Ух, съжалявам, ако ви досаждам вече, ама съм на поезийна вълна тия дни и искам още едно любимо мое стихотворение да споделя. Знам го на изуст, пиша го тука и вие да му се нарадвате и барем някой се сети кой му е авторът, щото в тия детски споменици някак си така целенасочено се избягва неговото упоменаване...

На този свят в житейската гълчава

най-много съм усещал близостта

на три неща, които изброявам:

Любимата, Приятеля, Смъртта.

Любимата - със име и без име,

Любимата със много имена,

зелена светлина, изгряла зиме,

среднощно слънце, утро със луна,

задъхан вик в мълчанието пусто,

бодлива роза на самотен хълм,

която ме ранява с нежно чувство,

че вечното изкуство не е сън.

Приятелят - различен и еднакъв,

със свои грижи и със собствен глас,

но който в радостта ми не е плакал

и не е пял, когато плача аз,

с когото двойно на света живея,

но без да бъда тъжно раздвоен,

с когото общо, под една идея

върви несъвършеният ни ден.

А пък Смъртта - за нея нямам думи,

тя може да лети и да пълзи,

да влиза тихо в празниците шумни

и да крещи в най-тихите сълзи.

Да има Смърт! Но нека е такава -

да свърши с мен, но не и със света

и някой друг след мен да изброява:

Любимата, Приятеля, Смъртта.