След мама даже въздухът се срути

и болката смали ме във зачатък.

В епохата на немите минути

крещя безгласно как ли-нататък

ще дишам, ще заспивам, ще се браня

от почерка безрадостен на дните,

щом моят дъх лежи на наковалня

премазан с чуковете на сълзите...

И както хлипах мама се завърна

през буквените порти на стиха ми,

дочула моя вик да я прегърна.....

И тя скръбта ми тихичко нарами,

с усмивката си кротко я стопява

във мъдър и безкръвен отпечатък

сред днешната ми болкова държава.

И с мама продължавам по-нататък....