За какво воюват българските учители? За реален 8-часов (а не 16-часов) работен ден. Цинично е да се твърди, че работата ни се измерва с 30%, а искаме да ни се заплати 1000 (както каза един треньор, който вероятно взима за седмица смешната ни годишна заплата и я има за джобни пари – без да носи същите отговорности и да е натоварен емоционално и интелектуално). Като че ли твърде много станаха и услужливите журналисти, които пренебрегват фактите – че изготвянето на годишните разпределения, самоподготовката, правенето на сценарии, проверките на писмените работи и на тестовете отнема и т. нар. ни „почивни” дни. Няма учител, който като почти всеки друг държавен служител (чиновник) да си тръгне от работата с мисълта, че наистина го чака почивка след шумния ден. Въобще не се споменават съветите, съвещанията, работата на методическите обединения, родителските срещи, екскурзиите...

На кого му се струва, че отпуската ни е голяма? Само на хора, които не биха издържали и седмица в условията на постоянен стрес и с приемането на ежедневните рискове. Защо се забравя, че всички празници (национални и религиозни), провеждането на поправителни, за промяна на оценката и приемните изпити, изготвянето на документацията, участието в комисии и безбройните обществени ангажименти също са част от отговорността на учителя? Не познавам колега, който да е търсен за разговор точно в определените за консултации с ученици и родители часове. Когато имат проблеми, те ни откриват денонощно (в буквалния смисъл на думата). И ние откликваме съпричастно (без да казваме, че почивката ни е от ... – до...). В нашето „министерство” няма приемни часове веднъж в седмицата – и то със записване. Просто сме на разположение – и през междучасията, които на практика стигат само за смяна на дневника. Процесът е тристранен – но някои родители са убедени, че е работа само на учителите да дадат всичко от себе си, за да бъдат спокойни. Бих казала, че в това отношение повечето медии вършат доста лоша услуга с практически необратими последствия за подрастващите. И какво е видяла една небеизвестна журналистка от вестник „Труд” – че учителите са блокирали пътищата и са замърсили улиците (като следствие от „претенциите” ни). Не е ли по-странно духовното задръстване?

Много великодушно през тази учебна година се увеличи заплащането на класните ръководители с 1,40 лева. За всеки 3-4 точки по показателите за диференцираното заплащане се дава по 1 лев. Класните ръководители са натоварени с административни въпроси и с непрекъснато писане (на ръка – и то във времето на виртуалното общуване). Зад всеки взет час стоят реално поне 7-8 часа седмично самоподготовка. Само една най-обикновена сметка би могла да се окаже достатъчна, за да се разбере истината за реалната натовареност на учителя. Изготвянето на тестовете отнема в най-добрия случай три дни. Проверката изисква поне 2-2.30 часа на всеки клас (или за 6 класа – около 12-15 часа). Още повече време е нужно за проверката на аргументативните и интерпретативните съчинения. Но това остава скрито – в кухнята на професията. Така е по-изгодно. Иначе няма как да се подсмихват над усилията ни онези, които нямат време да дойдат дори на родителски срещи и оставят децата си на произвола на съдбата – докато процесите станат практически необратими. Учудващо е неразбирането и на хората от МОН, които на практика участват задочно в диалога с учителството.

След като се предявяват искания към учителите – защо всеки 15 септември се започва без дневници? И сега те дойдоха през втората седмица – за да се попълнят почти мълниеносно, след като е отделено време и са направени папки с листове от старите документи. И после всичко се прехвърля наново. И то в документи с несъразмерни графи, правени от някой чиновник, нямащ почти нищо общо с училището.

Какви средства се отделят за попълване на библиотечния фонд и за абонацията (не само за наистина нужния вестник „Аз Буки”, но и за „Държавен вестник”)?

На кого му дойде „умната” идея да се отнеме извоюваният методически ден за хуманитаристите, през който спокойно могат да се проверяват писмените работи и да се подготвят тестове и други материали? Защо в съботните и неделните дни се провеждат срещите по катедри? Защо няма средства, а на собствени разноски в събота и неделя учителите трябва да пътуваме с учениците, спечелили конкурси? Защо през тези т. нар. „почивни дни” се провеждат всички олимпиади и състезания – без да се заплаща училищният кръг? А през априлската „ваканция” се попълва документация? Кой измисли оксиморона „неучебен, но присъствен ден”? Може би отново е дошло времето да се каже публично, че в една полицейска държава отношението към интелигенцията е като на мащеха към заварените ừ деца!

Искам да попитам: как се поощрява работата с надарените деца, след като непрекъснато се свива бюджетът за групите по СИП? Достатъчни ли са средствата за повишаване квалификацията на учителите? Кога хората от МОН ще обърнат внимание на действителните нужди на българското училище, а няма да търсят нови Бордове, за да седнат като „гости на държавната трапеза” (както пише преди повече от 120 години Иван Вазов)!    

Нека не се заблуждава обществото, че учителите ще изземат средствата от другите отрасли! За всички мислещи хора е ясно, че без да взривяват атмосферата, увеличения (по 10-40%) получиха (и продължават да получават) доста браншове. Учебниците се облагат с ДДС, а хазартът – не. Много били учебниците – а кандидат-кметовете – не. Иска се постигането на по-системни знания – а много ученици идват в училище само за да получат по някоя и друга оценка и на практика родителите прибягват към частните уроци заради липсата на контрол. Нездрави родителски гласове отново подстрекават зрелостниците за отпадане на матурата, защото на децата не им се чете. Нека не си затваряме очите пред факта, че най-малко внимание се обръща на предмета, по който ще се държи дълго очакваната матура по български език и литература, а часовете са колкото тези по останалите предмети – и дори по-малко от тях.

Искам да попитам загрижените за бъдещето на децата министри, депутати, родители, журналисти: забелязали ли сте по кое време се излъчват образователните програми за родители и ученици – в 3-4 часа през нощта? Вероятно някой се съобразява с времето, в което някои от тях се прибират от дискотеките, но там не ходят онези, които искат да успеят със собствени сили – не за да седнат непременно зад меките кресла и да имат строго фиксирано или плаващо работно време, а за да дадат максимално от себе си за бъдещето на тази държава.

Жалко би било, ако учителят се вижда като враг, а не като спасител на обществото, разяждано от противоречия. Колко народни пари се пръснаха по време на стачката за бюлетини и портрети, за постери и афиши? Колко прибира полицията от наркотици и проституция? Кои са истинските участници в големия хазарт на живота? Къде ходят децата, когато са отказани достатъчно финансови възможности за полезни извънкласни занимания поради липса на база? И кой от вас, господа депутати, би работил за 2 лева на час?

След потресаващия цирк с проверките на писмените работи на конкурса след VІІ клас, когато за всеки ученик се изписаха на 9 листа с цифри и с думи оценките и преценките на всеки кандидат, се оказа, че измислените критерии са с пъти по-ниски от реалните (не например 1/2 или поне 1/3 от дадените точки, а 16 от 100). На кого е нужно такова образование, което унижава и децата, и техните преподаватели?

Кога ще се седне на масата на преговорите със съзнанието, че българското образование има своите добри традиции – непознати за хората, които не са били в класните стаи като равноправни партньори в диалога с подрастващите? Кой има изгода да унищожи извоюваните позиции? Сигурно понятието „реформа” има и друга страна – вземане на най-доброто, за да се стъпи на здрава основа. Докога „реформа” ще означава тичане по чужди образци? Реформата не трябва ли да започне от крещащите диспропорции във финансовото положение на хората от различните сфери? Защо едни цял живот ще получават наготово социални помощи (дори без да ходят на училище и създаващи деца, преди да са зрели физически – а не само умствено), а други (като учителите висшисти) ще работят за тях (защото разликата в парите не е толкова голяма)! Защо „великата тройка” не си дава сметка, че се рушат най-добрите европейски традиции? Сигурно финансовият министър е застъпник на тезата на Захарий Стоянов за вредата от „учените глави” и мени мнението си като слизащ асансьор.! Кой иска да върне постигнатото назад? Пречи униформеното мислене – а не толкова униформите, както смятат някои зрители и странични наблюдатели на процесите. Защото и зад тях се раждаха, воюваха и утвърждаваха достойни личности – въпреки условията. Образованието не е мавзолей, който да бъде взривен с народни пари и на мястото му да се направи поредният паркинг.

Като истински възрожденски будители учителите показаха, че са артисти и музиканти, поети и художници. Че духът е жив. И като достойни личности всички изпълняват своята мисия – да будят духа, да бъдат водачи. И макар че всичко става в сянка (като даването на точки за VІІ клас, като резултатът от  диференцираното заплащане) – все пак нека се има предвид, че адресатът е сгрешен! Учителят, на когото се плаща реално 1 лев за 1 час работа при проверка на писмени работи от олимпиади и конкурси (защото останалите изобщо не се плащат) и за една точка върху заплатата – по 31 стотинка – ще издържи.

Всички творци са тръгнали от училището. Всички учени. И всички достойни личности. Когато като социални лозунги се издигат думи на български поети и писатели, които не са се месили пряко в политиката, това е сигурно доказателство, че народните водачи са истински интелектуалци. А народната любов трябва да се завоюва! Внимавайте за предупредителните знаци! Те също са част от движението. И си дайте сметка, че ние не просто изпълняваме – ние пишем сценариите! В „Любимий падишах” Пенчо Славейков напомня:

Той за всичко трябва да е всякога готов.

Де да знай – народната любов

може да го нощем някак изненада.

Моят дядо някога гледаше раздвижването на мравките и казваше, че времето ще се разваля. Господа самозабравили се управници! Сигурно е време да свалите погледите си и да усетите „народната любов”, както пише Пенчо Славейков! Защото ние – учителите – трябваше да минем през пустинята на вашето безразличие, за да разберем, че Ханаан не е при Бермудския триъгълник (Министерски съвет, Народно събрание и МОН). Къде останаха удостоверенията ви за доблест, честност и достойнство? Точно ние – учителите – ли се оказахме най-големият ви проблем? Не е ли дошло време обществото да разбере, че стълбата все пак е обратима? Спомнете си „Приказка за стълбата”, „На търговците скубачи”, „Пости”, „Листопадна вечер”, „Митинг за Тракия”, „Маскарад”, „Епитафии или слова надгробни на водачи безподобни” и „На гости у Дявола” на младия и дързък Христо Смирненски! И кого алармирате като в „Септември” на Гео Милев: „Отечеството е в опасност!”. Ние – мислещата интелигенция – отдавна имаме право като поета да попитаме: „Прекрасно! Но що е отечество?”. Може би сега, когато се сляха колоните ни на протестните митинги, възторгът от мисълта за единството ни беше в повече. Но кого трогнаха нашите възгласи? И защо стана така, че онези, които отначало ни съчувстваха и проявяваха разбиране, се разколебаха? Докога ще манипулирате общественото мнение?

Когато бунтът на унижаваните в продължение на десетилетия интелектуалци взе застрашителни размери – вие, господа управници – се направихте, че не ни забелязвате. Народът неслучайно за подобни случаи използва понятията „дебелоочие”, „дебелокожие”, „безсърдечност”. Започвам да вярвам, че „народният избраник”, стоящ начело на най-духовното министерство, наистина е „спокоен” за бъдещето на българското училище – защото си го представя лишено от диалог. Но ако си припомни разказа на Цанко Церковски „Гърбушка”, може би ще осъзнае, че гърбицата в душата е по-страшна и тя е, която става ясна в подобни сублимни ситуации.

Издевателството, господа управници, мина всякакви граници. От парламентарната трибуна синдикалните лидери бяха назовани „башибозуци”. А как се отнасяте вие към хората, които наистина от жив алтруизъм все още се раздават за децата? Може и да лансирате мненията на някои псевдоинтелектуалци, че ние сме невежи, недоучени, хора без техническа култура, зле облечени и зле информирани. Но колко от вас биха работили на обществени начала почти по цели денонощия и в празнични дни – заради децата? И давате ли си сметка, че освен събиране и умножение, в бюджета на много учителски семейства има преди всичко изваждане и деление в борбата за оцеляване много преди получаване на фиша със заплатата? Но точно в тези домове има книги, а не басейни; има диалог – а не само закони и укази! И човечност. И доброта. И оптимизъм.

Когато се заявява, че заплатата е брутна, нека се знае, че между 33 и 36% от нея отива за данъци! Това на практика означава, че каквато и цифра да се казва, тя трябва да се дели поне на 3, за да се получи реалната ừ стойност!

Бих се радвала, ако все пак се разбере и от онези, които стоят начело на най-важните за обществото министерства, че исканията на учителите са свързани с уважението към интелектуалния труд, към знанията и стремежите ни, към нашите човешки чувства. Когато открито се подстрекава неуважение към хората на духа, това означава, че изборът на управници е напълно случаен. Всеки мислещ и уважаващ себе си човек трябва да си даде сметка, че когато материалните интереси изместят духовните, кризата е неизбежна. И този процес не е от вчера. Той има своите апологети между представителите на най-популярните кръгове, които диктуват условията в политиката чрез икономиката.

Още Петко Славейков пише за недооценяването труда на учителя, поставян по-ниско от този на говедаря. Неговото елегично стихотворение въздишка „Не пей ми се” звучи актуално:

Като няма в труд поету награда,

чезне песен, фантазия отпада.

Още по-актуален е той в „Народен”, защото прави цялостна характеристика на интелектуалеца:

С идеали все боравих –

всичко друго смятах грях,

с тях и себе си забравих,

на света свят не видях.

Все за другите залягах,

т р я б в а, казвах, т ъ й  е  р е д,

свойте работи отлагах –

чуждите все по-напред.

Минах живот любороден

със неволи бол и бол...

И личи, че съм народен –

гладен, жъден, бос и гол.

Христо Ботев сравнява положението на хората в образователната сфера с това на просяците. Алеко Константинов напомня, че им се плаща нередовно – и то толкова, че не им остават пари дори за сол. Елин Пелин е загрижен за свободата на духа, притискан непрекъснато от тесните рамки на наредбите и министерските постановления. А Йордан Йовков показва, че всеки може да лиши от личен живот човека, който се грижи за образованието и възпитанието на децата. Примерите могат да се умножат...  

Но дали в целия свят е така? Едва ли. В истински цивилизованите държави се влагат средства в образованието, защото се знае, че бъдещето се гради днес. А тук, където е имало училища много преди по-голямата част от европейските държави, отделяните за образованието средства са нищожни. Имам предвид и тези за висшето образование, и за науката. Не искам да правя каквато и да било съпоставка между труда на учителя, на университетския преподавател и на учения. Съпоставката е с другите сфери на обществения живот и с управляващите, които са се самозабравили. 

Учителите наистина не са въоръжени в буквалния смисъл на думата. Но словото също е оръжие. Диалогът прави човека личност. Душеспасителната беседа е за предпочитане пред юмручния бой, пред телените ограждения, пред саморазправата и конфликтите. Четенето на книги определено е много по-полезно занимание от сглобяването на оръжия за масово поразяване, за които се дават милиарди и никой никого не съди. Споделянето на проблемите пред живи човешки очи може да промени посоката на мислене от страна на младите хора, озовали се в безпътица поради галопиращата ценностна девалвация. И е жалко, че дефилира необезпокояваната от никого псевдокултура и вулгарни текстове от телевизионни шоута се запяват от малки и големи. Дават се огромни суми за поредната „Мис... глупост”. А уроците на доблестните личности се окачествяват като „натоварване” за подрастващите. А за всички е ясно, че лошите уроци, изречени от хора с авторитет и с тежест в обществото, се научават по-лесно. Но още по-непростимо би било, ако човек им се поддаде и с лека ръка тръгне към хоризонта на бездуховността.

Нека кажем: „Не!” на духовната девалвация, на нравствените свлачища! Стига сме стояли в подножието на планината, от едната страна на реката! Време е да покажем, че ако няма мост – ще преплуваме реката на безразличието! Защото просветителите сме в училището с любов и все още я носим в сърцата си! А всички професии започват от тук! Примерите на добрите учители дават храна за размисъл за цял живот. Усвоеното в класните стаи не може да бъде научено никъде другаде така добре, че да направлява човека завинаги. А пропуснатите часове дават лоши плодове (доказателство за това са затворените прозорци на сградите в „триъгълника”, показващи затворените сърца на самодоволните управляващи). И който иска да захлопне завинаги тази врата, нека е сигурен, че времето на равносметката вече е факт! И връщането назад е немислимо. Заради бъдещето на нашите деца. Заради достойните думи на мислещата част от обществото, заявила готовността си да отстоява човешките си права. Заради истината, че животът не е и не може да бъде обикновен тест, а изисква разплитането на всекидневни тежки казуси, от които и двете страни могат да излязат наранени.

И накрая нека благодарим на всички, които направиха нашия празник – Деня на народните будители – незабравим! И може би в края на учебната година пак ще запеем „Върви, народеи възродени!”. Защото знаем, че въпреки хората с ретроградно мислене; въпреки инфлацията на духовността и деградацията на нравстветните ценности – има Добро. Има Истина! И ги носи Учителят мисионер, който ще продължава да спасява в края на ръжената нива невинните детски души като в романа на Селинджър. За да даде пример не за оцеляване, а за съхраняване на достойнството в това ново разделно време на лъжедемокрацията.

Красимира Кацарска

Учителка по БЕЛ

в ЕГ „Акад. Людмил Стоянов”

Благоевград

krasi_kacarska@abv.bg

"качено" от колегата й Росен Ангелов:)