слънцето, луната и изобщо на планетите от галактиката и на тази основа са изготвяли хороскопи. Направихме един бърз тур по маршрута с “магазините”. Посетихме и ферма за слонове, които се дават под наем за туристически трак, а също и се обучават, за да дефилират на традиционния за Джайпур Фестивал на слоновете.






Най-накрая човекът - рикша склони да ни заведе и до Джал Махал, летния дворец на махараджите. Разположен е на 7 км от града, в центъра на голямо езеро, което в момента, за жалост, беше пресъхнало. Дворецът беше в реставрация и можеше да се види само от далече. Архитектурно чудо и съвършенство. Красиво и обезопасено за нежелани посетители. Това е то, да си “махараджа”!



Който е изрекъл фразата: “Да си богат като махараджа” – уцелил е в десетката! Разкоша и великолепието са придружавали махараджите до самата им смърт и след нея ! Добре запазен е крематориума, където са изградени самостоятелни постаменти за изгаряне на всеки член на царското семейство.


Част от крематориума



Изваяни са изцяло от марбъл, в красива комбинация на персийски и хинду архитектурен стил. Вече наближаваше 3 след обяд и трябваше да побързаме за астрономическата обсерватория, защото беше с най-кратко работно време – само до 15.30 ч. Оказа се, че тя се намира на пет крачки пеша от мястото, откъдето наехме рикшата. Ах, тези камикадзе, вагабонти и половина, но какво да се прави! Борбата за живот е безмилостно жестока! Все пак, успяхме навреме да си стигнем до мястото, въпреки, че за тези пет крачки трябваше да си пробиваме път през тълпата цели 20 минути! Нищо чудно, като разбрах, че само жителите на града наброяват към някакви си 11 милиона, без приходящите туристи и прочие.

В такива моменти не мисля за неудобствата и трудностите, които се изпречват на пътя ни на всяка крачка. Вниманието ми е концентрирано върху нещата, до които имаме възможността да се докоснем, да видим и изпитаме дълбочината на смисъла на човешкото съществуване, на постиженията на духа и обичта към живота, на не материалното и не земно измерение на нещата. Падна ми шапката, когато точно в 4 след обяд моя джиджан “Диор”(купих си го с гордост за 6 долара), ведно със слънчевият часовник от 16 век показаха едно и също, точно 4 часа.


Слънчев часовник от 16 век...и още е верен..



Обсерваторията и съоражението, за което така и не разбрахме, за какво е служело

Не бях виждала никога слънчев часовник. Какво е времето всъщност, едно измерение за дадена реалност, но и в двата случая се вижда по един и същи начин- преди 5 века и сега. Аз съм човек, вярващ в реалното и стъпил здраво на това, не съм била склонна да вярвам в някакви други теории. Но тук, това място го почувствах кат нещо нереално, свръхестествено и необяснимо. Изхвърлен далеч от простата човешка логика, се питаш, дали наистина прогресираме и вървим напред в развитието си или догонваме постиженията на древните цивилизации.

Разглеждането на обсерваторията ни отне почти 2 часа. Започна видимо да се смрачава. Побързахме да намерим колата и с нея направихме малка обиколка на града, търсейки хотел за нощта. Решихме да не се връщаме в Дели, да преспим тук и на сутринта да продължим до Агра. В картата е отбелязан второкласен път, свързващ Джайпур с Агра и разстоянието е 226 км. Хотелите, в които попитахме обаче, или нямаше места или не ни приемаха, защото нямали лиценз за работа с чужди туристи. Пакистанската регистрация на колата ни също много ги смущаваше. Добрахме се до една бензиностаниция, с прилично кафене от веригата “Day”, каквито има доста в Индия. Вече бяхме крайно изтощени и обезсилени от целодневния тур, а не бяхме разгледали още и половината от турискическите обекти на града. Но времето, с което разполагахме, толкова позволяваше. За малко дни е непосилно да видиш много неща в тази огромна и бликаща от историческо наследство страна. Непосилна се оказа за нас и мисълта да продължаваме да търсим хотел из адски претоварения от хора и трафик Джайпур.

След кратко “съвещание” взехме безумното решение да тръгнем за Агра веднага. Надявахме се, че по пътя ще е фрашкано с мотели и на спокойствие ще си изберем най-хубавият от тях. Има моменти в живота на човек, когато не трябва да си позволява лукса бъде самонадеян и спонтанен, защото му излиза през носа, нооо......като са ти изсмукали тотално енергията и мозъка ти е задръстен от прахоляци, се случва и това...!!!