Нейното име беше Елена. Може би тя беше типична испанка. А може би беше едно от онези млади момичета, които носеха в себе си част от горещата испанска кръв, примесена с неустоимото желание да откриват нови хоризонти и да се сблъскват с динамичното ежедневие на новия свят. А може би беше просто едно обикновено момиче, изпитващо непоправимо желание да се срещне с онова изгарящо и неповторимо чувство. Да! Тя имаше нужда от малко нежност, ласки, от чиста и обсебваща любов.

     През онова лято тя беше само на 20 гдини. Току що завършила гимназия, тя беше нетърпелива да открие необятния свят. Имаше нужа да сложи ново начало, да попрви грешките, които беше допускала до сега и да се опита да се отдаде на вътрешните си пориви. Но възможно ли беше това? Дали в действителност хората могат да загърбят миналото си, без да се връщат към него. Да го изтрият, без това да им пречи? Следващите няколко години тя щеше да търси отговорите на тези въпроси – щеше да се лута между чистата истина и измамната суета на съвремието.

     Изпепеляващото желание да се пренесе в един чисто нов и неопетнен свят, щеше да я заведе в страната на сбъднатите мечти. Само след няколко месеца тя щеше да замина за Америка. Толкова много беше слушала за тази страна и толкова много бе копняла за миг поне да се пренесе там, че сега всичко и се случваше като на сън. Все още не беше осъзнала по какъв път поема и колко много щеше да и струва това. Но сега тя не мислеше за това. Най – важното за нея беше, че една от мечтите и беше на път да се сбъдне. Останалото нямаше значение.

     Опитвайки се да събере последните си спомени, да прецени кои от тях да пренесе в новия си живот и кои – да остави зад себе си, Елена прекарваше всяка свободна минута в компанията на най – близките си приятели. Игрите на Монополи, дългите разходки в гората, среднощните серенади и безпаметни напивания запълваха цялото и време. Това беше едно от най-щастливите и лета. Точно тогава,  в една обикновена на пръв поглед вечер, се появи той. Както всяка друга вечер Елена и приятелите и бяха отишли в един не много изискан, и все пак достатъчно добър бар. Седяха на все същото, до болка познато място. Очертаваше се вечерта да е едно от поредните им весели и непринудени събирания. Тогава влезе той - висок, мургав, с черна коса, и изпепеляващо кафяви очи. Когато го видя, Елена потръпна. Нещо в нея се раздвижи. Нещо, което не я бе тормозило от много време. През цялата вечер тя го следи с поглед и не смееше да откъсне очи от него дори за миг. Тя не искаше да признае дори пред себе си, но вече го харесваше. Дали той беше забелязал това? Вероятността беше твърде малка, но точно когато вечерта отиваше към края си, когато Елена и приятелите и смятаха да си тръгват, той се приближи към нея. Истина ли беше това? Да! Наистина се случваше. Той отиде при нея и я заговори. Тя не разбра какво точно и каза. Беше твърде развълнувана. Просто се усмихна неловко. Той продължи да и говори, а тя все така недоумяваше какво и се случва. Единственото нещо, кото запомни от целия им разговор, беше неговото име – Себастиян. Това име щеше да я преследва дълго след края на тази вечер.

      Много дълго след това тя не го видя. Въпреки, че всяка следваща вечер ходеше все в същия бар, сядаше все на същото място, поръчваше си все същото питие, и чакаше той отново да се появи. Но това така и не се случи. В началото тя мислеше за него непрестанно. Винаги, когато беше навън, тя се оглеждаше, с надеждата да срещне погледа му отново. Винаги се озърташе с единствената мисъл, че може отново да го срещне, било то и само за миг. Уви, това все не се случваше. След около месец Елена започна да си дава сметка, че това е била една от онези нелепи случайности, които обръщат целият ти свят за един единствен миг, след което се губят в нищото. Тя престана да мисли за него. Спря да се надява, че ще го срещне отново. Престана да търси погледа му в тълпата. И тъкмо, когато започна да си мисли, че вече е успяла да изтрие и него от съзнанието си, и вече е готова да започне новия си живот, той отново се появи – точно една седмица преди заминаването и. Само една седмица я делеше от новото начало. Една единствена!

     Беше една от последните вечери, когато тя се събираше с приятелите си, за да си взвмат сбогом. Тогава той се появи отново и всичко, което тя си мислеше, че вече е прживяла и оставила в миналото, се стовари върху нея с всичката сила на една пробуждаща се любов. Той отново отиде при нея и започна да и говори с онзи глас, който я караше да изптръва цялата. След като прекараха почти цялата вечер в оживени разговори, сякаш откъснати от всичко и всички около тях, той предложи да я изпрати. Тя, разбира се, се съгласи. Качиха се в колата му и той я попита дали държи да се прибере веднага, или предпочита да отидат някъде, да продължат разговора си. И след секунда те вече пътуваха на някъде. Докато бяха в колата и двамата се чувстваха някак неловко – за първи път оставаха на саме, затворени в толкова малко пространство. По радиото вървяха обичайните за това време на нощта романтични песнички, напомнящи за края на осемдесетте. Почти не говореха. Сякаш и двамата се бяха осамотили в мислите си и не искаха да допуснат никого там, страхувайки се, че приказката ще прилкючи.

    Скоро пристигнаха на пусто и безлюдно място. Тя не беше ходила там до сега. За миг си помисли, че той води там всички момичета, с които излиза, но омагьосващата гледка пред тях бързо прогони тази мисъл. Виждаше се целият град, осветен от уличните лампи и потънал в тих сън. Точно тогава той я прегърна. Тя почувства как една топла вълна обля цялото и тяло. След това още една. Почувства се малка и слаба. Цялата увереност и сила, които изпитваше точно преди секунда, се изпариха. Прегърна го силно. Толкова силно, че се изплаши, че може да го убие. Той отвърна със същото. Все още не говореха. Не бяха казали нито дума, откакто слязаха от колата. Всички думи бяха излишни. Чувстваше се толкова объркана, че предпочиташе да не казва нищо. Не можеше да изкаже с думи какво чувства в момента. В главата и беше някаква какафония от думи и мисли. Искаше да знае за какво мисли той точно в този момент, но думите някак не излизаха от устата и. Стояха така минута, две, три . . . може би и цяла вечност. Само двамата. Вплетени един в друг, озарени от светлината на потъналия в тишина град. Тогава той я целуна по челото. Тя отново потръпна. Почувства се изгубена в прегръдките му. Не знаеше какво да каже. Искаше само този момент никога да не свършва. Той понечи да каже нещо, а тя го целуна. Съвсем импулсивно. Дори в началото се стресна от постъпката си. Но тази целувка също беше вълшебна, както цялата вечер. Това беше най-дълбоката, чувствена и истинска целувка, която можеше да съществува. Останаха така – изгубени един в друг – още известно време, след което бавно отпуснаха ръце, все още вгледани един в друг. Погледът му прогаряше душата и. След това се качиха в колата и той я закара до тях. Не пророниха нито дума през целия път. Само се поглеждаха срамежливо от време навреме. Когато колата спря пред дома и, той хвана малките и ръце и отново я погледна с онзи влажен поглед. И двамата не знаеха какво да кажат. Всички думи бяха изгубили смисъла си. Разделиха се с пожелания за успехи след заминаването и. След което тя бързо излезе от колата и изтича по улицата, без да се обърне назад. Не смееше да го направи. За миг спря, понечи да се обърне, но не можа и още по-бързо влезе в къщи. Не успя да заспи тази нощ. Както и много нощи след това. Щом затвореше очи, споменът за него я изгаряше. Погледът му я пронизваше и тя се будеше обляна в пот.

      След няколко дни Елена отпътува за Америка. Настани се в уютна квартира, близо до университета и. Запозна се с много нови хора. Срещаше се с много момчета, но никой не можа да изтрие онзи спомен. Никой не успя да я накара да го забрави. Да забрави един мъж, за когото не знаеше почти нищо. Не знаеше дори дали ще го види някога отново. И тази мисъл я погубваше. Където и да отидеше, каквото и да правеше, Елена се чувстваше някак празна. Сякаш нещо важно и липсваше, сякаш някой беше разрязал душата и. И тази рана болеше. Наистина много болеше. И нямаше изгледи да зарастне скоро. Единственото, което искаше, беше да го види отново. Да го докосне за миг, и да му каже колко много и липсва. Но не можеше.

     Няколко пъти след това Елена се връща в Испания,  да види старите си приятели и близките си. Беше успяла да постигне голямата си мечта – да замине за Америка. И дори беше успяла да изтрие всичките си спомени от миналото си, спомените, от които искаше да се отърве, преди да замине. Всички, без един – споменът за него. Споменът за очите му, които я преследаха навсякъде. Последният път, когато си беше в къщи, тя разбра, че той е заминал на специализация  в чужбина. Никой не знаеше дали ще се върне. Никой не можеше да и каже дали ще го види пак. Тогава тя реши, че е крайно време да сложи край на целия този кошмар. Трябваше да се отърве от тази химера и да се върне към реалния свят.

     Една вечер Елена си купи бутилка хубаво испанско вино и отиде на онова място. На мястото, което се беше превърнало в нейна клада. Споменът за него и за случилото се там я убиваше бавно. Вече беше изпил всичките и живирелни сили. Отиде точно там, където бяха стояли прегърнати, където се целунаха за първи път. Всички спомени моментално се върнаха в съзнанието и. Дори най-незначителните подробности. Спомни си, че той беше облечен в бели дънки и светло синя тениска, а тя беше с любимата и розова пола и бяло потниче, с избродирана роза отпред. Спомни си как вятърът леко повяваше. Спомни си аромата на парфюма му. Почти усети ръцете му – нежно обгърнали я през кръста. Отново почувства дъха му. Затвори очи и всичко беше както в онази нощ. Всичко, само дето него го нямаше. За миг тя усети как всичко се обръща в нея. Пое дълбоко дъх, и пророни сълза. Единствената сълза от много години на сам. Толкова изстрадана и болезнена. Този път не можа да понесе болката, която я разкъсваше през последната година. След това стана бързо, изтръси дрехите си от тревата, сякаш за да покаже, че се е отърсила от всичко, напомнящо и за него, и тръгна бързо надолу по склона. Отново без да се обърне, дори за секунда.

     На следващия ден отново отпътува за Америка. Вече не мислеше за Себастиян. Не мислеше за нищо. Мислеше си, че се отървала от всички спомени, точно там, където беше започнало всичко. Но дали? Елена си мислчше, че ще успее да го преодолее, както е успяла да заличи останалите си спомени. Беше време да сложи ново начало и да се опита да си даде шанс за нова връзка. Шанс за малко щастие. В началото не беше много трудно. Започна да се среща с Марко - един от колегите и. Приятно момче - умно, симпатично. Всичко беше наред. Тя се примири с мисълта, че повече няма да види Себастиян и дори престана да го търси навсякъде около себе си. Чувстваше се добре с новия си приятел. Добре, но беше ли истински щастлива? Поне се опитваше. Престана да се буди нощем. Престана да го сънува. Дори престана да мисли за него. Но споменът за очите му не я напусна. Много често се сещаше за тях. И това, в същност, беше единственото, което и беше останало от него. От един непознат, който обърна целия и свят само за една нощ.

     Когато след няколко месеца отново се върна в родината си, Елена забеляза, че всичко си е по старо му. Нямаше го вече споменът за него. В началото това малко я подразни. Но бързо свикна. Отново беше лято и отново всичките и приятели бяха там – заедно както винаги, сякаш не са се разделяли. Тя беше истински щастлива. На края на лятото тя си даде сметка, че може би е крайно време да даде шанс на връзката и с Марко. Дори си помисли, че започва да се влюбва в него. Но точно преди да си замине се случи отново. Той се появи в стария бар, сякаш от нищото. Застана пред Елена и просто се усмихна. А тя стоеше като вцепенена. Той беше там пред нея, още по красив и обаятелен от преди. Тя не знаеше какво да каже, не знаеше как да реагира. Само стоеше и го гледаше. Той отново я прегърна и я целуна по челото. Елена усети, че и прималява. След малко се съвзе и си поговориха малко. Но тя се почувства толкова неподготвена и предпочете да остане на саме със семе си за миг. Извини се и излезе. Когато се върна, той още стоеше там и я чакаше. Предложи и да се разходят и да поговорят на спокойствие. Тя се съгласи. Взе си чантата, взе си довиждане с приятелите си, и излезе. Той чакаше в колата. Тя се качи и не каза нито дума. Радиото отново работеше – отново романтични балади. Отново беше септемврийска хладна вечер. Всичко беше същото. Сякаш никога не се бяха разделяли. Елене беше като в шок. Себастиян говореше как се радва, че я вижда, направи и комплимент, че изглежда добре, говори и много други неща, а Елена само се усмихваше и кимаше с глава, сякаш не знаеше какво става. И наистина беше така. Колата спря. Бяха близо до пешеходната алея. Себастиян я попита дали ще слязат, или ще останат в колата. Елена само отвори вратата и излезе, без да казва нищо. Той я последва. Всъщност, едва я настигна. Хвана я за ръката, погледна я в очите с онзи специфичен поглед, и я попита какво става.  Тя се обърна на другата страна, видя светлините на лампите, видя дърветата, почувства вятърът в косите си, след което погледът и се спря на млада двойка, която седеше на десетина метра от тях, сгушени един в друг – говореха си нещо и се смееха. Обърна се към него, погледна го и го подкани и той да погледне към тях. След което направи крачка напред. Себастиян я последва. Елена пое дълбоко дъх и каза, че завижда на тази двойка. Завижда им, защото са заедно и са щастливи. Смеят се, защото нищо не им тежи. Спря за секунда, отново го погледна, сякаш да разбере дали той следи мисълта и, и продължи. Разказа му как през тези две години тя е мислила за него постоянно. Разказа му как се е будила нощем от кошмара, в който го губи за винаги. Разказа му как всяка вечер е обикаляла с надеждата да го срещне някъде, как е виждала него във всяко момче, с което излиза. След което пак спря, но без да поглежда към Себастиян. Помълча за секунда и му разказа за онази нощ, когато е “изтрила” споменът за него. Когато свърши разказа си, тя усети как трепери цялата. Смути се. Не искаше да показва колко се страхува. Не искаше да изглежда слаба. Но реши, че това е единственият и шанс. Единственият шанс да разбере дали всичко това си е струвало. Събра всичките си останали сили, погледна Себастиян отново, и го попита. Зададе му въпросът, който я бе мъчил през цялото това време. Въпросът, който не и бе позволявал да заспи хиляди нощи. Попита го дали той е мислил за нея по същия начин, по който тя е мислила за него. Попита го какво изпитва, или е изпитвал към нея, и дали въобще се е сещал за нея. Попита го защо не се е опитал да се свърже с нея по някакъв начин....и спря. Разбра, че е прекалила. Усети, че той знае колко слаба се чувства тя в този момент. Погледна го с големите си, навлажнени очи и се опита да намери отговорите на всичките тези въпроси в неговите очи. А той я прегърна. Прегърна я силно. Наистина силно. Помоли я да направи същото. Отново я целуна по челото. Пое дъх и каза само: Да! Да, той наистина беше мислил за нея през цялото това време. Беше се измъчвал от спомена за нея, беше се опитвал да я забрави не веднъж, и не беше успявал. Беше страдал много, но не я потърсил, защото не знаел как ще реагира тя. Не искал да го наранява повече. Разказвал и дълго как протекъл животът му през това време, защо заминал, разказал и, как няколко пъти се връщал, с надеждата да я види отново. Разказал, как той също ходил на “тяхното” място не веднъж, преживявайки случилото се отново и отново. Но всичко било напразно. Нея я нямало, не можел да я докосне, да я прегърне, да я целуне. Нищо нямало там. Животът му бил празен. И мисълта, че не знае какво чувства тя, го разяждала всеки ден, не му давала мира и през нощта. След това я целунал отново. Хванал я за ръката и я завел на онова място. Мястото, където започнало всичко. Застанали на същото място, прегърнали се, и се вгледали в даличината. Думите отново заглъхнали. Просто стояли там двамата – щастливи и спокойни. Спокойни, че всеки носи другия в себе си – винаги, и на всякъде.