Майсторът храма градеше;
Бяло девойче- му слънце,
сянка душата му беше,
ден подир ден я зазижда.
Тя на момчето е либе,
дето му камъка дяла.
Идва вода да му носи,
яка снага да му пие
с черни очи черешови,
Майсторът жаден да ходи,
залъкът да му присяда.
Майсторът вдигаше храма;
Бяло девойче му грее,
сянка душата му стана,
взижда я бавно, линее.
Либе е тя на момчето,
дето по камъка бие,
носи вода във стомнето,
ала снагата му пие.
С черни очи черешови
стрелне го-„ хайде обяда”
Майсторът жаден се трови,
залъкът все му присяда.
-Давай момче ,че на есен
трябва камбана да бие,
сватба хоро да извие.-
Майсторът вика му бесен.
-Пръстите ще си поломиш
с празна кесия ще одиш.
Момъкът ужким внимава,
ама момата поглежда,
ей тъй, набързо, под вежда-
камъкът пак на две става.
-Хората чупят каруци!
Ако не си братов сина,
чепката ще ти откина-
майсторът стиска юмруци-
-Тази мома зарежи я
друга си имаш от наш`те.
Зимата-блага ракия-
вече годиха те ваш`те.
……………………….
Тъй ден след ден си минуват:
Майсторът все нещо вика,
младите нищо не чуват,
искат се- лика прилика.
…………………………..
Късно е- казва кръчмарят-
Що ти го няма момчето?
Гладно ще оди –затварям.
Вече се свърши мезето.
Майсторът пие, въздиша,
болно сърцето го стяга-
борч ли е да го отпишеш,
звяр ли е да му избягаш?
Знае, момчето го няма,
щото е пак на седянка,
има изгора голяма-
убава бяла Стоянка.
„Ех, старост, старост-нерадост,
де ми е буйната младост?”
Легна жена му с огница.
Легна и вече не стана.
Беше му като светица,
хубава, росно засмяна…
Майсторът пие, сълзица
капва в мезето солено.
„Съща е, като сестрица
само че младо, зелено.
Няма вдовец да го вземе.
Няма! Момчето залюби”.
Майсторът пие и дреме,
силици в нощите губи.
Дигнаха черквата вече
Ето- зографът я пише
Майстора болест го свлече,
падна, не може да диша.
Черквата я осветиха,
Майстора после опяха.
Легна в алеята тиха,
гледа черковната стряха…
Там му душата остана,
взидана в яки темели-
всеки ден чака Стояна,
гълъб на стрехите бели.
всички ключови думи