Толкова много искам да видя.

А имам само няколко милиарда

безвъзвратно отиващи си секунди,

по една, по две, по милион.

Искам в кутийка да си завардя,

за да ги похарча, по възможност, безумно,

да поживея със себе си в тон.

Всичко ми се ще да запомня.

Всяка стъпка. Всяко ‘не’. Всяко ‘да’.

Огледалото и празния лист хартия.

И даже досадното хленчене.

В снимки обаче не мога да побера

целия свят, дори да открия

апаратче с толкова широкоъгълни лещи.

Да разказвам искам, и да пея.

Понякога ще пиша бързи стихове

върху ролки от касов апарат.

Понякога ще тракам на пишеща машина

в анданте, алегрето, форте, но не и пианисимо,

за да узнае вселенската тишина,

че не съм отминала, че ме има.

Или поне ме еимало.