Нещо трепна в мен... Още с първите думи които си разменихме... Те не бяха точно за него, и аз не знам за кого бяха. Но той откликна някак по-различно от другите... Тогава нямаше име, нито лице, нито глас... И когато за пърив път го видях, някак не исках, не можех да поварвам, че това е същото онова същество зад думите... Тази среща мина и замина - други неща ме тревожеха тогава, друг ми късаше сърцето. Ала една невероятна лъчезарна усмивка честичко изплуваше в мислите ми... И този прекрасен глас... И думите му - така уверени, успокоителни, искрени, загрижени... Но аз не схващах, че това е ТОЙ. Оплетена в глупавите си самосъжалеиня и неоснователна неувереност не подозирах какво ми се случва...

Влюбвах се неподозирано от мен самата. Влюбване, различно от всички други. Някак нежно и спокойно, уверено - като него самия. Усещах в него голямо сърце и душа, усещах някаква тъга и непримиримост. Но това не му пречеше да се усмихва и да се радва на света... Тази моя любов не ми се натрапваше и за това не й обръщах внимание. Той беше непрекъснато в мислите ми, без да се натрапва - също като любовта ми към него...

До следващата ни среща няколко месеца по-късно... Не мога да опиша какво се случи тогава. На пръв поглед нищо. Но сякаш усещах погледа му върху себе през цялото време, а аз бях щастлива, че имах възможност да прекарам повечко време с него... Цялата компания много се веселихме, пийнахме, хапнахме, танцувахме, говорехме си... И изведнъж се оказах в обятията му. Вървеше някаква песен и един приятел буквално ме набута в ръцете му да танцуваме... Бях се сгушила в него - трепереща, уплашена, невярваща, че това се е случило. А той ме беше притиснал към себе си така сякаш ще му избягам и в същото време много нежно... И танцувахме... Най-странния танц в живота ми... И изведнъж песента свърши и сякаш магията си отиде...

Или аз си мислех, че си е отишла. Мислех си, че съм го прежалила, а всъщност любовта ми растеше. Започваше да си показва рогцата, да ме тормози - искаше да я покажа, да престана да я крия в себе си. А мен ме беше страх... Страх да не бъда отхвърлена, страх от това, което става с мен... Да знаете, много е лесно да си сам и да не ти пука за никого. Да не обичаш никого освен себе си. Но веднъж разбереш ли какво е няма връщане назад... Изглежда много страшно и непосилно. Но не е така... Сега го знам, но тогава ми се струваше страшно и нечестно...

Но за добро или лошо тогава бях в кофти период. Закотвена у дома за много време, без интернет, депресирана, отчаяна и много самотна... И понякога си мисля, че той ме спаси... Не знам точно как - обаждаше ми се от време на време, а аз съответно буквално го побърквах с SMS-и... Тогава продължавах най-упорито да отричам... Но накрая се предадох и изпратих един по-особен SMS... И от там като се почна... Не знам как да го нарека - щастие или мъчение... Понякога беше мъчение за мен, защото май не бях наясно със себе си и се страхувах... Страхувах се да не бъда отблъсната, страхувах се от това да бъда щастлива, дали ще се справя...

Но пък той явно е бил наясно със себе си, а дори подозирам и че с мен е бил наясно... Не знам как да разкажа останалата част от историята, малко ми е някак мътна... След този SMS започнах да усещам някаква промяна в отношението му към мен. Промяна, която ми харесваше, макар да не схващах съвсем ясно в какво се състои. Имах чувството, че някак леда се е пропукал. Дали аз съм успяла да го пропукам или той ми е позволил - не знам. Не знам кой кого успя да спечели. Но дълбоко в себе си вече знаех, че ТОЙ е Човекът... И на една поредна среща нещата просто проследиха естествения си ход... Това което се случи тогава, някак си знаех, че ще се случи... Беше сън някакъв, от моите странни сънища. И все пак знаех, че е истинско...

Седмица по-късно той ми предложи да се омъжа за него... Аз приех! Понякога си мисля, че с него не можем да бъдем просто гаджета. Каквото и да приказват всички аз съм дълбоко убедена, че той е човекът с когото искам да остареем заедно и той да е бащата на децата ми...

Понякога тази моя любов боли. Там, някъде вляво те стяга нещо... Някаква огромна лапа - мека, но с дълги и остри нокти... Сладка болка... Болката от ляво... Липсва ми понякога... Всъщност непрекъснато, когато не сме заедно... Той се шегува с мен, че съм пристрастена към него... Но знам, че ме разбира... И може да не го показва, но знам, че и той се чувства така... Той е моето сърце и душа! Моето слънце и звезди! Моята тиха земна човешка любов...