Ако чалга песните имаха такива текстове...
Ама не би... :)

Към този танц определено имам слабост, но и това е много добро:

ТАНГО

на Н. Йорданов

Успехът
е красивата жена,
която обещаващо ми кима.
Какви антични форми!
Сатана,
Ти чакаш знак от мене ли?
Води ме!

Ще я поканя на едно танго:
да чувствам
как божествено дъхът й
опива ме,
как бесният нагон -
в кръвта ми блъска,
разума ми мъти!...

И докато във танца се въртя,
пиян
от свойта бляскава победа -
сдружените очи на завистта
ще ме промушат
с острия си свредел.

Аз ще усетя болката ей тук -
зад темето.
И в миг ще изтрезнея:
танцуват не съпруга и съпруг,
а проститутка със клиента неин.

Ще се стопи под маската от срам
лицето ми...
Но в танца ще се нося,
разбрал,
че аз съм сам,
по - страшно сам
и от стотинка в шапката на просяк...

...А щом играта свърши,
при кого
приют ще търсиш,
жалък прелъстител?...
Освен да чакаш другото танго,
забързан
в марша траурен
на дните си.


Посвещение към "баба, която ме научи на всичко важно в този свят...",
както каза самият автор.

СБОГУВАНЕ С БАБИНОТО СЪРЦЕ

Издъхна кротко баба -
с отворени клепачи...
А аз стърчах край нея
и питах оглупял:
дали да стискам зъби,
дали да се разплача,
дали да се напия във кръчмата от жал?

Разкъсало синджира,
вън дворното ни куче
зави,
петелът духна в тръбата си от яд.
Продумай нещо,
бабо!
Смаленото й трупче
блестеше като жълъд
от мрачния креват...

А беше този жълъд
дъб с царствена осанка.
И аз,
врабец наперен в короната му сврян,
излитах и се връщах под неговата сянка -
с крилца изпокълвани,
с проскубани пера.

Как бързо отмалявах в прегръдката набожна
на яките му клони!
А някакъв щурец
засвирваше,
щом вечер във приказното ложе
сънувах пак Мадоната със своя Младенец.

Светица беше баба!
Имане от сърдечност
в очите ми зарови тогава като в храм.
Раздавах по жълтица на близки и далечни,
когато после тръгнах
към щастието 
сам.

Но щастието вечно като подплашен гущер
прегризваше опашка и духваше...
С ръце
във празните джобове,
с прокъсани обуща
изпращах аз на баба голямото сърце.

И сякаш мойто детство ме близна със муцунка,
когато се навеждах
край зиналия ров -
очите да затворя,
челото да целуна
на мъртвата надежда
за вяра и любов. 

Хаха, не мога да повярвам, че тук има стихове на чичо Наско :)

А той е чичо Наско за мен, защото сме семейни приятели от много години, обичам и уважавам и него и жена му, както и двете му дъщери - мои приятелки.

Наскоро той представя новата си стихосбирка тук, в Димитровград. Бяхме там и беше прекрасно. Той наистина е много добър поет, определено заслужава да стои в тази общност :)

Абре, моме, ти знаеш ли колко търсихме поезията на чичо ти?
Ще се радвам да драснеш нещо негово и от теб някога:)

От стихосбирката "Дамгосан":

ДАМГОСАН

            на Пеньо Пенев

С вой
глутница от помияри
пак препикава твойте кости -
...звучене вехто...,
...теми плоски...
И ти си аут от буквара.

Избухват мините от хули:
Пияница!...
Развратник!...
Търтей!...
И твоят паметник безсмъртен
се срива с гръм на кота нула...

Пощада късно е да просиш.
Защо е тази злост -
не питай...
В държавата на подлеците
поетът
       ражда се
                 дамгосан.

В държавата на клеветата
поезията
                  е
                         присъда.
Днес като вещица я пъдят
на българите от сърцата.

Минута съвест е излишна!
Секунда доблест е опасна!...
Епохата ни
днес
прерасна
в епоха на молци и мишки.

И ти,
поете,
пак си рана...
Но
блед,
нагризан,
горд,
навъсен -
гризачите от теб изтръскай
и удари по барабана!

Дано
под тоновете мерзост
събудиш на доброто кълна -
преди смрадта да ни погълне
и племето ни
да изчезне.


СВЕТОВЕ

Тоя свят е тъй блудкав със шегите си плоски:
грубияни те учат на красиви обноски,

мъжеството ти преливат импотентни влечуги,
тържествуват безличия с твойте лични заслуги.

Тоя свят е тъй низък със коварствата свои:
щом си честен - доносник те наричат копои,

цяла хайка крадци вика: "Дръжте крадеца!",
подлеци за предателство съдят тебе -
светеца...

И какво ти остава?
Пред съда със насмешка
да признаеш вината си - ти си тук по погрешка.

По погрешка на тоя свят съществуваш,
но тоя.
И челото си пръснал -
да потеглиш към своя...


ПРЕДУТРИН

Комините на изток като пръсти
ревниво хващат слънцето във плен -
да пише йероглифите им,
пръснати
по целия небесен пергамент.

Дърветата нахлузват свойте ватенки...
Потегля без диоптри автобус...
А аз,
на мирозданието пратеник,
вървя и пробвам въздуха на вкус...

Измитите копита на паветата
обувките ми ритат
по носа...
И все не смогвам да разчитам цветните
предутринни загадки
на часа...

Кой изцеди лимоните в прозорците?
Нима са вече с пламнали уши
антените?
И как онези хора там
за сянката си спирката заши?...

Но късно е -
градът от свойте две лица
избрал си е едно...
Привет,
нов ден!
И пак ме смилат в мощните си челюсти
заводи с дъх на сяра и цимент.

Опитах се да си представя "Предопределеност" на фона на чалга, но не се получава. Тц... Даже да ги напиша в едно изречение ми се стори странно...