В едно селце близо до Панагюрище
Беше приказна бяла нощ. Висулките се изнизваха изпод стрехите на схлупените къщурки, а пухкав снежец се сипеше от няколко дни. Забързани минувачи сгушваха премръзнали ръце в джобовете на балтоните си, увиваха се във вълнени шалове и нахлупваха калпаците си.
Тук-таме малки дечица се замерваха със снежни топки и правеха снежни човеци и бели замъци.
В едно китно селце, недалеч от Панагюрище кипеше живот. Лицата на дечицата руменееха, малките им ръчички премръзваха, търкаляха големи бели топки от сняг. Мекият снежец трупаше нежност, снежинките се спускаха ефирно и щипваха бузките на хлапаците...
(ВЕСКО)
Въпреки, че беше събота, в къщата на чичо Петьо и леля Пенка настана суматоха.
Още по тъмно, след звъна на стария будилник, цялото семейство трескаво се заприготвя за голямото събитие. Беше „Малката Коледа”, както наричаха на село денят, в който колеха прасето.
Този ден се превръщаше в празник за цялото семейство. Главата на семейството имаше възможност да докаже, че не напразно е заслужил уважението на близките си като тегли ножа на „Гошо”.
Домакинята на къщата шеташе изпърво около „майсторите - колячи”, а после и край трапезата и всички виждаха колко е оправна и цъкаха с език, а дечурлигата прекарваха целия ден в препускане из двора, весели игри и похапване – я на пърлена кожичка, я на печена зурла или опашка от прасето.
Чичо Петьо стана пръв и чевръсто се заоблича. После потри ръце и добави няколко цепеници в жарта на почти угасналата печка.
След това отиде до прозореца, дъхна няколко пъти върху замръзналото стъкло и го потърка с крайчеца на ръкава, за да погледне какво е времето навън...
„Тоя сняг яко ще натрупа, ама поне ще омекне времето! Трябва да почистя и да скалъпя навес, преди да са дошли майсторите”- помисли си чичата. И като наметна кожуха се отправи към мазето, за да потърси из рафтовете по-голямо парче найлон.
След около половин час навесът беше готов, ножовете- наточени, а „майсторите”– Тош, ГьореАта и домакина – вече на по една греяна.Чичо Петьо остана малко изненадан от това, че Гьорето сутринта цъфна на вратата освен със задължителните „хирургически инструменти” и със старото си чифте на рамо. Ама си замълча – не само защото коляча беше странна птица, но и за да не му троши хатъра преди „операцията”.
По някое време тримата се спогледаха и като по команда оставиха напръстниците на импровизираната маса и се отправиха към кочината в дъното на двора. Гошо си нямаше и най-малка представа, че изтичат последните минути от мирното му свинско съществуване и скоро чистата му незлоблива душица ще се отправи по дългия път към Свинския рай.
Чичо Петьо се наведе и открехна бавно портата на кочината, после почеса Гошо зад ухото и се отмести, за да мине прасето покрай него.
Както във всяка друга дейност, и в коленето на прасе си има майсторлък – добичето не трябваше да се плаши, докато се извежда от кочината и до последния момент не биваше да разбира каква е работата. Така самата операция протичаше бързо и безболезнено, а и адреналинът в кръвта му беше далеч по-малко. И кървавиците ставаха по-вкусни…после…
Да, ама не! Днес явно не било писано всичко да мине по мед и масло. Децата бяха излезли зад къщата и като видяха Гошо да се показва от кочината, се развикаха и той се стресна.
След това започна интересното! Чичо Петьо се опита да хване прасето за ухото и да го поведе към двамата майстори за да го довършат. Гошо обаче явно подразбра каква е работата - като видя свирепите физиономии и заплашителните пози на майсторите Тош и ГьореАта, той се отскубна от ръцете му и с един лек финт, на който би завидял дори Марадона ги заобиколи и се отправи в свински тръс към другия край на двора.
- Мамка му и прасе! – изкрещя разярено ГьореАта, докато се изправяше и изтупваше ръкава на вълнената си фланела. Явно, минавайки край него, 140 килограмовият шопар го беше закачил и бутнал в снега.
- Заобиколете го и го подкарайте към мен, ще го затиснем до кочината – като един същински Наполеон даде нареждания чичо Петьо.
Тош и ГьореАта с викове, подсвирквания и ръкомахания подкараха клетото животно обратно към кочината. Шопарът, макар и скопен, не мислеше толкова лесно да се сбогува с животеца си – първо тръгна на зиг-заг из двора, а след това със скоростта на болид от Формула 1 се отправи фронтално към третия майстор. Чичо Петьо стоеше разкрачен и до последния момент не разбра какво е намислило прасето.
А когато го осъзна - вече беше твърде късно! Гошо мина на 5-та бърза и като повдигна зурла докато минаваше между краката му, го отпрати във въздуха.Когато чичо Петьо след зрелищно премятане падна на земята, разбра защо играчите по американски футбол излизат на терена с наколенки и кори навсякъде по тялото.
Е, опитът понякога се добива и чрез болка – особено по нашите географски ширини… Както и да е – другите двама му помогнаха да стане, а после – след още няколкоминутна гоненица, хванаха Гошето и набързо му теглиха ножа.
След това чевръсто разпънаха краката на прасето и като го положиха по корем, затъкнаха кочан царевица в дупето му и го покриха обилно със слама от предварително подготвената за целта бала.
Децата в къщата обичаха тоя момент. Когато покриха прасето със слама, те се яхнаха отгоре му и сред викове и смях го „яздеха за здраве” минута – две.
След това започваше втората част от ритуала – първото пърлене.Всички се отдръпнаха настрани, а чичо Петьо драсна клечка кибрит и запали стиска слама, с която после подпали прасето от всички страни.
Сламата бързо пламна и в двора замириса на опърлено.В следващите секунди се случиха няколко неща.
Първо се чу канското квичене на 140 килограмов шопар.После душата на Гошо – явно още неотлетяла където й е мястото се върна в тялото му и даде сили на уж мъртвото прасе да скочи на крака и с още горяща върху туловището му слама да се втурне отново из двора.
Децата изпищяха отново и отпрашиха покрай къщата към улицата, чичо Петьо се хвана за главата, невярващ на очите си, а Тош, отворил широко уста за малко не изпусна чашката с греяната ракия.Единствено Гьорето не изгуби самообладание – втурна се като младо момче към сливата, където преди беше окачил чифтето, взе го, нагласи приклада на рамото си, прицели се и …Пра-а-а-ас! – с един изстрел повали квичащата и горяща грамада.
В тоя миг на ъгъла до къщата се появи и леля Пенка, стресната от врявата в задния двор и писъците на децата.
„Ух, да ви се не видяло и майсторите! Една работа не можете да направите като хората, ако няма жена да ви стои на главите!” – мислеше си тя, докато пишман – колячите повторно разпъваха вече предалия окончателно Богу дух Гошо.
(АРАГОРН)* * *
Полянката в малкото селце, която в по – топли дни се ползваше като футболно игрище, беше покрита с четиридесет сантиметров сняг. От двете й страни гордо изпъкваха снежни крепости. Замъкът в източната част беше около метър и половина висок, сглобен от четири едри топки и допълнителни странични прегради. В една от тях дори бе издълбан авариен изход, широк около половин метър, но напълно достатъчен за едно десет годишно дете да се изстреля като светкавица оттам, в случай на опасност.
Вражеският лагер от западната половина на полянката не отстъпваше по нищо. В допълнение, той беше прикрепен към външната част на една от гредите, служещи за врата, когато се играеха футболни мачове и имаше малко скривалище за снежни топки, издълбано в една от едрите буци.
Дори Калоян, който беше в трети клас бе взел едно вълнено парче от тавана на баба си и го беше овърглял в сняг. От грубата, сива вълна вече нямаше и следа – бе се преобразувала в камофлажен парцал, който бе окачен над дупката, и който перфектно скриваше запасите от снаряди...
- Ей, ако чичо Петьо не се беше напил лани и не беше направил само едната врата, сега и нашият замък щеше да е по – стабилен! – обърна се Антон към Паца, която в недоумение изгледа как една топка параболично прелетя над двадесет метра и прасна Тони право в главата.
Чичо Петьо беше съдържателят на кръчмата в селото, която носеше странното название „Кой´т ни пий в кръчмата, пий в Аптеката“, и заради което вече повече от половин година баба Цеца го подиграваше където го срещне. Причината беше, че аптеката се държеше от жена му – Пенка и беше част от същата тази кръчма, само че бе разположена в задната част, а именно - в дуваря...
- Той каза, че ще я направи, ама друг път! – опита се да защити баща си, Паца, докато помагаше на Тони да изтръска снега от врата и главата си. – Даже горни греди щял да сложи!
- Ами, ще сложи той! – Тати казва, че чичо Петьо като се напие, най – много да направи вратите триъгълни! – сопна й се Тони и се огледа дали Калоян и Боян не бяха наоколо. Уви – нямаше ги никакви.
Вражеският лагер беше привидно заспал и около крепостите не се мяркаше жива душа. В същото време чичо Петьо наблюдаваше как се забавляват дечицата от вратнята на къщата...
- Деца! Снежни игрички! – промърмори чичо Петьо и тръгна към задния двор, следвайки тънката кървава вадичка по заснежената пътека.
Двамата майстори, Тош и ГьореАта, засукали мустаците по запотените лица, клечаха и пърлеха прасето. „Мамка му, и прасе…” - помисли си чичо Петьо кисело.
Пенка мразеше суетнята около прасето. Селско й беше някак, кървища, миризми, кой ще я чисти тая пуста мръсотия! Пенка беше аптекарка, което на село значеше почти докторка, а и обичаше чистичкото, наготово… Нали си беше и от Сопот, някак панагюрското село бе дребно място за големите й мечти. Ама, на, Петьо, с тоя фасон я грабна, а сега… - кръчми, аптеки, прасета. Пфу! Ще им даде тя да се разберат на всичките!
Извади чичо Петьо дребното запотено шишенце от джоба си, дръпна жадна глътка от ракийката, като се огледа крадешком да не го изненада Пенка в гръб, както винаги...Не че бе лекичка стъпката й, ама в тоя сняг кой щеше да я чуе!
„Ех, майстори са тия двамата прасари! Пак ще ми оберат карантията, мамка му и прасе!” – залутаха се мислите му.
- Ей, момчета, я по-сериозно! Така както сте го подхванали тва прасе, май с Пенка ще го дооправяме после! Я, си гледайте качествено работата! Че и виното както сте наченали….
Тош го погледна начумерено и продължи да си пърли. Хубаво момче беше той, майстор, и си разбираше от работата, а и кротък беше. ГьореАта, обаче, щото на по-старите им кипи кръвта, се надигна, поизпъна отмалелия си кръст, изгледа свирепо кръчмаря и нагло надигна каничката с винцето. Червено, ама твърде резливо някак.
„Мамка му и скръндзата е тоя Петьо, к'во вино... половин ден му клечим тука, пък той на шеф ща ми са прави…” – помисли ГьореАта и му тегли една здрава наум. Дип, че Пена си я биваше, инак да му е теглил сиктира…
Пенка погледна прасарите, въздъхна, набърчи нос, щото тя тия селски истории мноооого ги недолюбваше. Баница трябваше да му вие на тоя селяндур по обичай! Да му се не види! Ама, нали беше тарикатка, звънна един телефон на кака Тана, Гьоревата булка, и я намаза със сладки думи:
- Ох, како Тано, помагай, миличка! Че с това рамо дето ме е стегнало хич не мога кори да точа! А и тук весело ще стане, прасето като сложим да печем, пържолки, пръжки – к’во ща правиш самичка там, я ела тук да си месим заедно….
Тана това и чакаше. И без това й беше чоглаво дето ГьореАта по цял ден клечеше да пърли прасетата на чуждите булки. Грабна кожухчето без ръкави и право у Петьови.
Чичо Петъо не я долюбваше Тана, много й знаеше устата и все го клъвваше я за туй, я за онуй. Ама, нали неговата Пена си падаше гражданка, все някой трябваше да й помогне, да я понаучи, да й посвърши работата, че тя докторка се бараше с тая аптека… Що ли не извика сестра си Еовина, от Карлово, да върти аптеката - пусто, на нея да я беше дал! По добре щеше да се справи. Тя не че и Еовина беше лесна, пък и с тоя нов мъж вече хич не си падаше да си идва у дома често, ама поне една кръв бяха... Щяха да се разберат някак...
„Пусти гражданки, да ви се не види, макар!” – рече си наум чичо Петьо.
Навън беше бяла приказка. Снегът бавничко натрупваше.
Децата вече бяха изградили десетина снежни човеци, и сега шумно се валяха в снега. Велина беше обула новите си ботушки, които много й отиваха на якето.
Паца се почувства някак втора ръка, щото майка й я беше курдисала да играе с по-старите дрешки.
Изведнъж се разнесе глъч откъм пътя. Чичо Петъо обърна глава и се загледа….
(ТАНИЧКА)
...По пътя се задаваше с "умопомрачителна" скорост светлосиньо трабантче, което беше толкова бързо, че децата, които тичаха след него, бяха успели да го настигнат и замерят със снежни топки, викайки.
Трабантчето спря пред Петьовата къща и от него изскочиха булка Еовина и мъж и Ристю. Тънкият и глас се извиси:
- Батееееееееееееееееееееееее! – отдавна не се бяха виждали.
Чичо Петьо погледна невярващ, че сестра му е тука. Чак когато тя го прегърна и целуна изфинено по небръснатата четина, се осъзна. Еее, то бива, бива...изучиха я, по Францата я пращаха и тя кво прихвана , цалуфки, лиготии...
През това време кака Пена, дочула писъка на зълва си, притърча по двора да я посрещне, оставяйки Тана в кухнята да меси. Двете жени се прегърнаха и целунаха "по граждански" пред погледа на чичо Петьо, който беше свъсил вежди. Подхванаха се под ръка и се запътиха към къщата.
Ристю и чичо Петьо се поздравиха мълчаливо. Петьо хич не беше съгласен да дава малката си сестричка на някакъв тъмен балкански субект , и то от северния склон, но тя пък не питаше много-много и докато батьо и разбере, вече беше пристанала. Та за това между двамата цареше хладно уважение.
Малката Паца тичаше след леля си, очаквайки да получи някой нов армаган. Така де, тя леля й се сещаше да си дойде два пъти годишно - по Коледа и за рождения ден на Патрисия, та все трябваше да и носят нещо, пък ако може и градско, още по-добре.. Патрисия беше кръщелното име на наша Паца. Нали кръстница беше леля й, ама понеже у село трудно го произнасяха това име, та за това от бебе си остана Паца.
Събраха се в кухнята всички- Гьорето, Тана, Петьо, Пена и малката Паца, да се порадват на младоженците, да изпият по една греяна ракия за тяхно здраве . Тош също влезе, но стоеше мълчалив в ъгъла. Стара изгора му беше Еовина, но докато посмее да я поиска, тя избяга с Ристю.
Не вървеше някак Пена да остави собственото си домакинство на плещите на кака Тана. Трябваше поне пред гостите да се покаже по-работна, въпреки че си знаеше, че и Еовина е от нейния сой и нямаше да й направи впечетление, че не се върти постоянно в кухнята.
Стана кака Пена поне да нареди наточените кори и да ги сложи във фурната. Върна се след малко на масата, за да участва пълноценно в клюката, разисквана от "гражданята" , както иронично ги наричаше мъж й.
Така потръгна разговорът, че кака Пена не се усети как минава времето и скоро замириса на изгоряло. Тана подскочи и изтича до фурната. Баницата беше попрегоряла...
- Пеноу, Пеноуууууу! Каква си загори-баница, мъри! - промърмори чичо Петьо, а Пена му отвърна :
- Може да съм загори-баница, ама я виж аптеката! Как е подредено всичко!Въздъхна чичо Петьо и вдигна поредния тост за здравето на младоженците. Малката Паца обаче вече не изтрайваше. Любопитството и надминаваше всякакви граници. Тя се сгуши до леля си като коте и и промърмори:
-Лельо Винкееее, донесе ли ми нещо?
Булка Еовина , вече зачервила бузи от домашното винце се засмя весело и придърпа голямата торба, която беше внесла в къщата. Какво да се прави, така и не се беше научила да пие ни у бащиния дом, ни при мъжа си и й личеше, че е в настроение.
-Разбира се, Патрисия - тя беше единственият човек, който наричаше наша Паца с кръщелното и име и редките им срещи всъщност бяха повод за малката да се сети как точно е по документи.
Еовина отвори торбата с надпис "Фиорелли" и извади кутия.Подаде я на Паца и зачака реакцията и. Цялата компания се скупчи да види какво ще извади момиченцето от красивоопакованата кутия. С хъс разкъса кутията и вътре откри най-красивите ботушки, които някога бе виждала. В любимия й розов цвят, с избродирани тъмночервени цветчета. При това италиански.
Всички се разцъкаха звучно, а Паца, вече горда притежателка на най-красивите ботуши в цялото село, се увеси на врата на леля с мощна благодарност. Бритни Спиърс и съседката Цецка, която беше заминала да става манекенка в далечна София, бяха изместени от сърцето на момиченцето и тяхното място бе заето от един нов идол - буля Еовина.
Крайно време беше да се заловят отново с прасето. Мъжете излязоха навън, жените останаха да "шетат", а малката Паца обу новите обувки и изтича към крепостите, за да се похвали на дечурлигата с новата си придобивка. (ЕОВИН)
* * *
Едвам изтрая чичо Петъо сборището с гостите си… Женската гълчава го караше да се чувства не на място, сякаш не беше господар на дома си. Сякаш тая патка Тана бе господарката. Начумерено изгледа карловския си зет Ристю, който любезно съзерцаваше младата си булка Еовина, и реши да подбере Тош и ГьореАта към царството си.
- Хайде, братоци, че работа ни чака! – рече той със най-страшния си глас и намигна съзаклятнически към Гьорето, посочвайки с очи кръчмата. Гьорето, който тъкмо беше напълнил уста с мазни пръжки го погледна недоумяващо. Ама Петьо не чака дълго, тръгна право към вратата. Тош гаврътна утайката от червеното си винце, стана, протегна се и излезе. Гьорето смота още петнайсетина пръжки и ги затъкна с винце, докато се изправяше.
- Къде, бе, хора се юрнахте? Нали на маса сме седнали? Каква работа толкоз ви чака? – стрелна Тана мъжа си заядливо, докато попиваше голямата брадавица до устата си. Тя тая брадавица много я мразеше, ама беше решила, като иде на гости у сестра си Василка в Пловдив, да накарат съседка й Венчето да пита майката на Стефка Костадинова как си е махнала нейната…
- Тя, мъжка, ни е работата! И да не ти знае много устата! След час сме тука, няма да забегнем с Фроска, я… - авторитетно промърмори Гьорето и дим да го няма.
Пена и Еовина се спогледаха съзаклятнически, а Тана се нацупи. Хич не обичаше да я срязва ГьореАта, ама нямаше сега да прави скандали за удоволствие на гражданките, я….
- Партито ще организират – коледна изненада! – реши да обясни Тана на изолирания Ристю, който се засегна, че шуреят не го включи в „мъжката работа”. - Подочух аз, че пак оная певачка Фроска ща ни радва пак… Като че ли няма други!
- Стига, ма Тано, все с тия селски имена – сега всички й викат Лейди Фи. И концерти изнася в Сопот и Карлово, и по ресторанти я канят. Умна и засукана е, що да не ни пее на партито? – отсече Пена с разбиране.
Ефросина беше знойна мома певачка. Иначе работеше като репортьорка в „Панагюрско утро”, заради голямата й любов, ентусиастът-репортьор Тусьо. Ама Тусьо много не я долюбваше, щото друга му беше на сърцето… Но Фроска страдаше гордо, защото бе близо до Тусьо. Тя беше поканена да пише и за „Сопотска правда”, собственост пак на същото издателство „Ара-Борн”, собственост на местните интелектуални величия Арагорний и Борката, ама отказа...
Двамата бяха известни повече в кръчмата като Горю и Борю.
Горю и Борю бяха градски пичове, открили по време на тежък махмурлук дивната красота на панагюрската оф-роуд природа. Като изтрезняха и тракторът вдигна обърнатия в калта джип, градските оф-роудисти взеха единодушното решение да отворят клон на издателството си тук, на местна почва, и да обогатят печатарската дейност в региона. После поляха при Петьо решението, под звуците на плачещата цигулка на Страто.
Отскоро Фроска беше открила у себе си неподозирани певчески мераци – сякаш бент се бе отприщил и тя вложи душа и сърце в новата си кариера.
Горю и Борю не плащаха кой знае колко на Фроска, а и я пощипваха често, така че тя взе твърдото решение – „Тъй и тъй ше я щипят, поне пари да падат!" Мъдро и трезво фроскино решение.
И за една нощ Ефросина, която така и не успя да накара селската общественост да я нарича със закачливия градски псевдоним „Фрости“, реши да смени кардинално името – и осъмна като „Лейди Фи“. Така се раждаха легендите! – името кариера прави в тоя бранш…
Преди първия си концерт в Дома на културата, Фроска вдигна чувствително долния ръб на полите си, вдлъбна деколтетата, боядиса коси и тъкмо така местният авторитет, доктор Терелиг Ханкрумов, сгази първото теле в селото.
Дотогава катастрофите бяха авторско право на Горю и Борю след запой (а те единствени разбираха от "авторски права"). Кръв проливаха предимно пилци, защъкали се незнайно накъде отвъд границите на сигурността си.
Но сега мъдрият и уравновесен лекар,Терелиг Ханкрумов, завършил медицина чак в Пловдив, и собственик на единствения в селцето подобен на телевизор уред, който Пена и Тана наричаха със сложното име „покютър”, я свърши каквато я свърши….
Голяма падалка имаше Терко, както Петьо, известен в царството си с прозвището Кръстникът, го бе кръстил, по Фроска. Готов беше Терко звезда да нарече на нея и единствен все я зовеше „Фрости”. Но тя май досега не бе забелязала това. „Пусти Тусьо, пусти списвачи!” – негодуваше Терко и все канеше Фроска на контролни прегледи….
Тя, обаче, сякаш бе по-склонна да се кикоти със шантавия му брат, селският монтьор Перелик Ханкрумов, известен повече като Перко, име което досущ му пасваше по очертанията…
Незнайно бе за д-р Терелиг защо Перко се домитлоса чак в наше село, да му пречи… Че то нямаше и петнайсетина коли, два трактора и едно ремарке, чичо Петьовото… Какъв ти монтьор, какво чудо?! Да го излага само!
Но, Перко, обичаше да върви след батя си, щото така и той по-умен изглеждаше. „Ти да не си на дофтора брат? А, значи от умно семейство сте…” И Перко надуваше перката…
Сгази д-р Терко телето и му замина неопетненото име. Телето Маша стана на зимнина, а Страто така и не посвети повече ни едно скрибуцане на доктора. Страто беше нелош цигулар, но от чести контакти с чичо Петьо, ръцете му потреперваха напоследък. Навремето Страто бе наричан с прякора Стративариуса, щото цигулката му „Кремона” беше купена направо от София през 1962 г. от магазин „Музикален свят” в центъра, но сега бе понижен само до Страто…
Не им се сърдеше Страто, а и без него закъде беше агитката… Пуста Фроска, и телето му утрепа, сега и към хляба му посяга! „Концерти в кръчмата ще ми изнася, къси поли, уредба с две тонколони ще ми носи! Коси ще вее! Пусти уруспии!” гладеше с оредяла глава маестро Страто…
Фроска бързо направи име. Голяма мъжка аудитория се тълпеше да я гледа – Гьорето и Тош едвам улучваха да държат чашите. Горю и Борю отпочваха черпнята, а накрая селските герои плащаха… И хайде трета, хайде пета, …
Чичо Петьо много харесваше Борю, голяма глътка имаше момчето. А и му разпечатваше менюто с украса. Като в ресторант! И Петьо все гледаще да го прикотка вечер…
Щото след Борю вървяха цял отбор юнаци – и Горю, и прасарите, и брата на Тош – Койчо Непукиста, който префърцунената Еовина наричаше „Кой Му Пука”, дори и даскалите заприиждаха по-често. Даскалите бяха хубави момчета, умни, ама малко пиеха. Директорът, другарят Ангелов така и не стана господин. Туй другар имаше много прителски смисъл и всички дечурлига така и си го наричаха.
Инак прякорът му беше Ваню Ангела, заради голямата му душа…
Другарят Ангелов не се сърдеше, обичаше децата с цялата си душа и все гледаше да ги зарадва с някой интересен химичен опит, но след като стовари задната стена върху главата на романтичната колежка по литература Щепселина Попзлатева, вече не го влечеше толкова към емпириката.
Другите двама даскали Даню Митков - Даниелчо, от варненско и Тоню Ейскокович - македонски син от шопско, бяха млади, но твърде трезви младежи... Ни ракия, ни жени… Горю и Борю решиха да облагородят не само местния бизнес, но и местното образование… Благодарение на настойчивите им грижи, Тоню и Ваню Ангела станаха редовни гости на чичо Петьо, а Даню дори пусна един сантиметър по-дълга коса и веднъж отиде да гледа филма „Матрицата”…
Новоназначените учителки бяха много сред най-обичаните местни моми - Аниспина Хаджипопова и Щепселина Попзлатева, известни с галените имена Анчето и Пепси. И двете бяха дами с фина и нежна поетична душа…
Много селски бащи почувстваха изведнъж непреодолимо желание да се интересуват по-често от прогреса на чадата си, като и да инвестират средства и сили в постягането на училищната сграда… Ваню Ангела не пропускаше възможност да посещава през ден уроците на двете дами, които обаче ловко игнорираха явните му намеци.
След няколко разходки на Анчето и Пепси по есенните улици на селото, всички гости на чичопетьовото царство единодушно отказаха повече да консумират Кола Кола, и чичо Петъо се прехвърли към конкуренцията.
Конкуренцията изпрати в знак на радост 50-тина от рекламните си фанелки и почти всички от агитката изпъчиха вирилни гърди с надписа “Pepsi”… Пена и Тана разпориха една фанелка, за да измият прозорците си с нея.
И тъй, Петьо, следван от майстор-колячите Тош и ГьореАта (презрително наричани от Пена и Тана „прасари”) забързаха за срещата в кръчмата. Уговорката беше да се сберат всички и да решат как да направят „купона” за Коледа. Еовина и Пепси я вкараха тая дума и на по-младите много се хареса… Купон! Като че ли „забава” звучи лошо, мислеше си чичо Петьо, но мислите му бяха насочени повече към мястото, отколкото към името на веселбата…
Нещо Ваню Ангела му се правеше на организатор - Домът на културата щял да е чудесно място за купона… А кръчмата, какво, да не бе малка? И топло, и уютно бе там.
Чичо Петьо смяташе, че ако Борю му изтипосаше един афиш с Лейди Фи отгоре и ако доктор Терко се застъпеше, кръчмата нямаше как да не спечели…
А и Фроска се имаше с даскалиците, те щяха да дръпнат цяло село след тях. Пък Пена и Тана да си танцуват в „голямата зала на културния дом…” Пусти гражданки! – замисли се отново чичо Петьо.
Горю щеше да нарисува плаката. Арагорний беше четвърти братовчед на художника от Пловдив Вихроний Попнеделев, и следователно изкуството беше в кръвта му. А и в издателството, Горю завеждаше художественото оформление, докато Борю бе в стихията си с писаното слово.
„Харни момци! Господ ги докара с тоя джип тука…”, не спираше да разсъждава чичо Петьо за благодетелите на местната икономика.
Петьо, Тош и Гьоре погледнаха окачения часовник на стената. Секундите се изнизваха. Нямаше никой от агитката… Ни Горю, ни Борю, ни Ваню Ангела, ни доктор Терелиг… Ами ония шматки, даскалите Даню и Тоню? Дори шантавият Перко, който обикновено е запил дълго преди бате да влезе, той пък къде беше? Ама че организация.. Петьо предчувстваше крах… Чоглаво му беше нещо…
Изведнъж вратата се отвори и нахлу хлад. Тримата се обърнаха с надежда, но погледите им угаснаха като видяха високата слаба фигура на учителя по латински, пенсионерът Веселиниус Германеца, наричан от агитката още Весо Кръпката, щото все закърпваше по някоя свръхправдоподобна история за студентските си години във военна Германия, и който без благонадежден цитат като „Cupio, patres conscripti, me esse clementem, cupio in tantis rei publicae periculis me non dissolutum videri, sed iam me ipse inertiae nequitiaeque condemno” не минаваше…
Весо Кръпката се усмихна енергично за своите 85 години и изтупа снега от раменете си. Беше умен, философстваше надълго и нашироко, и чичо Петьо не го долюбваше, защото бързо му грабваше първенството.
Чичо Петьо обичаше да е в светлината, да върти нещата, ама както в къщи, така и в кръчмата все някой го пращаше по-встрани. Докторът не пожела да го измести, даскалите и тя бяха някак уважителни към царствения му кръчмарски пост, но Веселиниус Германеца хич и не си поплюваше с Петьовите напъни за популярност….
/Таничка/
- Ами, оти не пийнем по една скоросмъртница от на Петьо, дорде другите додат?! - рече Веселинимус, леко превъзбуден и погледът му премина през цялата компания. Чичо Петьо се намръщи и свъси вежди, но Тош и Гьореата кимнаха одобрително.
- Да, Петьо, я да ни обадиш ти за твойта парцуца! - подхвана Гьореата, като още придъвкваше една от мазните пръжки в устата си. - Ти, що джибра беше накиснал в бъчвите лани!... Още не сме я задегостирали с Тош, а Борю и Горю що хвалби издумаха! Оти не извадиш стъкленицата, верно ?
- Ееее, Гьоре, ще се обиждаме значи! Оти ми трошиш хатъра?! - леко нацупено подхвана чичо Петьо. Това беше една от любимите му защитни реакции. Обикновенно събеседникът винаги омекваше, но не и когато там беше и учителят по латински.
- Прав е Гьореата! - с твърд тон се включи и Веселинимус. - Ляб и зрелища трябва да има, за да върви кръчмата, Петьо! - Още, ехеее, римляните са рекли, та ти ще оспорваш сега! В нашия случай, за ракия и Фроска иде реч! А ни ракия, ни Фроска са запридодяли!
- Е, кешки ега нема да додат?! - леко притеснено заговори Петьо и извади една стъкленица, която жълтееше в полумрака на помещението. - Да не са забегнали с оня шашкънин - Ваньо Ангелов в дома на културата ?!
-Той, дет се вика, е мръсник голям! Всичко към себе си гледа да придърпа! - вече съвсем язвително думаше чичо Петьо и блъскаше чашата в масата, когато вратнята внезапно се отвори...
Щепселина Попзлатева, хванала под ръка другарят Ейскокович запривлазяха в кръчмата, последвани от Аниспина Хаджипопова и Даню Митков. Отпървом им се зарадва Веселинимус - даскалът по латински, един колектив бяха все пак:
- Юбредебре! Сбрахме се! - не можа да сдържи емоциите си даскала. - А де е директорът Ангелов? Тамън за него идеше реч! - още неизрекъл тези слова и чичо Петьо вече заприглъща тежко и набързо наля на гостите по една ракия, като на германеца сипа най-много.
- Е, айде живи здрави! - вдигна бърз тост Петьо и се измъкна от ситуацията. - А де са другите, верно ? - обърна се той към новодошлите. - Те няма ли да довадят вече?
- Ами, ще додат, ще додат, не тревожи се Петьо! - отвърна му Аниспина. - Специален туалет на Фроска избирали - Еовина, чак от Францата кройка е пратила, още преди седмица, та твойта булка, Пена, е заприготвяла всичко!
- Туй било изненадата значи! А аз се чудих и маях, що чини мойта булка на таваня все! А тя, старата шевна машина е употребявала! - рече Петьо. В този момент една муха забръмча нахално в кръчмата и Ейскокович я сплеска между двете си ръце със звучен шамар.
- Пущинки недни! И зимата доде, не измряха, ега и гадините, ега! - разпали се македонецът от шопско...
Навън бе приказна вечер. Снегът беше натрупал едрите си преспи и по поляната бяха останали снежните човеци и крепостите, замръзнали все едно в забравена, епична битка.
Борю и Горю се олюляха по поляната и гаврътнаха по една глътка от парцуцата, която бяха взели със себе си за из път.
- Ей, тия дяца бре! - рече Борю и изтръгна един морков от снежния човек. - И мезе са ни оставили!
Горю го последва и двамата запридъвкаха звучно. На другия ден децата щяха да намерят снежните човеци без носове и щяха да се чудят какво се бе случило...
/Веселин/
Но в същото време част от селските хлапета начело с Паца, Тони, Калоян и Боян, които вече бяха забравили, че сутринта са били в противникови снежни армии, си похапваха пърлена свинска кожичка в Пациния двор.
Жените нещо шетаха вътре и не пускаха децата да влязат. По едно време кака им Фроска дойде и без много –много да се церемони и чука, направо влезе в къщата.
Така де, тя местната фолкзвезда ли беше или лукова глава! Като я видяха, Пена, Еовина и Тана скочиха, а Ристю погледна с интерес.
Първата се качи да приготвя новия “туалет” , втората се запрегръща с бившата си съученичка, а третата просто скръсти ръце и свъси вежди. Никак не и действаше положително селската знаменитост, особено като се сетеше какви погледи и хвърляше Гьорето вечер, като се запиеше в кръчмата.
Кака Пена донесе тоалета, който , макар по френска кройка, доста наподобяваше обикновен сутиен и поличка за тенис.
Това дори на Фроскината жажда за слава и дойде в повече : - Как ще го нося туй, ма како Пенооо, ша замръзна!
“Няма да замръзнеш ти, ей сега ще те сгрея като ти отперя два шамара”, помисли си кака Тана, но гордостта и възпитанието и не и позволяваха да покаже ревността си гласно.
- Няма да замръзнеш, Ефросина, кака сега ще ти донесе от греяната ракийка на бате. Като му удариш две глътки и за цяла вечер ще си сгрята!-успокояваше от опит Еовина Фроска, докато я преобличаше с новия костюм.
Фроска вече беше нагласена в новото бляскаво костюмче, оставаше само Еовина да се заеме с грима и, когато младата булка забеляза вторачения поглед на мъжа си във фолкпевицата.
- А ти какво си се зазяпал! Нали по метълки си падаше.
Тана, видяла , че и друга има като нея, припя и тя:
- Да,Фроске, вземи се наметни, гърдите позакрий, ще те хване някоя пнелмоня и после какво ще правим без славей като тебе!
Буля Тана едва ли знаеше, че това, което бе употребила, се наричаше ирония, но Еовина се засмя силно. Винцето явно и действаше положително.
Подхвана Ристю и го изпрати в кръчмата, да се опознава с мъжете, че те тука още работа имаха по Фроска. После отвори една кокетна чантичка и отвътре извади безброй гримове, за които Тана само бе чувала, а Пена едно време, когато си беше у Сопот, даже беше виждала.
Започна се едно мацане и клепане, белене и червене, скубане и ресане.Но ето, след около час усилен кърски труд Ефросина от наша Фроска се преобрази до неузнаваемост в Лейди Фи.
Наметнаха се с палтата и поведоха Фроска, която едва стъпваше на високите токове на модерните Винкини ботуши, към кръчмата.
Децата хукнаха след тях, зажаднели да чуят новия хит на кака Фроска “Тез круши кой ги раздруса”, както и нежната балада “100 MMS-а получих, от теб ли са?”.
Появата на тъй наречената Лейди Фи и особено събличането на палтото и , предизвика фурор у мъжката част на компанията и лека завист от страна на жените. Анка и Пепси обаче ръкопляскаха силно, те не се чувстваха никак застрашени от фолкдивата.
Дори старият Страто, който усещаше във Фроска най-голямата си конкуренция в селския музикален бранш, не можа да откъсне очи от прелестите и.
- И,бре, машалла ! – успя да изрече само той. Лейди Фи отметна коси и тръгна към импровизираната сцена – маса в единия ъгъл на кръчмата, специално освободена за нея, за да може да видят всички как кръшно вие снага и закачливо върти дупе на собствените си хитове.
ГьореАта усети, че сега е моментът , в който чичо Петьо ще е в добро настроение да почерпи по едно и викна:
- Айде Петьооооооооооооооо! Черпи по едно за здравето на Фроска и цяло село, бреееее! Чичо Петьо мразеше да бъде поставян в такива ситуации…
Как да не почерпи, айде за Фроска как да е,можеше да се размине, ама за здравето на селото не можеше да не почерпи, няма как да се скатае…Извади парцуцата и почна да налива чашка след чашка , а сърцето му се раздираше от кървава мъка…
/Еовин/
Всички гледаха в захлас изпълнението на Лейди Фи. Цепениците в камината пукаха, а отраженията от огъня рисуваха прелестни картини по стените на селската кръчма.
Позамаян от ракията и изпълнението на Фроска, чичо Петьо забърса потта от челото, примлясна доволно и се провикна: “Ееееее народеееееее, какъв кАпон ше си спретнем тука. Машалла, Фроске, ашколсун, пей на батя, носи радост на населениетооо".
Настроението започваше да се покачва с бързи темпове. Пена се усети, че ще е добре да изкарат някой лев от импровизираната сбирка и хукна в кухнята да спретне мезелъци. Малката Паца постоянно подтичваше след майка си и я дърпаше за полите:
-Мамо, мамо.. – викаше задъхано детето.
- Остави ме ма,Пацо, не видиш ли, че работа имам. Бягай с децата да си играеш или там с леля ти се занимавай.
Паца обаче не мирясваше и може би за 27ми път се опита да привлече вниманието на улисаната си в работа майка:
- Ей, детенце, не ме ядосвай, че ако те подхвана с точилката само на “мамо мамо” ше ми станеш.
- Да,мамо, ама ти нали каза, че елхата ще правим днес.
Пена се стресна: “малииииииииии, забравихме елхата. Че какъв ще е тоз празник без елха. Уф, на тоя моя мъж дай му само да жули ракия и да плакне очи с Фроска”, ядосана си мислеше Пена.
Привика Петьо и бърже му засъска на ухото:
- Ей Петре, изкуфелник такъв, забравил си за елхата,дето беше обещал на децата. Какъв ше е тоя кАпон без елха. Излагаме се тука пред хората. Oчите ти са само у тая уруспия.
Петьо така се плесна по челото, че звукът от удара заглуши последните акорди на Фроскината песен, а Ристю мислейки, че някой стреля,се пльосна по очи под масата.
- Лелееее, забравИхме елхата, мамицата му. Гъоре, Тош, ставайте да одим, че какъв е тоя кАпон без елха бре. Чекайте ме вънка, отивам за москвича – рече зачервеният Петьо и хукна към гаража.
След малко от гаража се изниза гордостта на Петьо. Лъснат до блясък, незнаещият годините си Москвич 408 се плъзна по снега. На задното стъкло весело поклащаше глава плюшено кученце, а на огледалото за обратно виждане се клатушкаха два плюшени зара. Таблото беше тапицирано в син мокет, а на антенката за старото радио, се поклащаше обвивка на шоколадово яйце от 'корекома" със завряна вътре малка крушка.
Петьо с гордост включи фаровете и цялата кола светна в меки неонови светлини.
Кръчмарят сам беше “тунинговал” любимото си возило и смяташе, че “по-убава кола нема у целата околия”.
Даже и име и беше измислил, наричаше я на галено Марче.
-Айде рипайте у колата, че се стъмнИ, мамка му и елха. И по леко с вратите, че главичките ви откъсвам.
Прасарите се натовариха в Марчето,внимавайки да не повредят нещо и по този начин да си навлекат гнева на подпийналия Петьо, който веднага след хлопването на вратите, изфорсира двигателя, наду клаксона и се понесе по заснежения път към гората. Всички посетители на кръчмата стояха на вратата и махаха след колата, а децата хукнаха да извадят от тавана прашасалите новогодишни играчки, които Петьо беше донесъл преди 15 години от Съветския съюз, след една от командировките му до прочутия краварник на ГосХозКоровоМлеконадой.
Петьо паркира Марчето в гората, извади от багажника чисто новичко топорче и тръгна из гората да търси подходяща елха.
Свечеряваше се и духаше леден вятър. Тъкмо намери едно хубаво дръвче и почна да го сече, когато чу странен шум зад гърба си.
Обърна се и видя едно огромно 200 килограмово горско прасе, което риеше земята на 20ина метра зад него.
В очите му се четеше страховита решителност, която не будеше у кръчмаря никакво съмнение за нечистите му намерения.
На всичко отгоре Петьо изтръпна като чу силното хлопване на вратите на москвича, в който с невиждана бързина се бяха метнали прасарите виждайки това огромно чудовище.
“Мамка му и прасе, май ще се мре” помисли си Петьо, а инстинктът му подсказваше, че трябва да се спасява с позорно бягство.
Та тътри Петьо да бяга през гората, а прасето се понесе след него. Не е ясно откъде се взеха тез неподозирани възможности у него.
И все пак, огромния шопар бързо го настигаше. И тъкмо да го настигне и помете, Петьо със сетни усилия се метна на един клон.
Прасето се втрещи, закова на място и се заоглежда. А клонът зловещо скърцаше.
И в този миг се откърти и Петьо с все него се стовари върху прасето, което изквича и предаде богу дух, сломено от завидните 110 петьови килограма.
Кръчмарят лежеше със затворени очи и не смееше да помръдне.
- Жив ли си бре Петре? – дочу някъде все едно от отвъдното гласа на Тош. –Как гътна тоз шопар бре, с голи ръце?
- Еййййй, какъв герой е тоз нашия Петьо. С голи ръце глиган убива – цъкаха с възхищение прасарите.
В тоз момент чичо Петьо се надигна, отупа се от снега, погледна предалия богу дух глиган и изкомандва.: “Товарете елхата и гадината на москвича и да се прибираме, че сега туй прасе още работа ни отвори. И него трябва да колим. Мамка му и прасе”
/скитник/
Клоните в боровата гора се поклащаха зловещо от зимния вятър, докато силуетите на кръчмаря и на прасарите теглеха морно двеста килограмовото диво прасе и елхата.
- Дайте да ги вържем за теглича и да ги изтеглим доде пътя. Оттам, чини ми се, по – лесно ще е! – заразсъждава Гьорето, леко запъхтян. Петьо и Тош си бяха поделили елхата, а на него бяха оставили да тегли шопара.
- Дип, дума да не става, Гьоре! Марчето е за фина работа! Туй да не е твойта лада, дето я лашкаш по нивята! – ядосано измърмори Петьо и приклекна морно, като се подпря на коленете си. Дайте по една цигарка да запалим и ще го измислим, мамка му и прасе!
Тош извади един полу – мокър пакет Арда качак и тримата запушиха, размишлявайки. „Трябва някак да накарам Гьорето да вземем ладата, или талигата на Тош. Ако Пена разбере, че сме теглили шопара с москвича, лошо ми се пише!“ – мислеше си негласно кръчмаря.
В този момент от черния път се чу шум от мотор и след малко два фара се залутаха в тъмнината.
Уплашеният Петьо с мъка позна волгата на горския, която бавно се приближаваше към тях.
- Бързо да скрием елхата и глигана, преди Басьо да ни е видял! – прошепна Петьо и тримата заразравяха снега, като се опитваха да покрият елхата и прасето под него. Уви, последното, което успяха да сторят, преди фаровете да ги осветят бе да се изправят смутено пред шопара и елхата и да се опитат да ги скрият с едрите си тела.
- Юбредебре! – заразвика се Басьо, още преди да е разпознал тримата и бавно запристъпя към тях. – Що чините тука нощес? – заразпитва той, като клепаше все още на парцали и внимателно оглеждаше присъстващите и нагласяше чифтето си.
- Ами, харно, Басьо! Добра вечер! – заекващо проговори пръв чичо Петьо. – Ние на разходка малко. Да глътнем малко чист въздух, че тая парцуца...
- Погледите ни замъти! – включиха се в един глас и прасарите като се допряха един до друг още по – плътно и изградиха мощна преграда,зад която не се видеше нищо.
- А тия следи зад вас кви са? – с интерес заразпитва Басьо, като се опитваше да надникне зад тях, но не успяваше, защото прасарите и кръчмаря фино се преместваха и смаляваха ъгъла... – Дървяата да не сте секли? – попита вече директно Басьо, като изгледа Петьо кръвнишки и зареди чифтето.
- Ами, дървяата ще сечем!? – хладнокръвно се заопитва да замаже положението Петьо, като вече разбираше, че никак няма да е лесно да убедят горския в невинността си. – Що елхи имаше по пазаря, Пена и Паца два дни избираха подходяща за кръчмата! И Винчето, от Францата играчки е донесла, та ще ти сечем гората, Басьо! От не додеш, по една ракия да гаврътнем в кръчмата, за здраве?! Фроска цял капон изнася, като тия дет по пайнера ги дават!
- От не додеш, верно... – на път беше да замаже поредната лъжа Гьорето, когато от волгата на Басьо някой се развика:
- Басьооо! Кешки ега цяла вечер трябва да те чакам! Айде бързо да довадяш, че мама Ленче кървавица е заприготвяла дома! – изкомандва пискливият глас на Линчето от Поибрене... /Веселин/
Брей да му съ нивиди, помисли си Басьо. Почеса се по главата и отвори уста да каже нещо, па се спря и пак се почеса. Ам тъй де, то тия пиянгури тука, няма начин да не са се белосали нещо. Ама и оная мойта коза Арлинка, а вър'и и обяснявай, че нарушават закона тука, ама ха. Веднага ще кресне, че само си търся как да ударя кьоравото. То не, че Петьо няма да почерпи, ама ...
- Айде бе, михлюзин с михлюзин, омръзнах тука 'а та чакам! - писна пак Линчето откъм Волгата.
- Ай трай ма!-сопна се Басьо, но достатъчно тихо, та да го чуят само мъжете. Изгледа ги с най-страшния си поглед, оня дето го беше научил от старшина Барамбуклиев още в казармата, заметна пушката на рамо и измърмори свъсено:
- Не ви е чиста на вас работата, ама ... Хмммм, Ше я видим ние! - отсече колкото властно можа и се запъти към колата.
Бай Петьо, който за втори път през последните десетина минути се беше отписал,изпусна въздуха от дробовете си в дълга въздишка. Чак замаяно му стана - много му беше дошло онуй, арандалин ли беше оная купешка думичка, дето сестричката му я употребяваше понякога. ГьореАта се отпусна направо върху глигана.
- Алеее, добре, че оная коза па се е разбързала при майка си, иначе... Тоа серсемин като нищо мое да ни тресне някой акт, деа я. Айде Тоше, фащай го тоя глиган и по-бързо, че току виж оня серсемин се върнал.
- Няма 'а се върне бе. Оная неговата нали ше го оскубе - разхили се Тош - Айде дигай се от прасето, да го връзваме, че като се окочани много трудно се оправя, голям зор ше видим.
Бай Петьо се позамисли - много му свидеше Марчето, ама и другото не беше лъжа - в тоя студ прасето ще се одърви за има-няма час, после върви го оправяй по нощИте, пък Германеца и Даскала да зяпат Лейдито на топло в кръчмата.
Тя, Пена ще да е забравила за елхата вече, ама толкоз мръвка оставя ли се на халос да иде? ГьореАта погледна пак прасето, сети се и той за капона в кръчмата и , ах, лелей, за Ефросинка. Пък студ, не ти е работа. Мамка му и прасе! - отсече и задърпа огромния глиган към теглича на Москвича.
Ей, ама кьорава работа, мислеше си Басьо докато се взираше в заснежения път и се правеше, че не чува сърдитото сумтене на Арлинка. Тука е балкан ей, Не е шега работа! И горският не е кой да е. Важна личност. Щото на кой не му трябват дръвца?
Даже и ония, градските, с големите джипове,дето идваха да треснат по някоя съчма от лъскавите си пушки, и те го уважаваха.
Басьо малко го беше страх от тях, щото, знае ли човек, оня, преди три години излезе първа дружка на областния началник... Ама тия са си тукашни и ги е страх от него, ама ха!
И баш сега Арлинка гле'й как го излага само. Ама кво да пра'иш, обичаше си я той Арлинка и рядко и противоречеше. Още от едно време си беше проклета, ама пък убава си беше. А каква фурия беше по нощите, не ти е работа.
То не, че се караха често, пък и у дома не фучеше толкова, ама... от как стана оная беля миналия месец, от ден на ден по-зле ставаше. Чул беше, че малката сестричка на Петьо си дошла от Францата, пък там ги разбират тия работи, ама как да и каже?
Срам! Баба Куна разправяше, че одеве ги видела да си идват с мъж и, тя нали се оженила тия дни...
Бръчките на Басьо се поразместиха, пооскубаните му мустаки шавнаха като гъсеници и лицето му грейна. Ами че то има лесно - щом толко ги разбират по Францата тиа работи ...
Ей сега кат идат до дъртата, ще се измъкне тихомълком да го намери тоя ми ти мъж на Еовинка, ще го черпи 2-3, та като се разговорят, ще го пита как си я оправят тая работа с оная работа по Францата. Тя Арлинка, ще се вкисне яко, ама ако оня, Еовинкиния му каже как да си вдигне пак мъжката чест, няма да се сърди много. И пак ще си е спокойно у дома. Ама ха!
- К'во се хилиш бе, михлюзин! Гледай си пътя - сопна му се Арлинка.
Ама Басьо вече имаше план. Не план, ами План! Ехей, ше види тя! Само, че Линчето за момента виждаше как пътя завива, а Волгата - не... /БасиДи/
Пред очите на Басьо бяха последните няколко срамни за всеки истински мъж случки.
Ама истински-истински случки, когато децата бяха заспали, а и трита пъти му се бяха обадили от службата с радостни новини (единият път дори, че увеличават бюджета на лесничейството за зимна храна на горските животни ..... нали ма разбираш, за точно коя храна ти говоря ), и трите пъти той се беше изкъпал, и Линчето не беше в ... ееее, е такова де, можеше ...- и трите пъти нищо не стана.
На него, на оня, дето освен кмета имаше да право да е най-мъж сред мъжете ... такова де, да носи пушка ... и да я носи през цялото време, и така да я носи, като нещо средно между байрак и тескере... или да я носи като онова ..от тез новите думи, дето гражданята използваха ... ъъъъъъ идентификарторатор!
А тъй...! И точно на тоз най-мъж .. нищо не стана, ама нищо...и на третия път Линчето се попритесни малко, щото тя и червени гащи (от тез, дето от мрежи за прозорци ги правят, ама от по-меките) бе заръчала от Сопот ..ама на, нищо ..
И Басьо точно се виждаше как мъжа на Винката му подава голям, червен и димящо-мокър пакет, на който с големи букви пишеше „Франца – Само за истински и големи мъже”, точно тогава образът се разпука от пронизителния вик на Линчето:
- Басьооооооооооооооооооо, утрепа па ни бе, айдамак с айдамакаааааааааааа!
Образът изчезна за милимунда, а реалността бе смразяваща, въпреки главоломните 40 км/ч, с които волгата на горския цепеше въздуха.
Пътят правеше лек завой, ама от най-леките, и въпреки че Басьо го минаваше поне по 4 пъти на ден, го беше забравил.... и как не, къде къде по-важни неща му бяха в главата – на Винка новия мъж, онез хаймани Петьо и прасарите, ремонтите на покрива и кочината, на Линчето ламята... такова де, майка й, и завоят замина.
Волгата безпощадно и неуправляемо пое към страничната купчина сняг.
През краткият и изпълнен с напрежение път до нищо-неподозиращата преспа се случиха най-малко две неща, които много разстроиха наш Басьо.
Първо, последното „аааааааааааааааа” на Линчето придоби уникален фалцет и за момент Басьо видя половинката си, облечена в едва 1/3 от дрехите, дето по принцип се навлича, да припява на Фроска „ 1000 ММSааааааааааааа” и второ, пред очите му се изредиха всички реклами на коли от телевизора.... заедно с всичките букви, дето вървяха покрай колите – ABS, EBD, TRAC, STABIL, четворки хиксове, и пак четворки, и Басьо се чудеше кое освен двойното предаване, дето тъпата волга нямаше, би могло да помогне в тоз момент на мъжко мечтание ....
Нищо. Стисна волана и зачака да се бухне в преспата, предвидливо направена от снегорините на горското ...
Храаас!
Басьо си удари главата във волана, чу се как изскърца ламарина, счупи се и стъкло някак глухо, и … колата закова на място.
Двигателят се придави, колата се разтресе и спря! Басьо погледна Линчето. Линчето беше с предпазен колан – ей това не го беше виждал! За първи път я видя с колан и за момент си помисли дали мислите на майка й, при която отиваха, не са хлъзнали колата на тоз завой.
Чак тогава забеляза, че Линчето не вика вече, и че има най-учуденото и страховито изражение на лицето си.
- Линче, добре ли си? - попита плахо Басьо. „Какво ли щеше да стане сега?” Басьо погледна към краката си – беше цял. Поне да се беше посмачкал в кръста, та да хвърли вината на катастрофата занапред, за онази работа де, ама не.
Погледна пак Линчето и видя как долната й челюст бавно се спусна надолу и от устата й излезе само едно „Ба-, ба-, ба-, баааас-” и дотам.
Тогава, докато Басьо обръщаше глава напред към преспата, изпсува цялата ситуация, така както той си знаеше:
- Мамка му и ......... елен!
Басьо зяпна на свой ред.
Отпред, точно над предния капак на волгата го гледаше учудено един огромен елен. И преживяше! Изпръхтя и си вдигна главата.
Чифт уникално разклонени рога се рязмятаха във въздуха. Докато еленът си дръпна главата назад, изпръхтя отново!
Беше страховито да видиш половин метър пара да излиза от червения нос на голямото животно на светлината на единия останал, килнат фар на руското возило.
Целият свят се завъртя пред Басьо!
Той, Горският, да блъсне и утрепе елен! И то не в ловен сезон! С колата, с волгата, на Бачо Караанговия завой. Ужас.
Басьо погледна Линчето преди да излезе от колата. Една тънка лигичка се спускаше от отворената й уста. Беше впила поглед в елена и не помръдваше.
Коланът се беше обтегнал и забил в шията на жената.
Освен лицеизраза, Басьо не видя нищо обезпокоително!
„Браво! Браво на Линчето” – помисли си Басьо и се измъкна от колата. Погледна напред.
Еленът стоеше между волгата и преспата. По средата.
Преживяше и гледаше Басьо учудено. Басьо бавно тръгна да види какво е станало с колата, защото капакът на возилото изглеждаше подозрително изкривен.
Еленът продължи да наблюдава учудено.
Басьо не повярва на очите си! Отпред колата имаше две вдлъбнатини, хлътнотии, от краката на елена.
Единият фар беше заминал, решетката, бронята…. пак му се зави свят на Басьо... отидоха премиалните за ремонт!
Не може да бъде! А горкото животно стоеше на един метър от колата, поклащаше глава и преживяше.
- Басьо, как’о стана? Къф е тоа дзвер бе? - Линчето беше излязла от колата.
Беше цялата преблядняла.
Еленът се обърна към нея и тя изпищя от уплаха.
Но нищо! Никой не помръдваше, нито животното, нито Басьо, нито Линчето.
Тогава Басьо забеляза нещо странно на врата на елена. Еленът имаше препаска и малка дървена табелка и беше застанал така, че единственият останал фар на волгата го осветяваше.
Басьо се наведе леко, за да я види по-добре.
Еленът продъжаваше да стои непукистски, да ги гледа учудено и с насмешка да преживя. Басьо започна да чете на глас надписа на малката дървена табелка..
- ЯИООГРН , какво пише тука ма булка, прочети, че ще се побъркам вече! – изрече приглушено Басьо. Беше много притеснен и уплашен. Линчето се приближи.
Линчето, която бе ходила на три месеца курс по френски чак в Златица, веднага разбра, че надписът не е по нашенски.
Наведе се и на секундата разчете първите букви от надписа на табелката. Ама веднага! След толкова изгледани серии на любимия й сериал, „Богат, беден” можеше ли да обърка името на тъй сънувания образ на неземния Питър Щрос! Започна бавно да чете:
- RUDOLPH…..Р У Д О Л Ф….. Тука пише Рудолф, бе Басьо!
В това време, от съседния завой се появи „Марчето” на Петьо.
Явно беше натоварена, защото трещенето на двигателя се чуваше, въпреки снега по пътя и дърветата.
Сега я загази Басьо! /Жоро/
В кръчмата на Петьо купонът не стихваше. Фроска нямаше умора. След като изпя на един дъх авторските си хитове и Борю и Горю заприпляскваха пред импровизираната сцена, всички вкупом завикаха :
- Йоще! Йоще! Йоще! Йоще! – и лейди Фи не можеше да устои на изкушението. Трябваше да измисли и нещо ново.
- За следующата песня, нека Страто цигуларя да ми помага! – заразвика се Фроска и с предизвикателен жест и фино прехапване на устните си подкани маестрото да се качи на сцената. – И другарят Ейскокович да ми приглася!
Стратовариуса вече се качваше на малкия подиум, докато Ейскокович гледаше вцепенено. Никак не обичаше да е център на внимание, но след като Щепселина го подбутна, в очакване, доби кураж и се понадигна, па рече:
- Оти, ма Ефросино, да не запеюваш македонска песня, та язи съм ти потребовал?
- Яла, яла, другарю, па ще увидиш и сам!
Ефросина прошепна нещо на ухото на Страто, побиха го тръпки от допира и от мириса на парфюма на Фроска, па си захвана цигулката и след миг започна да свири. Ефросина подхвана под ръка Ейскокович и запеюва :
Борю пак си пиебира на Вардарот.Горю пак си пиеводка на Вардарот.
Пр.(2) БоооОрьо, Борьо ле бело гърло,ГоооОрьо, Горьо ле кротко ягне.
Борьо ой, соколе,ти юнашко пиле,бира не виде ли?Горю да помогне...
Пр.(2)
Настана пълна суматоха. Борю и Горю гледаха втрещени, па вдигаха наздравици и тръпнеха в очакване на новият кавър на Ефросина.
Не минаха и две минути в ръкопляскания, когато Фроска подхвана отново, като запридърпа Ристю от масата, за да направят дует.
Буля Винка гледаше в изумление наглостта на Фроска, ала не можа да продума нищо.
Тъкмо, когато се реши да си дръпне мъжа обратно на масата, песнята започна, като пръв запя именно Ристю:
Ефросино, моме, Ефросино,оти си толкоз, моме, убава,оти си толкоз, моме, гиздава
Я съм си, мило либе, убава,я съм си, мило либе, гиздава,оти съм расла, либе, в Панагюрище.
Панагюрска вода, либе, съм пила,панагюрска трева, либе, газила,българска майка, либе, ме е раждала.
Буля Винка не можа да понесе и това, па се надигна от масата и се качи на сцената, като дръпна микрофона от Фроска и погледна заговорнически Страто. Маестрото започна музиката отново, а Винка заприпя звучно и смени няколко фалцета, за да влезе в ритъм :
Назад, назад, моме Ефросино,немой да одиш подир мъж ми,че у нази има трева висока,не ке мож я прегази.
Ке се престорам на люта змия,и при тебе ке дойдам,трева ке премина и при теб ке дойдамвечно тебе ке диря.
Назад, назад, моме Ефросино,немой да одиш подир мъж ми,че у нази има вода длибока,не ке мож я преплива...
Настроението на Бай Петьо започна да се пооправя.
Ами така де, какво пък толкова? Верно, отиде стъкло и половина ракийка, че и от хубавата, лошо го изненада ГьореАта в кръчмата.
И колата ще трябва много бързо да изчисти ... че май и още 3-4 ароматизатора да сложи. Ама ей ти елхата без пари и оохааа, има няма 100 оки чиста мръвка ще да излезнат от тоя звяр.
То Гьорето и Тош ще вземат сигур по някое парче ама...
Ледената коричка на пътя блестеше мътно в светлината на фаровете. Не се виждаше много добре, щото от толкова товар задницата на колата беше бая попровиснала и Бай Петьо намали още.
То Караанговия завой не беше остър, ама в тая поледица трябва да внимава човек...
- Стой бре! - кресна ГьореАта в тоя момент и Бай Петьо подскочи. От рязкото движение Марчето поднесе, извъртя се напреко на пътя и спря.
- Маааайка му и прасе! - даде воля на чувствата си кръчмаря и тресна кормилото с юмрук.
Изгледа Гьорето на кръв и тъкмо да го подхване, видя каквото имаше да се види. На има-няма пет метра от пътя Волгата на горския усукана пред една пряспа, Басьо и Линчето стоят като вкаменени и се втренчили в ... майка му и ... елен!
Ха сега де! То грехота да не помогнеш на човека, ама с тоя товар отзад, че на всичко отгоре елхата стърчеше от багажника.
А и Басьо и Линчето като че ли изобщо не ги виждаха, все така втренчени в огромното животно.
След секундно колебание, Бай Петьо пресегна да запали пак мотора и да се измъкне по живо по здраво, ама не би. Гьорето изскочи от колата като тапа и се провикна:
- Живи ли сте брееей!
Линчето се обърна стреснато и ръгна един лакът в ребрата на мъжа си:
- Ай стига си се дзверил, за сефте ли елен виждаш! Айде, давай въжето да ни измъкнат от тука, че мама вече боб фърля! Ууу, аман от твойте дивотии, михлюзин с михлюзин!
Басьо чак сега се отърси от вцепението и вида ухилената физиономия на ГьореАта насреща си.
Малко по-нагоре Бай Петьо се беше подпрял на отворената врата на москвича. Погледна пак елена ... ама нямаше елен. Огледа се опулено наоколо - ни елен, ни следа от елен. Полудявам - рече си и задърпа Линчето за ръкава.
Жена му се обърна и аха да викне, пак затвори уста, поогледа се, па рече по-кротко:
- Айде, айде. Давай по-бързо, че замръзнах. И мама чака...
- Майка ти ще има да чака - изхили се Гьорето - с тая смачкана консерва до никъде няма да стигнете. Айде, скачайте в Марчето, че избяга топлото.
Бай Петьо гледаше втрещено и не вярваше на ушите си. Луд! Луд! Луд! - пулсираше едничка мисъл в размътената му глава. Басьо погледна безпомощно смачканата Волга, въздъхна и пресегна да изгаси фаровете. Нищо нямаше да и стане на колата,ако остане тая нощ вънка, прав беше Гьорето.
Брей, да му се не надяваш, кати си помисли, че преди има-няма десетина минути беше тръгнал да ги арестува и му стана гузно.
Смотолеви едно "Блъдъря" и повлече Линчето след себе си към пътя. Бай Петьо вече не знаеше кое се случва наистина и кое му се привижда и само сръга позадрямалия Тош да се посмести на задната седалка и да направи място.
Щом Марчето спря пред кръчмата, ГьореАта побърза да измъкне неочакваните пътници по-бързо от колата и почти насила ги замъкна вътре.
После се върна и рече доволно на Бай Петко само едно "Карай". Ей, ама хитро го беше измислил, а! Хоп, горския вътре, преди да се усети и готово.
Сега хем нищо не видя, хем няма да има очи да му каже нещо, ако стане беля да го завари с топорчето в гората.
Басьо и Линчето се поогледаха наоколо - даскалиците мятаха гюбеци и току щракаха с пръсти, Весо Kръпката потъркваше доволно брадичка с лукав поглед, Страто стържеше все една и съща струна на цигулката, оцъклен срещу Ефростинка и Ювинка,които комай само по прелести хем пееха, хем се гледаха като котки, дето още малко и да си издерат очите.
Македончето обясняваше нещо на буля Петковица и сочеше празните чаши и салатата, а непознат млад мъж с подозрително дълга коса се смееше от душа и пляскаше на певиците.
- Ама мама ... - започна Линчето, но се позамисли нещо и млъкна.
Да де, беше обещала на майка си да идат тая вечер до тях, ама...
Топлината се просмукваше заедно с веселото настроение наоколо и нещо позабравено трепна в сърцето и. В тоя момент Страто се окопити, тропна три пъти за такт и подкара нова мелодия. А навън като от небето се носеше нежния кристален шепот на звънчета... /БасиДи/
Страто се беше разгорещил.
Фросито беше на половин метър от него, Буля Винка, макар и борейки се за Ристю Хубавеца, също стоеше до него.
Искрите от двете дами, едната нарочно предизвикателна и нападателна, а другата, решително-отчаяна, отбранителна, запалиха у Страто нещо позабравено ...... пИпИруди някви...
Лъкът олекна, цигулката сама стоеше на рамото и някак си ръката леко-леко танцуваше из въздуха ....
Даскалиците го гледаха с възторг, а мъжете, които все още можеха да гледат – със завист. Е как не! Най-личните женоря в селото бяха около него - даскалиците, Фроска, буля Винка........
Борю и Горю бяха във възторг, Страто, Фроска и Ейскокович им изпяха песня, за тях, за придошлите!
С толкова разгорещени дами наоколо, някои от тях с деколтета до пъпа, нямаше как да не им е добре …
Ракийката много хубава, Пешо се беше постарал и не я бе „кръстил”! Салатката за ракийката и тя беше по мерак! Буля Пена беше настъргала сиренцето върху доматите с голямото ренде, киселото зелце с червения пипер беше с оливце, а пръжките бяха пресни.
Винцето, и то некръстено, беше в кани по масите, а Буля Пена ги беше раздала, докато Пешо се беше запилял някъде с прасарите ...
Изобщо идилия, колкото може да е голяма кръчмарската такава.
Фроска завърши последния припев и пое въздух дълбоко, а Страто и Ейскокович завършиха песнята подобаващо, единият с дълбок поклон, а другият с отчетливо движение на ръката и лъка.
Цялата кръчма се изпълни с викове, ръкопляскания и подсвирквания. Фроска дишаше учестено, бюстът на Буля Винка, аха-аха да излезне отгоре и да огрее мъжкото представителство, Страто беше разчорлен, а Ейскокович като никой път беше страхотно усмихнат!
Точно аплодисментите и подвикванията стихнаха и тънкият музикален слух на Страто улови непознати звуци.
Идваха отвън! Заради абсолютно странните звуци, всички притихнаха.
Отвън се чуваше нещо средно между клопки на прибиращи се от паша крави, влачене на яка трупа букачка и въздишките на Лили Иванова по време на рожден ден.
Аха Басьо да погледне навън, и вратата бавно се отвори.
Дългото и протяжно „скъръъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъъц” се смеси с едно голямо „ААаааааааааааааа” изтърколило се по набъбналата гръд на Фроска.
Булка Винка стоеше зяпнала, Линчето и Басьо се гледаха ужасени!
Някъде изотзад от масите се чу едно „Я па тоя не е от село, кой го намери тоз образ!”
На врата стоеше белобрад, червенобузест мъж на около 65-70 години, с голям червен нос и бирено коремче.
Беше запъхтян и видимо притеснен, в едната си ръка имаше червени ръкавици, а с другата бършеше потта от челото си. На краката си имаше черни лачени ботуши до коленето и червени възголемички потури с почти протрити колене. Сетренцето му беше кожухено, с ярък червен цвят, пристегнато с с широк, почти волски колан с голяма, кръгла катарама.
Вярно образ!
Едната половина се мъчеше да познае кой точно съселянин се е нагиздил така, докато другата се чудеше кой от гостите на съседите се е преоблякъл ама баш като Дядо Коледа!
Мълчанието беше повече от многозначително.
Дядото се поокашля и рече:
- Момци и .... полуголи момичета, Дядо ви Коледа я позакъса малко, та се чудех дали не можете да ми помогнете!
Ей на тоз момент цялата кръчма избухна в смях!
Дядото искрено се учуди. Чак залитна.
Смехът леко поутихна, достатъчно да се чуе как дядото попита стоящия наблизо Басьо:
- Нещо смешно ли казах или тук всички са кандидати за списъка с Непослушните?
Този път мълчанието беше гробно. С последните думи на дядото всички в кръчмата не знаеха дали тоз пич е супер майтапчия или наистина им се случва нещо невероятно.
Дядото продъжи:
- Както си карах одеве, бях малко намалил да гледам красотите средногорски и една очукана Волга удари Рудолф, от удара се откачиха и останалите елени и аз довлачих шейната сам... дотук ... Млекце малко да ви се намира.. с курабийки?- погледна към Буля Пена Дядото. -Пък и съм почти сигурен, че най-малкото няколко човека ще ми помогнат таз вечер, нали Басьо?
И дядото се извърна към Горския.
Басьо стоеше изцъклен и не помръдваше.
В този момент в кръчмата влетяха Пешо, Гьорето и Тош!
Докато вратата се отваряше с гръм и със страхотна сила приближаваше стоящия почти на прага гостенин и тримата извикаха почти в един глас: „Абе какво става тука бе, отвън има спряла огромна шейна и вътре има голям чувал, пълен с какви ли не ръбати неща, а Басьо Горския блъсна един елен с червен нос, и елена сбега!”
Храс! Вратата удари неподозиращия старец и го запрати към масата на Басьо.
Дядото се препъна, хвана Горския за шубата и двамата се изтресоха под масата. Чуха се няколко „ЪЪЪъъъъъ”-та, цигулката на Страто някакси изстена, Буля Пена изхлипа, а даскалиците подскочиха така, че Веско Латиницата щеше да получи инфаркт. Ама той на тия години, гарги го яли!
Изпод масата се чу единствено гласа на Дядото:
– Вас пък тримата, няма да ви изкарам от списъка с Непослушните! Докато Петьо не спре да „кръщава” Виното и Ракията, Гьорето не спре да коли прасета, а Тош да сънува онез модерните тутурутки дето ги разнасяте като бръмбъри сламки! ... Я по-добре ... Гьорето докато не спре направо свинското , и без това с тоя висок холестерол .... за никъде не е. В списъка си, Гьоре, на непослушните! ... Докато не спреш свинското... и тръгвайте с мене да ми търсете елените, кое време стана, колко комини имам да обикалям, знаете ли?
Басьо се беше вече изправил, поотупа се и си рече: „Да тръгваме, тоя е истинския!” /Жоро/
В този момент в кръчмата влезе забързана буля Пена, със запотена чаша от специалитета на Борю в ръка.
Никой, освен Борю и Горю не издържаше на лечебната напитка на издателите - литрова бутилка люта мастика с три капки отвара от мащерка и още някакъв треволяк, който Борю държеше в тайна, оставена за два часа право в пряспата зад кръчмата, докато течността в бутилката придобие цвета на снега наоколо.
"За мъжка сила", гордо поясняваха Горю и Борю.
Стареца тъкмо се беше изправил и при вида на буля Пена по лицето му се разля обичайното благодушно изражение.
- А така булка, ще се намери нещо за теб в чувала. Сполай ти за млякото. Той, чувала уж вълшебен, и шейната вълшебна, ама като ги няма еленчетата, понатежават. Доста ожаднях, докато я довлача сам до тука. - и взе чашата от ръцете на буля Пена.
Весо Латиницата понечи да поправи грешката на Добрия Старец, но докато отвори уста, той вече беше глътнал всичко на един дъх.
- Въй... - успя да коментира бай Пешо, преди очите на стареца да започнат да се уголемяват видимо зад дебелите размки на очилата.
Всички затаиха дъх и в сгъстената тишина наблюдаваха как коленете на стареца се подгъват и с тихо хлъцване Дядо Коледа се отпусна на пейката между даскалиците - Пепси и Щепси, освен Тош, който беше блокирал в деколтето на Фростинка.
След десетина секунди стареца внимателно си пое дъх и руменината пропълзя обратно по лицето му, този път доста по-наситена.
- Кхм.Грхххм.Брейй... - опита се да каже нещо Дядо Коледа - Аааа... Пенке! Страшно мляко имате тука! Хем студено като лед, хем така сгрява...Уха! Яаа.. дай още едно, ако имаш. Абе я дай по едно на всички!
И се започна.
То не бяха песни, то не бяха танци…
Страто изтръгваше от цигулката звуци, за каквито и не подозираше, Фростинка и Ювинка, забравили, че до преди 5 минути се гледаха на кръв, пееха нещо за камбанки и за подаръци, за радост и сняг, хванати за ръце.
Даскалиците подхванаха другаря Ангелов, Веско Латиницата и Ейскокович и се завъртяха в кръг около певиците, увличайки след себе си и Гьорето и Тана, и бай Петко с буля Пена и Борю и Горю (хм, наблюдава се известен недостиг на женски персонажи...) и дори слисания Басьо, който по навик или от вълнение, беше стиснал Линчето за ръка.
Литровата бутилка, която Борю беше сложил да се "готви" в пряспата свърши, свършиха и тайните запаси, които Горю, познавайки възможностите на колегата си, беше скрил в съседната пряспа.
Елхата, оставена от Тош набързо пред вратата, незнайно как стоеше изправена пред кръчмата, обсипана с огромни искрящи ледени кристали и пухкави топки сняг по краищата на клонките.
Около елхата се вихреха искрящи светлини, като от стотици запалени бенгалски огньове и когато по някое време всички се изсипаха от кръчмата с весели викове и закачки, ахнаха при вида на това чудо.
Забравиха, че са възрастни.
Забравиха, че някъде там, в един паралелен свят, ги чака скучното ежедневие, вечното мрънкане и дребните разпри. Всички стояха, вперили блеснали погледи в чудото на елхата, пречистени от всичко - пораснали деца, повярвали за миг в чудеса.
Дядо Коледа се подсмихна под мустак и се запъти към шейната, в която вече стояха впрегнати всички елени.
- Хайде момчета! Тук свършихме добра работа. Прав беше Рудолф, момчето ми, винаги има начин да накараш хората да повярвт в чудесата и в доброто. Не бях съгласен да го правим по този излишно драматичен начин, но сега признавам, че имаше смисъл. Виж ги! Няма никога да забравят тази Коледа. И това ще ги направи поне малко по-добри.
Елена на чело на впряга погледна ритихналата компания пред елхата. Пъстроцветните светлинки хвърляха причудливи отблясъци по лицата им и по белия сняг наоколо.
Всеки беше сам с мечтите и съкровените си желания и всички бяха заедно - чувство, което нямаше да забравят скоро. Рудолф намигна дяволито на Добрия Старец и шейната тихо се понесе над безкрайната шир... /БасиДи/
Погледите на всички проследиха с възхищение отдалечаващата се шейна. Звънчетата затихваха нежно в зимната вечер и последните им звуци потъваха в едрите парцали, които нежно капеха от небето.
Първи децата отместиха очи от превозното средство на изненадалия ги гост и тайничко започнаха да се местят към купчината подаръци, оставени под коледното дърво. Възрастните не чакаха дълго и последваха примера им.
Паца първа протегна ръчички и аха да се докосне до първия етикет, когато от мрака се чу плътен глас:
- Не още. Коледата тамън започва. Пък и таз година сме заслужили специално отношение и светъл гост.
От сянката зад ъгъла се появи внушителната осанка на кмета на селото Иван Джонев. Виден деец на културата и потомък на единствения заловен военопленник по време на Втората световна война – британски пилот с академично образование от Кембридж, чийто самолет свършил горивото, докато пилотът изчислявал оптималната траектория за пускане на бомбите по погребите на селото.
Заедно с кмета под ръка вървеше ефирна дама, облечена изцяло в бяло, с нежна перлена коронка, вплетена в русите й коси.
“Ей, дано не е разбрал за шопара” мислеше си чичо Петьо, докато от устата му се проронваше:
- Айде бе, кмете! Само тебе чакаме. А коей туй девойче с тебе?
- Снежанка! – викнаха в един глас дечурлигата и скокнаха да поздравят новодошлата. Устите на момите можеха само да увиснат при вида на това очарователно създание и обичайната женска завист бе изместена от чистосърдечно чувство на възхищение.
- Е да вляаме де! – Викна буля Пена – Айде всички вътре, че ш’измръзнем тука.Отхвърлили задълженията и грижите и стоплени от неочакваните гости, всички отново се завтекоха към масите да наливат пиене и да правят наздравици.
Даскалките и доктор Терко само бяха заети да свестяват Страто, който получи лека аритмия от неочакваната поява на двата броя настръхнали бедра, показващи се от късата една педя рокличка.
Кметът беше донесъл една дамаджанка от неговата, “Кметската”, ракийка. Това беше голямо събитие, защото той, въпреки че не пиеше, рядко се отпускаше да почерпи по някое стъкло.
Новата гостенка се запъти към звездата на вечерта Лейди Фи и й подшушна няколко думички на ушето.
Фроскините очи грейнаха и под ръка със спътницата на добрия старец се запътиха към импровизираната сцена.
Светлината като че ли понамаля, а от тонколоните заприижда най-свежия коледен фолк ритъм, който хората бяха чували.
Желанието за танци обхвана неусетно всички и след половин час в чичо Петьовата кръчма цареше невиждана веселба.
Новият дует лееше коледните гюбеци един след друг. Мъжката част пресушаваше успешно кметьовата ракия, а даскалиците до една бяха забравили преподаването и се бяха качили по масите и хвърляха дрехи на всякъде, подтикнати от градуса на настроението.
Чичо Петьо като че ли поомекна, поуспокои се, па се захванаха с прасарите да “дегустират” частите на Гошо.
Даскалите бяха пийнали вече по две-три, па се престрашиха и те да отсрамят даскалското потекло.
Всички бяха отнесени от проблемите и живееха единствено в магията на Коледната вечер.
- Айде, кмете! За здравето на селото! – Провикна се Борю, с вдигната запотена чаша.
Въпреки строгото си въздържание бай Иван бе принуден да вдигне наздравицата.
Все пак неговото село беше. Може ли да откаже.
Няколко часа по-късно веселбата бе в разгара си.
Вече беше забравено кой певец и кой слушател. Забравено бе и котлето, което думкаше с пълна сила от пилотния проект за газифициране на Средногорието.
Неусетно по-младата част от женорята остана по сутиени, а остатъкът от мъжката компания, който можеше да стои на краката си клатеше пищните кореми, погребали множеството прасета през годините, прекарани в селото.
Дори и кметът бе забравил за въздържанието и след поредната кана червено винце канеше дамите една по една на люти танци...
***
На сутринта първи се разбудиха децата.
Големите бяха налягали кой къде намери. По маси, по столове, по земята, а някои по по-меки местенца, облечени в дантели.
Хората ставаха един по един и търсеха дрехите си.
Гримовете бяха размазани, но като че ли никой не го забелязваше. Най-сетне настана време за подаръците.
Изненадващо до всеки бе оставена кутия с неговото име, а тази на чичо Петьо подозрително тропаше и квичеше.
- Уха! Мамка им и прасета! Цели две! – Викна весело чичо Петьо, като разопакова своята кутия.
Страто отново бе получил аритмия от Страдивариуса, който извади от своя пакет.
Веселиниус Германеца прелистваше със затаен дъх оригиналният ръкопис на “Моята борба”, написан лично от фюрера на латински.
Басьо извади голям червен пакет с надпис „Франца – Само за истински и големи мъже”.
Линчето разопакова пакет фино дамско бельо с подозрително подобна марка като тази на подаръка на мъжа й.
Даскалите един по един ахваха от изумление, вадейки новите лаптопи, с които биха могли да повишат калтурата на дечурлята.
Доктор Терелиг отваряше с треперещи ръце мечтаното попълнение на лекарския си кабинет – пълен комплект генекологични принадлежности.
Подаръкът на буля Еовина бе малък и скромен. И дори май беше вече разопакован. Но това не я разтревожи. Напротив! Тя отлично знаеше какво означават сините чертички по пластмасовата пръчица. И нямаше нужда да поглежда към Ристю, защото бе сигурна, че неговият подарък е детска количка.
Борю и Горю отвориха новите си дамаджанки с емблеми “Дядо Коледа Отлежала – Само за ценители!” и удариха по две щастливи наздравици.
Тош прокарваше пръста си по острието на новия нож за колене и дране, а Гьореата и кака Тана получиха известие за заместник в работата им и едногодишен платен отпуск, за да могат да осъществят мечтаното околосветско пътешествие – идеален случай за Гьорето да забрави мечтите си да стане най-добър прасар.
Ефросина бе получила едно пликче, в което се бе настанил пет годишен договор с издателите от “Пайнер”. В същия момент телевизорът се включи и от телевизия “Планета” отново зазвучаха снощните ритми на дуета й със Снежанка. Самата тя липсваше, но очевидно се бе погрижила добре за домакините си и тяхното настроение.
Кметът също получи своя подарък. Беше плик, в който имаше официално предложение да бъде кандидат за областен управител, подкрепен от трите най-големи партии в страната.
Дечурлята разбира се получиха играчки, а леля Пена получи най-невероятната Коледа в живота си и машина за месене на тесто.
И всички бяха доволни и щастливи.
Като в една приказка получиха мечтаните армагани, както и едно незабравимо изживяване, в което единственото чувство, обладало хората бе любов.
/Ace Coke/
J