Посипвам си главата с пепел. Отдавна не съм писала нищо по темата, но това не мога да го пропусна! Въпреки, че гостите и пишещите в Поезия го знаят това стихотворение:


АНЕЛИЯ ГЕШЕВА

 

 

ЗАЩО СИ ОТРЯЗАХ КОСАТА

 

Започна да прилича на въже,

което се превръщаше във ласо.

А във табуна имаше мъже,

които подозираха коя съм.

Сестра им бях – поне до оня ден,

когато се разсипах като стомна

и те видяха дявола във мен...

Красиво беше. Беше и удобно.

Не ми постлаха цялата земя,

не искаха да се покажат смели.

В косата ми поникнаха цветя –

като на Пролетта на Ботичели.

А след това пчелите – като дъжд

познаха медоносните скрижали,

но нямаше ни кон, ни звяр, ни мъж –

така отчаян, че да ме погали.

Косата ми тежеше от роса,

а беше сенокосно, жадно време...

Очи затварях, вярвах в чудеса –

и гривата ми ставаше на стреме.

А после се превърна в здрава връв,

във битие, което си отива.

Така косачът ме докосна пръв.

И пръв не забеляза, че съм жива.