Ейс Коук с досада набра някакъв телефонен номер и запали предпоследната цигара "Кемъл" от пакета си.
- Корпорация "Севън дейс", добър ден! - Чу приятен женски глас. - С какво можем да ви бъдем полезни?
- Една свирка добре ще ми дойде - отвърна Ейс и пусна облаче дим към тавана. - Ама туй по-късно, кукло. А сега веднага ме свържи с оня шашкънин, твоя началник, че имам да му редим една далавера.
- Той е твърде зает, господине… За кого да предам, че го е…
- Я не ми пробутвай тъпи номера, захарче. Кажи на тоя малоумник да вдигне телефона преди да съм вдигнал задника му във въздуха. Речи му, че го дири Гробаря. Туй ще го накара да си похортува с мене. Айде, бонбонче, и по-бързичко, плийз!
Линията припука леко и докато чакаше да го свържат с шефа на корпорацията, Ейс пусна едно колелце дим към тавана на стаята, в която се намираше. Погледът му се насочи към трупа на възрастния мъж, застинал в неестествена поза върху скъпия персийски килим.
- Ейс, идиот такъв - прогърмя мъжки глас в слушалката. - Да не си си загубил ума, че ме търсиш в офиса?
- Мойто сиво вещество си е съвсем на мястото, бастун - сопна се Ейс. - Твоето, обаче, май е на изчерпване. Сещаш ли се къде съм?
- Разбира се, че се сещам, дръвник такъв! Поне свърши ли работата, сигурен ли си, че линията е чиста?
- За последното не се притеснявай, скъпи. Колкото до работата - некой ме е изпреварил.
- Моля?
- Да нямаш проблем с ушната кал, приятел? Квото казах. На твоя човек са му видели сметката и доколкото чувствителното ми обоняние долавя миризмата, бих рекъл, че пичът се разлага тука от поне седмица.
- Не може да бъде!
- Глей са - като ти казвам, че е дал фира, вервай ми. Само оная ти работа може да е по-мъртва от него, приятел - Ейс смачка фаса в масивното махагоново бюро и веднага зареди следваща цигара в устата си. - Не че се оплаквам, кинтите съм си ги зел, нема да се косиш, ще почистя всичко тука, ама само ако разберем, че си направил опит да ме накиснеш с тая поръчка, можеш да се сметаш за човек с дупка на челото.
- Спокойно, Ейс - гласът на другия бе станал неуверен. - Нямам нищо общо. Ти по-добре се омитай оттам. Онзи, който е свършил тая работа може би знае, че си там!
- Не ми давай наклон на кура, приятел. Знам как да се оправя. Апропо, чекам остатъка от сумата до час. Нема да ми е много приятно ако видя банковата си сметка без тия кинти. Куклите, дето ги клатя, имат навика да си падат по скъпи дрънкулки.
Ейс затвори слушалка и отстрани от корпуса на телефона малко устройство, което осигуряваше надеждността на връзката. Предварително бе залял всичко наоколо с бензин и сега му оставаше само да драсне клечката.
Преди да стори това Ейс реши все пак да вземе лаптопа, който видя върху бюрото.
Два часа по-късно, в собствения си дом пред чаша коняк и с димяща пура в устата, Ейс включи лаптопа. Това, което видя на монитора никак, ама никак не му хареса. Компютърът директно бе заредил някакъв сайт със странното име "blog.death", който на видно място показваше неприятно качествени снимки на негова милост в апартамента на мъртвеца. На това отгоре текстът под тях със стряскаща точност описваше проведения оттам разговор с шефа на корпорация "Севън дейс".
Ейс внимателно помести лаптопа встрани от себе си и слезе два етажа по-надолу. Спря пред масивна кафява врата и позвъни на звънеца.
- Кой е? - избоботи отвътре сънен глас. - Знаеш ли кое време е?
- Отваряй, Веско - мрачно рече Ейс. - Трябва да ти покажа нещо.
Вратата се открехна и една рошава глава се подаде отвътре.
- К’во, Ейс? Да не ти е пораснал втори член?
- Заеби майтапа, Весо, онзи блог се е активирал отново.
Изражението на Веселин рязко се промени.
- Изчакай ме да си наметна нещо - каза той. - Идвам по най-бързия начин.
“Имате едно ново съобщение” – гласеше кратко прозрче, което за миг се появи в долния десен ъгъл на скромния ексел-плазмен монитор на Борис.
Собственикът и поживотен президент на “Севън Континентс - Ънлимитид Пропърти” - Холдинг Груп не обичаше когато компанията беше в застой. Още повече, когато картофеният бизнес изпитваше трудности.
Въпреки, че представляваше едва един процент от целия пазар на холдинга, Борис изпитваше сантиментални чувства към картофите. Помнеше как бе започнал първите стъпки към върха на света с тристате килограма картофи, извадени от двата декара неблагодарна северно-руска земя. Преди двадесет години, на същата тази дата, на която един невзрачен народ празнуваше своето съединениe, Борис успя да открие Формулата, която промени живота му.
Картофената ракия сама по себе си беше съвсем обикновен алкохолен продукт. На вкус – също като гроздовата ракия, едно превъзходно питие, произвеждано някога от същия онзи народ, но спряно поради високите такси, с които биваха облагани “Производителите на алкохол и растения, съдържащи годни за ферментация вещества”. Чарът на картофената ракия беше в количеството на добива. Малко нелогично за класическите закони на химията и биохимията, Борис, макар и случайно, бе успял да открие метод за производство на гроздова ракия от картофи, който осигуряваше 9 килограма 80 градусов първак от 1 кг необелена суровина. Другото предимство на щастливата случайност бе, че съвременните генно модифицирани картофи, не съдържаха никакви вещества, които биха наложили облагане на производителя на този вид селскостопанска продукция с високия данък.
Голяма част от бизнеса на Борис представляваше многобройни пръснати по света цехове за бланширани картофи. Погледнато отстрани, всичко изглеждаше плачевно. Цеховете, както бяха известни в медиите, работеха на тотална загуба. Закупуваха картофи на безбожно високи цени от някакъв странен прекупвач. Готовата продукция бе толкова неконкурентно способна, че обикновено гниеше с години в складовете. Любопитно беше също невероятно ниската рентабилност на производството – продукцията много под един процент. Официалната реализирана печалба на Цеховете бе стотици пъти по-ниска от вложените разходи и така те затъваха в дългове, вземани от най-голямата световна банка “Севън кърънси” – Файненшълс, която нямаше нищо общо с холдинга на Седмиците, а по една случайност единствените й клиенти, освен Цеховете, бяха производители на картфи “Бар’Бой’с индъстри”, които бяха гордостта на Холдинга и продаваха продукцията си на невзрачен прекупвач и то на безбожно високи цени.
Съобщението го стресна. Така се бе зачел в новините, че вече цели три минути не бе вадил цигарата от устата си. Докосна инстинктивно “Изтегляне” и на екрана се появи и-мейл с отдавна забравен подател - teri@blog.death. Това не беше на добре. Първо оня кретен от “Севън дейс”, сега и това. Никак не вървяха на добре нещата. Цигарата, запалена седем секунди, след като Борис бе изхвърлил загасналият между устните му фас, бе изпушена наполовина. Стоеше някак като израстък между показалеца и средния му пръст. С леко потрепване, Борис докосна полето “Спам” и отново посипа с пепел мястото на бюрото, върху което се пройектираше холограмната клавиатура. Изненадващо, то изчезна заедно с полето “Делийт”. Не само това, ами и наглото писмо се отвори само. На екрана, с приветлив бял погребален шрифт на чисто черен фон, се изведе съобщение, което накара този, иначе уравновесен и безстрашен човек, да се задави в първичния животински страх, сковал изведнъж тялото и душата му:
„Здравейте и добре дошли в реновирания сайт blog.death. Има 2 нови публикации за днес:
1. Ейс Коук – преди 2 ч. 24 мин.
2. Твореца – преди 2 ч. 13 мин.
Вие получавате това писмо, защото сте се абонирали към автоматичната уведомителна система”
Трета цигара поемаше първи стъпки към дробовете на Борис. Като в просъница видя, как за миг всички прозорци се затвориха и се отвори само един. Пред очите му се мъдреше текста и снимките, които и без другото знаеше какви са. Видя себе си, влизайки в сградата на “Севън дейс”, видя “почистването”, което направи преди малко повече от два часа в кабинета на шефа със собственото му тяло, видя секретарката, която нахлува, уплашена от трясъците, видя окървавеното и тяло с разкъсаните останки от бельо по него, сгърчено в последна предсмъртна агония и себе си в заден план, закопчавайки колана на панталоните си.
Подобни снимки бе гледал и досега и в новините, но снимки от медиите и той самият не фигурираше там. Лично се бе погрижил за охранителните камери. За час и нещо успя да изпуши кутия и половина. Новините успя да понесе, но това… Този блог… Как се бе появил отново в живота му?! И кой, по дяволите беше този Тери? Новият?!… Това беше ясно…
На ъгъла на тринадесета и шестдесет и пета гордо се издигаше масивна постройка, чиито стоманени стени проблясваха величествено, а на върха и, с едри букви в платинен нюанс изпъкваше името "АНИСПИН Корпорейшън"… Това бе отделът за борба с тютюнопушенето, а името "Аниспин" се срещаше на върховете на сградите в още 23 щата и над 30 държави…
От средата на 2005, до днешни дни АНИСПИН се бе превърнала в най-успешната организация, бореща се с тютюнопушенето и разпространението на марихуана… Корпорацията действаше в пълен унисон със световните служби за сигурност, които позволяваха на гангстера Аурин и бандата му да изпълняват мръсните поръчки… В резултат, мафиотски босове, лидери в производството на цигари и разпространението на марихуана бяха последователно застреляни в Сицилия, Мадрид, София, Москва и Вашингтон… Цените на цигарите се бяха повишили десетократно, а тъй като основните потребители на тютюневите изделия се намираха в България, процентът на пушачите бе намалял главоломно… Цените продължаваха да се повишават, а бизнесът на Лирика западаше…
Лирикът бе навлязъл в подземния свят след редица взривове, които бе осъществил… Името му беше спрягано в огромен списък от атентати, най известните от които бяха взривът на парламента в София през 2008 и срутването на Айфеловата кула през 2011, което срутване в последствие се бе оказало причинено от редица подземни взривове… След всеки атентат бе намирано по едно стихотворение, оставено в близост до мястото на произшествието… Оттам бе произлязло и прозвището на бомбаджията…
Когато Ейс Коук зазвъня на вратата на Лирика и нервно я изрита няколко пъти, той завършваше поредното си стихотворение… Беше се отказал отдавна от бизнеса и мръсните игри.. До 2015 бе изчистил напълно името си, а след това се бе отдал на творческа кариера, и досега бяха издадени 3 негови стихосбирки, които моментално се бяха превърнали в бестселъри, заради старата му слава… С парите, които бе спечелил, се бе подсигурил до края на живота си и сега, една от малкото компании, все още произвеждащи тютюневи изделия бе негова… Тя не бе голяма и от години беше на загуба, защото плащаше огромни такси на АНИСПИН Корпорейшън, за да съществува… А корпорацията не смееше да я затрие… Първо, защото тютюневата компанийка не бе насочена с цел разпространението на цигари на голям кръг потребители, и Второ, защото се страхуваше, че ще последват нови взривове… За старите си приятели,Ейс Коук и Борис, Лирикът си оставаше Веско, а те бяха ежедневно снабдявани със стек от най-добрите цигари и кутия хавански пури… Също така „българското бренди“ в домовете на Ейс и Лирика, никога не свършваше - а качеството му бе превъзходно….
Веско влезе в дома на Коук, а на малката холска масичка, бе оставен включен титаниев лаптоп… Когато седнаха на коженото сепаре,и погледнаха мрачния екран, тръпки побиха и двамата
- Кво става пък сега, обади се дрезгаво Коук, - Досега бе включен!
Още преди да има възможността да му бъде отговорено каквото и да било, лаптопът се включи от самосебе си, а на екрана излезе отново мрачният сайт… С огнени букви се четеше следното съобщение :
Ще се извие дим
И огън пак ще пропълзява
между безброй преплитащи се тихо сгради…
А гръм, и пукот и отломки
Ще ехтят и ще прехвърчат
Над главите на случайни минувачи…
След секунда на екрана се появиха новинарските емисии, които отдавна не се излъчваха по телевизията, а бяха свободно разпространяеми из мрежата… След заснетите кадри с Ейс Коук, и „Твореца“, следваше материал за „Лирика“…Същото онова стихотворение беше в ръцете на главния секретар на министерството на вътрешните работи,Георге Ата, а новинарските емисии прогърмяха, че една от основните сгради на корпорация „АНИСПИН“ е взривена… Жертвите до момента се отчитаха на 12, като окончателният им брой бе в неизвестност и се покачваше с всяка изминала минута…
-Ейс, братле, накиснали са ни много грубо! – с мъка проговори Лирика. – А тъпото стихотворение изобщо не може да се сравнява с моите… –Имаме си работа с аматьори!
-Знам! -Най-гадното е, че всички сме в кюпа, Весо! – и че не сме сторили нищо… –А тези хора не са никакви аматьори… – Трябва да предприемем някакви мерки!
В този момент телефоните и на двамата зазвъняха (това бе нова опция на мобилните оператори, позволяваща да се набират няколко души едновременно)
От другата страна на линията беше Борис…
Предговор:
Годината е 2015. Нищо не е такова каквото го познаваме сега. И по точно:
Компанията Майкрософт се отказа от пазара на Операционни системи, просто вече никой не искаше да ползва нищо на което пишеше Windows. След това се преориентира в производството на шоколадови бонбони, но поради необясними причини бонбоните и не бяха шоколадови, а като че ли бяха направени от печени картофи, никой не искаше да ги яде защото мислеха че ще си навлекат неприятности с босовете на картофения бизнес.
След този неуспешен опит да се преорганизира, никой не чу нищо за Майкрософт близо 3 години. След това започна да се шуми, че има нещо общо с изграждането на новия човешки град на МАРС, но така и никой не им повярва.
С времето Майкрософт се превърна в голям концерн за производство на Трева, за лична употреба 1 500 000 тона на година. - “Майкроweed”
След взрива на може би най - важната сграда на “АНИСПИН Корпорейшън” положението на Веско и на Ace Coke не беше никак розово. Особено след като намерят стихотворението ( записано на златна плочка ) до взривената сграда, всички полицай и мафиоти ( на които още дължи пари ) щяха да го търсят, или за да го очистят, или за да си вземат парите, или ( най – доброто за него, просто да го тикнат зад решетките да излежи 5-те си доживотни присъди ). 4 от които са с право да бъде освободен след 15 години ( при добро поведение ), а при останалата една няма такова право.
Лирикът веднага разбра че нещата не отиват на добре. Обаче като закоравял бомбаджия запази спокойствие. Попита спокойно събеседника си:
* Хей нали се сещаш за тоя пич Teri, винаги ми е оттървал кожата, нали ?!. Той е най – добрия Адвокат, който познавам.
* Прав си така е, сигурно защото работи с най – добрите наемни убийци на планетата.
Но те не подозираха, че сегашните им проблеми са нищожни в сравнение с тези които им предстоят.
Сградата на “АНИСПИН Корпорейшън” беше само прикритие. Цялата Фирма беше прикритие на корпорацията “Фантом”, финансирана от Пентагона. Тя се занимава със развитието на нови системи за разузнаване и разработка на модерни оръжия. Тази корпорация всъщност стои почти зад всеки голям Фармацевтичен и Тютюнообработващ концерн в света. В последните години тя се разви до такава степен, че нито закона, нито Майкрософт можеха да я спрат, да извършва неморалните си експерименти с хора. Един от тези Експерименти беше “StarLight”. С негова “помощ” искаха да рaзберат, какво влияние оказват медиите на човешката психика, … - така и не успяха.
След атаката над корпорация “Фантом” се събраха всички нейни акционери, за да решат какво да правят. Решиха че атаката е имала за цел да разклати позициите им. Веднага заподозряха Майкрософт или Извънземните. След дълги преговори решиха че е време за сериозни действия. Единственият който можеше да се опълчи срещу тази сила беше един смахнат Извънземен с мания за унищожение – Лорд Stratovarius.
Лорд Stratovarius:
Той раздели Силата на две страни, и сам премина на Тъмната, за да може да спи до късно – понеже слънцето му блестеше в очите рано сутрин. Причината да не гръмне слънцето беше, че обичаше да ходи на плаж отвреме на време, а това му беше любимото слънце, другите 2 ги гръмна още преди 3 876 години.
Оръжия:
Сини светкавици, Лазерен Меч ( зелен ), Лека къртечница, и устройство не по голямо от обикновен пистолет с което можеше да изтрелва мини бомби, които са 100 пъти по унищожителни от целия ядрен арсенал на земята.
След 10 минутния разговор, който проведоха с него уговориха всички детайли около сделката ( включително и заплащането ) ( 10 минути са адски много, понеже Stratovarius живее на планетата bglog.orion.D13 или по кратко D13. И Сметките на “Фантом” за телефон, вече бяха космически ( в буквалния смисъл )
Той получи за задача да открие кой е виновен за Взрива и да го очисти.
Пристигайки на земята обаче, Лорд Stratovarius реши първо да посети своите добри приятели Веско и Ace, да пийнат по биричка. Естествено както винаги с пълно бойно снаряжение.
Седнаха тримката да пият, Stratovarius случайно погледна към Титаниевия Лаптоп.
* Хммм отново си в занаята значи, кой е щастливеца този път.
* Не съм аз ве Starto, некви амтъори са гръмнали “АНИСПИН Корпорейшън” и сега ша натопят мен, ма няма са претесняваш Teri ша мъ измъкне.
* Хмм Никой няма да те измъкне – обясни му как стоят нещата.
* След това тримцата заедно вече на по 6 големи ракии и няколко бутилки бира, решиха че трябва да набедят Майкрософт ( по този начин тази компания поне веднъж щеше да изпълни желанията на клиентите си ) ….
След дълго умуване, най вече от страна на Ace ( Веско беше заспал, a Stratovarius отдавна не е бил на земята и за да убие малко време се завря в някакъв публичен дом, но някъв портиер го изнерви и той изби всички и след това взриви сградата ), решиха че първо трябва да спасят Тревата и тогава да пуснат Stratovarius да си разруши всичко както си иска. Но имаше проблем:
Реколтата от 2 години се складираше, понеже покрай бета тестовете се оказа че тревата била негодна за пушене – ставала повече за салата.
Така тримата решиха направо да гърмят, но кой да предположи, че Веско все още полузадрямал не е прочел правилно табелката, където пишело всъщност. Ние отиваме за салата, ще отложим бета тестовете на тревата с 2 години.
След могъща експлозия, гъст черен дим се разнесе навсякъде, облаците покриваха бавно цялата земя,
* ( Веско ) НА КОЙ МУ ПУКА :)) , Да се преберем да пийнем, после ще идем до публичния дом.
* ( Лорд Startovarius ) Кой по точно, този дето е при теб на ъгъла ??
* Да.
* Точно там няма да е :). Имали са злополука с плъхове – прегризали някакви газови тръби и всичко литнало във въздуха.
Чу се телефоен звън, беше PDA -то на Веско, някой го канеше на разговор в Skype - беше Борис …
Грег се беше заровил в снимки, беше разхвърлял всичките си хартиени навсякъде където е възможно, а по видеостената в ателието си беше пуснал да се сменят тези от дигиталния си архив. От 4 раздрънчани 200 ватови тонколони стържеха разстроените китари и гърмяха барабаните на Смешинг Пъмпкинс. 40 годишният собственик и единствен работник на агенция за информация Вирус провеждаше прословутата си шокова терапия срещу депресия. Май беше придобил резистентност към тая Ракия, защото отвори втора бутила за вечерта, а онова очаквано чувство още го нямаше. Ракията беше хит на Пазара. Разбира се, на на този пазар в който бутилките алкохол стояха по рафтовете заедно с продуктите на Севън дейс, АНИСПИН и Майкрософт. Ставаше дума за Пазара държан от Племето. Племето беше сбирщина от еколози, вегетарианци, анархисти, кракери, хакери, борци за антимонополизъм и ненанаказуемост за притежание на акцизни стоки (в миналото наричани антиглобалисти), радетели за свободния софтуер и всякакви други неформални елементи. Грег имаше пари, можеше и повече да направи, но не му трябваха. На него му трябваше само известно количество от Ракията и чат-пат малко домашно отгледана тревица. Но тази от Майкрософт отказваше да употребява, не че винаги беше скапана, просто принципи. Преди години, докато все още се водеше млад репортер, случайно научи рецептата на Ракията от един дядо в Родопите, после я обогати с билки научени в Странджа и български леко халициогенни гъби употребявани от зараждащото се Племе. После пусна рецептата под Creative Commons лиценз в мрежата. Разбира се рецептата не беше това, което е сега, тя търпеше постоянна еволюция. Много правителствата се опитваха да я забранят, но не намира в Ракията забранени от закона вещества. Сега покрай основното си занимание, дегустираше всяка партида произвеждана от Племето. Ментета на Ракията бяха плъзнали по целия свят, а Племето беше под постоянен прицел както на властта, така и на всички мега компании, на първо място тази на Борис. Но Ракията на Племето винаги беше на върха по продажби. Не само заради качеството си, а заради това, че се беше превърнали в мит и не се продаваше никъде официално, след като стотици гаражни магазина в Източна Европа изгоряха мистеризно. Агенция Вирус също не съществуваше официално, но беше ползвана от много корпорации, правителства, партии и от самото Племе. Заявките за информация пристигаха на менящ и-мейл, който малцина знаеха и след превод на въпросната сума отговорите пристигаха от несъществуващ адрес. Грег беше приет във всички среди използвайки прикритието си на кореспондент на държавна информационна агенция. Малцина знаеха, че Агенция Вирус всъщност е самия той. А Вирус-ът можеше да бъде видян навсякъде и по всяко време в кожата на завеян, размъкнат, леко брадясал и леко подпийнал журналист. Депресията, която лекуваше можеше да се нарече и параноя. Тя се появи от не чак толкова случайна информация за някакъв блог наречен Смърт. Информаторът работеше в тайните служби и Грег го уреждаше с Ракия. Докато си наливаше в устата втората бутилка и псуваше главния казанджия на племето, музиката спря. Грег се обърна и видя една сянка, секунда преди да се издрайфа отгоре и от удар в стомаха.
В същото време на двадесет метра под земята Лейди ин ред - дама, която се занимава с един от тъмните бизнеси, а именно трафик на хора,сутеньорство и съдържател на един от най-елитните и посещавани сутерени, а именно "Ъндърграунд" - се опитваше да разнищи инцидента с онзи публичен дом на ъгъла до Борис.
На нея и се виждаше много мътна тази история с плъховете. Направо я побиваха тръпки, като си помислеше, че следващият инцидент може да се случи именно на нея.
Тя беше твърде млада и бизнесът и вървеше отлично. Нейни постоянни клиенти бяха Борис, Стратовариус и Ейс Коук.
Трябваше да предприеме нещо. Неможеше да остави това така.
За целта чаровната дама в червно се запъти към една от лабораториите на "Ъндърграунд". Включи ПС-то си, изрови телефона на Ейс Коук и запчна настоятелно да го търси. След няколко неуспешни опита, Ейс все пак отговори:
- Лейди, захарче! На какво дължа това удоволствие? - промълви Ейс, изпускайки от устата си гъст облак дим. Той предварително знаеше, кой го търси, защото ползваха мобилни телефони.
- Ейс, приятелче, слушай! Тази история с бардака на ъгъла срещу вас ми се вижда доста подозрителна. Знаеш ли нещо по въпроса? Ще ти бъда страшно благодарна, ако ми помогнеш. Знай, че винаги съм на твоите услуги!
Ейс неможеше да й откаже. Та нали при нея вече толкова време ходи да разпуска.
Тъкмо устните му щеха да промълвят "Нямай грижи лейди! и онзи странно изфабрикуван лаптоп отново се включи.
На монитора с размазан шрифт, едва се четеше:
ВНИМАВАЙ С КОГО СЕ СЪЮЗЯВАШ!
Непосредствено след което изскочи снимка на голо маце, с множество прободни рани и пресни белези от фасове гасени по кожата й.
Коук пусна слушалката и всмукна дълбоко от любимите си ванилиеви пури.
Ейс разпозна момичето. Беше една от предпочитаните му компаньонки в сутерена "Ъндърграунд". Разпозна и фасовете - бяха от концерна "АНИСПИН"
а на слушалката Лейди ин ред недоумяваше:
- Ейс! Ейс, там ли си? Какво става? …
– Мърляч такъв, как можа да се издрайфаш върху копримената ми рокля! – това прозвуча по-скоро като зловещо просъскване отколкото като яден вик. – Дръвник! Ти въобще изтрезняваш ли някога?
Грег се въргаляше проснат на пода и едва успяваше да фокусира с поглед разярената си посетителка. Явно ракията все пак го беше хванала. Но все още парещата в стомаха му пулсираща болка му помогна да се концентрира. Заби поглед в изискани черни сандали на висок тънък ток, продължи нагоре по два дълги стройни крака, мина през къса предизвикателна рокля (безвъзратно съсипана от повърнята му) и най-накрая, след големи усилия да откъсне поглед от дълбокото деколте, стигна до небрежно разпиляна по раменете тъмночервена коса и две здраво стиснати нацупени устнички. Неубозданата му фантазия се заигра с този образ, когато внезапно му просветна кой всъщност стои пред него. Изтрезня на мига! Това беше небезизвестната Лейди Фрост.
Официално беше личната секретарка на Тери – един от най-добрите и известни адвокати на тая мизерна планета. Определено си я биваше за секретарка, но истинското призвание на Фрости беше друго. Нейното изкуство беше Смъртта или по-скоро причиняването на смър по най-различни болезнени и безболезнени начин. Имаше безупречната репутация на надежден и високо платен наемен убиец и наистина сръчни ръце, които създаваха нелеки главоблъсканици за властите и патолозите.
– Назяпа ли се, мухльо!
Грег се опита да се изправи, но краката му не го послушаха и той седна тромаво на пода.
– Какво искаш? Защо си дошла? – паниката и страха нахълтаха неканени в душата му. „Ще ме убие!”, помисли си уплашеният журналист и срцето му се сви.
- От теб мога да искам само едно… информация!
Грег се опули невярващо. Съдбата за пореден път беше пощадила мизерния му животец, какво облекчение.
- Знаеш процедурата, Фрости! – въобрази си че контролира положението.
- Знам само как мога да размажа безполезния ти мозък на отсрещната стена. Хайде Грег, стига лигавщини, идваш с мен! – хвана го за яката с неподозирана от Грег сила и го помъкна след себе си.
***
Когато Фрости влезе в клуб „Червения Дракон”, влачейки след себе си хленчещия полунадрусан журналист, видя жалка картинка. Ейс, Лирика, Твореца и Стратовариус се бяха разположили собственически в едно сепаре и се наливаха порядъчно с висококачествена картофена ракия и смучеха трева. Всъщност отдавна се бяха натряскали и надрусали и вече извършваха дейността по пиенето и напушването почти механично.
Ейс първи я забеляза.
- Оооооо! Скрежанке! – говореше силнозаваляно и неразбираемо - Направо се изненадваме, че пристигаш ти, а не Тери… Но и ти можеш да ни свършеш работа…
- На Тери лично ще му откъсна топките и ще си ги закача на елхата си за Коледа, ако на този етап припари край вас!
Колегите й по оръжие я зяпнаха в недоумение.
- Тери не е всемогъщ! Така сте се осрали, че нито той нито някой друг може да ви помогне за момента!
- Ама Фрости… – Борис направи кратка пауза за да си дръпне от цигарката – ние не сме виновни, че ни натопиха!
Фрости се ядоса и трясна с юмрук по масат.
- Я да се вземета в ръце, мизерници такива! Аз се опитвам да ви спася кожите, а вие се правите на абсолютни дебили! В момента Пентагона ви е най-малкия проблем! Не знам колко се информирани, но Блогът на Смортта отново се е активизирал! И познайте кои са целите…
- НИЕ! – викнаха послушно препилите й „колеги” без дори да я изчакат да довърши.
Фрости се наведе над масата и всички забиха поглед в деколтето й.
- А да ви светна ли, че покрай вас и аз ще загазя?
- И какво предлагаш, сладурче? – Страто най-сетне се беше окопитил и чувството на обреченост постепенно започна да го завладява отново.
Вместо отговор Лейди Фрост им „поднесе” онемелия Грег…
Някога - много, много отдавна светът беше добър и спокоен. Е не чак толкова. Имаше една завеса. Една желязна завеса, която всички смятаха само за едно обикновено понятие. Но само няколко души знаеха, че това не е така. Тези хора поддържаха тази завеса. Това поле, разделящо двете части на злото.
Изтокът бе обладан от могъщото божество Лен Ин. Възникнало в древната китайска митология, от омразата на тогавашните управници, това божество векове бе царувало и унищожавало ценностите, а по някой път и живота на човеците. Древните бяха успели да го подмамят и да го затворят далеч на запад. На дъното на една река под един каменен блок, който по лошо стечение на обстоятелствата беше пропукан от залповете на един крайцер…
Западът бе превзет от друго зло божество. Наречено Голдръш, то се бе появило много след Източното. Но с бурни темпове се бе развивало, докато Лен Ин беше погребан под водите на Нева.
Имаше и един човек. Човек, който се опита да стане божество на злото, но бе подмамен от Голдръш, защото видя в лицето на този човек заплаха за съществуването си. А Лен Ин, докато се чудеше как да надхитри Голдръш, изпадна в рисковата ситуация да бъде победен от този човек.
А този човек имаше брат близнак. Кубрат се срамуваше от брат си Адолф. Зарекъл се бе да опази сина си от злото, което така ненадейно бе завладяло семейството им. И гледаше синът си Аспарух с любов, и го учеше на мъдрост.
Неизвестно за никой, Адолф бе оставил двама сина. По големият от тях бе кръстил просто Бил. По малкият – Ад, на себе си. И двамата бяха закърмени със зло. В последните си мигове на отчаяние Адолф предаде душата си на Голдръш и така Западното божество на злото стана още по могъщо…
Няколко десетилетия след това, Завесата се поддържаше от четирима души и едно полубожество. Самата Завеса бе сътворена със силите и душата на един човек – Аспарух и помощта на полубожеството, плод на любящата метъл музика - Стративариус. Години след неравна борба в поддържането на Завесата, Аспарух се почувства слаб и сподели тайната на завесата с трима също толкова мъдри и праведни мъже - Фадмейк, Бащвес и Деметриус.
Гениалният Ад, също както брат си Бил, беше подвластен на Голдръш. Докато Бил бе зает да развива бомбата със закъснител, наречена софтуер, Ад се бе съсредоточил върху подривната дейност на завесата. Бе открил тайната на Аспарух – един лампов компютър, от преди ерата на първите компютри. Този компютър бе инсталиран в столицата на тогавашната Източна Германия – Берлин, под формата на обикновена стена. Ад успя да инсталира вирус в този компютър и да използва площта му като манипулатор на слабите, мъртви души на социалистическото общество. На избрани, сравнително слаби, за да могат да бъдат манипулирани, личности и същевременно сравнително силни, за да могат да манипулират бе втълпено, че са водачи на мъртвите души.
И така, програмата BLOG (Biological Lethal-Overload Gun) започна да застрашава гостоприемника си. Всичко това, разбира се бе видяно от Златната четворка, но краят не можеше да бъде предотвратен. Остана само да изпратят децата си далеч в манастира Шао Лин, който незнайно защо беше недосегаема част за никой свръхестествен. Само простосмъртни можеха да прекрачат вътре.
Далеч от непристъпните скали, младите синове на Златната четворка – Тервел, Борис, Веселин и Ейс, наблюдаваха със сърцата си, как бащите им отдадоха живота си в една последна битка със злото в лицето на Ад и неговия БЛОГ.
Всичко утихна, останаха само двете Зли божества, които благодарение на злата си природа. Отново подеха борба едно срещу друго и забравиха за световното си господство. Останаха обаче и двама души, обладани от Голдръш – узрелият и намиращ се в началото на финалната отсечка към виртуалното завладяване на света, Бил и младия син на Ад, който по една случайност също се казваше Тервел.
Оставени отрано без праведната насока на родителите си и заблуждавани от виртуалния характер на полубожеството четиримата юнаци бяха подмамени по стръмния и хлъзгав път на лентяйството и разгула.
Единствено Тервел успя да се отклони от лошия път, благодарение на Феята на доброто Ян Тор. Той успя да се изучи и стана известен и уважаван адвокат. Също така не забрави приятелите си, които обаче в до този момент като че ли бяха забравили за Древното Зло и подклаждаха предпоставките за развитието му.
Ейс – отдаден на охолен пиянски живот, нуждаещ се от все повече пари да покрива разходите си, се бе поддал на една древна професия…. лова. Бе станал ловец на глави. Навсякъде по света го търсеха като убиец, но той бе тъп и упорит, че е ловец на несправедливи глави. Дори си ги събираше в тайна хладилна пещера.
Борис – събирайки картофи един летен ден, така се бе напил, че повърна върху чувалите с картофи. Бактериите, които вирееха само в стомаха на руснака, влезнаха в реакция с картофите и сезалените чували и така, по случайност, той откри едно от най-великите произведения на човечеството – картофената ракия. За това му откритие, тайната гилдия на спиртоварите му бе дала званието Творецът.
Веселин се зае да изучава изкуството на органичната химия. Въпреки това обичаше много и поезията. Пишеше стихове и забъркваше странни смески, които по някаква случайност се взривяваха и то на най-случайни места. От мъка, всеки път Веселин пишеше стихче посветено на всяко взривено място и така репортерите му лепнаха прякора Лирика. В последствие момчето реши, че така и така, макар и случайно, върши толкова поразии, защо поне да не се занимава професионално с това. И започна да го прави нарочно.
Тримата хубавци се виждаха много рядко. Само, когато съдбата ги засечеше в някой бардак. И тримата използваха услугите на една и съща фирма – “Ред Лайт Плежър”, която притежаваше 95% от пазара на платена любов във целия свят. Съдържателката на компанията обичаше тези тримата. Те бяха най-редовните клиенти на Лейди ин Ред и затова бяха възнаградени с най-невероятното създание на съвременната проституция – Лейди Фрост. Със сърце от лед и тяло от огън, Лейди Фрост бе жена, която се нуждаеше от много, а също така и даваше много. Обикновено тримата се събираха, точно когато имаха среща със Скрежанка, както Ейс обичаше да и казва, защото после кокаина, който му приличаше на скреж, най-голямо удоволствие можеше да му достави тя.
Този път случаят беше друг. Събрани бяха по една доста тревожна тема. Спомените от детството им бяха нахлули тъй ненадейно, както се бе появил отново и Стративариус – ръкоположен за Лорд, поради “Всеобхватния си принос за наркотично облагодетелстване на Млечния път”. Малцина хора знаеха, или поне така беше в миналото, че точно Земята е центърът на Вселената. И то благодарение на доставките от наркотици, които ексцентричното полубожество разнасяше из космоса.
Затова всички бяха изненадани, че на вратата на “Червения Дракон” се появи очарователното създание, което можеше както да разтопи, така и да заледи човек. Лейди Фрост влачеше за яката си странен човечец, който изглеждаше завидно по-трезвен от образите на сепарето.
“Блогът може да почака. Това създание – никога!” – помислиха си едновременно тримата утрепковци.
- Келнер, още една туба от нашшшш’та! – смотоляви Лорда – И нова бала трева, че тая съ намокри, хлъц!
Блажено отпусната върху старинен фотьойл Аниспин отпиваше от порцеланова китайска чаша ароматен планински чай и нежно галеше зад ушите 2-годишния си ягуар Джери. Отвреме навреме хвърляше по един отегчен поглед на Пабло Пикасо, който нервно захапал четката се суетеше около недовършения й портрет, докато Салвадор Дали спореше на висок глас с Джон Атанасов за предимствата на тостера пред блондинките.
- Шах, Ани! - Победоносно отбеляза Кафка след като премести офицера си с две квадратчета напред. - Ако продължаваш да не внимаваш до три хода ще си мат.
- О, Франц - добродушно се усмихна Аниспин, - не съм се и съмнявала, че отново ще постъпиш като джентълмен. Върни този ход назад. Нима не виждаш, че твоят офицер ще падне в жертва на пешката до него.
В този миг до нея се делово приближи Филип Марлоу с GSM в ръка:
- Ани - каза той, - Поаро те търси, май е надушил нещо.
Ани взе телефона и постави го постави до ухото си. В продължение на няколко минути кимаше с глава без да пророни нито звук и накрая каза:
- Чудесна работа, Еркюл. Идвай насам, защото ще ми трябваш.
След което с бързината на 16-годишно девойче рипна от фотьойла, плесна два пъти с ръце и обяви на висок глас:
- Момчета, край на забавленията! Приключваме за днес. Работа ме чака!
- Окей, Ани - обади се Дали. - Сигурна ли си, че няма да имаш нужда от нашата помощ?
- Благодаря ти, но тази работа ще е за хора с малко ум и много мускули.
Просторната стая, за която Марлоу обичаше да казва, че може да прави състезание с кадилаци, освен ако не рита футбол в нея, се изпразни мигновено и до Ани остана само любимия й ягуар.
Тя щракна с пръсти и една от стените се превърна в огромен екран, откриващ широка панорамна гледка към Витоша. Докато съзерцаваше планината Ани си спомни за своя възход и презрително се усмихна. "Всъщност, помисли си тя, великият път не е сложен за този, който няма предпочитания. Когато няма любов и омраза, всичко е на повърхността и е ясно. Направете и най-малкото отделяне - тогава и небето, и земята ще се окажат безкрайно раздалечени. Ако искате да видите Истината, не се изказвайте "за" и "против". Борбата между това, което обичате, и това, което не обичате, е болест на ума." Тя обичаше тази фраза и често си я припомняше в такива моменти.
Сега, когато имаше всичко, тя знаеше, че всъщност няма нищо. "Народите правеха изпърво своите жертвоприношения пред Тохил и после отиваха да поднесат своите почитания на ахпоп и на ахпоп-камха. После отиваха да поднесат своите богати пера и своята дан пред владетеля. А владетелите, издържани от тях, бяха ахпоп и ахпоп-камха, които бяха завладели техните градове." Тази фрама изскочи изведнъж в главата й. Къде ли я беше чела, не можеше да си спомни сега. В съзнанието й на преден план все още се въртеше ярката сцена с първия полет на циганите до Сатурн. С него Ани бе положила началото на своя свръхсекретен и успешен експеримент, наречен "Триумфът на миналото".
Идеята за него й бе дошла още докато беше на 12. Тогава, застанала пред една картина на Гоген, тя си бе помислила : "Колко хубаво би било този човек да е сред нас отново и да продължи да рисува" И ето, че тази мечта се бе превърнала във факт. Но Ани бе отишла дори по-далеч. Тя можеше да облече в истинска плът и кръв дори литературните герои, които й харесват. И всичко това бе станало много просто. Само трябваше да бъде използвана енергията на сапунените мехури на подходящото място и подходящото време. Оказа се, че мястото е Сатурн, а тези, които могат да произвеждат енергията най-добре се оказаха циганите. Мързеливи по природа и деструктивни по призвание хората, принадлежащи към този чергарски народ, единствени можеха да усвоят и акумулират тази енергия и да я превърнат в източник на възраждането на велики личности и литературни герои. Комбинацията между тежките метали на Сатурн и циганите, породена от генетично заложеното привличане на тази раса към тях се оказа необходимия катализатор на процеса по произвеждане на енергията от сапунени мехури. Ани ревниво пазеше в тайна как точно става това - на пръв поглед циганите се занимаваха само с духане в малки пластмасови обръчи, от които излизаха сапунени мехури, веднага привличани в медни генератори, произвеждащи самата енергия. "Само ако знаеха, че всъщност е много по-сложно", усмихна се Ани и махна с ръка към екрана. Картината веднага се промени и на нейно място се появи сепарето в "Червения дракон", където седяха добре познатите на Ани отрепки, към които тя дори изпитваше топли майчински чувства.
Можеше да ги унищожи още на мига, но сърце не й даваше. Всъщност не беше точно така. Веднага би ги заличила, за да ги пресъздаде отново - по-добри и по-послушни, но онова, което й каза Поаро, я накара да се спре.
- Блогът на смъртта, Ани - бе прошепнал Поаро в края на телефонния разговор. - има нов администратор. Той изрично каза да стоиш настрана докато сам не прецени кога да се намесиш. Каза още, че имаш стари задължения към блога, които не си изпълнила и че само ако си помислиш да действаш на своя глава знае как да те спре.
Ани знаеше, че е така. Затова докато чакаше Поаро да се появи при нея само се заслуша в разговора, който отрепките провеждаха в пропадналата клоака "Червения дракон".
Денят започваше добре. Тери се погледна в огледалото и прокара ръка по небръснатата си буза. Усети боцкането и се поколеба, дали да се обръсне. От една страна бе по-привлекателен за мацките, когато бе небръснат, но от друга като адвокат той не можеше да си позволи да ходи небръснат. Виж, по шорти и джапанки да ходи никой няма да забележи, но небръснат.
- Майната му! Днес не съм на работа - каза Тери и отиде да си направи кафе.
Тъкмо правеше своята уникална микстура, която се състоеше от десет лъжички мляно кафе в 200 милилитра вряща вода, когато телефонна звънна. Звънна още веднъж, като звукът се разнесе из помещението някак застрашително. Тери изсумтя и се огледа. Никъде не се виждаше телефона. Погледна за всеки случай дали не е на рафтчето над него, но не бе там. След това кратко упражнение той внимателно прецеди кафето и започна с благоговение да го налива в чашата, която му бе подарък от колегите в университета по случай завършването. Те бяха останали да повтарят, та в знак на признателност, че им бе подсказвал…
Телефона изтрещя. Тери с нежелание тръгна да го търси. По пътя се сети, че не си е взел цигарите и се върна. В този момент звънът на телефона заглъхна и вместо него се чу яростно тропане на вратата.
- Влизай! - извика Тери и се запъти към безценното кафе. - Влизай бе! Какво тропаш! - озъби се той на разлюлялата се врата.
Този който блъскаше явно не си бе преценил силата, а и вратата не бе кой знае колко солидна, но той се стовари заедно с нея на пода. Кълбо прах се вдигна във въздуха и започна да рисува романтични фигурки. Гледайки ги, Тери се сети, че още не си е взел прахосмукачката от онзи сервиз. А бе преди десет години…
Стратовариус се изправи и започна да се тупа. Виждайки, че това само усилва кашлицата му, той спря и подсвирна. В стаята влязоха Лейди Фрост, Лирикът, Ейс Коук и Аниспин. Аниспин кимна учтиво и се запъти с бясна скорост нанякъде, подвиквайки яростно "Хаймана, що не вдигаш телефона!" и тресна след себе си вратата на тоалетната.
Лирикът тупна звучно на пода, тъй като Аниспин, която го крепеше вече не бе част от сянката му. От удара той се събуди и промърмори нещо на финландски, учуди се на неочакваните от него лингвистични познания, потърси корени в предишен живот, след което успокоен от решаването на логическата задачка заспа отново и озвучи стаята с ритмично похъркване.
Лейди Фрост с блеснали очи извади бутилката картофена ракия от джоба му, развинти капачката с отривисто движение, за което Батето би и завидял, отпи една солидна глътка и погледна Тери свирепо.
- Защо не вдигаш? Звъним ти, стоим пред прага, на културни се правим, а ти не вдигаш! И къде ти е проклетия звънец?
Тери невъзмутимо продължи своята кафена церемония, оглеждайки със зле прикрит интерес своите гости.
- Какво се случи? Къде е Ентусиаста?
- Как къде? Мислих, че ти знаеш! Бе взет за заложник!
- Заложник? Къде? Защо?
- Дълга история - провлачи Страто. - Бяхме се напили, подпалихме…
- И кой го взе за заложник? - прекъсна го Тери. - Не ми казвайте, че е…
Забързан той изкочи от къщи и хукна по стълбите надолу. Страто и компанията го следваха или поне така можеше да се съди по адския шум, който се носеше след него. Прекоси улицата и…
*****
Беше ли спал? Нямаше такива спомени. Бе тръгнал да търси Ентусиаста, когато…Времето след това му се губеше. Само чувстваше, че лежи в легло, навън пеят птички, а краката му бяха отвити.
Той се изправи и отвори очи. Бе в легло, което бе обляно от слънчева светлина.
Мъж в бяла престилка се приближи и извика и другите хора, с които говореше в този момент. Поздрави Тери и каза:
- Вие се събудихте! Това е чудесно! Вече два месеца лежите в това легло. Намериха ви паднал на улицата, точно до дома ви. Вашите приятели ви доведоха. Казаха, че сте изкочили от вас като обезумял и докато сте пресичали една кола се е врязала във вас.
Тичешком той пресече улицата и дори не забеляза как една кола мина на сантиметри от него натискайки силно клаксона. Едва не се блъсна в един мъж, който стоеше с фотоапарат и снимаше сградите наоколо. Продължи своя бяг и стигна до Аниспин Корпорейшън. Огледа се - Стратовариус и компанията бяха хванали такси и тъкмо слизаха на тротоара. Страто му правеше някакви знаци и се завтече към него.
След секунди бяха при него и го наобиколиха. Лицата им излъчваха притеснение и съдържаха хиляди въпросителни.
* Какво по дяволите става? Защо всички са се изпокрили? И какво мамка му, търси Аниспин, та се среща с тези отрепки! Сигурно имат някаква информация.
* Шефее, ами що не вземем да опандизим Лиричето, а? Нали има стихотворение на плочка там при взрива?
* Защото първо плочката е златна, а Веселин няма общо с нищо благородно и второ, защото никога не би си позволил да навреди на Ани, а тя е била в непосредствена близост…а защо, мътните ме взели, ти давам…Някой изобщо пита ли те какво мислиш, я изчезвай оттука! Изпарявай се! Глух ли си?
Главният секретар на министерството на вътрешните работи продължаваше да крачи и да разсъждава на глас още дълго време след като поредният му служител напусна кабинета. ГеоргеАта се стараеше да се държи нормално последните няколко дни, но някак не му се отдаваше. Колегите му за първи път го видяха с омачкано сако, брадясал и толкова нервен. Този път той наистина беше безсилен и подчинените му, въпреки, че го уважаваха, дълбоко в себе си изпитваха особено злорадство над неговите безуспешни усилия да разнищи историите около взрива в АНИСПИН Корпорейшън, както и активирането на блога на смъртта, каквото и да значи това.
Наистина ГеоргеАта беше попаднал в задънена улица, а това никога не му се беше случвало. Престъпления винаги е имало и винаги щеше да има, но всички знаеха кой на кого държи юздите. Всеки си плащаше за гяволука и гледаше да не пречи на другия да си пие ракийцата и да си смуче тревицата, била тя Майкрософтска, Племенна или Творческа. Контролът над организираната престъпност беше лесен, защото тя сама се контролираше. Имаше си определени граници – „пазари” и сама се редактираше, когато някой реши да се цепи… Всеки работеше и живуркаше сам за себе си и ако навредеше на нечии бизнес, то сам си пазеше гърба после.
Идиотският коментар на поредното ченге в стаята накара главния секретар отново да се замисли кой е този, който ще иска да натопи Лирика в толкова сериозна каша. Със сигурност извършителят не беше Веско, на първо място поради факта, че трябваше да наруши неписаната си договорка с Ани за производството и обработката на тютюн, което никак, ама никак не го устройваше. На второ място, заради това, че още му пареше под лъжичката заради бурната им и краткотрайна връзка преди няколко години, която приключи благодарение на неговата дива пироманска страст. ГеоргеАта се усмихна при спомена за заглавието на първа страница на вестник „Антиглобализъм”:
„Най-голямото огнено шоу на света по повод един месец любовна връзка между директорката на АНИСПИН Корпорейшън и основен инициатор и спонсор на проекта „Триумфът на миналото”, самата Аниспин и небезизвестния бомбаджия Веселин със своите 5 доживотни висящи присъди! Страхотен подарък Ани, честито и от редакцията!”
Главният секретар започна да се смее на глас като си представи как са погледнали на това шефовете на Ани от "Фантом" и колко презираше тя в момента „небезизвестния бомбаджия”, който я подреди по такъв начин, че за малко да я пратят на Сатурн да надзирава мехурчетата. ГеоргеАта не беше лош човек и не злорадстваше, той се радваше повече поради факта, че самият той беше скалъпил заглавийцето и го продиктува на онова леке от „Вирус” - Грег. Етусиастът му беше задължен сигурно за цял живот, имайки се в предвид с какво огромно количество от ракията на Племето го снабдяваше ГеоргеАта, да не говорим, че както самият журанлист твърдеше, май е започнал да развива резистентност към нея. Даам, като се замисли човек, ами, че то и заглавието на вестника го измисли ГеоргеАта – "Антиглобализъм”…Ах, толкова хубаво звучеше това! Слава Богу само едно миниатюрно малцинство знаеше значението на тази дума, а на тях никой от другите не им вярваше.
Хъ..да се върнем на Грег. Тъй като вестникът му беше тип жълти страници, се четеше най-много и естествено съдържаше най-много верни неща. Грег имаше всякакви информатори, които гледаше да пази в тайна едни от други, за да не го изместят най-вероятно, така че и ГеоргеАта понякога разчиташе на него. Ето защо и му пусна стръвта за блога на смъртта, да види какво ще намери. Очевидно обаче Ентусиастът се беше раздрънкал не пред когото трябва, защото някой сметна за разумно да го отстрани временно или за по-продължително от картинката. Сега поне главният секретар знаеше, че си има работа с много сериозен …. и той не знаеше как да го нарече. Работата започна да му намирисва, когато агентите му започнаха да го заливат с новини как всичките наемни убийци се събират и колко трезвени изглеждат. Когато гръмна сградата на АНИСПИН нещата се влошиха, защото Пентагонът започна да му диша във врата и отгоре на всичко прати онова дрогирано полубожество Стратовариус да оправя нещата. Тук на главния секретар му хрумна една идея.
* Ей, пиле, как ти беше името? А така! Откри ли нещо за Аурин или още не?
* Ама, сър, аз веднага Ви пратих справката!
ГеоргеАта се сети, че имаше нещо такова, но все пак…
* Я прати пак!
Даааа, както се очакваше. И този гангстер се беше покрил в дън земя. Нищо чудно, че Пентагонците също го издирваха – беше им зарязал поръчка в Щатите – някъф си Филип Морис след около 10 години застой започнал пак бизнеса с нормални цигари и яко им точеше мангизите. Оттук нищо не можеше да се изсмуче. Откъде да изнамери някаква по-подробна информация? От тия идиоти наемните убийци нищо не можеше да се очаква – само нанясаха щети наляво и надясно. ГеоргеАта прегледа последните сведения на агентите си : взривявяне на цех за складиране на трева на Майкрософт, в Червеният дракон, при Грег, в Червеният дракон, при адвоката, (хмм бързо се движеха, но липсваше някаква смислена последователност в действията им), влизане с взлом (хм нищо работа, за оня грамадан Страто), последно забелязани да шарят насам натам с такси, много уплашени – главният секретар се ядоса – не можеше да разчита на никой! Той се върна назад в сведенията: публични домове, взривяване на публичен дом - въздъхна дълбоко, погледна замечтано през прозореца и промълви полугласно:
* "Аз искам да съм такава каквато бях тогава, когато исках да бъда такава каквато съм сега!” – помълча за момент и сякаш нечии чужд глас излезе от устата му:
* Ивелина…
След още няколко минути съзерцание главният секретар се изправи, свали си сакото и кликна върху надписа Секретарка.
* Да, сър!
* Свържи ме с фирма Ред Лайт Плежър! А и пиле, намери ми самобръсначка!
Излезе от пещерата, протегна се мързеливо и бавно и внимателно разпъна рамката на сгъваемата сателитна антена. Прикачи ресивера и към него - античния лаптоп, чиято батерия беше толкова издухала, че работеше само ако е включен към генератора, монтиран в ниското, край реката. Влезе в пощата си, с очакването, че отговорът от "Вирус" ще го чака послушно в папката inbox. Там обаче нямаше нищо. Странно, защото като се изключат забежките в посока "пиене и друсане" онзи прашар, журналистът, изпълняваше поръчките качествено и в срок.
Старецът разбра, че нещо, нещо наистина лошо, се беше случило. Това не го притесни особено. Отдавна не му се беше налагало да напуска вдълбаната в скалата над виещото се долу речно дефиле пещера. Имаше всичко необходимо - храна, цели мастербоксове вкусни стари цигари "Виктори", надеждно защитени от изветряване с алуминиево фолио, както и книги - хиляди томове истински стари книги от хартия, които задоволяваха нуждата му от духовно общуване и размисъл.
С пиенето също нямаше особен проблем. Освен че ползваше вода от реката, без да се интересува, че тя съдържа цялата Менделеева таблица, старецът веднъж месечно зареждаше казана с настъргани гулии, диви сливи, мушмули и всичко друго, годно да престои в бидон и да ферментира. Не се интересуваше нито от корпорациите, нито от законите и техните забрани. В този забравен от Бога и хората кът законът се изразяваше в собствената му надцевка марка "Тула", 12-ти калибър, заредена с дробине, денонощно и услужливо подпряна вляво до входа на пещерата.
Нещата обаче се бяха променили. Някой беше праснал Грег. Журналистът явно нямаше да достави поредната партида истински книги, издирени из антикварните дюкяни на големия град. Това налагаше Стария лалугер да се върне отново там, обратно на шумните улици, населени с проститутки и наркоманчета, в света на картофената ракия, фалшивите цигари и девойките с неприлично силен грим.
Мразеше този свят, в който босовете на големите корпорации, бръкнали в джобовете на луксозните си панталони, играеха джобен тенис със съдбите на обикновените хора. Мразеше го и го беше напуснал. Сега обаче те /които и да бяха/ го бяха лишили от книги. И той щеше да им го върне. Тъпкано.
Ясно си даваше сметка, че няма как да оцелее и 15 минути в града ако някой не го посрещне и не му намери сигурно място, за да се адаптира. Кой обаче? Освен злощастния пияница и добряк Грег, който обичаше писаното на хартия слово колкото него, той познаваше само Тери. Навремето адвокатът, още начинаещ, му беше помогнал да замете следите си, да се отърве от гражданския идентификационен номер, от социалните и здравни осигуровки, от цялата бюрократична кал и да се превърне в Никой. Все още пазеше някъде координатите му. Дали обаче Тери щеше да му помогне. И изобщо дали щеше да го намери на стария телефонен номер и адрес?
Старецът въздъхна и отиде да свали акумулатора на УАЗ-ката- Трябваше да го зареди за утрешното пътуване до града.
Глава 12 ( живота на Марс )
Предистория.
В годините от 2008 до 2015 човечеството направи забележителни открития в сферата на междупланетните и междугалактически пътувания. Преди да заселм Сатурн с цигани пробвахме първо Венера с плъхове. Понеже добичетата уцеляха и хората направиха свой градове там - Това направи впечетление на другите интелигентни раси във вселената и те решиха да контактуват с нас. Но за съжеление избраха грешните хора за това.
*******************************
В тази глава се разказва как беше заселен Марс
Двамата приятели IvanAngel и StarLight – това е човека с който бе проведен едноименния експеримент.
IvanAngel:
Вид: Полу Човек - Всички го познаваха като Ванката, но те незнаеха че той е отговорен за един бунт разразил се в Рая преди 5 045 години. Бунта беше потущен от Бог и другите Ангели, а отговорните за наказание пратиха на Земята за неопределен период от време ( наричан още вечност ) и явно ги забравиха. Бяха им отнели свръхестествените възможности и отрязали крилата. Но въпреки това, незнайно защо тези същества все още можеха да изпият по 23,4 литра бира без да отидат по малка нужда дори веднъж.
Член на: Поради обичта си към алкохола се наливаше редовно с Грег.
Професия: Поради горе описаните му възможности е дегустатор на бира с пържени картофки ( от специалните ) - тези от цеховете на Борис.
StarLight:
Вид: Човек ( безсмъртен ). Този индивид въпреки че изглеждаше 20 – 25 годишен беше много по възрастен. Роден в планините на ( не е Шотландия ) Германия той беше известен Войн и защитник на племето си. Но се оказа че има проблеми с умразата си към съседните племена и води дълги войни с тях, но беше забравил че съплемениците му не бяха безснъртни ( това е друго племе ). И се покри за много столетия. По 1940 Лето той се сдуши с Братът на Кобрат ( Адолф ). И двамата си паснаха. Така Адолф разбра че всички не арийци са опасни за него и реши да започне война с тях веднага щом бъде избран за канцлер на всички Германи.
Допълително за Адолф:
Адолф също като Stratovarius беше лорд на тъмната сила ( sith ). Той се подготвяше дълго за голямата битка с народа на Джавреите. Плануваше да ги премаже, за да засели арийците на Марс. По този начин никакви други утрепки нямаше да се мяркат на планетата на чистокръвните. Но така и не успя, някакъв си пияница изтрелял мини бомба към армията му и на мястото на войската зейнал 8 километров кратер.
Джавреи: Това е древен народ, живеещ на Марс, който противно на всички асоциации не владее Силата. Те са отдадени на безгранична любов. Някой дори смятат че не могат да правя нищо друго освен секс, дори се предполага че те се хранят чрез секса.
Допълнение за Скрежанка:
Майката на Скрежанка е Джаврейка, а баща и е Богът на злото ( Лин Ин ). Заради Тези родители тя беше такава каквато е :)
Деня на контакта беше много слънчев и приятелн. Двамцата си вървяха безцелно гледайки жените. След вчерашния запой все още им беше весело.
Ванката отиде да полее едно храстче че мнго се беше събрало ( За да се изпазнят 23,5 Литра бира са необходими около 10 инути ), остави StarLight за малко сам. И точно тогава пратеника на извънземните се появи, без да се представи хвана за ръката StarLight и двамата изчезнаха. След като си свърши работата Ванкаат се зачуди къде се е заврял приятеля му, но реши че пак е в Бърдака и отиде да спи.
Извънземното и StarLight се телепортираха на един огромен космически кораб, на който имаше много други извънземни. Всичко много напомняше на класна стая. Там те обясниха всичко, което знаят, за физиката и математиката и го пуснаха. Той беше бесен некви си извънземни ще го отвличат – добре че му обясниха как се строят уръжия и къде живеят ако има въпроси. Разказа всичко на Ванката и двамата решиха че това не може да продължава така и решиха да нападат. Планетата която искаха да нападат беше на много светлинни години от тук но от Междузвездната Портата на Марс се стигаше там за 12 минути. ( Имено това беше расата изучавала сексуалнто поведение Джавреите ). Да но както всеки план и техния не беше съвършен. Светата троица ( тримата Утрепки ) Stratovarius, Ace Coke и Лирика по някакъв начин разбраха за техния план. Те обсъждаха точно това когато Скрежанка домъкна Грег. Незнаейки за произхода й, й разказаха всичко. Очите и светнаха ( Отдавна не беше правила голяма празнична вечеря ). След кратък момент на мълчание, тя реши нещо. Със скоростта на светкавица измъкна леката къртечница от калъфа и ( които висеше на колана на Stratovarius ) и пръсна главата на Грег ( Извинявайте че го убих, ако по трябва ще го върнем ) :P). След това излезна никой не се опита да я спре. Веднага дойде чистачът и изми всичко. След това келнерът се извини за неудобствата и предложи н аредовните гости да си изберът нещо за сметка на заведението, което и чакаха ( 21 бутилки Jack Daniels и 20 Картофена ракия ).
През това вреем Скрежанка търсеше StarLight и Ванката. Искаше да им попречи да стигнат до Марс. Нямаше друг избор, все пак трябваше да стигне до планетата за да се наяде на корем. Откри ги в един гараж, слушаха “Симфонията на Унищожението” от известната група “Мегасмърт”. Веднага забелязаха скрежанка, по скоро деколтето й. Виждайки кораба който строяха на нея и станан каква е работата. Вдигна къртечницата и ги разстреля ( и тях ще върнем като потрябват. Първият път е трудно но после то само си става ;). По същото време тримата пияници се усетиха че Lady Frost беше отпрашила нанякъде с къртечницата на Stratovarius. И решиха да я търсят. Това никак нямаше да е трудно понеже тя си имаше вградено следящо устройство, с PDA -то на Веско, можеше много лесно да я открият, а с Ламборсжинито на Ейс да стигнат там за нула Време. Потеглиха. Естествено бяха запасили от ракията в багажника, лошото е че там се събираха само 10 бутилки, които не стигаха за нищо сериозно.
Следейки сигнала стигнаха со един гараж от който бумтеше Мегасмърт. Stratovarius се изкефи!!! Въпреки че леко Мразше Мегасмърт заради проблемите им с алкохола ( бяха голяма конкуренция и както пиеха не оставяха нищо сле дсебе си - за другите )
С мъка фокусираха поглед върху огромното ( приличащо на летяща версия на Ламборджинито на Ейс ) нещо вътре. Изпод него се подаде Скрежанка с един гаечен ключ и каза:
- Къде се губите, вече почнах дасе претеснявам, че няма да дойдете.?!?!!?
* Ъъъъъ. Това кво е попита Лирика.
* Диабло, новия ми космически кораб.
* А тия двамата???
* Ами пречкаха се наоколо и ги разстрелях!
* Хммм Ани пак ще има работа да ги възкресява.
* Голяма Работа!
* Та за какво ти е тази машинка ??? Попита Stratovarius.
- Ми ще ходя да вечерям!! Искате ли да дойдете с мен????
Всички кимнаха одубрително и се качиха на Диаблото. Скрежанка с усмивка на лицето ги подкара към Марс.
Салвадор Фелипе Хасинто Дали и Доменеч, по-известен като Салвадор Дали, беше един от малкото гении по рождение.
Незнайно защо той беше избрал да се роди на една от най-невзрачните планети, в не по-малко забутания в едно кьоше на Всемира Млечен път.
„Галацидалацирибонуклеинова киселина“ /ГЦДЦРНК/ - веществото, необходимо за създаването на гении от всички раси, при него беше в повече от необходимото. /Между другото без да знае за тази съставка, Дали беше нарекъл една от картините си, рисувана през 1963г. точно така/.
ГЦДЦРНК в големи количества, както е известно на всички богове може да причини доста бели – пространствено изкривяване, обръщане хода на времето, туининг на черни дупки или пръкване на паралелна вселена /Тери,това е за теб!Smiley/.
В случая с Дали обаче, страничния ефект беше единствено в това, че хората /така се наричаше расата, населяваща родната планета на гения/ гледаха с насмешка на всичко, което той правеше и го бяха обявили за луд гений.
Известно е, че най-трудното нещо за един гений е да живее като обикновен човек. Е, точно това пък беше неизвестно на човеците.
Но какво ли може да се очаква от една раса, която откакто е създадена се чуди какъв е смисълът на човешкия живот, без да знае, че отговорът е много прост - 42? Smiley
Та Салвадор живя, твори и умря като гений. Изобщо не му пукаше от нищо. Не, че не можеше да се преструва на обикновен човек – просто беше решил, че в този си живот ще бъде самия себе си, а в някой от следващите ще се преструва на обикновен за разнообразие.
Дали си беше физически мъртъв като кютук- поне до момента, в който една луда по рождение и амбициозна до безкрай представителка на същата тази човешка раса – Аниспин, не откри начин да облече в истинска плът и кръв не само духовете на умрелите гении, но дори литературните герои, които й харесват. Дадено беше началото на свръхсекретен и успешен експеримент, наречен "Триумфът на миналото", а Дали беше един от първите възкресени хора.
В началото му беше трудно да свикне с новото си тяло – все пак духовната форма на съществуване си имаше редица предимства пред телесната: не се занимаваш с поддържане на органичния си носител, парите не те интересуват, транспорт по обясними причини също не ти трябва. А и най-голямото предимство беше, че не плащаш данъци…
Постепенно обаче той влезе в кондиция – все пак не беше сам – Гоген, Пикасо, Джон Атанасов, Еркюл Поаро и няколко други забележителни личности от различни времена му правеха компания.
Така по някое време Дали реши, че в този си живот ще бъде просто един най-обикновен…гений.
Забавляваше се по цял ден, като водеше неспирни спорове с другите /един от най-любимите му беше този за предимствата на тостера пред блондинките/ и се наслаждаваше на новите си страсти – историята, интернет-ТВ и хеви метълаSmiley.
…………………………………………………
2015 беше благодатна година – много сняг през януари и февруари, мек март, дъждовен април, а от май нататък беше направо приказка. Ранната картофена реколта беше два пъти по-голяма от миналогодишната. А дори гениите – въздържатели /какъвто беше Дали/ знаеха за какво се използват картофите на Земята през 2015.
Днес Дали се събуди рано – когато отвори очи още нямаше и 10 часа. Стана, направи си кафе, взе душ, усмихна се на отражението си в огледалото, засука световноизвестния си мустак, закуси и седна пред плазмения лаФтоп да прегледа пресата.
Така-а-аа – Паднал самолет в Непал, наводнение в Бурунди, скок на цената на силикона на Лондонската борса, убит е шефът на “Вирус”, главния секретар ГеоргеАта подава оставка два пъти за една седмица, НеСееБоб- ще ударим нелегалното разпространение на МР16-ките– нищо интересно…
Дали реши да пусне търсачката и да продължи заниманията си по история. Първо отвори плейъра и си пусна един албум на “Соната Арктика” от края на миналия век, а после отвори “Гугъл”-а и написа “цигани” “мангал” след 2005.
Едва беше натиснал клавиша и търсачката изплю двайсетина резултата, подредени по хронологичен ред, започвайки от началото на 2005г.
Дали отпи от портокаловия сок и друсайки главата си в ритъма на хеви-метъла се зачете…
15 Септември 2005г.
43 годишния циганин, бивш затворник - Бай Мангау в “Бит Брадър 2”Smiley
16 Септември 2005г.
Главко от “Бит Брадър 2”: Събудих се без гащи, а Бай Мангау ми се усмихваше.Smiley
17 Септември 2005г.
“Бит Брадър 2” пред провал – българите се оплакват, че не могат да дишат. Бай Мангау вече мисли за пачките.
19 Септември 2005г.
Мариета от “Бит Брадър 2”: Като се събудихме от къщата нямаше и следа.
Шоуто умря – да живее шоуто!
20 Септември 2005г.
Къщата и Бай Мангау – пуснати за републиканско издирване.
7 Октомври 2006г.
Цветелин Крънчев след успешна операция по смяна на пола вече се казва Цветелина, П.Азис си пада по него…
1 Януари 2006г.
Зелени карти за новия американски щат и лесен живот обещава международна корпорация…
1 Януари 2007г.
Лотарията “Зелена карта” за 58-мия американски щат, организирана от “АНИСПИН Корпорейшън” навлиза във финална фаза. Въпреки секретността на проекта до нас достигна информация, че около 2 милиарда цигани са одобрени и се подготвят да заминат в Обетованата земя…
Евреин съди “АНИСПИН Корпорейшън” за расизъм и пропуснати ползи след отказ за издаване на зелена карта…
22 Декември 2007г.
Полет на циганите до 58-мия американски щат. Останалите 2 300 000 заминават утре…
25 Декември 2007г.
Три дни след заминаването на последния кораб “АНИСПИН Корпорейшън” най-после съобщи името на новия американски щат и местонахождението му…
26 Декември 2007г.
Сатурн – новата родина за близо 3 милиарда цигани… Астрономи предупреждават, че за последната нощ са забелязали, че още два от пръстените на планетата са изчезнали…
28 Декември 2007г.
Бунтът на Хамериканците от Сатурн – искали помощи.
29 Декември 2007г.
Шефката на “АНИСПИН Корпорейшън”: Положението е под контрол. На оживелите след взрива ще предложим работа и подслон.
1 януари 2008г.
Сайдер Воленофф, назначен за губернатор на Сатурн представи пред медиите програмата за управлението си: “Който не духа не трябва да яде!”
2 януари 2008г.
Около милиард оцелели цигани работят усилено за “АНИСПИН Корпорейшън”. Енергията на сапунените мехури – енергия на бъдещето
“Хм, винаги съм си мислел, че историята се пише с кръв. Колко съм бил прав!” – каза си Дали и стана за да се разтъпче из стаята…
Ще попитате защо не Ви казах каква е разликата между Живота и Смъртта?
Ами не знам - питайте Дали!Smiley
Едри капки се сипеха по Ню - Йоркските булеварди… Пресечки, светофари, кръстовища - тихо забравени се преливаха в еуфорията на безброй луминисцентни светлини… Фарове се лутаха глухо из тъмните улички, а тихи въздишки се изнизваха…
След срещата си в Червения Дракон, Борис, Веско, Ейс, Стратовариус и Скрежанка се разделиха… Всички освен Борис се запътиха към Тери, за да измислят план, как да се измъкнат невредими от ситуацията… Борис обаче трябваше да стори нещо преди това…
Останал сам, залутан в паралелни пространства, Творецът крачеше по мокрите улици, а обувките му джвакаха в локвите…Беше потънал в размисли, забулен в сянката на провисналата си качулка, а силуетът му неусетно се сливаше с нощната приказка на неспящия град…
За пръв път се тревожеше толкова много… Чувстваше се в капан, от който не можеше да излезе… Светът - тази сива бездна го бе погълнала толкова неусетно и отново го бе направила част от мръсната си игра… Сега трябваше да и каже… Бе неизбежно… Отново бе станал част от онзи свят, от който така се стремеше да избяга…
Когато стигна до ъгъла на деветнадесета и тридесет и първа, дъждът вече бе поутихнал… Целият беше вир вода, а когато махна качулката си, дългата му сива коса бе станала на клечки и се спускаше хаотично по грубоватото му лице… Поизтрезнял от разходката, Борис разроши косата си с ръце, а после се поизтръска от водата, която бе покапала по коженото му яке.. Ароматът на "Harley Davidson" , парфюмът, който ползваше от повече от 15 години все още се усещаше в пространството.. Запали поредна цигара и жадно всмука гъстият, ароматен дим… После се шмугна в една малка сива сграда и тръгна по стълбите…
* * *
На вратата на известния топмодел се почука… Щепси живееше в една малка сграда, в отдалечен квартал в Ню-Йоркското гето, и въпреки, че от 3 години дефилираше по модните сцени в Париж, Рим и Виена, и целият свят говореше за нея, къдрокосата манекенка все още живееше в онова забутано местенце, където никой не можеше да я открие…
Светът не знаеше за връзката и с Борис… Тихо, тайно се срещаха от известно време… Никой не знаше за срещите им, никой не чуваше стоновете в забравените вечери, където тишината избухваше в необуздани експлозии, а флуиди се преплитаха нежно в полумрака… Копнежи, въздишки, емоции, безвъзвратно изгубени бяха събудени, а Борис бе преоткрил себе си… И не искаше нито за миг да се връща в онзи погубен свят на излъгани надежди и мечти, където нямаше ни луна, ни небе, ни звезди проблясваха, ни листа прошумоляваха, ни някой усещаше повея на вятъра и чуваше безбройните копнежи, тихо загинали, както загиваше и този измамен свят…
Когато Щепси отвори вратата, лицето и грейна в усмивка… Не го бе виждала от няколко дни, заета в работа, не бе включвала даже и компютъра,за да види новините…
Борис я прегърна и я целуна…
-Много си мокър - прошепна Щепси в ухото му… -Ухаеш невероятно… -Липсваше ми толкова много… Борис я целуна отново, устните им се сляха в неимоверен импулс… С ръцете си разрошваше косата й, а тя впи нокти в гърба му… Придраскването го накара да потръпне - тихо, спонтанно… Прокара пръсти по гърдите й, а зърната й настръхнаха… после се спусна с целувки по врата й, като приплъзваше езика си по бронзовата й кожа… Тя разсъбличаше ризата му, а целувките им ставаха все по импулсивни, стонове все по-често прегръщаха полумрака, гами се сливаха в тихи стенания…
Щепси се бе хванала здраво за бюрото, а ноктите и продираха дървената му повърхност… Плавни, ритмични движения огласяха тихата стая, ставаща неусетно сцена на танца… Борис проникваше в нея, а с ръцете си галеше кръста й, фино извит в предизвикателна чупка…
Запотени въздишки разкъсваха тишината на стаята… Разкъсваха, наелектризираха, трепереха, пулсираха, сновяха, без цел , без посока, във хаос безмилостно търсен…И урагани, стихии, пожари, лавини се сляха потайно в едно.. И избухнаха… И се усмириха…
Борис и Щепси лежаха отпуснати един до друг на голямото дървено легло и гледаха замечтано небето през прозореца, пропит в тавана…
-Имам да ти казвам нещо- смотолеви Борис… Трябва пак да се завърна в онзи свят… И трябва да отложим заминаването ни за известно време… - Натопени сме, в извършването на сериозни престъпления, заедно с Ейс, и Веско… Гласът на Борис потрепери…
Нюансът на свещите се загуби в сенките на пълзящата действителност…Една сълза се търкули ефирно по гладката кожа на Щепси и размаза грима й…
-Недей!
Борис заспа. Винаги, когато беше в Щепселинка, си позволяваше това удоволствие - да се наспи спокоен и трезвен - манекенката не търпеше алкохол и цигари в апартамента си. Сега обаче, докато той спеше, тя се беше излегнала на един фотьойл и бавно и продължително с треперещи устни си дърпаше от една от пурите на Борис. На скута си беше сложила лаптопа и погледът й бе зареян в него без въобще да го вижда. На екранчето се мъдреше Борис как влиза в „Севън Дейс”, очиства шефа й, оправя секретарката и след това очиства и нея и тези няколко кадъра се повтаряха непрекъснато.
Щепселинка не бе включвала компютъра от доста отдавна и сега шокирана седеше и асимилираше фактите. След като пурата изгасна за пореден път, тя отново я разпали, дърпайки и издишайки бързо в самата пура, докато краят й не почервеня напълно. След това отново всмука жадно тежкия сладникав дим и се загледа в Борис. Косата му беше вече изсъхнала и падаше меко покрай лицето му. Остро оформените му скули издаваха твърдата му решителност, която успяваше до този момент да го кара да се бори със западащата среда. Но ето, че пак беше затънал…
**********
Когато се събуди, Творецът потърси с ръка тялото й и разочарован се унесе пак. След малко обаче се сепна, стана и се огледа, но нея я нямаше. На снощното бюро обаче стоеше лаптопът, все още включен и все още повтарящ кадрите от убийствата.До него имаше няколко фаса и една недопушена пура…
На охраната започна да му харесва той да е на смяна, когато идваше това момиче. Трябваше да пребърка всичко, което носи, както и да я опипа най-обстойно с уредчето дали не носи нещо опасно. А на нея определено имаше какво да й се опипва, така че той се престараваше в желанието да изпълни задълженията си всеки път, когато тя се появеше. След това гледаше дългите бедра, докато не се изгубеха в коридора. После пък цял ден се представяше движенията й на забавен каданс като по филмите и как тя всъщност търси него и как му се усмихва… Дааа, та и сега като я забеляза веднага изправи очаквателно уредчето. Остана обаче много разочарован, когато 20 минути след това се събуди на земята без да помни дали я е препипал или не. Кое беше по-лошо – това или фактът, че го уволниха заради електрошок от миналия век…
Когато Щепселинка влетя през вратата на края на дългия коридор, прибирайки зашеметителя в чантичката си, човекът вътре вече сипваше алкохол във втората чаша и й я подаде. С рязко движение тя събори чашата от ръката му и задъхана го погледна. Той се усмихна презрително и седна в един люлеещ се стол до холограмния триметров аквариум по средата на огромния кабинет. Двамата се намираха в нещо, което приличаше по-скоро на зала, отколкото на стая и чиито стени бяха перфектно изолирани от всичко, за което можеше да се сети човек. Вътре се носеше тежката миризма на Олд Спайс и светлината беше много слаба.
Щепселинка се овладя и сега излъчваше повече гняв и ненавист, отколкото безпомощност. Тя вдигна глава и за да спечели време да успокои гласа си, се приближи. Застана съвсем близо до човека в стола и процеди бавно и ниско през зъби:
* Обеща да не го намесваш!
Мъжът продължи да се усмихва и бавно отпи от чашата си.
* Той сам се намеси, пухче.
Той говореше много ниско и много бавно. Щепселинка усещаше интонацията му направо в гръдния си кош и едва се сдържаше да не скочи върху него и да почне да го налага с юмруци. Единственото, което я спираше беше отвратителният смях, който щеше да последва и безсмислието на всичките й усилия.
* Обеща ми, че ако изпълнявам всичко по план, ще ни измъкнеш!
* Той е плъх, пухче, плъховете не се опитомяват. Рано или късно се връщат в канала.
* Какво искаш?
* Това е моето пухче. Имаш още една задача.
* Откъде да знам, че ако я изпълня, ще го оставиш на мира?
Видимо доволен от себе си, мъжът пак отпи от чашата.
* Не знаеш, пухче.
Сега презрителната усмивка се появи и на лицето на Щепселинка:
* Тогава нищо не губя, нали?
Тя се обърна и тръгна към вратата. С две крачки мъжът я беше настигнал и я беше хванал в гръб за гърлото. Той повдигна бавно косата й и приближи лицето си до врата й. Тя се опита да се измъкне, но не можеше да помръдне в силните му ръце. Само предизвика смеха му. Мъжът отпусна хватката на врата й и сложи едната си ръка на стегнатия корем . С дясната погали шията й и я приплъзна към повдигнатото деколте . Щепселинка започна да пищи и да рита. Напълно невъзмутим той прокара лявата си ръка по корема й и я вкара в тесния панталон. Тук вече манекенката подивя, започна да го удря с лакти и да крещи неистово. Мъжът отново се изсмя и я пусна. Взе си чашата и седна на стола.
* Слушай внимателно, пухче…
************
На другия край на света, заобиколен от едрогърди мулатки по прашки и от много празни чаши с разноцветни чадърчета, изтегнат на един шезлонг, единствено по венец от цветя на врата си, лежеше още един мъж, който се опитваше да се отърве от миналото.
Раздразнен, че едно малко негърче (само едно) го прекъсна от занимателната му ангажираност да проверява ластиците на всички прашки с език, той се загледа опулено и невярващо в това, което то беше донесло. Най-накрая на 20-тото подбутване от страна на негърчето за бакшиш, голият мъж излезе от вцепенението си. Той набърза ръка разбута гърдите около себе си, грабна грубо опакования пакет и боксерките си и се отправи към тръстиковото си имение. По пътя хвърли венеца от цветя по още тичащото след него негърче и след няколко падания успя да се обуе. Това му помогна да изтрезнее още по-бързо, но за всеки случай, когато влезе в къщата и постави пакета внимателно на леглото, отиде да си вземе една биричка. На пакета с маркер беше написано Г-дин Аурин.
Никой не знаеше къде е. Как по дяволите са го открили. Дали е бомба? М! Никой уважаващ себе си убиец не се занимаваше вече с бомби ( е освен оня идиот Веселин, ама той го правеше за кеф и разнообразие, а и те си бяха изчистили сметките отдавна).
Не можеше да не го отвори.
М! Лаптоп! Отвори го, а на екранчето автоматично се показа пощенската кутия с едно непрочетено съобщение. Без да се задълбочава във надписа blog.death и в „автоматичната уведомителна система”, Аурин кликна на посочения линк. Сайтът, който се показа, първо го озадачи, след това го шокира и накрая го уплаши. Той заряза лаптопът включен на леглото и тръгна да търси някакъв сигурен начин за комуникация.
През това време на лаптопа се повтаряше един и същи запис, на който човек, облечен целият в черно и с маска на лицето, убива друг, а над него течеше с големи червени букви на черен фон заглавието: „ Шефът на „реизгрялата” фирма за тютюневи изделия в САЩ Филип Морис убит. Уликите сочат, че извършителят е безследно изчезналият гангстер Аурин.” …
- Трябва да направим нещо, господа! - Иван Николаевич Мужик Корен погледна авторитетно колегите си и лисна ново канче вода върху нажеженитедо червено камъни на печката.
Останалите го гледаха тъпо, без да проговорят. Проточилата се вече пети ден среща на босовете на руската мафия беше излязла от фазата „мащабен запой” и всеки от участниците в нея се притесняваше от поне две неща – че няма да издържи още дълго на мощното препиване и преяждане и че другите ще усетят слабостта му. Затова мълчаха и бяха оставили почти цялата инвициатива на Мужик Корен – единственият, който все още беше в състояние да поема водка и мезета и да взема решения.
- Трябва да направим нещо, за да приключим цялата тази картофена простотия! – продължи Иван Николаевич – оставихме блядовете от „АНИСПИН” да превърнат света в място без водка, без вино, без портвайн, изобщо – в някаква гадост, в която не можеш нито да печелиш, нито да се напиеш като в добрите стари времена.
АНИСПИН и ЦРУ ни изхвърлиха от Америка, от българи и албанци не можем да си покажем носа в Европа, а откакто Путин продаде Байконур на американците и в космоса не можем да припарим.
- И кво предлагаш – измуча с мътен поглед водачът на Одеската групировка Мурзилка
- Предлагам… като начало да унищожим картофите. Да ги оставим без суровина, пък после те сами ще се сдухат!
Останалите, забравили за миг похмельето ококориха очи към Мужик Корен. Идеята да изтриеш от лицето на земята всичките картофи им се струвашеи абсурдна и те бяха почти убедени, че изглеждащия свеж като краставичка Иван Николаевич всъщност е ударен от тежък делириум тременс.
- И като съсипеш всички картофени складове кво, ще се родят нови! – избоботи Мурзилка.
- Идиот, не складовете, насажденията ще унищожим. Завинаги – отговори Мужик Корен, метна чаша водка в гърлото си и се пресегна към ведрото с кисело зеле
- Момчета, Ваня е прав! – водачът на Задуралската групировка Шлемник Байкалски явно беше осъзнал идеята на колегата си – ако унищожим картофите по някакъв научен начин, така, че да изчезнат завинаги, народът, ще не ще, ще се върне към традиционните варианти за напиване и ние отново м каймака! Ако прибавим към това и една по-добра PR-кампания “Да възстановим водката – най-добър приятел на човека” ще сме велики! Само че как да стане…
- С бръмбари.
- ?????
- Колорадски бръмбари. Генномодифицирани в нашите военни лаборатории още по време на Студената война. За известно време проектът беше замразен, време е да го притоплим – заразказва явно предварително подготвения си план Иван Николаевич Мужик Корен – ще произведем повечко от гадинките, ще ги опаковаме подходящо и ще ги предадем на българите, сега те са специалистите по гадни номера, пък и открай време са умирали от кеф да ни вършат мръсната работа. И този път ще етане така, срещу заплашване, естествено.
- Имаш ли представа кого да търсим?
- Онази гадина Аурин изчезна от хоризонта, но ще го открием, където и да е. Той е свястно момче, работи чисто, безшумно и мащабно. А понеже става дума за цяла диверсионна операция, ще потърсим и бившия главсек на вътрешното им министерство Георге Ата, или както там се казваше. Той, да знаете, е мръсник от класа, чувал съм за него само хубави неща. Мисля, че преди години Солнцевската група работеше с него. Това е. В заключение, мисля че е редно най-младия от нас да се заеме с установяването на контакт и възлагането на поръчката. Поручик Ржевски, пиленце, ти си на ход!
И се почна.
Седмица по-късно на ЖП-линията, пресичаща района на Ополе, близо до Брзжмишов, в ной-големите полски картофени полета стана инцидент. Дерайлира мотриса. Загинаха 12 човека. И никой не обърна внимание на кошницата на смачканата между буферите 75-годишна бабичка, от която изпълзяха дребни, невзрачни на вид буболечки.
Горе-долу по същото време, на две места в България – край Самоков и в района на Смолян два отбора от по трийсетина чевръсти момчета с пушки “Драгунов TTL 1000” отстреляха пазачите на картофените насаждения и разпръснаха из полето съдържанието на няколко кафяви торби с надпис “ОСТОРОЖНО! НЕ ПРИМЕНЯТЬ НА ТЕРИТОРИИ СОВЕТСКОГО СОЮЗА И БРАТСКИХ ГОСУДАРСТВ!”
В Апалачите в САЩ, района на Оверн, Франция, планините на Шотландия, изобщо, навсякъде тайнствените /и много гладни/ бръмбари се разпространяваха с бясна скорост. Съвсем скоро специалистите по растителна защита признаха, че противодействие срещу генномодифицирания колорадски бръмбар няма и не може да бъде разработено в близките 10 години. След това експертите от Върховния комисариат на ООН по храните обявиха, че през следващата / и всички следващи/ години картофена реколта няма да има и се напиха от мъка.
Кризата избухна, точно както беше планирано. Цената на картофите на световните борси подскочи бясно нагоре, повличайки след себе сии инфлационните индекси в големите държави. Картофената ракия изчезна от всички видове пазари заради презапасяване и в големите градове избухнаха жадни бунтове. Народът сякаш побесня и излезе по улиците. Строяха се барикади, палеха се автомобили, а лозунгът “Върнете ни пиячката” обедини, този път наистина пролетариите от целия свят.
Правителствата започнаха масово да отменят забраните за употреба на традиционен алкохол. Напрежението между тях и “АНИСПИН” корп. нарастна неимоверно.
Президентът на Русия внезапно изтрезня, припомни си, че преди години е отменил държавния монопол върху спирта и се застреля в главата.
На два от етажите в централата на АНИСПИН” обаче нямаше паника. На горния екип от социолози и юристи вече обсъждаше какви възможности за отмяна на отмяната има.
На долния три работни групи от химици правеха опити с дестилационни инсталации, в които варяха ферментирала каша от водорасли и соя. Бяха решили, че това са единствените биопродукти, съществуващи в достатъчно големи количества, за да заменят отишлите в историята картофи.
Успехът обаче беше още далече.
Уточнение: Заради Веско пускам главата по-рано, ама ми пострада интерлюдията. Нищо - нея по-късно (както и пролога де)
Когато за пръв път видя Земята тя все още беше спокойно място, обитавано от динозаври.
Сега се завръщаше отново. За четвърти път. Никак не му се искаше, но нямаше начин. Това бе негова професия, наследена от баща му, който пък я бе получил тържествено от своя баща. Не че професията беше трудна. Не беше, но беше тъжна. Той беше вестител. Вестител на смъртта.
Сам решаваше по какъв начин да занесе нейното послание. Не че всички го разбираха. Динозаврите, например - примитивни форми на живот - изобщо не разчетоха неговия знак. И когато часът им удари - бе завинаги. Нито един представител на техния вид не успя да оцелее.
Съвсем друго беше с разумните същества. В повечето случаи те не само че декодираха неговите послания, но и успяваха да предотвратят идването на неговата повелителка. Е, тя винаги взимаше своето - имаше нужда от храна. Постоянно. Имаше случаи, в които заличаваше цели звездни системи, за да утоли глада й, но имаше и случаи когато разумните форми на живот успяваха да оцелеят. Но това пак беше неин каприз. Понякога й стигаше една малка локална война, друг път - чума, трети път - някакъв лек природен катаклизъм. Смъртта беше на настроения. И обичаше да си играе с материята, дала убежище на духа.
Земята беше една от любимите й планети. Десертът след обилно хапване. Самият той имаше необяснимо топли чувства към тази планета и към съществата, които я населяваха. Не бяха от най-умните, но пък за сметка на това бяха по своему симпатични. Борбени натури с малко мозък и малко знания. Паразити. Може би затова и самата Смърт ги харесваше много. Допадна й неговият знак с озоновия слой, когато бе решила все пак да сложи край на съществуването им, но тогава на хората им се размина.
Този път, обаче, нямаше подобни изгледи. Това му стана ясно от момента, в който тя пожела да има блог - странно човешко изобретение - отдушник на всякакви мисли, страхове и мании. Прищявка, която се оказа изключително зловеща, защото Смъртта бе решила да даде права за писане в него, не само на своя вестител, а и на още поне дузина човешки същества, които изведнъж се превърнаха в нещо като богове на този малък свят.
Той се загледа през прозореца към малка група жени, които коментираха оживено някакво модно предаване, седнали на маса в отсрещното кафене. Концентрира се върху тях и само след секунда знаеше всичко за тях. Ухили се и посегна към клавиатурата.
"Циците на Марина са доста големи, а главата на Петя бе по-гладка и от билярдна топка." - Написа той и отново погледна навън, малко преди да започнат писъците.
Жената, която беше с гръб към него и имаше разкошна дълга руса коса изведнъж остана без нея, докато онази, срещу нея - разполагаща със скромен и невзрачен бюст - се сдоби с такива гърди, че копчетата на фланелката й буквално отлетяха от нея, а даденостите изскочиха навън. Всичко това стана за миг. В продължение на няколко секунди четирите жени бяха просто като замръзнали, след което се разнесоха и виковете.
Вестителят изключи компютъра и отново се замисли за задачата си. Трябваше да предаде няколко послания и да стори това по най-добрия начин. Концентрира се отново и след секунди се озова в съзнанието на Тери.
Яничка пристигна тъкмо навреме. Мощното й БМВ спря рязко и за малко не прегази лорд Стратовариус. Тери бавно се извърна към колата и Яничка с ужас разбра, че той отново е станал Приемник. "Дано да имам достатъчно време", каза си тя и гласно заповяда:
- Качвай се бързо! Остави приятелчетата тук! Имаме много работа за вършене.
Тери опита да се отдръпне, но лорд Стратовариус, който също беше предусетил нещо го сграбчи, отвори задната врата на БМВ-то и го напъха на задната седалка. Седна до него и в този миг Яничка потегли с мръсна газ.
- Къде ще го водим, Яничке? - попита лорда.
- И аз не знам, Страто - отвърна Яничка докато се провираше между колите, - но ще е на място, където няма компютри.
- Това да не е свързано с шибания блог?
- Да - каза тя. - Свързано е. Тери е…
- Приемник?
Яничка погледна изненадано лорд Стратовариус в огледалото за задно виждане.
- Откъде знаеш?
- Откъде ли? - ухили се лорда - И аз съм Приемник, пиленце.
Той извади бластера си и го насочи към главата й.
- А сега карай направо към Самоков. Там има един хубав склад, в който, уверявам те, се намират най-мощните компютри, които можеш да видиш някъде.
Лейди Фрост се събуди внезапно. Избута завивките на пода и седна в леглото. Не можеше да се отърве от тягостното усещане на съня. Сънува брат си. Мислеше, че вече съвсем е забравила как изглежда. Но снощи го видя съвсем ясно. Изпитото бледо лице с високи скули. Черната му коса, сиво-сините очи, мрачния му поглед. Не помнеше само усмивката му, може би защото той никога не се усмихваше. Стояха на някаква скала на брега на морето. За части от секундата се беше почувствала у дома…
Напомни си, че е просто сън и се отправи към кухнята да си направи едно много силно кафе. Имаше неприятното усещане, че я чака много дълъг и тежък ден.
- Добро утро, Скрежанке! - Ейс я посрещна в кухнята с неочаквано бодра и трезва усмивка. Беше се подпрял на плота с чаша уханно кафе в ръка и преглеждаше новините из нета. Фрости остана леко озадачена, че още не си е тръгнал.
- Дано да е добро!
Напълни кафеварката с вода, добави прилично количество кафе и я включи.
- А ти как така се реши да останеш? Обикновено не го правиш.
- Гониш ли ме, мила?
- Не разбира се! Просто… Просто съм малко изненадана.
Ейс я хвана през кръста и я придърпа към себе си.
- Какво си се вкиснала тази сутрин?
Фрости го изгледа равнодушно. Отскубна се от прегръдката му и си наля от вече готовото кафе!
- Нищо! Не спах добре.
Подпря се на перваза на прозореца и се загледа в бавно пробуждащия се град.
Ейс се очуди. Познаваше я от доста години, но никога не я беше виждал такава. Сякаш за една нощ се беше превърнала в съвсем друг човек - мълчалива, вглъбена в себе си, разтревожена. Но не от ставащото напоследък. По-скоро от нещо нейно, съвсем лично. Нещо непосредствено свързано с миналото й, за което не знаеше абсолютно нищо. От напълно характерната за нея агресивност и враждебност не беше останала и следа.
- Снощи сънувах брат си. Беше много странен сън… - Фрости говореше едва чуто - Стояхме на някакъв морски бряг. Един до друг, без да си говорим, без да се погледнем… Сега си спомням. Започна да се съмва и той се обърна към мен. "Потърпи още малко. - каза- Още съвсем малко." И ми се усмихна… Той никога не се усмихваше…
- Не знаех, че имаш брат!
- Няма от къде да знаеш!
- Къде е сега?
Фрости сви безразлично рамене, но в гласът и се долавяха тъжни нотки.
- Не знам! Изчезна… Отдавна. Преди повече от девет години.
Ейс реши да не задълбава повече и отново се зачете в информацията на екрана на лаптопа. Тъкмо реши да провери колко се е покачила цената на картофите, когато на екрана блесна диалогов прозорец с надпис: "Получихте едно ново съобщение! Моля изчакайте да бъде заредено." Ейс изтръпна. Съобщението беше от Блога на Смъртта, а това не вещаеше нищо добро. Ужаси се когато видя снимките, които почти моментално се появиха на екрана.
- Скрежанке, би ли погледнала тук! Това не е ли покрива на отсрещната сграда?
- Какво?! - Фрости се приближи и обърна лаптопа към себе си. - Какво по дяволите става тук! - не вярваше на очите си.
В същия момент прозореца, до който преди малко стоеше, се пръсна с трясък и стотици стъкалца се посипаха по пода. Фрости изпища от болка и се свлече в безсъзнание в ръцете на Ейс.
Щепселинка трепереше от яд. Вбеси се на себе си. Можеше да я убие! И двамата можеше да убие! Такава беше сделката. И ако беше изпълнила задачата сега двамата с Борис щяха да са свободни.
Но защо тогава се поколеба? Защо ги пощади? Нима не й стигна смелостта?
И двамата бяха близки приятели на Борис. А с Лейди Фрост някога бяха приятелки. Не се бяха виждали от години, но Щепси все още таеше топли чувства към нея.
Трескаво започна да разглобява оръжието. Не се побираше в кожата си.
"Мамка му! Какво му накараха да направя! С какви очи ще погледна Борис?!"
Захвърли наполовина разглобеното оръжие и хукна на някъде.
Фрости се размърда под завивките. Съзнанието й постепенно изплуваше от мъглата. Главата я болеше ужасно и в устата й имаше някакъв отвратителен вкус. Повдигаше й се. За момент си помисли, че всичко и било поредния й кошмар и просто е пила твърде много снощи. Но едва търпимата болк, която я жегна в лявото рамо, когато се опита да стане, беше достатъчно доказателство за истинността на събитията.
Простена жално и се сви на кълбо.
Не знаше колко време е минало, нито къде точно се намира. В момента я вълнуваше друго - снимките в блога. На онзи покрив беше онзи, който се опита да я убие. Беше напълно сигурна, че е жена. А дали не я е пощадила нарочно? Защо го е сторила?
Лицето на жената беше твърде неясно във все още размътеното й съзнание, но тя почти веднага успя да го свърже с име… Няколко горчиви сълзи потекоха по бузите й…
- Била е… Щепси!?
Като се поуспокои и установи при кои движения я боли най-много рамото, Лейди Фрост се огледа. Това, което видя, й се хареса. Намираше се в светло жълта, чиста и много приветлива стаичка без прозорци. Досети се, че това е едно от онези оздравителни заведения, в които се влиза само, ако знаеш къде е вратата, където нищо не те питат и откъдето не биха те изгонили, естествено, ако можеш да си го позволиш. Търсейки с поглед нещо за хапване, Фрости се натъкна на Ейс, който беше задрямал на един стол, свит на кълбо. Тя се усмихна и се благодари, че онази сутрин беше останал в тях. Онази сутрин… Скрежанка се намръщи.
- Ейс! Ей, докторе! Събуди се!
- А! Добре ли си? Много се бях притеснил! Боли ли те? Искаш ли нещо?
- Оф, стига де! Нищо ми няма. Слушай сега! Обади се на Борис да дойде, че искам да говоря с него. След това иди на покрива и разгледай, знаеш какво имам предвид. А аз кога мога да се чупя от тука?
- Хехе, личи си, че нищо ти няма, пак започна да даваш заповеди! На покрива пратих вече Весо и той се е заел да намери кой е, ами Борис защо ти е?
- То си е моя работа, кажи кога мога да се махна оттук?
Ейс се намръщи.
- Предполагам, че утре, ако няма усложнения. Изчистиха раната, а и нищо сериозно не е засегнато. Сега след като виждам, че си възвърнала обичайното си хладнокръвие, ще ида да пусна една вода и да си сипя кафе.
Ейс се обърна и се отправи към вратата. Лейди Фрост се почувства малко неловко, все пак, ако не беше той, кой знае кога щеше Лейдито ин ред да я открие.
- Ейс!
Коук обърна недоспалата си и начумерена физиономия към нея. Фрости нерешително отвори устни да каже нещо, но веднага след това ги затвори и лицето й отново сложи обичайната маска на безчувственост.
- Донеси ми нещо за ядене!
Докато Борис вървеше пеш до най-близкия таен вход на "Зеления кръст", където го бе повикал Ейс, през главата му минаваха хиляди мисли. Беше забравил що е то да си само на 3 големи картофенки! Но откакто настъпи жестокият дефицит, самият той започна да ограничава количествата и производството му се намали за лични нужди. Системата от фирми "седмИци" продължаваше да работи и до днес, но не се знаеше докога. Затова Борис трескаво размишляваше през последния месец към какъв друг бизнес да се ориентира.
Тука ли беше? Уф, тия входове ги сменяха непрекъснато с цел запазване на анонимността. То хубаво, ама тоя ум за какво по-напред! Добре тук е. В асансьора след 11тия опит на едното бутонче светна малко зелено кръстче. Кабинката се засвятка надолу и след като стигна дестинацията си, двама яки мъжяги отвориха вратата и пребъркаха Борис.
Псувайки уредбата на тая гилдия подземни доктори, Творецът се чудеше дали не са пропуснали да конфискуват някоя цигара и се ядосваше, че бутилката първак в джоба му беше почти пълна. Сега пък други мисли му влязоха изведнъж в главата (ей, мама му стара, на тия трезвените хич не им е лесно, толкова много мислене му удрят) - сети се за Щепселинка. Не я беше виждал след онази нощ, когато й каза за положението. Чувстваше се много кофти заради историята със секретарката - защо му трябваше да прави тая глупост! Сега изчакваше да поутихне бурята, малко да й мине преди да почне да я търси, че никаква я нямаше. Творецът обаче не се притесняваше, че няма да я намери. Той се усмихна. Да, винаги намираше всички. И онова копеле Аурин, дето пусна част от колорадските бръмбари, които му унищожиха бизнесчето, и него го намери. Усмивката му растеше, спомняйки си начина, по който го очисти. Беше доволен, че с всеки изминал път ставаше все по-оригинален. Така, както си вървеше захласнат, едва не се сблъска с Ейс, който отиваше към изхода.
- Във стая 30450 е.
- Добре ли е? Кво ти има на тебе и къде отиваш?
Ейс не му отговори и продължи. Все така усмихнат, но леко озадачен, Борис влезе в стая 30450.
Глупости! Тия жени са полудели! Защо му ги говори тия неща сега? Неща гнило има в цялата работа. Може още да е под влиянието на случилото се или пък са я наблъскали с болкоуспокояващи. Не може да е вярно! Но пък никога не го бе лъгала… Вратата на малкия апартамент в Нюйоркското гето лежеше на пода на стаята, а Борис трамбоваше около леглото със слушалки в ушите и малко мобилно устройство в ръцете си. От време на време спираше за малко да погледне лаптопа и да напише нещо. След цели 3 часа маршируване най-накрая Творецът седна, привидно спокоен, на фотьойла и си запали цигара. Цели три часа му трябваха да я открие! Цели три часа! Но той не мислеше за това в момента. Не там трябваше да я открива, не там. Това, което видя, хич не му се хареса. В ума му започнаха да се прокрадват съмнения, което вече съвсем не му беше по вкуса. Той просто не знаеше какво да прави. Заряза цигарата на одрасканото бюро и затвори очи. Как се беше стигнало дотук?
Джери подозрително се размърда. Ани вдигна поглед от разкъсаната книга, която четеше и се заслуша. Не чу нищо особено, но ягурът никога не се лъжеше, така че затвори книгата, постави я внимателно в една прозрачна кутия и натисна копчето. За 10 секунди кутията измери температурата и влажността вътре и след още 40 щеше вече да е постигнала изискваните стойности. Ани се отправи към вратата. Когато стигна до средата на стаята с размери на футболно игрище, уведомителната система се включи и на екрана се появи огромен букет с цветя. Любопитство загложди шефката на Аниспин Корпорейшън, когато охраната й каза, че е пратен по куриер и че е минал всички тестове за безопасност. Асансьорът спря на нейния етаж и тя отвори вратата. Аниспин разгледа обстойно букета. Цветята бяха красиви и много на брой и бяха поставени в дебела метална кошница. Изведнъж нещо изсъска и Джери, уплашен, избяга в съседната зала, където бяха компютрите и архивите на корпорацията. Ани мръдна една стъпка назад точно преди ръба на кошницата да се обагри от десетки малки пламъчета. Те се движеха като серпентини нагоре и бяха във всички цветове на дъгата. Когато някое от тях угаснеше, на неговото място се появяваше ново, което пак се въртеше спираловидно. Ани просто ахна, не успя дори да се уплаши, поне не и докато не изгасна лампата. Тогава вече се стресна. Когато се включи и музиката, вече я побиха тръпки.
- Харесва ли ти?
На екрана, на който се виждаше нощна Витоша, осветена от прожекторите на Аниспин Корпорейшън, се беше облегнал Веселин.
Джери се ръзмърда в другата стая, изглежда притеснен от нечакания гост, но Ани не му обърна внимание. Не й стигаше цялата история с блога на смъртта, покрай която изникнаха сума ти спомени, ами сега трябваше и вкъщи да й се изсипе. Тя въобще и не се замисли как е влязъл. Как да се държи? Дали ще се поддаде? Опита се да изглежда спокойна и съвсем не развълнувана от нощния си гост, но желанието в погледа й не можеше да се скрие. Лирикът стоеше все така небрежно опрян на екрана с ръце в джобовете. Беше облечен в тъмно сив спортен костюм с разкопчано сако. Ризата му, също тъмна на цвят, Ани не можа да определи каква точно, беше разкопчана. Сянката от тъмните коси скриваше лицето му и тя не можеше да види очите му. Не беше усмихнат. Ако беше, щеше да й е лесно да го изгони, но той беше сериозен. Ани пак се уплаши, този път от себе си. В стаята се носеше лек аромат на ванилия, както и нотките на едно бавно парче на Мануел Гуахиро Мирабал. Огънчетата от кошницата продължаваха да проблясват и хвърляха разноцветни сенки по стените. Ани се взе в ръце. Тя отиде до едно канапе в тон със старинните мебели, с които беше обзаведена стаята и седна.
- Какво искаш?
Той не отговори. Защо не говореше? Ако си беше отворил устата, тя лесно щеше да го постави на мястото му и убедила себе си, че има защо, да го разкара. Но сега не можеше да се концентира върху тази си цел и объркана го наблюдаваше. Дори в устата му я нямаше неизменната цигара! Дали пък не се беше променил? Все пак не беше го следила отдавна… Веселин се размърда и тръгна към нея. А така, ами сега? Той вървеше много бавно и седна до нея на канапето толкова близко, че Ани можеше да усети дъха му върху лицето си. Седеше и просто я гледаше. След това хвана ръката й и се приближи още повече. Една част от съзнанието на Аниспин искаше да го отблъсне, да стане от канапето и да го изгони, но другата част от нея от толкова време беше зажадняла за ласки и за страст, че й трябваше още малко сама да скочи в прегръдките му. Втората част надделя, Ани се отпусна и затвори очи…
Точно в този момент лампата светна и дълбокият глас на Борис ги извади от приказката, в която бяха потънали.
- Ани, къде е стаята с архивите?
Първата част от съзнанието на Ани я накара да стане като ужилена и да се запъти към съседната стая. Когато влязоха вътре, по лицето й се изписа учудване, а после гняв. Тя се върна отново при Веско и му се разкрещя:
- Ти ли си виновен за това? Как можа! Чудовище!
- Не, не е той - гласът на Борис беше станал дрезгав, а лицето му се беше изкривило в тъжна усмивка.
Веско стана и отиде в архивната. Там миризмата на ванилия беше по-силна, а на пода лежеше Джери, заспал в някаква неестествена поза. Лирикът се приближи до монитора, който още светеше и прочете адреса на някакъв бивш склад за картофи в Самоков. До монитора имаше няколко фаса и една все още димяща пура. Веско отиде при Борис и сложи ръка на рамото му.
- Съжалявам, опитах се да се свържа следобяд с теб, но всичко ти даваше заето.
Борис не даде признак, че го е чул. През това време Ани се суетеше около приспания ягуар…
Беше минало доста време откакто Лейди ин ред говори с Ейс. Дълго тя се криеше в подземията на "Ъндърграунд" от страх да не я сполети участта на онзи бърдак на ъгала срещу Борис. Но сега това не я притесняваше толкова, колкото появата на Лейди Фрост - секретарката на адвоката Тери. Един взирив едва ли би погубил бизнесът й, но появата на богинята на секса… Това би било истински крах за "Ъндърграунд". Фрости беше истинска заплаха за дамата в червено, поради което тя питаеше неистова омраза към нея. Сега всичките и клиенти се преориентираха към апетитното деколте на това младо, ледено момиче.
Подобно чудо никога не е имало в историята на "Ъндърграунд".
Това неможеше да продължава така - клубът е обречен на провал.
За времето което сутеньорката се криеше от страховете си, тя успя да намери решение как да излезе от безизходицата. Беше си дала сметка, че така или иначе ще се мре, затова един сравнително спокоен ден чаровницата събра момичетата си:
- Жрици на любовта, днес сме се събрали, за да почетем първите няколко секунди от фалита на нашият роден дом (роден, защото повечето от момичетата бяха заченати на това място). Искам да Ви изкажа своите искрени съболезнования и да Ви пожелая успех в търсенето на нови удоволствия и непревзети територии! Отднес нататък храмът на любовта затваря во веки своите двери. А сега, предлагам да пийнем по едно от борисовата ракийка! Наздраве!
След като се прости и с персонала си, Лейди ин ред се оттегли в покоите си. Въпреки, че се намираха на 20 метра под земята, те я даряваха с нужното спокойствие и усамотение. Покоите й предтсвляваха малка стаичка, която лъжеше за размерите си с натуралните цветове присъстващи в нея. Подът беше покрит с паркет от кленово дърво между отделните елементи на който се провираха стръкчета рай грас. Стените и таванът бяха небесно сини и тук-таме се прокрадваше, като облак, някое бяло петно. А точно на чупката между стената, която стоеше срещу леглото и и тавана, изгряваше бледожълто слънце. Същата тази стая придобиваше съвсем друг облик, когато вечер останеше да мъждука само пламъкът на свещта - тогава на стените се появяваше картина на залязващо слънце. Стаята небеше претрупна с излишни и непотребни вещи. В нея присъстваха само малко нощно шкафче, декоративна масичка и столове от естествен материал, гардероб, полица за книги, ваза и една единствена техника - аудио уредба. …та, това бяха нейните покои. Тук тя се оттегляше, за да помисли и остане насаме със себе си, както направи в случая.
Сега мислите на привидно порочната девица летяха в една единствена пососка - към себе си и към това, което обича да прави. Едно от нещата, които обичаше да прави е да гледа щастливите, задоволени и ненаситни физиономии на мъжете молещи се за още и още. Ейс и компанията му - основни посетители на клуба - я предадоха отдавайки се на Лейди Фрост и беше ясно, че няма да продължи да се занимава със същия бизнес. Черният бизнес с трафикът на хора също замря, откакто те се научиха да се телепортират където си пожелаят. Остана само едно нещо, в което всъщност се криеше и слита на дамата в червено. Тя скочи енергично от леглото, сграбчи безжичния и набра 911 (хихи, не, това не е полиция) - това е номерът на Иван Ангел, стар неин познайник и много добър приятел:
- "киссес" - чу се поздравително прицъкване на устни отсреща.
- Здравей, Ангелче! - прошепна тихо Лейди в слушалката. Само на нея Иван Ангел позволяваше да го нарича така. - Имам нужда от помощта ти.
- С какво мога да ти бъда полезен? - отвърна доста сериозно ангелът.
- Ти познаваш моите страсти… Бизнесът ми в сферата на любовта загина… Можеш ли все още да се свържиш с онзи свят?
Последва едноминутно мълчание. Иван Ангел отдавна не си беше припомнял за Рая и с въпроса си чаровницата го шокира.
-…амиии… Защо питаш? - реши се най-накрая той.
- Искам да уредиш смъртта ми.
Иван Ангел съвсем се всцепени. Между тях нямаше нищо, но за него тя беше скъп приятел, а сега… трябваше да урежда смъртта й!
- Какви ги говориш? Какво имаш предвид?
- Хайде Ангелче, не се прави, че не помниш! Знаеш доста добре, че обичам да пея, а песните на ангелсия хор са най-красивото нещо на света - те притежават могъщата сила да връщат човека към живота. …и така… Можеш ли да се свържеш с шефа си и да провериш дали нещо по моя въпрос може да се уреди?
С неубедителен глас Иван Ангел каза:
- Ще го уредя Лейди, вервай ми!
За Ванката свързването с Господ беше като детска игра - та нали беше ангел, но го притесняваше фактът, че трябва да помогне за унищожението на приателката си. В продължение на два часа той кръстосва нервно стаята си и незнаеше как да постъпи. …, но все пак това беше нейната воля, а и с това тя го молеше за помощ. Щом го моли, вероятно има защо. Може би смъртта ще и донесе много по-малко болка, отколкото това да продължи да живее. Отиде до хладилника и извади оттам порция пържени картофки, пилешки сърчица и бира. После гаврътна едно от борисовата за кураж и се понесе към синевата.
Когато пристигна, нищо небеше както преди. Сега портите на Рая бяха залостени и през тях се минаваше само с пропуск. Тъй като св. Петрър беше в болнични на прага го посрещна св. Яничка /св. Яничка е покойната съпруга и ангел-хранител на адвоката Тери/. Тя спря забързаният Ангел:
- Пропускът Ви, ако обичате!
- Какъв пропуск? Какво става? Не ме ли помните? Аз съм Иван Ангел.
- Не, съжалявам. Вие незабавно трябва да … Ама, ама.. Нима е възможно? Ти си онзи, който ни докара до това положение и Господ те прати в изгнание на Марс. Какво безумие! Какво нахалство! Как смееш да припарваш Рая?
- Дошъл съм с мир, добра ми госпожице! Бих желал да говоря с шефа. …Между другото страшно липсвате на съпруга си.
Като чу за съпруга си св. Яничка пророни две изпълнени с изпепеляваща любов и носталгия сълзи. Тя пое дълбоко въздух и изхлипа:
- Изчакайте тук, ако обичате!
Св. Яничка седна в един безмоторен облък и изчезна. След няма и минутка тя се върна при Иван Ангел. В ръцете си държеше свитък.
- За да Ви допусна да влезнете в Рая, ще трябва да преминете през едно от три изпитания.
- Добре. Кажете какво трябва да направя?
- Помислете си добре! Изпитанията не са никак леки. - светицата разгърна свитъка и прочете първото от тях: - Виждате ли този дъждовен часовник? От момента, в който го обърна времето Ви започва да тече. Ако не се справите докато и последната дъждовна капка не падне, ще бъдете осъден на общественополезен труд в Ада. Задачата Ви е за това време да откриете 10 различни двойки птици и да ги донесете.
- Това никак няма да е трудно.
Иван Ангел отново се понесе из въздуха и се разтърси. Тогава ангелският му глас заговори:
- Нима ще направиш подобен грях? Незнаеш ли, че птиците са божиите вестители? Нима ще лишиш Господ от вестоносците му?
Иван Ангел спря и моментално обърна в обратната посока.
- Виждам, че се завръщате…, но къде са птиците, които Ви поръчах да убиете?
- Прощавайте г-це, но сърце не ми дава да нараня тези пернати създания! Съжалявам, но отказвам да лиша Господ от вестоносците му. Моля Ви, дайте ми друга възможност!
- Сигурен ли сте? Отказвайки това изпитание Вие отказвате най-лесното от тях.
- Да, сигурен съм.
- Времето Ви за изпълнение на второто изпитание е същото като първото - до последната капка дъжд. Задачата Ви е да разбиете райската порта! Побързайте! Времето Ви вече тече.
Иван Ангел поогледа вратата, измери я на око, бръкна в джоба си и извади топка пластичен динамит. С химическите открития, които беше направил на Марс, не една, а 200 000 такива порти щеше да събори. Тъкмо щеше да напъха топката в ключалката на вратата и ангелското му гласче пак заговори:
- Не си въобразявай, че ще успееш! Материалът от който е направена вратата е трудно пробивен, а пантите са стоманени. …и нима си въобразяваш, че Господ ще те остави така да рушиш дома му. Раят е светилище.
Иван Ангел се обърна и отсече:
- Отказвам да руша дома господен. Тази врата трябва да съществува, за да възпира лицемерите и недоброжелателите. Дано третото изпитание е по-смислено, г-це!
- Отказваш значи? Ти отказа двете най-лесни изпитания. Откажеш ли и третото - знаеш какво те очаква. А то е: за същото време, при същите условия да обърнеш посоката на въздушните маси.
Това беше толкова елементарно. Ванката трябваше само да прекоси веднъж цялото небесно пространство. Когато отново се понесе във въздуха и премина 1/4 от него се натъкна на ято диви лебеди. Те му се замолиха жаловито да не променя посоката на въздушните маси, защото така ще ги обрече на сигурна смърт. Стана му жално, но беше обещал на Лейди ин ред да и помогне, а и хич не му се ходеше да полага общественополезен труд. След още 1/4 срещна духовете на наскоро починали хора и те му се замолиха да не променя посоката на въздушните маси, защото така те няма да могат да стигнат до Рая и ще се лутат неспокойни в небесната шир. Ангелът подмина и тях, но когато беше прекосил вече 3/4 от небето, ангелският му глас заговори:
- Спри се! Пак действаш импулсивно. Ако допуснеш това да се случи как Лейди ин ред ще стигне до Рая?
Ванката мигом се обърна и се понесе обратно със скоростта на светкавица.
- Съжалявам, Светице, но и това немога да изпълня! Немога да оставя духовете да се лутат без покой във въздуха, немога да отнема и живота на птиците, които хвъркат из него. Съжалявам! Накажи ме! Ще понеса наказанието.
След думите на Иван Ангел последва силен смях. Небето се разтресе. Той стоеше вцепенен и недоумяваше какво се случваше. Портите се разтвориха и от тях се разля светлина. Излезе Госопод и рече:
- Благословен да си Ангеле! Виждам, че ти си тук не, за да рушиш, а за да градиш. Воден си не от извратения човешки разум, а от мъдростта на сърцето. За да преминеш изпитанията, трябваше не да ги изпълниш, а да ги откажеш. Отказвайки да ги изпълниш, ти всъщност отказа да разрушиш моето царство. Знай, че тези врати отднес нататък винаги ще са отворени за теб. А сега заповядай, за да ми разкажеш с каква мисия си дошъл.
И двамата Иван Ангел и Господ се изгубиха нейде в светлината.
Престоят на Иван Ангел в Рая отне близо месец. Когато се върна беше 13 Октомври. Свърза се с Лейди ин ред и и съобщи, че всичко е уредено. Гибелната дата наближаваше - 15 Октомври - това беше датата определена за събиране на членовете на блог.деатх.
Членове на блога ставаха всички онези, които по някакъв начин бяха попаднали на страниците му - снимки, стихове, публикации, излеяния и дори анонимните посетители на сайта.
Какво ли ще се случи на 15 Октомри?
Този ден, точно в 21:30 часа Вестителят разбра напълно значението на думата "ПРОВАЛ". Минута по-рано Яничка бе завъртяла волана надясно, вместо наляво и БМВ-то, подобно на птица, се стрелна към покритото с тежки дъждовни облаци небе, за да се сгромоляса секунди по-късно в 40-метрова пропаст.
Още преди колата да докосне острите зъбери и да избухне в пламъци, Вестителят вече се бе върнал в собственото си тяло, застинало пред лаптопа в готовност да приеме своя приемник. Нямаше никакво време за губене, положението бе започнало да излиза от контрол и то само защото той не бе взел под внимание фактора Яничка. Въобще не можеше да допусне, че това крехко момиче ще намери в себе си сили да го спре с цената на собствения си живот.
Пръстите му започнаха да бягат бързо по клавиатурата.
Някъде там - в едно от онези тайни кътчета на съзнанието, където човек рядко допуска дори себе си, започна да вие аларма. Тери много добре знаеше какво означава това. Многото личности, които живееха в него и всъщност представляваха събирателния образ на неговия аз, вече бяха вдигнати под тревога. Вътре в главата му отново започнаха да се развиват онези процеси, които често го плашеха, но и го водеха към еуфория. Усети мощния прилив на психическа енергия и отново почувства, че е готов да се възползва от уменията си да поставя под контрол ситуациите. "Можеш, обърна се той към летящата в пропастта кола, наистина можеш да летиш. Само опитай и ще видиш, шибана тенекийо, че си си цял шибан реактивен самолет!"
Невярващ на очите си лорд Стратовариус усети, че миг преди шибаното БМВ да се разбие, отново се издига във въздуха. С въздишка на облекчение той отвори очи. Ръката му още стискаше бластера, насочен към главата на Яничка, макар тя всъщност да не беше в колата. Той изгледа изумено оръжието и го захвърли в краката си. На седалката до нея все още седеше Тери, който се обърна към него с блага усмивка:
- Привет, Страто - каза адвокатът. - Затегни колана, предстои ни дълъг полет.
- Ама как? - лорд Стратовариус все още не се бе отърсил от изумлението си. - Кво става всъщност?
- Нищо особено, Страто. Всичко е под контрол. Ех, да знаех, че и ти си приемник.
- Тери, Тери, приятелю! Извинявай! - Страто започна да си спомня. - Обикновено разбирам кога се вселява Вестителя и успявам да избегна този момент, но… А, Яничка, Тери, къде е Яничка?
- На небето, Страто.
- Какво? Значи все пак съм я убил! О, Тери, прости ми! - От очите на лорд Стратовариус започнаха да капят сълзи. - О, нещастен аз! И как стана? О, Боже! Всичко ми се губи…
- Не се притеснявай. Нищо лошо не си й сторил. Тя винаги е била на небето.
- Нищо не разбирам, Тери, повярвай.
Тери замълча за малко, колкото да насочи мислите си към БМВ-то, на което зададе курса за движение и отново се обърна към лорда:
- Не е лесно за обяснение, Страто. Ти рядко идваш на Земята пък и никога не си се интересувал от нашата история, но все пак ще ти кажа в най-общи линии. Всъщност Яничка е светица и по своему, освен че е безсмъртна като теб, има рядкото умение да е точно там, където трябва. Тя просто изпълни мисията си спрямо нас и тъй като е нужна и на друго място, просто ни е напуснала за малко.
- Аха! - кимна лорд Стратовариус. - Виж ти, мама му стара! Това означава ли, че сме осуетили намеренията на Вестителя?
- Не мисля. Никога не го подценявай. Със сигурност вече е в блога и един Господ знае какви ги върши. Хубавото е, че все още можем да го спрем. Има още 10 приемника, които може да ползва, но добрата новина е, че с теб сме най-силните, а вече, благодарение на моята любима, сме вън от опасност. Вече няма да ни свари неподготвени.
В същото време Лирика усети, че нещо особено става в съзнанието му. Отново бе започнал да чува онзи странен глас, който не го бе навестявал от години. Погледна към Твореца, който му кимна разбиращо. Очевидно същото се случваше и с него.
- Момчета - Двамата се извърнаха рязко по посока на гласа. Аниспин спокойно си наливаше чай и още по-спокойно довърши изречението си, - защо не поканите Вестителя тук. Гледам, че е осъществил връзка с вас.
- Само още една задача имаш, пухче - изсъска гласът в мрачната стая. - Една последна задача и ще бъдеш свободна завинаги, а и любимият ти, и останалите отрепки… В стаята настъпи неловко мълчание… Щепси се уплаши, дишането й се ускори, а гърдите и започнаха да се надигат изпод ефирното потниче, което беше на път да се пръсне… В гласът му беше усетила нотка, която я накара да настръхне, да не може да обели и дума…
- Ела с мен, искам да ти покажа нещо… Щепси остана безмълвна. В очите му се четеше свирепа жестокост и тя за миг предусети, че няма избор… Мълчаливо го последва…
Мъжът набра някакъв код вурху дисплея, вграден в бюрото и изведнъж стената се раздвижи, етажерката с книги се олюля, а след миг се завъртя на деведест градуса. В нищото зейна мрачен тунел, а въздухът се изпълни с тежък, влажен мирис… Двете фигури се шмугнаха в тъмнината…
След миг, мъжът извади нещо, подобно на свита хартийка от джоба си, поразмачка я с пръсти, наплюнчи я с езика си и погледна лукаво… В другата си ръка държеше черна запалка, с обърната пентаграма и странен скрипт, изобразени върху студената й метална повърхност…
- Там, където отиваме, пиленце, не може да се влезе просто така… В тъмнината силуетът му изглеждаше още по страшен - като надвиснала мрачна фигура, облечена в черно наметало… Щепси успя да забележи това, вглеждайки се в сянката му, която образът му хвърляше върху влажната стена на тунела… "Follow the White Wabbit and see how deep the hole is!" - се четеше с огнени букви на стената. Щепси се стъписа, а стрхът се разнесе през цялото и тяло и спря в петите… Наложи си да не го покаже и продължи да пристъпва привидно-уверена в полумрака…
Силуетът запали цигарата и във въздуха се разнесе тежкият аромат на канабис… След като жадно всмукна няколко пъти и задържа дъха си за миг,мъжът подаде папируса на фината, женствена фигура. Щепси взе цигарата в разтрепераните си ръце, и предусетила, че моментите, в които е имала право да избира отдавна са изчезнали, пое глътка от лепкавия дим със стипчиво-кисел вкус… Дръпна няколко пъти, като ръката й рязко доближаваше и отдръпваше цигарата до вишневите й устни… Двамата продължаваха да вървят по продължението на тунела, а сега изведнъж стените се раздвижиха в червено-бели раета, които преливаха нюанси, като че ли, прожектирани върху тавана, стените и пода… "The Words of Prophets are Written on the Subway Walls!" - изтръгна се нов надпис от тъмнината… Щепси се изплаши отново - гърлото й се стегна, а сърцето й блъскаше все по силно и по-силно, чувстваше слабост в глезените си и сякаш губеше контрол върху мускулите си…
Двете сенки продължиха да вървят по продължението на хладната бездна, безмълвно, тихо допушваха остатъците от сухия папирос… Когато мъжът дръпна за последен път от цигарата и картончето се запали в огнената жар и опари пръстите му, той го пусна на земята.. Това, което видя Щепси бе, как един картонен цилиндър блъсна краят си в студената земя, подскочи, все едно на забавен каданс, блъсна се още веднъж и все едно се залепи тежко за пода… Възприятията й се преплитаха… Тунелът и сянката на събеседника й се олюляваха пред очите й, и сега тя го видя в истинската му същност… Пред нея стоеше самата Смърт, изтръгнала се от мрака и преобразила се в зловеща мъжка фигура… Пред очите им се появи огнена врата и двамата инертно се вмъкнаха в новото помещение…
- Следвай ме, без да обелваш дума, те и без това няма да те чуят - процеди през зъби Смъртта и заразбутва тълпата. Двамата се бяха озовали в някакъв огромен клуб, в който се преплитаха стотици тела, а в очите им се четеше сива празнота… Някакъв мъж бе спуснал ръцете си по кръста на някакво момиче, а влажният му език се спускаше по врата й…
- Това са осъдените души, пухче…- В паралелният свят, който жалкото човечество само си избра. С продължение на годините, хората забравихте себе си, забравихте чувствата, които водеха животите ви… Привличаха ви лъскавите коли, мирисът на парите, жаждата за власт, за разгул, за наркотици и алкохол… И постепенно от нищото се изтръгна ново пространство, в което пошлите ви помисли се изродиха, ревността, отмъщението и алчността започнаха да диктуват… Да създават един нов свят, в който реалността се преплита с тази на този свят, който ти познаваш… И различните реалности създадоха моя свят! В който мога да властвам, да разполагам свободно с човешките съдби…
В очите на Щепси преливаха сълзи.. Сети се за Борис…Защо го беше оставила сам в онзи свят… Толкова много го обичаше, толкова много й се искаше сега той да е до нея и да й вдъхне кураж! Уви - нямаше го… Сега беше част от онзи, другият свят… Дали осъзнаваше какво се бе случило…
Двата силуета се заизкачваха по измислени стъпала и се озоваха на едно сепаре, в ъгъла на тъмния клуб. На масата стоеше бутилка Мартини и две коктейлни чаши с маслинки, забодени на тънки клечки… Смъртта наля зелената, луминисцентна течност в чашата на Щепси, после в своята и бавно отпи… В очите й се четеше задоволство.
-Паралелни пространства, душко… Блогът на Смъртта ги свързва, а Вестителят е мой слуга… -Нека сега ти покажа какво се случва в онзи свят, за който много хора си мислите, че е единствен…-Колко сте жалки! В очите й се процеди отново омразата, която Щепси бе видяла в очите на онзи мъж, в чийто материя тя се бе превъплатила…
На огромен екран заприбляскаха светлини, чу се пукот и дъхът на Щепси се притаи… Видя себе си, облечена в коженото си сако, заизкачваща се по някакви стълби… След миг бе на покрива на един огромен небостъргач… Държеше нещо като дистанционно в ръцете си - детонатор… Хладнокръвно натисна бутона на правоъгълната кутия, а отсрещният небостъргач лумна в пламъци, разхвърчаха се стъкълца… Чуха се писъци, а силуетите на Ейс Коук и Фрости се строполиха на земята… Екранът заприпука отново и се появи ново изображение - Борис беше опрял пистолет в главата на Аурин, в тръстиковия му дом, непосредствено разположен до плажа.. Две солени сълзи се спунаха по бузите на Щепси, а гърмът от дръпването на спусъка прокънтя в ушите й… Щепси се разплака, вече не можеше да се овладее…
-А знаеш ли кой всъщност е Аурин? - Братът на Лейди Фрост, с който не са се виждали повече от девет години… Смъртоносният глас отекна в пространството..
Стонове се чуваха в полумрака, а ритъмът от силната музика кънтеше в акустиката на просторния клуб… Екранът угасна, а Смъртта наруши тишината отново…
-Няма любов, пухче! Отдавна е умряла! И всички жалки човеци допринасяте за това… Мразите се, завиждате, убивате, лутате се в паралелния свят…Жалки жертви, оплели се в собствената си користна паяжина… -А защо ти показах всичко това ли? -Ти ми трябваш… Различна си… Думите прокънтяха в шумното помещение…
В същото време Teri и Stratovarius тъкмо се оправяха от случката с летящата кола ( по скоро Startovarius ).
Чу се глас от небето - Това беше Яничка. Като Светица тя беше наясно с нещата които се случват на този и онзи свят.
И това което разбра хич не и хареса. Смъртта отново беше получила от тези странни пристъпи на унищожение, към които и Stratovarius беше склонен, но контролираше почти перфектно.
С помоща на Щепси тя ( смъртта ) искаше да даде на осъдените души още един шанс, да им даде надежда и цел.
А именно превземането и унищожаването на другия свят. Щепселинка не подозираше за всичко това. Тя беше просто бясна,
Но не знаеше какво да направи. Точно това беше и целта на Сянката пред нея. Тя беше открила, че прекрасната й
усмивка става още по омагъосваша когато е сърдите ( Става дума за усмивката на Щепси ).
Света Яничка, призова Teri и Stratovarius на небето. Озуваха се в някаква стая, която много приличаше на стаята на Арйитекта ( Същия този Архитект, който се появява в Последната част на Матрицата ). Тя стоеше в средата на стаята на въртящ се стол. След като двамата се появиха, тя се завъртя елегантно и натисна едно малко червено копче на черното дистанционно което държеше. Тогава светнаха множество Монитори по стените ( Това бяха от тези Новите Монитори които се навиват като фолио и може да си сгънеш като сълфетка когато ги пренасяш ). Тези монитори показваха много интересни случки. На единия се виждаше един много як и рогат тип в килия, яничка натисна отново копчето и тази картина се появи на всички Монитори ( Копчето беше само камуфлаж, всъщност тя управляваше всичко с мисъл, но не обичаше тъпи въпроси ). В този момент тримата видяха как този в клетката само с един удар по 45 сантиметровите решетки от Стоманидиум ( Това е Радиоктавен елемент, които има периона на разпадане 999 * 10 на 999999, по твърд и стабилен от стоманата около 10 на 99999 пъти )
- Започна се!!!
- Какво се започна ???
- Смъртта и Дялова са се съюзили !! Започна свещенната война, Войната между доброто и злото !!
- Чудесно, Да почваме тупаника !!! ( Лорда зареди бластра )
- Вярваш ли наистина че това ще помогне ??? Стреляй по тази стена !!!
- След изпразването на пълнителя, Лорда забеляза че по стената нямаше и драскотина
След поредното натискане на червеното копче една стена се обърна и Яничка каза:
- какво ви трябва ??
- Уръжия, Много уръжия ( Guns, a lot of Guns ).
В същия момент около тях профучаха Метални рафтове с уръжия от различни и древни планети, построени благодарение на Античното знание.
След като се въоражиха до зъби. Яничка им каза че не може да ги прати просто така на подобна война. В следващия момент
Двамата бяха ублечени в брони, тежки само 2 Грама но практически не пробиваеми.
—
Щепси си мислеше че се намираше някаде по земята, донякъде беше права, но се намираше по повърхността на някаква планета
отдалечена на много светлинни години от родната и планета
За да стигнат там бързо, Яничка отвори тунел в времето и пространството и прати Войните на Земята през него.
Естествено с Модел на Астън Мартин 9383 Година ( за да може да се движат бързо и по планетата ).
Сега оставаще само да открият Щепси и Смъртта, за дявола не се притесняваха - Той сам щеше да ги намери …
Аниспин обикаляше нервно из стаята. Това, което им разказа Вестителят я разтърси, изкара я от релси. Още не можеше да проумее как е възможно Смъртта и Дявола да се съюзят.
- Това ще наруши равновесието. - шепнеше си невярващо - Това е недопустимо… Невъзможно…
- Ани? - гласът на Лирика прокънтя в огромната стая.
- Какво? - жената се сепна. Съвсем беше забравила, че двамата мъже са още в стаята. Веселин стоеше на няколко крачки от нея и я гледаше с очакващ поглед.
- Какво ще правим, Ани? Не можем да стоим със скръстени ръце и да чакаме да ни видят сметката.
Ани не му отговори и отново се вглаби в мислите си.
Борис седеше в едно протрито кресло до врата, блед като мъртвец. Беше потресен от чутото. Не беше в състояние да проумее факта, че Аурин е брат на Лейди Фрост и че двамата са деца на Бога на злото - Лен Ин. Беше съкрушен и от факта, че любимата му Щепси е станала неволна жертва на древно зло. Ужасяваше се при мисълта, че може би е изгубил безвъзвратно единствената жена, която някога е обичал. На всичкото отгоре бяха с вързани ръце.
Ани се закова на място и извика от радост. Внезапно й хрумна какво могат да направят. Беше твърде рисковано, но беше по-добре от нищо.
- Борис! Направи всичко възможно да намериш Ейс и Фрости и да ги накараш да дойдат тук. - после въодушевено се обърна към Лирика - А ти миличък идваш с мен!
- Не се коси, Борис! Каквото било, било! Не можем да променим миналото… По важното е, че можем да се измъкнем от всичко това невредими.
Лейди Фрост чу тежката въздишка на Твореца.
-Добре, Фрости! Какво искаш да направя?
-Нямаш цена, Борис! Просто излъжи нещо Ани и Лирика. И гледай да стоят настрана от това, което става.
-Просто, но само на думи! Знаеш колко са упорити и двамата.
-Не се съмнявам в способностите ти. Знам, че ще се справиш.
-Добре! Ще направя каквото мога. А вие се пазете.
-Непременно.
Скрежанка затвори телефона и се обърна към озадачения Ейс.
-И сега какво ще правим?
-Достатъчно странях от проблема! Отдавна се бях отказала от произхода си и от привилегиите, които ми даваше… Но може би е време да се намеся… Хайде, Ейс, вземай ключовете от колата и да тръгваме. Имаме съвсем малко време.
-Къде ще ходим?
-В Ада!
Старият лалугер гаврътна на един дъх твърде съмнителния алкохол останал в чашата му и изсумтя недоволно.
-Не разбирам защо не щеш да озаптиш щурата си сестра? Толкова поразии направи! - още му беше чоглаво, че Фрости уби Грег.
Аурин се озъби насреща му:
-Млъквай, Морли! Не е необходимо да разбираш. Отношенията ми със сестра ми въобще не те засягат. И само да си я закачил…
Вече му беше дошло до гуша от тоя престарял дъртак и с готовност би му пръснал мозъка. Но Морли все още му беше необходим.
Дошъл беше момента да се намеси. Надяваше се, че и Фрости ще тръгне с тях. Тази война беше и тяхна. Но на чия страна трябваше да застанат?
-Време е! Да тръгваме!
Беше наясно на чия страна ще застане той самия. Но въобще не беше сигурен какво ще преприеме сестра му. Сърцето му се сви от страх. Страх да не се превърнат във врагове.
Лалугера го последва мълчаливо.
Намираха се на висок каменист бряг, вдаден навътре в морето. Пред тях, досами ръба на пропаста, имаше безформена купчина руини. Фрости, Ейс и ИванАнгел стояха насред развалините.
-Какво е това място? - попита нервно Ейс.
-Някога е било светилище на отдавна забравен бог.-Фрости се приближи до висок до кръста продълговат каменен блок, прорязан отгоре с четири улея и целия изписан с надписи на непознат за Ейс език.- А това е било олтара.
Жената прокара изящтните си пръсти по един от надписите.
-“Свързани чрез кръвта!”-разчете го с лекота.
Ейс оглеждаше мълчаливо мястото. Не му вдъхваше особена сигурност. А и присъствието на тоя ИванАнгел още повече го тревожеше. Ванката за сметка на това беше сравнително спокоен. Беше приседнал на един камък и запяше към хоризонта. Отпуснал прекрасните си черни криле, чакаше търпеливо да пристигнат и останалите.
Фрости се приближи до Коук:
-Сигурен ли си, че искаш да дойдеш? Все още можеш да се откажеш!
-Трудно ще ме разкараш от тук, Скрежанке! Ако това е начина да се измъкнем от цялата тази каша, готов съм да поема риска. Така или инъче ще се мре.
-Добре! Но искам да вземеш това и да го носиш със себе си! - Фрости тикна нещо в ръката му и го погледна умоляващо. Ейс огледа предмета. Представляваше гривна от някакъв черен кристал с гравирани върху него странни знаци. Той се засмя.
-Шегуваш ли се, мила? За какво ми е тая скапана гривна?
-Не мога да те защитя от съществата, с които ще се срещнем по пътя. Но докато носиш гривната, ще си защитен поне от демоните.
Ейс сви рамене и нахлузи гривната. Щом Фрости щеше да се чувства по-спокойна какво пък, щеше да я носи. Нищо нямаше да му стане.
Аурин и Морли пристигнаха на мястото малко преди изгрев слънце. Аурин си отдъхна, когато видя, че сестра му, Ейс Коук и Ангелът на смъртта вече ги чакат при олтара.
Ейс наблюдаваше стаписан какво става.
Сякаш вместо да си замине нощния мрак се сгъстяваше около Аурин и Фрости. Не знаеше дали си въобразява, но около раменете им сякаш се появиха огромни призрачни криле.
Скрежанка измъкна от някъде изящно изработена кама от вулканично стъкло и преряза на кръст лявата си длан. Кръвта потече по пръстите й и на проточени капки се посипа върху обредния олтар. Тя подаде оръжието на брат си и той направи същото.
Постепенно кръвта им започна да запълва изрязаните в камъка букви и думите една след друга се открояваха върху студения сив камък.
Фрости, без да го погледне хвана ръката му и тихо му прошепна:
-Ще боли…
В същия миг мрака стана непрогледене и ги погълна…
Когато пристигнаха там, където може би трябваше да пристигнат или просто някъде другаде, Ейс можеше единствено да мисли. Не чувстваше нито една част то тялото си. Доста време му беше нужно да дефинира неясното псуващо петно до себе си като един от непознатите си спътници през това „адско” пътуване. Мъжът, който дойде с брата на Фрости, се справяше не по-добре от него със ситуацията и това до някъде го успокояваше. За съжаление обаче нямаше други оформящи се петна наоколо, което значеше, че тримата пернати се бяха изпарили. Ейс се опита да се изправи на крака, но безпомощно се върна в първоначалното си положение, примирен, че ще почака още малко. Когато Фрости каза, че ще боли, докторът си помисли, че тя говори на брат си – все пак той се наряза, не Ейс! Да, ама Коук не се сещаше да е чувствал по-силна болка през живота си. Имаше чувството, че кръвта за първи път минава през вените му и си „пробива” място милиметър по милиметър. Петното отдясно, което беше добило вече сравнително продълговата форма, както и оранжевикъв цвят, не беше на по-различно дередже. Това си личеше главно по несекващите ругатни по неизяснено чий адрес. Следващият звук обаче накара Морли да замлъкне, а Ейс да провери дали амулетът, даден му от Фрости, още е на ръката му. Кръвта им започна значително по-бързо да се движи по вените, причинявайки естествено още по-голяма болка, а зрението им се възвърна точно, за да ги заслепи силната светлина от нещо, което с много светлинни години в час и с адски звуци се приближаваше към тях.
Когато двамата междупланетни или междупространствени пътници с мъка спряха Астън Мартин-а на Яничка, вътре дънеше яко Мегасмърт.
Адският шум заглъхна и светлините се скриха, когато Ейс с безумно облекчение дочу един добре познат леко провлачен глас:
- Коук, къф е тоя бе?
След като измисли някаква скопосита лъжа пред Веско и Ани, че Фрости не е добре, че още трябва да седи в болница, че не трябва нищо да се предприема преди срещата на блога и така нататък, Борис се отправи към „Червения дракон” за едно питие. Като не пиеше имаше тъжен, но по-чист поглед върху нещата. Щеше да дрънне едно по-скоро по навик отколкото, защото имаше нужда. Но точно сега наистина имаше нужда от нещо, което да си е по старому, а какво по-обикновено и по-присъщо нещо от едно смъртоносно коктейлче в „Червения дракон”! Докато вървеше мислите се стрелкаха с бясна скорост в главата му. Не можа да отклони вниманието на Веско от стария склад в Самоков и ги остави с Ани да проучат нещата. На него обаче с нищо не му се занимаваше. Беше убил брата на Лейди Фрост, брат й! Чувстваше се отвратително и сякаш му се връщаше – Щепси се беше опитала да убие Фрости. Да, наистина е била тя. Всичко доказваше истинността на този факт – и проучванията на Лирика, и записът в блога на смъртта, и това, което бе видяла Фрости – всичко се нагласяше в някакъв ужасяващ пъзел. Борис започна да осъзнава, че колкото повече парчета се наместваха в него, толкова по-страховити краски добиваше той.
„Червеният дракон” беше затворен. На вратата пишеше:
Фирма „Ред Лайт Плежър” се извинява за причиненото неудобство. Надяваме се да ни извините. Ще се молим за изкуплението на вашите души.
Собственик
Пред затворената врата на заведението беше седнал мъж, изключително гладко обръснат, облечен в костюм с отлично изгладено сако, който плачеше и си говореше сам:
- Толкова млада! Защо си тръгна? А аз оставих всичко, за да бъдем заедно!
Мъжът предизвика някакъв спомен в Борис, но той не се сети къде го беше виждал. Побърза да се измъкне, защото не му се говореше с никой точно сега. Творецът се отправи към сградата на Севън Континентс Ънлимитид Пропърти Холдинг Груп. След като отдавна беше разпуснал излишния персонал, там можеше на спокойствие да изчезне от другите и от себе си. За съжаление обаче не би. И тази възможност се осуети, когато след като се беше отпуснал на удобния си фотьойл в кабинета си, беше си сипал отлежала ракийка реколта 2005 и се наслаждаваше на отпускащите ритми на Кафе дел Мар, Борис забеляза дяволската машинка на бюрото в другия край на кабинета. Той се замисли за момент. В общи линии Вестителят им разясни какво се очаква от тях и Творецът знаеше, че беше почти невъзможно да го изпълнят. Не знаеше каква е ролята на Щепселинка, но тя едва ли беше толкова важна. Знаеше на две-на три какво крои Лейди Фрост. Какво ли искаше да му покаже лаптопът сега? Не искаше повече жокери и без това си беше достатъчно ясно в колко дълбока каша бяха затънали. Той отпи от чашата си, бавно стана и се запъти към лаптопа. В следващите няколко минути Творецът не знаеше дали да се радва или да се ядосва. Бяха го изиграли. На екранчето течеше прясната новина:
По особено жесток начин бе убит един от главните босове на руската мафия Иван Николаевич Мужик Корен
Тялото на бившия бос е открито в къща на Хавайските острови, собственост на известния в подземния свят гангстер Аурин, който изчезна безследно преди 9 години. Първоначалната версия на убийството е разпределяне на дяловете от новосъздадената фирма „Спирт”*, собственост на убития, измежду другите руски мафиотски босове, тъй като в остатъците от тялото на Мужик Корен беше открито огромно количество картофена ракия, а е известно, че той е страдал от свръхчувствителна алергия към тази напитка. Убийството беше разкрито обаче, когато се откри запис, който е приложен в текущия бюлетин и на който ясно си личи, че убиецът е Борис с прякор Твореца, който бавно и мъчително обезобразява и доубива вече и без това умирающия Иван Николаевич.
*За въздържателите припомняме, че през изминалата година рязко спадна производството на ракия и с цел избягване на революция се стартира производството на водка като първата фирма, пробила на пазара беше тази на покойния Мужик Корен. Напомняме също така, че тайнственото нашествие на колорадски бръмбари над картофените насаждения беше обвързано с имената на убития, на руските мафиотски босове Поручик Ржевски, Мурзилка и Шлемник Байкалски, както и с генералния секретар на МВР ГеоргеАта.
Веднага на Борис му стана ясно откъде познава физиономията на мъжа пред бара. Творецът се изстреля през вратата и се втурна обратно към „Червения дракон”.
ИванАнгел почти не можеше да ги стигне. Отдавна беше загърбил живота си на неземно същество и макар, че беше прекарал цял месец Горе, още не бе превъзмогнал земната си природа. А те се движеха сякаш цял живот това са правели, а може би цял живот това са чакали да направят и това им даваше сила. А може би това, че бяха заедно ги изпълваше с тази безгранична енергия… Най-накрая намалиха и спряха. Намираха се на място, което ИванАнгел би нарекъл изключително красиво, ако не бяха обстоятелствата, които изобщо му попречиха да забележи странното езеро, заобиколено от сталактити и сталакмити, както и това, че пещерния проход, през който толкова време летяха, се беше превърнал в нещо като зала. Единственото, което виждаше, бяха двете полубожества пред себе си, чиито призрачни криле се поклащаха тревожно. Той забеляза, че гледат в една и съща посока и излезе напред да види за какво става въпрос. Пред тях залата се простираше докъдето поглед стига и беше пълна с хора (или нещо подобно на хора). Те не издаваха никакви звуци и представляваха ужасяваща гледка. Лицата им бяха изкривени в измъчени физиономии, телата им правеха някакви отчаяни бавни движения, а погледите им блуждаеха някъде нагоре. Обхващайки с поглед цялата зала, човек виждаше само едно желе, сгъстена смес от тела, която леко потрепваше. ИванАнгел вече беше виждал това и се притесни повече какъв ефект щеше да има то върху двамата му спътници. В ада, където беше ходил за малко едно време, това беше наказанието степен оргия. Душите така да се каже запазваха вида си от долния свят, т.е. запазваха телата си. Когато се опитваха да докоснат някой до себе си, само да го погалят, да му кажат нещо, да го погледнат само дори, не успяваха. От устните им не излизаше никакъв звук, очите им не се подчиняваха на исканията им, нито пък другите части от тялото – в опита си да се докоснат, ръцете им се изкривяваха до неузнаваемост и се движеха безцелно, телата им приличаха на водорасли, подмятани от водно течение. Беше страшна гледка и с право всички смятаха това наказание за най-непоносимо. Странното за ИванАнгел беше, че тук имаше много повече души, отколкото той беше виждал в ада и изобщо това дали бяха души или са ЖИВИ ХОРА!!! Тази мисъл направо го ужаси! Някакъв глух тътен наруши мъртвешката тишина в огромната зала и тримата безучастно наблюдаващи се обърнаха по посока на него. В дясно от себе си забелязаха чак сега огромен надпис „В Клуба” и една малка врата, от която идваше шумът и която се затвори, за да възобнови тишината, пропускайки през себе си две фигури.
Едната фигура приличаше по-скоро на сянка, отколкото на човек. Облечена в черно наметало и леко прегърбена, Смъртта се усмихна като видя новите си гости. ИванАнгел и Аурин потръпнаха от студенината на погледа на това тъмно създание, докато Лейди Фрост беше вперила проницателния си и остър поглед в другата фигура. Щепселинка стоеше някак си смешно изпружена до прегърбения силует на Смъртта. Пръстите й конвулсивно потреперваха, кожата й беше неестествено бяла, а очите й бяха загубили игривия си блясък. След първоначалното стъписване, не съвсем наясно какво трябва да направят, тримата пернати се отправиха към вратата в дясно. С неочаквано отривисто движение, Щепси отвори вратата и се шмугна през нея. Докато ангелът и полубожествата успеят да стигнат до нея, Смъртта, както се усмихваше презрително, започна да се размива, да прозира и най-накрая изчезна, заедно с нея изчезна и вратата с надписа над нея. Тримата спътници стояха и се споглеждаха объркано…
Срещата на Иван Ангел с Господ
Небето се разцепи, разля се в жълтеникави нюанси, а тътенът от портите Господни прокънтя в ефирното пространство… Пухкавите облаци лежерно се преплитаха в причудливи форми, а слънцето едва си проправяше път през тях… Лъчите се процеждаха през светло - сините пътешественици, лутащи се в безкрайната небесна шир… Над Ню Йорк се преливаха виолетови отенъци, а постепенно тих дъждец започна да потропва над покривите на мрачните сгради… Ромон, студен капчук … В една октава над дъжда златисти мелодии огласяха химна на небесното царство…
Иван Ангел се шмугна през тесния отвор, който бе зейнал в небесната шир и попадна в един съвсем нов свят… Лъчисти мелодии от ангелски хор кънтяха, и бели,приказни създания се преплитаха изящно… Крилете на ангела засияха… Неземно излъчване зарисува в безкрая картини в пастелни, наситени шарки… Безброй непознати създания се прегръщаха, и любов - безначална, безкрайна струеше… Иванангел се сля с тълпата, а един слънчев лъч освети пътя му… Сред тихия безкрай, в сумрачна тишина, лъчът го водеше в оранжевите багри на танцуващи поля…
Зелени степи се преливаха в глухите очертания на потъващия залез, а изведнъж се дочу глас в далечината, отекващ, безспирно - кънтящ…
- Защо съм ти аз, Ангеле? Нима нямаш достатъчно власт да твориш? Нима не ти е достатъчна моята воля, че си дошъл тук и си изоставил задълженията си на Земята? – ехото от гласа се засилваше, сякаш се отразяваше в измислените стени на лъчистия простор и ставаше все по-могъщо…
Крилете на ангела се свиха и се отпуснаха вяло върху искрящата ангелска плът…
-О, Господи, тук съм, защото това, което искам да сторя се простира отвъд възможностите ми… Гласът му потрепера… Понечи да каже още нещо, но гърлото му се стегна… Страхът го бе обзел…
- Какво искаш от мен? Нима не знаеш, че една моя намеса би нарушила равновесието? Нима не ти е понятно, че и Адът и Раят присъстват както тук, неведоми за мнозина, така и на Земята… И не е ли достатъчно това, та си дошъл чак при мен, за да разговаряме? – гласът бе твърд, в тона се четеше непримирима решимост… Ангелът се стъписа и сега думите му звучаха още по – объркано, отколкото в началото на разговора…
- Господи, много скоро великата битка ще започне… Древното Зло се е събудило, а силите на мрака се предприели война за човешките души… Нови пространства са се изтръгнали…Започнала е битка, която е на път да доведе до своя неизбежен изход… - Битка, предсказвана от столетия, забулена в сумрака на забравени лъжи, въплътила в себе си изкушенията на измамния свят… - Битка, която съставя нови пространства, паралелни измерения, в които човешките души се лутат неизбежно…
Настъпи мълчание… Затишие… Гръм! Над Земята започна буря, мракът се сгъсти в небето, а сиви облаци се скупчиха… Нов гръм и порой затрещя, а светът бе потопен в неспирния дъжд… Тъга се бе насъбрала в ангелски души и сега дъжд от сълзи се изливаше върху онова пространство, граничещо както с Ада, така и с Рая…
- Това, за което ще ме молиш, Ангеле ще наруши равновесието… Паралелните светове отдавна са факт, а всеки сам си избира в кой свят да попадне…
- А Адът? - А Раят? -Какво ще стане с тях? - простена ангелът - Нима и те са вече част от паралелните светове? Разговорът се развиваше много бавно, защото в измерението, в което бе попаднал Иванангел секундите се превръщаха в минути, а минутите часове…
- Раят и Адът, ангеле, никога не биха могли да бъдат част! Те са епицентър, около който в концентрични кръгове се преплитат новите пространства… И, за да достигнеш до Ада или Рая, трябва да преминеш безброй препятствия… Да докажеш, че чувстваш, че мразиш… Да обичаш, да бъдеш, да страдаш, да молиш, да презираш, да лъжеш! - Правото на избор, ангеле обуславя пътя на човеците! Правото на избор определя в кои пространства ще попаднат те… – Кажи ми сега, какво ти тежи на сърцето и какво те е довело чак тук…
- Господи,когато прекрачих портите на светлото ти царство, дойдох, за да те помоля за нещо… Равновесието отдавна е нарушено… Още откак Смъртта изпрати на земята черния ангел, когото мнозина наричат „Вестител“… Пророчествата загатват, че когато Лукавият се изтръгне от мрачното царство и слезе на земята сред простосмъртните, както бе слязал божият син, ще се възцари нов ред… Хаосът на осъдените души ще властва, а Дяволът – Вестител ще ги подмамва една по една… „Триумфът на Миналото“ бе само началото на гибелната лавина, прерастваща в Блог… Блогът на Смъртта…
Господ се усмихна… Сега гласът му беше много по – спокоен и уравновесен… - Нима си мислиш, че ако противопоставим една осъдена душа срещу Вестителя и й дадем право на избор, той няма усети? Кой знае… – Ангеле, мнозина са като Лейди ин Ред, заради която си дошъл…Мнозина са отчаяни, обезверени от животите, които водят…Чувстват се загубени в мъглата на отчаянието и търсят бяг – към нови светове… Но и малцина са толкова смели да се опълчат на съдбата си…
- Лейди ин Ред ме помоли да уредя смъртта й… След като изрече думите, на ангела му олекна, гърлото му се отпусна и за пръв път от началото на разговора успя да си поеме свободно въздух… Дробовете му се изпълниха със свежият хладен полъх и чак сега успя да усети аромата на нежните цветчета, носещи се в пространството, подобно флуиди… – Лейди ин Ред иска да изкупи греховете си, да се превъплъти… Но, ако това стане, Господи, без твоята намеса, то в Блогът на Смъртта ще се лута още една осъдена душа… Без смисъл, без покой…
- Мога единствено да дам правото на избор! Другото е неизбежно… А ти, ангеле, бъди готов да влезеш в мрачното царство! Да се опариш в пламъците, а перата ти да се превърнат в пепел, да видиш адските изчадия, а погледи ужасни да те стрелкат в огнената жар! Да бъдеш водач в едно пътешествие, отвъд границите на реалността, която познаваш, где болка ще пулсира в вените ти… и ще страдаш! Това е цената, която трябва да платиш…
Настъпи ново мълчание, а в крилете на ангела запреливаха сиви, пепеляви краски… „Крилете на мрака и ангелската душа“…
- Какво ще стане с Лейди ин Ред, Господи? – гласът му потрепера отново…
- Осъдените души, ангеле са странни създания… Духове, лутащи се из бездните, неспособни да мислят, да чувстват… Лейди ин Ред ще попадне в техния свят като една от тях… Единствената, която ще може да витае свободно из онова погубено пространство, без да стане част от него… Дали Вестителят ще е зает и няма да забележи присъствието й, предстои да видим…
Влюбването на Смъртта
Някъде, далеч оттам, където Иванангел се намираше, една врата бе залостена, а Щепси бе оставена сама… Смъртта се изхили лукаво и затръшна металната порта, която бе изографисана в средновековен, Бароков стил… Прокънтя нова мелодия, различна от тази в мрачния клуб, акустиката на стаята беше още по – добра и всеки звук се впиваше в съзнанието на манекенката… Вратата се отвори отново… Смъртта се промъкна с две чаши и бутилка вино… На етикета се четеше годината на производство – 1467 – ма…
В тази Вселена, която съществуваше от толкова време, че спокойно можеше да се нарече безкрайно, съществуваха толкова много галактики, че спокойно можеха да се нарекат безброй. Но единствената интересна галактика бе Млечният път. И то не за друго, а защото Вселената бе започнала съществуването си от там. Единствен Господ знаеше кога бе това. Скуката и самотата му го бяха принудили да създаде Вселената и да започне това Сътворение от малката зелено синя планета, наречена Земя. Въпреки, че хората много бързо отхвърлиха тези твърдения, когато се появиха някои странни науки.
Като пръв и единствен свидетел на Големия взрив Той (Господ) съществуваше наистина от безкрайно дълго време и му предстоеше до продължи съществуването си отвъд всичко. Той създаде галактиките, звездите и техните системи. Някои от тях насели с различни същества. Някои от тях естествени, други свръхестествени. Някои от тях се развиха дотолкова, че да могат да създават още по-свръхестествени творения, които започнаха да властват в шестте измерения на Всемира.
Смъртта бе едно от най-свръхестествените същества. Тя бе нещо повече от божество. Но също така и имаше своите слабости. За първи път откакто съществуваше, Смъртта се бе поддала на една от тях. На едно пламъче, което грееше в очите на съвсем обикновената простосмъртна Щепси…
Иван Ангел се сгромоляса с невероятна скорост върху черната неопределена повърхност. Единствено това, че вече бе умрял веднъж го спаси от повторна смърт. Но болката! Болката си оставаше. И то умножена многократно. Към нея се добавяха и острите пулсации в изгорелите чуканчета, от които допреди няколко мига стърчаха чифт прелестни криле. Бившият ангел повдигна глава и видя едно стъкло. През него виждаше три фигури. Той много ясно позна трите смъртни персони, но това което виждаше го накара да притръпне. Знаеше, че всяко зло носи в себе си и малко добро. Знаеше за гривната, която Ейс носеше. Но не можа да разбере защо сега я няма. Видя приближаването на Лейди Фрост към наемния убиец. Иван неАнгел усещаше събитията. Усещаше с каква мисия е изпратен тук, но болката от падането му попречи да предотврати това, което се превъртя като на забавен кадър пред очите му. Скрежната лейди се приближи към Ейс и впи устни в неговите. С последни сили Иван неАнгел скочи, но беше късно. Стъклото се пръсна на три части и трите фигури отлетяха на някъде.
Тук Долу доброто почти нямаше сила. Това заглуши малкото доброта в Лейди Фрост. Злото в нея надделя, а с това успя да обърне равновесието в душата на Ейс към тъмната половина. Самият той лежеше в непрогледен мрак. Непрогледен бе неточно описание, защото той можеше да види само себе си и нищо друго. Това което не можеше да види, нито да почувства, беше леката промяна в душата му и силната промяна в погледа. Живецът в него беше изчезнал, а на негово място се мъдреха чифт празни пъстри очи.
Внезапната поява на една видеостена. На нея той видя една романтична сценка между Борис и Щепселника, последвана от тъмна вечер и същата тази дама с насочен към светещ прозорец снайпер, както и забавен кадър на куршум, който пронизва Лейди Фрост. Празнотата в погледа му стана по-празна, а след миг всичко около него изчезна и той се озова на една зелена полянка, в приятна безлунна вечер. Но в погледа на Ейс имаше само едно нещо – кръв. В ръката си държеше античен пистолет “Стечкин” с 30 патрона в дръжката.
Лейди ин ред стана ням свидетел на случката. Тя бе разбрала мисията си, но твърде късно. Сега само един човек можеше да й помогне да я осъществи. Но той бе смятан за твърде мъртъв, въпреки че…
Старецът натисна последователно двата спусъка. Лекото отместване на лявата му ръка спомогна на два мозъка да обагрят скалата, която стоеше съвсем скромно насред непрогледната тъма. Димящите гилзи паднаха от гнездата си и на техно място застанаха два нови фишека. Старецът счупи последователно кутретата на десните ръце на гардовете и в скалата се отвори пролука метър на половин през която той сполучливо премина.
В малка пещерна зала седяха четирима души. Бившите най-велики на Земята – софтуерният бос Бил, алкохолният бос академик Смирноф, цигареният бос Филип и босът на натркотиците – опицветецът Анфет Аминов. Обсъждаха последния шанс да се върнат отново при големите пари. Руснаците им бяха помогнали много. Също и онзи, който ги бе отстранил. Сега оставаше и последната брънка, въпреки че това момиче с тези сиви очи и бели устни бе доста своенравно и щеше да бъде въпрос на голямо щастие, ако беше успяла да вкара онзи мизерен убиец в Тяхната игра.
Разбитата врата ги изненада. На нейно място стоеше едричък мъж на преклонна възраст, чиято надцевка се затваряше готова за стрелба.
- Е, господа, кажете ми каквото ми трябва и ще живеете.
- Ние изобщо не знаем…
Трясък оглуши затвореното помещение. Главата на Бил се бе превърнала в червеникава топка, а тялото му се свлече тежко на пода.
- Грешен отговор! – Промълви Старецът и насочи пушката към останалите трима.
- Аз…
Втори изстрел отнесе нежната главица на Филип, а рязкото движение на дясната ръка на академик Смирнов му струва 14 изстрела по едрото му тяло, от ненадейно озовалия се между пръстите на непознатия пистолет. Сега академикът приличаше на кулинарен шедьовър от култовото предаване “Да си приготвим пица”.
- Имам още един, приятелче. Главата ти спира ли куршуми?
- Грег е при нас, господине. Закрепихме го и се възстановява. Не сме виновни ние. Просто това своенравно момиче… добре че имахме късмет и теорията ми за свиването на мозъка, вследствие прекомерната употреба на генномодифицирана трева и картофена ракия се оказа вярна…
Гъста кафяво зелена течност се проточи по крачолите на доктор Аминов, който имаше невероятният шанс да стане известен с теорията си, но бе препънат от недоброжелатели. Отнищонепредизвикана скала се отмести и пред погледите им се отвори стая, в която журналистът лежеше на легло с превързана глава и четеше разпадащо се томче на “Ян Бибиян”. Мозъкт му наистина се бе свил дотолкова от употребата на наркотици и алкохол, че куршумът бе преминал през кухината в черепната кутия, одрасквайки леко някои от центровете. Същият този мозък, който единствен знаеше за призванието на доскорошната сутеньорка Лейди ин ред. Тя гледаше на 20 метра височина, невиждана от никой. Две сълзи се стекоха от нежните й очи и изчезнаха малко по надолу като че ли изобщо не се бяха появявали…
- Здравей, приятелю.
Тези думи разбудиха Борис, който с болка се надигна от калния тротоар. Главата му бучеше и имаше чувството, че вътре има друга, по-голяма от нея.
- Ейс?! Не!? Кой си ти?
- Аз съм, приятелю. Кой друг. Исках да те погледна, преди да те пратя при онзи, който те е създал.
Неочакваното движение на дясната ръка на приятелят му, който гледаше много странно за другаря по чашка изненада Творецът. Още по изненадан бе от собствения си рефлекс, който спаси главата му от огнената паст на “Стечкин”-а и от излезлият оттам куршум. За миг Борис забрави за главоболието и усети невероятната сила на краката си, които с ловкост носеха останалата му част между кофите за боклук по малките улички. Топовните гърмежи се редяха зад гърба му и отнасяха последните парчета мазилка в един от многото западащи квартали на западащите градове на западащия свят…
- Виждаш ли, мила. Това е твоят свят. – Смутолеви Смъртта след поредната чаша вино от осмата бутилка. – Изпълнен с омраза. Брат срещу брата. Всеки иска да е отгоре, а не разбира, че с това пада все по долу. Ние с теб ще властваме над този свят. Трябва ми само една твоя думичка. Искам да станеш моя съпруга. Това ще бъде твоят знак, че си съгласна да управляваш с мен. А онези – терррррррикатитте, тъй или иначе вече не ебават работата. Ни ддобббрия, ни лошшшшия…
Смъртта се струполи мъртво пиян на нищото, а уплашените очи на Щепси стояха заковани от страх в картината, която се развиваше насред мрака. След миг силите й я напуснаха и тя рухна психически изтощена във водоравно (или поне така изглеждаше) положение.