Общност Музика на BgLOG.net | Блог в BgLOG.net

Заглавна страница

BgLOG.net Създай свой блог Пиши Категории ≡

BgLOG Музика

Изпрати e-mail

от	*
до	* email адреси разделени със запетая
ИЛИ
Файл с email адреси:	( email адреси разделени със запетая )
Тема	*
Съобщение
Миналия ден излизах с Даниел, което само по себе си беше хубаво, но още по-хубавото беше, че трите часа на кафето почти изцяло прекарахме в разговори за музика. Бях забравила колко е прекрасно. А преди години го правех непрекъснато. Можех да изкарам целия ден с едно кафе и ... това. Та отидохме на Виенския и се размазахме от говорене. Пак ме налегнаха спомени, особено когато той ми каза, че самият факт, че сме били в една група го кара да се гордее Не претендирам, че съм била кой знае колко добра певица, но пък Дидо е невероятен китарист и казано от неговата уста за мен значи много. Както и да е.. отново ме налегнаха спомени за миналото, когато това беше мое ежедневие. Събирахме се в една малка стая над Търговския център. Нямахме много оборудване, повечето беше взето назаем и с ужасно качество. Пеех на микрофон с уникално мънички размери, целия облепен с тиксо, за да не се разпадне (момчетата го наричаха "писалката"), собственост на Дидо. И пеех до прегракване, защото звукът не беше особено силен. Обикновено отивах първа и започвах да се разпявам с неща от рода на Тина Търнър, Марая, Но Даубт, Анук и т.н. Момчетата идваха и започвахме репетицията. Не беше лесно да ги озаптява човек, толкова бяха въодушевени, че идеята за грешки изобщо не минаваше през главата им. Карах им се и ги карах да повтарят, отново и отново докато не стане добре. Дидо свиреше прекрасно, но твърде сковано. Карах го да ме гледа в очите докато свири и да следва всяко мое движение. Взимах два стола и с него се качвахме на тях и така репетирахме. По време на концерт го карах да ме следва навсякъде по сцената, само и само да не стои залепен на едно място като дърво. Накрая му хванах цаката. На блус песните се раздвижваше, просто защото го кефеха и започваше да си потропва и да се разхожда и да куфее. Затова го накарах във всяка една песен да си вкара блус мотиви и да си импровизира колкото си иска. Сковаността му изчезна и се получи страхотно :) Барабанистът ни пък свиреше прекалено тихо и плахо и доста често забързваше и забавяше ритъма където трябва и не трябва. Това ме дразнеше непоносимо много, затова му отделях много внимание, правили сме дори репетиции само двамата. Взимах някоя палка и му тактувах - отроче на доста добър барабанист съм и имам самочувствието, че съм много ритмична. Когато нямаше палка му тактувах с ръка върху бедрото си. После се прибирах вкъщи и с учудване гледах насинените си крака :) Когато не ме слушаше (той е доста своенравен и с неоправдано самочувствие) виках Scramble на помощ. По онова време той още свиреше, беше невероятен и много ми помогна с Николай (Scramble-a sucks като човек, но е страшен барабанист) . Та говорехме си с Дидо за всички тия неща. Смяхме се на чак сега осъзнатия факт, че още от самото начало трябваше да разкараме басиста ни, който беше музикален инвалид ( нямаше слух, така че просто учеше наизуст кои струни трябва да натиска по време на еди коя си песен ; показателно е, че Дидо му настройваше баса - Басьо не можеше сам!!!). Спомнихме си забавата. Музиката. Говорихме за нея. Спомнихме си с тъга за веселбата. Колко нелепо звучи сега.. Поговорихме си и за разпада, който се получи независещо от нас. И се погледнахме в очите, осъзнавайки огромния си късмет да се познаваме и да се имаме един друг...