Попадна ми много интересен материал, може би и на вас ще ви се стори любопитен.

Източник: http://knigite.abv.bg/gw/gw_1_1.html

Белгерсхайн при Лайпциг, 14 септември 1924 г.

д-р Густав Вайганд

Предисловие

На 7 май 1917 тайният съветник Пенк ми писа в Берлин: "Добре е да използваме окупацията на Македония от немските войски, за да съберем колкото е възможно повече материал, който ще ни позволи да опознаем по-добре страната. Чрез прошение до трона успях да заинтересувам Кайзера и той отпусна за тази цел 50 000 марки. Ето защо там ще бъдат изпратени учени с проучвателна мисия. Сред тях посочих и Вас, защото според мен Вие сте не само най-подходяща там, но и единствената личност, способна да хвърли обективна светлина върху пъстрата народностна картина".

Това беше поводът, който ме накара да се включа в работата на "македонската национална комисия".  По поръчение на пруското министерство на културата се озовах в главната квартира в Ниш, за да обсъдим заедно с учените как да изпълни задачата (те не бяха причислени към войската). Същевременно исках да осъществя и двете цели: специалистите в отличителните облекла и с подкрепата на тиловите служби можаха да извършат своите изследвания; българската страна изпрати шестима сътрудници, а от немска страна участваха около 30 учени, които трябваше да се занимаят с въпроси от археологията, ботаниката, етнографията, географията, геологията и т.н. На мен не ми се налагаше да пътувам, тъй като разполагах с богат материал, който бях събрал по време на шестте ми пътувания из Балканите и го бях публикувал само отчасти. Сега няма да се занимая с този културен и антропологичен материал, защото от Етнографския музей в Хамбург за тези изследвания бяха изпратени в Македония бившия ми ученик д-р Бихан, както и г-н Конитцки. Проф. Тилениус, директор на Хамбургския музей, е запланувал издаването на специален етнографски труд, който вероятно ще излезе следващата година. Двата труда - на музея в Хамбург и моят - ще се допълват взаимно.

Когато през 1919 година приключих работата и отправих молба до пруското министерство на културата да заплати разноските по отпечатването, със съжаление чух, че неизразходваните суми от парите, отпуснати от Кайзера, са изчезнали след Революцията. Последвалото неблагоприятно стечение на обстоятелствата попречи на издаването, а аз едва сега намерих лице, което пое риска да издаде такъв труд.

С удоволствие бих приложил към него етнографска карта, но извършващите се от няколко години непрекъснати промени заради замяната на гръцкото население с турско и емигрирането на българите видоизменят толкова бързо народностната и вярната езикова картина, че такава карта би била остаряла още с излизането й. Предишните съотношения в Средна и Южна Македония се виждат на картата, приложена към моя труд "Аромъните", т. 1. Най-добре са изобразени народностните съотношения в Северна Македония, като за първи път е включен и албанският елемент в картата на Балканския полуостров, издадена от издателство "Флеминг" в Глогау и обработена от Кетлер, така че всеки лесно може да получи представа за това, което съм съобщил за разпределението на националностите. Моите статистически данни естествено се отнасят за времето преди Световната война.

Напълно съзнавам, че разработките ми няма да бъдат одобрени от сърби и гърци, но това не би могло да ми попречи да представя с чиста съвест съотношенията такива, каквито съм ги видял, без да се стремя към похвали или да се боя от упреци, никому в угода; никому в ущърб.

Глава I. Историко-етнографски обзор 1. Античност: македонци, траки, илири

Въведение
Само в две от европейските държави, и то почти най-малките – Португалия и Дания, понятията "нация" и националност съвпадат напълно; всички останали са съставени от различен брой националности, които взети заедно образуват нацията. Най-драстично е смесването в Съветска Русия и във Франция. В последната обаче то не е така крещящо, макар че истинските французи едва ли заемат и половината от общата територия, докато останалата половина е заета от шест различни донякъде разнородни сами по себе си националности (баски, бретонци, фламандци и др.). Общата вековна и славна история, превъзходната френска духовна култура и богатия гъвкав език свързват почти цялата общност в единно цяло и то така, че отделните части и онова, което ги разделя, остават почти незабележими, толкова повече, че във всички области се говори един и същи език. В двуезичните области процесът на пофренчване продължава неусетно и печели почва. Много имена на местности намиращи се във френски говорящите области, доказват до каква степен фламандците са се романизирали. Бретонците също отстъпиха около 15 мили широка ивица, където настъпва френският език.

На Балканския полуостров най-ясно проличава, че факторът, който определя превъзходството и разпространението на езика, е не толкова числеността на населението, колкото по-високата му култура. Тук имаме най-добрата възможност да наблюдаваме как западат и постепенно изчезват националностите. Останките от романите например бяха претопени между гърците, българите и албанците. Пренебрегне ли се веднъж първоначалният език, то националността, следователно народностният дух в общоприетия смисъл на думата, могат да се считат загубени. Ето защо в политиката и в житейската практика принадлежността към една националност се определя според езика, докато принадлежиостта към една нация се определя от принадлежността към една държава.

От подобна гледна точка, а именно, че майчиният език е от решаващо значение, науката обаче не може да се ръководи. Езикът е нещо външно, което лесно се променя и следователно съвсем не е основен елемент на същинския народностен дух. Ако не може да се отрече, че езикът е фактор за характеризиране на произхода на един народ, то все пак трябва да се знае, че сам по себе си той не е определящ и че има конкретизиращи предпоставки: на първо място физическите и духовните качества, на второ място – нравите и обичаите (фолклора), и че е наложително да се подхожда критично, за да се получи яснота върху народностния дух. Затова е абсолютно необходимо да се разглежда историята, и по-специално етнографията, стъпвайки на възможно най-сигурна основа.

В нашия случай политическата история играе само второстепенна роля. Към нея трябва да се обръщаме щом става дума за времето, когато на Балканския полуостров са се появявали нови народи, които са се установявали там за кратко или продължително време. Абстрахирайки се напълно от езиковите различия, нека видим преди всичко кои народи са били тук първоначално, кои са дошли впоследствие, какви са били те, къде и кога са загубили стария си народностен дух. На второ място ще видим дали дирята за произхода трябва да търсим в социалните взаимоотношения между етническите общности, като се запознаем с характера и начина им на живот. И на трето място желанието ни е да се запознаем с езика и националността на населението на Македония, с неговото обособяване, както и с някои статистически данни.

Територия на Македония
В Античността Македония е включвала значително по-малка територия от сегашната. В началото това била само областта по долното течение на Халиакмон (Бистрица) и Аксиос (Вардар), управлявана от местни велможи, произхождащи от Орестида, т.е. областта около езерото Кастория (Костурското езеро). При заробването й от Филип (359 – 336) гранидите й се разширяват значително, а след битката при Херонея (338) Гърция се превръща във васална държава; при сина на Филип Александър Велики (336 – 323) Македония се издига като пьрва сила в тогавашния свят. Но при наследниците му държавата много бързо запада и през 197 г. римляните побеждават македонците в битката при Киноскефале под предводителството на крал Филип V. Когато по-късно Персий, наследникът на Филип, се надига срещу римляните и в 167 г. при Пидна е напълно разбит, римляните разделят страната на четири отделни области със столици както следва: на изток – Амфиполис на река Стримон (Струма), в централната част – Солун, на запад – Пела (за областта Халиакмон) и на север – Пелагония (за областта Еригон, днешна Черна).

Никога вече Македония не се възстановява напълно като самостоятелна държава, въпреки че през Средновековието отделни части от нея, като например Западна Македония със столица Прилеп (Охрид и др.), а след това и Солун като княжество, придобиват самостоятелност за продължително време. Тя винаги си е оставала ябълката на раздора между гърци и българи и в техния спор по-късно се включват със своите претенции и сърбите. През 146 г. пр. Хр. след неуспешен бунт Македония, обединена с Тесалия и Илирия, става римска провинция, но древното й име се запазва до ден днешен и то при всички балкански народи, които прииждат с течение на времето. Същото важи и за разширението й в посока изток – запад; на север понятието Македония включва значително по-голяма територия – до вододела между Вардар и Морава, а на северозапад до Шардаг, (Скардус Монс). Разширението на север е по същество същата територия, наречена по времето на Константин Велики Македония Секунда или Салутарис, докато южната част на Македония се нарича Македония Прима.
 
Кои са македонците? За местонахожението на старите македонци от етнографска гледна точка е писано много, но до окончателно становище не се е стигнало и едва ли някога ще се стигне, поне ако не се намери например надпис на македонски език, който да бъде сигурно свидетелство, но то впрочем би се отнасяло по-скоро до езика, отколкото до народността. С положителност може да се твърди само, че е имало силно смесване на народности. Богатата равнина около устието на Вардар и Бистрица, в която е разположен Солун и която в областта на Вериа и Водена прелива от райско плодородие, още в праисторически времена е била цел и обикновено краен пункт на чергарските племена, устремили се нататък откъм север или откъм запад. Съвсем естествено е, че при това положение не би могъл да се запази хомогенен народностният характер на македонците. Още от най-стари времена тук се е наложила със своето превъзходство гръцката култура, но само от запазените имена на царете не бихме могли да съдим, че носителите им имат общо с гьрците.

Единственото сигурно нещо, което знаем, е, че македонските войници са говорили неразбираем за гърците език и от малкото глоси, които са останади, можем да заключим, че звуково езикът, както и илирийският, спада към групата на западно - индоевропейските езици (езици кентум) и че вместо гръцките придихателни съгласни съдържа съответните звучни преградни съгласни. По тази причина е много вероятно, че тук се касае не за диалектно, а за езиково различие. Опитът на Хаджидакис в труда си Du caractere Helenique des anciens Macedoniens, (Атина, 1896) да представи древните македонци като елини претърпява провал; малък успех има О. Хофман със своя труд "Македонците, техният език и народност" (Гьотинген, 1906). Х. Хирт смята, че македонският език не е нито гръцки, нито тракийски, а е по-близък до илирийския. Някои македонски племена произхождат от траките, например бизалти, крестони и ботеи в Източна Македония, след тях на първо място са пеоните в Северна Македония, областта Пелагония; други племена, предимно западни, спадат по-скоро към илирите, както например линкестите и елимиртите (Тукидит 2,99 и 2,169). По крайбрежнето, а сигурно и в градовете от вътрешността, още от ранни времена са се заселили гръцки търговци и се е разпространила гръцката култура, но в древността македонците все пак винаги са сочени като полуварвари (Тукидит 2,68, Страбон 10,449). Паул Кречмер (Въведение в историята на гръцкия език; с.288) счита, че македонците вероятно са били "народ, тясно свързан с гърците".
Траките [1]
Траките също играят известна роля в историята на Македония, в което ще се убедим, ако спрем вниманието си и върху заеманите от нея по-късно територии. В сравнение със същинските македонци, съсредоточени в град Бероя, днешна Верия (на славянски Бер), те съставлявали основната маса от населението. Най-многолюдният и най-могъщият от древните народи на Балканския полуостров несъмнено били траките [2], които населявали не само цялата източна и централна част на Балканския полуостров, но завладели големи области отвъд Дунав и дори северно от Карпатите и се настанили там. Те се заселили и в Мала Азия и в Гърция [3]. Културата и начинът на живот на траките за разлика от тези на същинските македонци коренно се различават от гръцките. Нека споменем само един пример: траките живеели в многоженство, на омъжените жени със строги мерки била налагана съпружеска вярност, а девойките имали голяма сексуална свобода. Жените се купували, но родителите им, ако имали причини да бъдат недоволни, можели да си ги вземат обратно, след като върнат откупа. Жените обработвали земите и вършели домашната работа, те били главната работна сила в стопанството и се оценявали именно по този показател. Купуването на жени и третирането им като нисши същества и като работна сила е силно разпространено и днес сред македонските българи, но не виждам причина да обясня това отношение към жените с тракийското влияние. Впрочем то е широко разпространено и сред славяните. Особено силно впечатление прави тракийскиит обичай мъжете и жените да се татуират не само по лицето но и по тялото. Намерени са доста глинени фигурки и рисунки върху вази, на които може да се различи татуировката. Касае се за незаличимо нанесени черти, звезди, кръгчета и други фигурки, а също и рисунки на растения и животни. Учудва също и трайността на татуировката при аромънското племе фаршериоти, които от ранна младост татуирали челата си със син кръст или звездичка. Сведенията на някои съвременни пътешественици, които съобщават за същия обичай при гръцките овчари, почиват върху заблудата, че той се отнася само за фаршериотите (вж. по-долу). У тракийските племена раждането на дете не е повод за радост предвид житейските страдания, които очакват новороденото и смъртта на човека не е повод за скръб, тъй като починалият се отървава от мъките, напускайки земята. Във всеки случай подобна традиция не се е запазила при никой от съвременните балкански народи. Наистина мъжете се държат доста хладнокръвно, но жените шумно оплакват мъртвия. Това важи не само за славяните, а и за гърците, албанците-християни и аромъните.

Езикът на траките
Като изключим открития в последно време надпис, който въпреки усилията на Хирт [4] още не е разчетен, то и за тракийския език не разполагаме с взаимосвързани текстове, макар да има голям брой глоси (вж. Томашек, оп. цит.), отнасящи се специално за наименования на растения, географски и лични имена, които със сигурност ни показват не само, че тракийският език е индоевропейски, но и че несъмнено може да се причисли към сатем-езиците. Някои от наименованията на растенията са запазени като например: mozula и mizela, алб. modhule, староалбански mo(а)zula, от което идва румънската дума mazare. Значението на албански е мораво рогче, семена на плевели, семена иа фий, на румънски грах, докато Диоскурид го дава thymos. Това не бива да ни кара обаче да се усъмним в идентичността на думите, защото се касае за един и съши лесно обясним преход в наименованията на тамяна, моравото рогче, фия, граха. Сигурно е значението също така на албанската дума manda – къпина, (в мъжки род) черница, manda ferre – къпина (по-точно черница с тръни). Някои други случаи са от по-съмнителен произход, но е ясно, че тракийски думи се срещат в албанския и оттук преминават в румънския език. Съхранени са и до днес редица тракийски иаименования на градове, местности, реки и планини, например Скупи – Скопие (на турски Юскуб), Астапус – Щип, Билазора – Велес (на турски Кюпрюлю), Стримон – Струма, Скардус – Шар и т.н., дори тракийското лично име Герман. Името на местността Дардания се обяснява чрез албански като Страна на крушите (dardhe – круша). Илирите Траките са заемали центъра и цялата североизточна част на Балканския полуостров, а илирите са населявали северозападната част. Те проникват освен това далеч отвъд Балканите; не само в Северна Италия срещаме илирийски потомци, но и по южното крайбрежие на Апенинския полуостров, където са живели япигите и месапите, чийто език доказано спада към илирийския. Не е известно докъде са стигнали те на юг в Балканския полуостров. В южната си част Епир вероятно е бил под силно гръцко влияние още в праисторическо време, но по-късно последвало проникването на илирите на юг. Северната граница между илирите и траките се определя лесно. Погрешно е да се смята, че някога р. Тимок е била етническа граница. И до днес от двете страни на долното й течение живеят румънци (в сръбския неготински и българския видински край), а по средното и горното течение – българи. Тъй като руслото на Дунав (така наречения Казански проход) е било напълно непроходимо, а по южния бряг все още е непроходимо, то идвашите от север нашественици можели да проникнат на Балканите само от изток или от запад на дивата планина (сега Голубина планина, висока до 1300 м), простираща се между Морава и Тимок и известна в Средновековието под името "Българска гора". Те дошли следователно или от днешна Влахия, или от унгарската равнина. Вероятно са се събрали в долината на Морава, но Шар планина се явява като напречна преграда в югозападна посока. Правата линия от Милановац на Дунав през Ниш към Охрид е приблизителната граница между илирите и траките в древността, между сърбите и българите в Средновековието, а в по-ново време между двата народа се вклинили албанците. Към Македония са се преселвали и траки, и илири, както споменахме по-горе; невъзможно е следователно да се определи точно границата, защото македонците са силно смесени с траки и илири, а по крайбрежието и в градовете – с гърци.

За езика на илирите сме ориентирани много по-малко, отколкото за този на траките; глоси напълно липсват, в илирийската област на Балканския полуостров надписи не са намерени; но има голям брой надписи, останали от венети и месапи. От тях и от личните имена с голяма сигурност може да се определи принадлежността на илирийския език към индоевропейските езици и към кентум-езиците. Езикът, обичаите, битът на илирите съществено се различавали от тези на траките. Без да се впускаме в подробности, може да приемем обаче, че е съществувало заимстване в езика особено на думи от чужд произход и при двата народа, които живели столетия наред при общи граници, а на места и заедно. По-подробно се спира на езика на илирите Х. Хирт в труда си, посветен на Киперт, с.181, а също П. Кречмер в цитирания вече труд, с. 244 и следв.

Глава I. Историко-етнографски обзор

2. Древността: гърци и римляни

Най-напред гърците стъпили на крайбрежието само като търговци. Най-старите колонии са Терма (по-късно Солун), Амфиполис, близо до устието на Стримон (Струма), Метоне и Пидна в залива на Солун  Оттук гръцката култура, а след това и езикът (чрез търговията) се разпространяват във вътрешността на страната. И дори когато страната попада под римско владичество и става римска провинция (146 г. пр. Хр.), процесът на погърчване не може да спре. Сигурно и християнизирането на местните племена от гръцки проповедници е допринесло за погърчването. Още преди отделянето на Източната римска империя не само Македония, но и всички тракийски земи, обхващащи Родопите и чак до Балкана, са под гръцко влияние, за което съществуват неоспорими доказателства. Не бива да си представяме процеса на погърчване като изтласкване или унищожаване на македонците и траките – за подобно нещо на самите гьрци не биха достигнали хора. Точно обратното: под римско владичество и въпреки него гръцкият език печели непрекъснато почва благодарение на изключителното превъзходство на гръцката култура над местните култури, а и над римската, самата тя силно повлияна от гръцката. Гръцки колонии е имало само в градовете и в течение на столетия те нараствали не само поради естествения прираст, но и поради постоянно прииждащите преселници. Поречията на реките Марица (Хеброс), Места (Нестус), Струма (Стримон) и Вардар (Аксиос) стават гръцки говорящи области още под римско владичество.

Езикът на македонците замира, този на траките обаче се запазва само в отдалечените от главните пътища планински области, където живее изолирано местното население от пастири, което не взема никакво участие в политическите борби. Затова и не сме чували нищо за него. Блестящо доказателство за това, че тракийският език продължавал да съществува в отдалечените планински области е, че дошлите по-късно българи заимстват директно от тракийските пастири наименованията на местности като Пулпудева, намиращ се на мястото на днешния Пловдив, въпреки дошлото от ранната древност име Филипопол (наречен така на името на Филип П, бащата на Александър Велики) и римското му име Тримонциум; същото се отнася и до Стара Загора, която местното българско население все още нарича Боруй – име, което сигурно идва от тракийското Берое.

Когато такива думи преминават от един народ в друг, не бива да се учудваме, че настъпват значителни промени, които невинаги са лесно обясиими, като например Дуросторум – Силистра, Бонония – Видин; доказателство за тях обаче са междинните степени в развитието на българския език (Дръстър и Бъдин). Още в шестото столетие Теофан споменава за войска на готи и траки (539), и по-специално за племето беси, което главно в римския период е играло значителна роля. Източните римляни набирали най-добрите си войници измежду бесите. Както е известно, император Маркиан е бил бес, а Лъв I носел прозвището Бес.

Докато на юг от Балкана – в Тракия и Македония – гръцкото влияние е силно, на север от него – на територията на траките и на северозапад при илирите се разпространява латинският език. След романизирането на даките при император Аурелиан римският елемент толкова се засилва, че провинция Мизия изпада изцяло под римско влияние. Доказателство за това са латинските наименования на местности и директни свидетелства на летописци. Прискос, който пътешества из страната още в V век (Томашек, 1, с. 1, 78), съобщава, че навсякъде по територията на днешна Сърбия и България латинският се използвал като административен и говорим език. Знаем също че тукашните епископи в кореспонденцията си с източноримските императори използвали латински език. Естествено и в градовете имало значителни гръцки колонии, но и чрез чиновниците, чрез римските войници и романизираните траки войници латинският език бил пренесен южно от Балкана в предимно гръцките области.

Имена на местности от римски произход едва ли могат да се срещнат в Македония, но не може да се каже, че напълно липсват, като например пренесеното от по-късния период Кимпалонга (1014), което очевидно е Campus Longus с тогавашното румънско произношение Къмпулунгу. И тьй в началото на Великото преселение на народите на Балканския полуостров е имало два основни езика: латинският в Мизия и Западните области около нея чак до Адриатика и гръцкият в Тракия, Македония и по-късно на югозапад. Освен това при тракийските беси се е запазил все още старият местен език, от който се развива днешният албански. Така че не може да се говори за отмиране на тракийския напълно, а за по-нататьшното му развитие като албански със силно влияние на латински.
 
Глава I. Историко-етнографски обзор

3. Великото преселение на народите

а) Готи, вандали, хуни

Когато през IV век хуните предизвикали мощно преселение на народите от Изток на Запад, то засегнало най-напред Източната римска империя, а провинциите Мизия, Тракия и Македония отдавна били арена на опустошителни набези и ужасни плячкосвания. От 376 до 400-та годииа преди всичко вестготите кръстосвали страната и дори основавали постоянни селища, както личи от географските имена у Прокопий, някои от които като Thrasa-dala, Dala-tarba (tarba - thaurp - dorf - село) имат подчертано германски произход. Тяхната основна територия очевидно била Тракия между Марица и Родопите, където вестготите при император Валенс установили своите заселища, а по-късно през V век, остготите се заселват по долното течение на Дунав в Мизия. В Македония вестготите под предводителството  на Аларих идват в 395 г.; около 50 години по-късно идва Атила и се отправя почти по същия път към Гърция. Фактът, че не всички готи са се изтеглили от полуострова през 488 г., а от тях вероятно значителна част е останала, се доказва от обстоятелството, че на Хемус намираме Goti-minores, от които произлиза Улфила. Дори се предполага, че през IX век в Томи (Мизия) готският е силно представен и че се извършват богослужения на готски.

Възможно е, разбира се, в Македония да са се запазили готски етнически групи, но сигурни доказателства за това няма дори и при Типус.

Същото се отнася и за вандалите. Те причинили наистина големи злини в западната част на Балканския полуостров със своите набези и с отвличането на местни жители в робство, но не се установили за по-продължително време по тези земи.

Още в 422 г. хуните предприемат нападения от Панония към Източната римска империя, насочени предимно към Тракия. През 426 г. тръгват на нов поход. Почти десет години (от 440 г. до 450 г.) те се задържат на Балканите и покоряват Източната римска империя, а Атила превръща император Теодосий II в свой данник. Но след това се насочват на Запад.

Германските готи и вандали а по-късно и татарските хуни не оказват трайно влияние върху населението на Балканите, докато нахлуването на славяните има важни и трайни последици.

б) Славяните

Източната римска империя, която става самостоятелна през 395 г., има следния вид от етнографска гледна точка: на запад – романизирани илири, смесени с римляни, а на изток – траки, които в Мизия били силно примесени с римляни, но в планините около Софийското поле и Родопите живеели етнически чисти тракийски племена. Както вече споменахме, на север от Балкана господства латинският, а на юг – гръцкият, който естествено се говорел от гърцизираните много преди това македони и от тамошната смесена раса от македонци, траки, илири и малка част гърци. В VI век след няколко набези на антите на Балканския полуостров се излива пороят на словените (склавини). В 581 г. от тази беда били сполетени дори Епир, Тесилия (град Велестино носи името си от славянското племе велегизити – велегостичи) и даже Ахея. През 583 г. славяните и аварите тръгват към Солун, който отново е в опасност през 597 г. Избухналата чумна епидемия в града и сред обсадилите го войски спасяват Солун от опустошаване. Можем да съдим докъде са нахлули славяните по имената на местностите, запазени навсякъде, където те са се заселили на по-големи групи. Столетия наред областите около Спарта и Елида били населени със славяни и още от ХIII век френските феодали били принудени да се бият с тези славяни, за да запазят своето господство. В резултат на това настъпва пълна промяна в езиковите и народностните отношения.

Малко по-късно в западната част nа Балканския полуостров се установили хърватите и сърбите, а словените преминали долния Дунав и проникнали в Мизия още към 493 г. Голяма част от местните ромаиизирани траки и римляни били погълнати от славянския порой с изключение на ония, които намерили убежище в планините, където съжителствали с избягалите там беси (траки). Те живеели заедно и били принудени да водят мизерно съществувание на пастири, докато живеещите в равнината славяни се занимавали главно със земеделие и животновъдство.  Македония била напълно залята от славянските племена и първоначално само в градовете оцеляло гърцизиранато население; в по-добро положение било то на юг, в близост до крайбрежието и административните центрове на Източната римска империя; по-малка част се е запазила на север, където бих могъл да спомена само Мелник, чието местно население заедно с преселниците успяло да се запази до днешни дни, но други градове като Охрид, Прилеп, Велес и дори разположената доста на юг Едеса (Водена) били напълно славянизирани; в наше време гръцкият език възвръща позицията си. В политическо отношение славяните се проявявали по-слабо, тъй като били разделени на голям брой племена (древляни, северяни, кривичи и др.). Те нямали съзнание за единството на процесите и заради това на източноримските императори не им било трудно да ги държат в подчинение. Промяна настъпила едва след идването на българите в края на VII век.

в) Произход на власите и албанците

С нахлуването на славяните дошъл часът на раждането на два нови народа, които, незабелязани и неспоменати от историците, първоначално се развивали в отдалечени места и в планините. Това били днешните албанци, потомци на траките (бесите), и власите, потомци на романизираните траки и на романските колонисти и войници. В резултат на контактите, а очевидно и на смесването, се получило така, че въпреки големите различия в словесното богатство на двата езика, които принадлежат към съвсем различни индоевропейски езикови клонове, целият им дух и редица флексивни и синтактични особености представят много сходства (за подробности вж. в Глава III). Немалко албански езикови елементи преминават в румънския и такива от латински проникват в албанския, което е най-доброто и сигурно доказателство, че двата народа са възникнали в една и съща област и по едно и също време. Не ни остава нищо друго, освен да приемем, че това е областта между и около София, Ниш, Скопие, наречена от древните Dacia Maditerranea (това име очевидно е доказателство, че и тук е имало многобройни преселения на даките), и Дардания, откъдето извират българските реки Морава, Искър, Струма и Вардар. Може да се смята, че това се е осъществило в периода между 600-та и 900-та година, защото за последен път се споменават латински говорящи войскови части в 579 г. (Теофан,  изд. Бон, I, 394); за първи път обаче за власи, т.е. за техните потомци се говори в 976 г. (Кедрин, изд. Бон. II, 435). Следователно 300 години лежат в историческа тъма, през което време трябва да се е осъществила вътрешната връзка с трако-албанците, от една страна, и от друга, впрочем малко по-късно – със славяните; от този период датират по-старите славянски елементи в румънския, в основата на които е старобългарският и даже предстаробългарският. Северно от Дунав обаче зее празнина в историята от над 900 години, а именно от 270-та до около 1200-та година. Връзки с трако-албанците тук едва ли е имало. Дори само последното обстоятелство ни кара да търсим произхода на власите южно от Дунав, а към него се прибавят още цяла поредица други основания, на които обаче не се спираме тук. В Глава III ще разгледаме по-подробно съотношенията и характеристиката на двата езика.

Бесите са онова тракийско племе, което се е задържало най-дълго и е доказано недвусмислено, че още в VI век те са използвали майчиния си език (вж. по-горе). Това става в същата област, където е и люлката на власите. В ХI век те се явяват за първи пъг като албанци (Анна Комнина съобщава за голям брой нормани, българи, гърци и арванити, които през 1079 г. се отправят през Охрид към Солун). Те напуснали следователно местожителството си и се изтеглили на югозапад, заедно с част от власите и аромъните. За тях се споменава за първи път, че били около Каспийско море и още през ХII век основали "Велика Влахия" в Тесалия. Основната част от власите обаче останала по старите си места, след това постепенно отделни групи се преселили на север в Банат, Седмоградско, а по-късно в Мармарош; още по-късно те нахлуват в Молдавия и Влашко, докато в края на ХII век останалите на Балканите власи играят роля в българската история при създаване на Второто българско царство. Именно този клон, старият основен клон, е изчезнал най-рано. От него не са останали тук никакви други следи освен известен брой наименования на местности в околностите на София и в близките гранични със Сърбия планини, един дял от които и до днес е запазил името Влашка планина" [1]. Вероятно обаче част от тях е тръгнала на юг и се е заселила в Караджова планииа в Македония; аз ги опознах през 1889 г. и описах по-подробно техните обичаи и език. Нарекох езика по името на местността "Влахомеглен" [2]. Меглен е литературната (гръцката) форма на българското Мъглен (мъглив), на македонски Маглен.
 
Това е накратко историята на възникването на албанците и на трите влашки племена – румънците, аромъните и меглените, а четвъртото, което се е преселило в Истрия, тук не е поставено на вниманието ни. Главната обосновка на моите възгледи, почиващи на дългогодишни изследвания, ще изложа в специален труд, тъй като има още много факти, които тепърва трябва да се изясняват при по-нататъшни езикови, етнографски и фолклорни проучвания. Музиката и танците на румынците говорят съвсем определено за балканския им произход. Искам да подчертая, че напълно независимо от Томашек достигнах до същите основни изводи що се отнася до албанците. Радвам се, че моят приятел Х. Хирт в своето тържествено слово за Киперт (Берлин, 1898 г.) въз основа на изследването си на индо-европейските езици обори несъстоятелното, но вкоренило се мнение за илиризма на албанците.  В подкрепа на това становище не се привежда никакъв друг аргумент освен мястото, което, както е известно, е слабо доказателство. Пълната липса на местни думи от областта на риболова и корабоплаването сочат също към това, че се касае за народ от вътрешността на страната, докато илирите са били опитни мореплаватели.

Искам да насоча вниманието специално върху обстоятелството, че образите в народните поверия, тяхната специфика и характер донякъде дори и имената, са еднакви при албанците, българите и румънците. Безспорно румънците са най-тясно свързани с балканските народи, докато живеещите на запад, север и изток от Румъния маджари и руси имат съвсем други култове в народните вярвания. Някои произхождат от гръцката и латинската древност и са се разпространявали сред тях, но обикновено в твърде характерна форма.

Албанската кучерда, която на юг  носи гръцкото име ламя, съответства на българския и румънския змей (българската дума за дракон).

Вещица в албански, румънски и български се нарича striga (от латински); вещерът е на албански, както и на румънски, strigonius (strigua, strigoi) (от латински).

Елфите в албански и в румънски произлизат от Диана, алб. zana, рум. zina. Те имат същите  характеристики като българоките вили или самодиви. Със za глас албанската дума няма нищо общо. Това доказва румънското мн. ч. на zinele. Великан се означава като юдеин и е взето направо от Библията, тъй като някога юдеите били познати само чрез Библията и то като приказен, могъщ народ. Може би от макавеите идва албанското dzud, на български и румънски zid  (zidioara), на маджарски sidovar – Великанска крепост.

Безбрадият, коварният изменник на доброто, на румънски е span, от гръцкото spanos. Формата му с а доказва, че думата е проникнала в румънския език през прарумънския период и то само на Балканския полуостров. Не е случайност, че тази дума не е изолирано явление. Същата роля играе думата безбрадия и в албанските, и в българските приказки, но носи турското название кьосе.

Румънското gog, goga (goglet – глупав, gogleaza – глупост е българското Гога – Георги). Също оттам произлиза албанското gog, gogoli със значение несръчен или тромав великан. Смятам, че това е достатъчно, но могат да се направят още много съпоставки, които имат по-малка доказателствена стойност.

г) Произход на българите

Днешните българи носят името на народ, който има незначително етнографско значение, но толкова по-голяма е политическата му важност. Случаят тук е както при германците: поробителят дава името и политическата организация на държавата, а след това се претопява в масата на победените, било защото те са по-многобройни, било защото имат културно превъзходство или пък и двете заедно, какъвто е случаят с българите.

Българите били степен народ, преселили се от Азия в Европа и се установили в руските етепи между Волга и Дон. По всяка вероятност те са от татарски произход. Арабският хронист Масуди съобщава за тях следното "Те са тюркски народ... много са смели и съседните народи са им подчинени (Маркварт, Източноевропейски етюди, с. 150). В V век българите се изместват на Запад, изтласкани от остготите и така стават съседи на Източната римска империя, с която скоро влизат във вражда, след като през VI  век многократно нападат и плячкосват Балканския полуостров. През VII век българите, притиснати от хазарите, се прехвърлят под предводителството на Аспарух от Бесарабия на отвъдния бряг на Дунав, както изглежда със съгласието на ромеите, установяват своя лагер в близост до Тулча, при днешното село Николицел. По-късно, когато византийците предявяват претенции към други територии Аспарух завладява цяла Добруджа (678) и по-късно Мизия, населена със славяни и романизирани траки, почти асимилирани от славяните. Те се съюзяват с българите и признават техния вожд като държавен глава, за да постигнат взаимна сигурност срещу ромеите, които господстват тогава на Балканите, макар че славяните в Мизия, но не и тези в Македония, успяват да си завоюват известна независимост.

Така през 679 г. възниква обединената държава на славяни и българи. Българите като опитни войни и смел езически народ поели ръководството. Именно заради това ромеите говорят само за българска държава, въпреки че по брой славяните имали числено превъзходство. Неславянизираните траки (по-късно албанци) и романизираните траки (по-късните власи) били малко на брой и нямали особено политическо значение, така че първоначално не играели никаква политическа роля и затова към края на ХII век за тях вече не се споменава нищо. Славяните запазили на първо време делението си на племена начело с князе; но през следващите две столетия вероятно е настъпило славянизиране на татарските българи, защото при княз Борис целият народ приема християнството и се появява църковна литература на старобългарски език. Считаме, че този език е бил чисто славянски и нито в речевото богатство, нито във флексията се наблюдава влиянието на прабългарския език, който оставя много малко езикови следи, защото очевидно в целия строеж и вътрешна форма напълно се различава от славянския, а и защото прабългарите не можели да предложат на местното население по-висока култура или културни понятия, които то би могло да възприеме. Виждаме обаче съвсем ясно влиянието на гръцкия синтаксис в старобългарския, защото първите преводачи на Светото писание са от Солун – братята Кирил и Методи; те превеждали гръцките образци с невероятна точност, за да не изопачат свещеното Божие слово и така упражнили насилие над българския език. Българският народен говор, както се говори в Македония, е основата на литературиия старобългарски език, за който била съставена специална азбука: на основата на гръцкото официално писмо – кирилица, и на основата на гръцкото църковно писмо – глаголица. За различни специфични звукове, които не съществували в тогавашния гръцки, били въведени специални знаци.

С разпространението на християнството старобългарският език и писменост се разпространяват благодарение на славянските апостоли Кирил и Методи най-напред в Моравия, след това, когато били прогонени оттам, и сред българите и останалите православни славяни, а също и сред власите на Балканите, които при по-късното си преселение на север пренесли със себе си православните обреди и българския църковен език. При русите и румънците старобългарският език се въвежда не само като църковен, но и като литературен и административен и това забележително обстоятелство се запазва до най-ново време като в Румъния народният език съвсем бавно се въвежда в църквата и администрацията едва в ХVI и ХVII век, в Русия – едва в края на ХVIII век. И така виждаме, че македонският български е носител и посредник на разпространението на християнството и на византийската култура в православна Югоизточна Европа. Политическото присъединяване на Македония към България става в средата на IХ век при хан Пресиян, който владеел голямата част от Македония между Струма и Охрид. В същото време ромеите водили война срещу арабите. Въпреки всичките си усилия, те не успели да си върнат отново тази земя, особено когато Симеон Велики станал цар на българите.