In Ветрен Veritas - Репортаж (Иво Георгиев)

Казвам ви: този Трети март, слънцето така печеше, сякаш дядо Боже си беше включил солариума на 6. Пък и нали съботата му е почивен ден… Иначе, този ден, всички ветрове духаха към Ветрен и търсеха истината – и вятърът на живописта, и вятърът на поезията, и вятърът на младостта, и този на музиката, и вятърът - какъв ти вятър! – ураганът на виното. А всичко започна съвсем невинно с откриването на изложбата-живопис на Пламен Вълчев. В малко тясната галерия, “реалистичните” платна на живописеца се чувстваха учудващо уютно. Ще спестя всички титли, награди, участия в наши и чуждестранни изложби на Пламен – който се интересува да си влезе в Интернет, или в най-близката Регионална библиотека и да се “потруди”. Само ще кажа, че картините му са силно въздействащи и за всяка галерия по света – дали във Венеция, или Ветрен, би било чест да ги изложи. Е, ветренските баби, не знам какво ще кажат по въпроса, но аз пък не съм ги и питал.
След това, след няколко снимки с ветренски магарета, съвсем логично и по съседски, се премина в голямата зала на читалището, където не беше топло, но пък за сметка на това миришеше на нафта, което създаваше невъобразим уют. Много хубава зала! Червена! Столовете бяха тапицирани в червено, сцената си имаше голяма плюшена завеса – червена, а имаше и заседателна маса покрита също с масивна червена плюшена покривка. Някои прозорци пък бяха ослепени с мукава, но и това създаваше пак същото невъобразимо усещане като в случая с нафтата (виж по-горе). Както забеляза по-късно divkozel, за разнообразие, на сцената се мотаха и няколко очарователни, дървени стола, каквито аз съм виждал едно време по те-ке-зе-се-тата и каквито сега и да се убиете няма да намерите в никой мебелен магазин. Но чакай, че забравих за какво бях почнал да ви разправям…А – да! Та, това в читалището си беше истинско 3 в 1. Тъй амчи – първо награждаване на лауреатите в детския конкурс за стихотворение и рисунка, второ – награждаване на лауреатите в националния конкурс “Моите 5 нови стихотворения” и трето – концерт. Детският конкурс си е детски конкурс – т.е децата каквото и да напишат, или нарисуват, или изобщо направят – все го правят чаровно. Представяте ли си, ако ние, дъртите лонгури можехме като децата да правим всичко невинно и наивно, с онзи детски поглед на незнанието към нещата. Е, да, ама тогава нямаше да сме дърти лонгури, а деца и щяхме да искаме да станем дърти лонгури. И се получава един порочен кръг – всеки иска да е това което не е, а когато стане това което иска, после пък иска да е пак това което не е, т.е. онова което вече е бил. Ами, аз се оплетох, но във всеки случай, дано да е станало ясно, че бих искал да играя дете в някой филм. Нищо че съм 1.90 м (мога да съм дете на великан!, нали) За конкурса “Моите 5 нови стихотворения” какво да ви кажа, освен да уточня тънката подробност, че всеки трябваше да изпраща своите 5 нови стихотворения. Разбира се, някои от участниците присъстваха духом, други тялом, а трети изобщо даже не присъстваха и по този начин бяха демонстрирани 166 причини (толкова бяха изпратилите стихове) за тези им деяния. Наградените са вече известни, техните творби – също, а журито се е стаило и е по-тихо и от разпукваща се напролет лозова пъпка във ветренско лозе.
Безспорно coolминацията в програмата беше концертът. Концертът беше на бардове. Това са ( внимание, дефиниция!) такива хора, които докато си тананикат някакви си техни поетични експерименти, държат в ръце китари и то по такъв начин, че сякаш ще свирят на тях. Имаше от Бургас, от София, от Пловдив, а един пък беше дошъл чак от група “Денвър”(бас държа, че беше и с басистката си, но без бас). Художниците в залата веднага забелязаха очевидното, че бардовете носят по-малки бради от тях и може би поради това, те ( художниците) бяха сред най-бурно аплодиращите тези с китарите. Несравнимо блажени моменти се поръсиха с песните в залата. Незнайно защо обаче, децата дружно си тръгнаха, пушачите масово излизаха да пушат (и обикновено не се връщаха), а Гриша Трифонов дори събуди един прилеп, който полетя, полетя из залата, но като установи, че няма да се пее поп-фолк, побърза да се скрие в една капандура. Аз бях готов да поспоря върху вкусовете на децата и на прилепите, но го оставих за после. А тя после стана една…
Вече споменах за солариума на дядо Боже, но сега трябва да спомена и за лунното затъмнение. Ааа, не - преди това нека кажа как всички дружно атакуваха ресторанта с елитарното име “Елит”. Столове и сервитьорки имаше за всички, а мезета и палачинки само за тези, които си ги поръчваха. След това започна волната програма. Мале мила… Затракаха китари от няколко гнезда едновременно, зареваха гърла, чуваха се викове, наздравици, усмивки, охкания, поздравления, поръчки за скара, опашки пред тоалетната, размяна на телефони, на книги, на мезета, на места, излизане-влизане, разговори, пак ревящи гърла (те не че са спирали, де) повторно поръчване на скарата, но този път с пържени картофки, запознанства, потупвания по рамената, объркване на китарите, както и на сервитьорките, македонски песни, тракийски, руски, гръцки, френски, английски, сръбски (или скарата беше сръбска?), родопски, обсъждане на етническия въпрос, на конкурса, джедайска ръченица – на китарата: Невен Кидеров, после “от Дунав до Бяло море”, пак опашка пред тоалетната (извинете, ама аз какво съм виновен че wc-то е единично!), Ками Кондова рецитира, на друга поетеса ( а! – наистина) поличката се скъсяваше с всеки час, а сервитьорките тръпнат друг път не видели, от гърла живи да излизат таквизи децибели…И изведнъж – ни в клин - ни в ръкав, дойде лунното затъмнение. Лунното затъмнение, това е все едно по голото теме на бургаски бард да вземе неумолимо да настъпва коса. И като се появиха цяло ято музи, като затанцуваха около лунното затъмнение, като се развилняха, а онези поети и бардове като се защураха и те – нагоре ли да гледат към лунното затъмнение, или към поетесите и лауреатките край тях, обвити в ореол. Ох, лунното затъмнение направи доста пакости онази нощ. Една поетеса заяви, че мечтата й е да стане ветренска баба. Един от бардовете пък останал така зазяпан нагоре към лунното затъмнение и до сутринта не мръднал. Всъщност – мръднал! Други трима написали 17 стихотворения, докато се къпели в минералния басейн на Варвара. Емгето и azz, те пък за по-лесно тръгнали направо за Бургас, щото, там лунното затъмнение щяло да е двойно ( отразено в морето, или в очите на azz, не се разбра ), а едни други пък понеже хотела им се казвал “Трънски”, а те искали да спят в хотел “Глог”, драснали за Пазарджик и после дирите и парите им се губят. Най-потърпевш се оказа divkozel, който си забравил китарата и зарядното в читалището, а от настоятелството настоятелно му обяснили, че ще си ги получи при следващото лунно затъмнение.
И някъде в цялата тази галимация, с отпечатъци от лунно затъмнение и умора, вино и пациентки, можеше да се види ДимитърГ – човекът за който всички пътища водят към Ветрен, а във Ветрен всички улици, рано или късно водят към неговия кабинет и който бил в основата, казват, и на лунното затъмнение и на културните празници и на куп други магарии…

И тъй някак потайно и даже полека
във Ветрен останаха двайсет човека…