avatar

А какво е тогава?

- А какво е тогава?
- Това е пясъчникът, в който си играехме като деца, това е пясъчникът с дворците, които построихме в името на вечната истина...

                                         (вместо заглавие)

 Ние вървяхме хванати за ръце и мечтаехме за нощите, когато звездите светят...
 Не се питахме къде са те денем, защото знаехме, че те светят вътре в нас.
 Мислите ни прелитаха от цвят на цвят, а прашецът пръскаше аромат на лавандула.
 Опияниният въздух запуши устата на злото и напусна пределите на света.
 Пчеличките полетяха с пеперудите и оставиха блестяща диря пред себе си...
 Това е нашият млечен път, пътят, който ни води по невървяни дни, неизживани нощи и към огньовете, които не са угаснали и горят високо, високо в Планината.
 - Какво е това място? Защо сме тук? Нали трябваше да сме на стотици километри?
 - Че ние сме на стотици километри...
 Всъщност разстоянието е последното нещо, което трябва да те интересува.
Огледай се и виж само какво се разкрива пред нас!
Погледни ливадите, дърветата, смокините, които растат в градината на къщата пред нас...
Тъкмо това е нашето място...
Нашата къща.
 - Аз не я познавам тази къща, не познавам и чувсвото, което бълбука вътре, не познавам гледката, не познавам...
Страх ме е!
Какво е това място?!
 - Хей престани да се страхуваш...
От както те познавам ти се страхуваш от лошите неща, за да не ти се случат, страхуваш се, когато ти се случи нещо хубаво, да не би да ти го вземе времето...
А как може да ти го вземе, след като то вече ти е дадено?!
Как може да вземеш от нещо, от което не може да се вземе?
Хей, това е нашето място...
 - Как така нашето?
 -... където ще пренощуваме живота си и ще създадем още много животи като нашите...
 - Нужно ли е?
Аз не съм сигурна...
 - А трябва.
Затова пък аз съм напълно сигурен...
Погледът ми се простира и виждам как това наоколо се превръща в безброй „наоколо”, завърта се и обгръщайки ни, страховете, с който ни закърмиха престанаха да съществуват... Те отстъпоха място на нас, на нас и нашите мънички стъпки, които продължаваме да вървим...
По нашия, млечния път...
Не ме гледай така недоумяващо...
 - Не те гледам... само че не успявам да си обясня вълнолома наоколо си...
 - Това не е никакъв вълнолом.
 - А какво е тогава?
 - Това е пясъчникът, в който си играехме като деца, това е пясъчникът с дворците, които построихме в името на вечната истина...
 - Вечната?!
Не ми говори за това...
Аз не вярвам във Вечността, кое те кара да си мислиш, че тя съществува, кое те кара да вярваш в тези глупости?
 - Ти.
 - Аз?!
 - Че кой друг по-добре разбира от Вечността, кой по-добре разбира от безсмъртието, което ни принадлежи и което упорито се опитва да ни отнеме времето и лъжливата вяра, че нещата имат начало и край...
Затвори очи и виж лицето ми, виж какво ти говоря, погледни тъжните думи около себеси и ги съсечи, защото те никога не са били истина.
Истината и лъжата са някакви измислици, с който уж сме закърмени, но не са част от нас и топлото майчино мляко...