"Разбити, революционерите бягаха по покривите на къщите; преследвани от зловещото тракане на картечниците. Разбити, почернели, изпокъсани, окървавени, обезумели от паника.

    Един от тях бягаше с пречупено червено знаме в ръка. От високите покриви знамето плюеше своите червени храчки над целия град.

    Човекът със знамето долази до едно отворено таванско прозорче: таванска стая на слугиня; и влезе там - падна изнемощял на пода.

    Слугинята настръхна изненадана. Навън картечниците продължаваха да псуват разярени.

    Човекът със знамето лежеше почти в безсъзнание. Окървавената му десница неволно стискаше покъсаното червено знаме.

    Слугинята сложи чаша с вода до загорелите му устни. Изплашена, превърза ранената ръка.

    Човекът със знамето отвори очи - сломен от умора и паника.

    Жена!

    Странна усмивка изплака в ужасените му очи."

    
    Странно нали? Някаква по-различна гледна точка

Това е част от нетолкова известната проза на Гео Милев или от, както той сам ги нарича, "Грозни прози".Каузата, за която се е борил не ме интересува и няма да я коментирам, но невероятно много уважавам начина, по който се бори за нея и се прекланям пред целия състав на изразните му средства и пред силата, която струи от всяко едно негово произведение.

Надали някой би нарекъл този пасаж "любов", но за него това е напълно в реда на нещата... Няма нищо над Идеята. Всичко друго е под нейния знаменател, дори и любовта...

Забележете просто стила - няма друг такъв като него!
" знамето плюеше своите червени храчки", "картечниците псуват разярени", "усмивка изплака в ужасените му очи". Невероятен е!  В няколко реда и пак е успял да предаде своето си. Сега се сещам за "Луната, старата змия, съблича - дъблоко в черни лесове - зелената си кожа." Или пък "Главата ми - кървав фенер с разтрошени стъкла, загубен през вятър и дъжд, и мъгла в полунощни поля." Ами "О, дъжд, о дъжд обилен и печален - по тротоарите танцуваща вода!" Оооооо, Веско дръж се! Отивам в поезия! ;о)

И все пак (както обикновено се отклоних от темата) любов ли е това?! Любов ли е, когато има нещо толкова обсебващо над нея? Любов ли е любовта на Ботев към "мила ми Венето, Димитре и Иванке" след като "после отечеството любя най-много тебе" (тука цитирам по памет)?Любов ли е и това на Гео Милев? За мен сега може би не, ама ако аз попадна в такава ситуация бих ли писала все пак нещо за любовта... и дали това не е просто пак агитация..