Познато гадно чувство :((

... после по някое време го откриваш и е точно той... стига да не си се предала предварително на подлата идея, че "и без това всички са еднакви"... Не ми приличаш на момиче, което се предава.

Мда много хубаво си го изразила :) Изразяването е първата крачка - осъзнаването на липсите - оттам нататък е лесно! Баси е прав :о) Развитие винаги се появява, ако му позволиш - остави се на развитието, на промените! :о) Всичко ще се нареди! Успех! :о)

Анонимен, дано не е било и продължително :(
Баси, предадох се. Ако търсиш щастието- то никога не идва.
Щепси, спуснах се по течението, но да видим къде ще ме доведе :)

Е, дано поне не те отведе до състоянието, когато не си сама, ама си самотна - гадно си е.

Човек може да бъде сам и сред хора, така че в известна степен присъствието им не винаги е от значение. Е, остават си приятелите, на които колкото и да се оплакваш и да ревеш все те търпят.
Колкото до чувството, познато ми е. Ама не съм сигурна след кой път просто започваш да го игнорираш и да се правиш, че имаш нормален живот, с много забавления и само приятни ангажименти. Поне аз така правя. Стига да не се поддавам  на мислите си в тази насока (за липсите де)  доста добре се получава.
А за това, кой кога се предава... няма рана, която да не зараства. Има момент, в който си казваш "аз никога вече...", но времето лекува. Е, остават белези, ама те като тези от войната, с городст да си ги показваш - исках да умра, но въпреки това станах и продължих.
Тъй, че Айсберг, ке ти мине и друг ке намериш:)