Моля да вземете под внимание факта, че освен, че във всяка измислица има голяма доза истина, то и в доста факти има голяяяяЯма доза фикция ;о) надявам се да си откриете все пак по нещо ваше и се надявам то вече да е минало ;о)



    Знаеш ли... в началото си мислех, че се е наркоманизирал. Просто така изведнъж да изпадне в апатия.. Не спи почти, самобичува се непрекъснато за някакви глупости, които само той вижда в съзнанието си, погледът му е тъжно, нещастно празен, безизходен, отчаян дори, точно като че ли в абстиненция.. Да, познат ми е този поглед... И неговият е такъв - сякаш уморен и обезумял от смазващата реалност след екзалтацията на опиата...
    Но после се размислих, че не е това - той просто няма момент на екзалтация! През цялото време е такъв - унил, виновен пред себе си за всичко, самонараняващ се - сякаш умрял за всичко, което го забавляваше преди!И то ей така отведнъж... Уж бяхме най-близки , а пък в един момент не разбрах как станах толкова далечна, че дори все още не знам защо сме на тоя хал.
    Опитах всичко - всички варианти - молби, ревове, скандали, стойки, мълчах, говорих, обиждах се, обиждах го, докосвах го, питах и пак просто.. не се получаваше - сякаш се мъчех да отварям милион ключалки на някаква безумно здрава врата, която стоеше между него и мен, а той не си мръдваше пръста да ми помогне... Въпросът е, че тази врата изникна изведнъж, или по-скоро ключалките се появиха изведнъж... а дали наистина изведнъж?
    Чувствам се много идиотски... Хем се чувствам прецакана, обидена, ядосана, наскърбена, озлобена, ако щеш и хем всеки момент чакам някоя магическа пръчица да отключи всички ключалки и всичко хоп! все едно не е било...
    В началото бях отчаяна - никога не съм била така - идеше ми да се наранявам от болка, т.е. да си причиня физическа болка, по-силна от тази, която усещам само със съзнанието си. Прекарах 24 часа в крещяща безизходица. Убедих се, че не е вярно, че сълзите свършват.
   На следващия ден обаче аз бях спокойна, както и цялата следваща седмица и то защото си наложих убеждението, че той всеки момент ще се върне. Грешка. Голяма грешка. За връщането не знам, ама за убеждението - определено!Но все пак за момента ме вдигна на крака.
    Тогава ми беше тъжно, но все още милеещо, болката беше съпроводена от моменти на безумна нежност към това ...объркано създание.
    След още няколко по 24 часа си намерих заместител - някой, който да ми каже, че знача нещо повече за него. За момента - добре, но като напредък по разрешаване на проблема: още по-голяма грешка.
    След като мина "времето" от израза "трябва време за тая работа", тази нежност, съпровождаща болката започна да закоравява и да се превръща в по-дръпнато, гадно отношение, докато в процес на осъзнаване на обидата, направо си изкристализира в добре оформено пряко заяждане, загуба на интерес, пренебрегване и всички свързани помежду си следствия от реакцията :о)
    Следвайки психологическата схема :denial, depression, acceptance, направо съм гушнала букета на финиш линията бррр в добрия смисъл де!!!

To be continued: приятелство или айде отначало!