Три нощи до пълнолуние /пълна, нередактирана версия/

ТРИ НОЩИ ДО ПЪЛНОЛУНИЕ

Общ роман в 15 глави с Епилог

Три нощи до пълнолуние, част 1

от BasiDi на 30 Януари 2006, 20:13

Габриеле се притисна в леденостудената каменна колона. Не искаше да я забележат. Нито онзи мръсник Теус, нито мазния шут на баща и, Кралят.

Слуховете се разнасяха с пълна сила, кой от кой по-ужасни. Мълвата беше в състояние да раздуха среднощното мяучене на котките до вой на зловещи демони и Габриеле не им вярваше, но от месец нищо не беше както трябва.

Именно Теус беше този, който донесе стъклениците с лютиво-сладникавата течност с лепкав аромат и непроизносимото име мас-ти-ка. Почти всяка вечер поднасяше по една стъкленица в дар на Краля, а не след дълго гонеше всички от голямата зала и дълго шепнеше нещо в ухото на баща и. Слугите чакаха докато Кралят забие глава в солидната дъбова маса и внимателно го пренасяха до покоите му.

Габриеле се страхуваше. Баща и издаваше все по-често странни и безсмислени заповеди, а хаоса в кралството растеше буквално пред очите и. Но какво можеше да направи тя - да, беше принцеса, но беше преди всичко седемнадесет годишно момиче, а в Кралството не обръщаха особено внимание на жените, освен на вещиците, от които всички се страхуваха. Това беше свят на мъже...

Теус беше подбрал момента идеално – баща и все още не се беше съвзел от загубата на съпругата си – майка и, най-добрите рицари на кралството – Арагорн и Георгиатус бранеха източната граница от варварските племена, а Великият Мъдрец Ентус И Аст се беше затворил в кулата си, въодушевен от идеята си за нова религия. Носеха се слухове за тайнствен рицар, когото всички наричаха просто Скитника, но Габриеле не беше сигурна дали това не е само легенда. Носеха се още по-мъгляви слухове за Защитничките, но те съвсем приличаха на приказка.

Всъщност Габриеле не се страхуваше за себе си – просто не я забелязваха. Но почти физически усещаше опасността, която грози баща и. А случеше ли се нещо с него ...

Не беше съвсем наясно какви са плановете на Теус, но не беше толкова трудно да се досети.

Тихо се прибра в покоите си. И тук беше студено. От как майка и си отиде, навсякъде беше студено. Безбройните колони, сред които си беше играла като малка, сега я плашеха.

Намери Ювин в източната стая. Бяха на приблизително еднаква възраст, с еднакъв ръст и съвсем различни характери. Габриеле беше спокойна и уравновесена, понякога тъжна, Ювин – весела и жизнена и рядко се задълбочаваше достатъчно, за да се натъжи. Освен това беше най-добрата и приятелка.

-Трябва да направим нещо, Ювин.

- Кой, ние ли? Че какво можем да направим ние?

- Не знам Ювин, но трябва да измислим и то скоро. Нямаме време, усещам го! -Габриеле почти плачеше.

Приятелката и я прегърна и зашепна нещо утешително.

Рицарите, на които вярваше, бяха далеч. Стражите ... стражите бяха просто мъже на заплата. Кой друг можеше да и помогне?

Дриудуте? Габриеле познаваше старейшината им, Тервелиус. И беше запомнила благата му усмивка и спокойствието, което лъхаше от него. Но ... друидите не се намесваха. Никога. Това го знаеше всеки.

В този момент в стаята буквално влетя главната готвачка – Таная. На престилката и имаше свежо петно от шведски сос.

- Принцесо? - забеляза я – Принцесо! Трябва да бягате, принцесо! Веднага!

Габриеле не мислеше да бяга, но обезумелия поглед на готвачката и треперещите и ръце я разколебаха. Задъхана, готвачката разказа как чула двама от хората на Теус да си говорят, че твърде скоро стария Крал ще бъде заключен в Западната кула, а тя, Габриеле, ще стане жена на Теус, за да затвърди правото му на короната. Господи! Можеше ли това да е истина? Можеше, разбира се ...

- Трябва да тръгнете още сега, Принцесо – настояваше Таная – Отидете при Арлийн, тя ще ви помогне и ще ви опази. Побързайте Принцесо...

- Арлийн? Но тя е ... вещица? А и .. а и аз не знам къде да я намеря...

Габриеле се стресна. Вещиците! Беше слушала още от малка приказки за тях, дори беше виждала една от тях. Дойде в двореца – нещо, което се случваше изключително рядко. Беше и трудно да повярва след всичко, което беше чувала, но страхопочитанието, с което дори закоравелите стражи се отдръпваха от пътя на младата жена , отхвърляше всякакво съмнение.

Гаргичка – така наричаха вещицата, противно на слуховете, се оказа млада жена с разпилени коси, нещо, което позволяваха само на нея и то защото беше принцеса, с непонятна плоска чанта на гърба и внушителен меч на кръста. Около сребърната гривна на дясната и китка се носеше леко сияние и сякаш се отразяваше в очите и. Изглеждаше ... опасна.

Тогава каза няколко думи на Краля и си тръгна, а баща и дълго не пускаше никого в Голямата зала. Габриеле не беше сигурна, че ще издържи още веднъж на този поглед. Не, няма начин.

Да отиде сама при Арлийн... слуховете я описваха като огромна и страшна жена на хиляда години. Габриеле потръпна.Но имаше ли избор?

***

Конете с тихо пръхтене се провряха през незабележимата врата на задната страна на конюшнята и се разтвориха в тъмнината. Габриеле едва виждаше силуета на Кало, синът на готвачката. Беше почти хлапе и все пак имаше смелостта да тръгне в ноща и да я води. Дебелото наметало не пазеше добре от студа, а храстите току закачаха ботушите и и я караха да потръпва от неясен страх. Наоколо нямаше опасни животни и все пак ... беше толкова тъмно.

Призори стигнаха в подножието на планината и се отклониха по едва забележима пътека сред гората. Замръзналите клонки пукаха зловещо в тишината, а конете се ослушваха уплашено. Габриеле беше съвсем премръзнала и едва се крепеше на седлото от умора. Така и се искаше да поспи...

Не разбра кога точно стигнаха. Малката къща изникна сякаш от нищото. Кало посочи безмълвно вратата и отстъпи назад. Габриеле се смъкна от седлото и застина в нерешителност пред грубо скованата врата. Как се влиза при Вещица? Никой не я беше подготвил за нещо подобно. Тя беше Принцесата и до неотдавна всички и се радваха. Господи, колко се беше променило всичко само за няколко седмици ...

В този момент вратата се отвори и на прага застана красива чернокоса жена. Огледа я изпитателно с леко присвити очи и Габриеле се почувства напълно безпомощна. Вещицата не беше нито огромна, нито на хиляда години, но не можеше да се отърве от чувството, че вижда и най-скритите и мисли. Много неподходящ момент да се запита защо всички разказваха такива небивалици за Вещиците...

Жената неочаквано се усмихна.

- Аз съм Арлийн, ако си дошла при мен. И по добре влизай, ще замръзнеш.

Габриеле пристъпи плахо напред. Вещицата не беше огромната фурия от приказките на бавачките, дори беше малко по-ниска от нея самата, но у нея имаше нещо, което всяваше в околните чувство, твърде близко до страха.

- Дошла си да искаш помощ – не беше въпрос, по-скоро констатация – Има три начина да спасиш себе си, баща си и Кралството. Имаш три дни. По пълнолуние трябва да си готова. Останалото ще научиш след час. А сега си изпий чая!

Арлийн излезе от стаята без да каже нищо повече и остави Габриеле да се чуди над думите и.

***

Високо горе капитан Ейс псуваше на родния си български в кораба-майка, закотвен на стационарна орбита. Нещата не вървяха никак добре, нямаше връзка със Земята и от скапаната експериментална планета долу му задаваха твърде трудни гатанки.

Това трябваше да е превъплъщение на приказките, такива, каквито той самият и хората от екипа му си ги представяха като деца, а не повторение на отдавна забравените кървави разправии на родната планета...

Повика по интеркома Айвън Ейнджъл и Страто Вариус и се заслуша отново в тревожните нотки на последното съобщение на Гаргичка.

*** Това е предложението. Продължението - от вас. Ако има въпроси - ICQ-то ми е в профила. Ако има недоволни - в коментарите :) Кой се оплакваше последно, че му се пишело? ;) ***

Три нощи до пълнолуние, част 2

от Ace Coke на 31 Януари 2006, 17:24

Проходът в скалистите планини Пирен-Риела бе единствената пролука в естествената преграда между цивилизацията и дивите варварски земи. В края си той се разделяше на две посоки. Североизточната водеше към гъстите гори на Спам, в които нормален човешки крак никога не би стъпил. Причината бе проста – дребните маскирани хора, които всички наричаха Спамери, изникваха от нищото на огромни тълпи и превземаха всичко по пътя си.
На югоизток друг проход водеше към черните блатата на Анонимус. Обитавани от всякакви твари, те бяха известни с безмилостните си орки, за които разрухата и насилието бяха начин на съществувание.
Армията на кралството се състоеше от около хиляда добре въоръжени пехотинци и стрелци и няколко хиляди селяни, носещи всевъзможни сечива за оръжие. На чело стояха двамата най-знатни рицари в кралството – Арагорн, когото всички смятаха за бъдещия крал и Георгиатус – безстрашният радетел на правдата и защитник на слабите.

Вече се съмваше, а боевете все още продължаваха. Двамата пълководци се биеха без умора с ордите, прииждащи от двата ръкава на прохода. Въпреки неколкодневните битки обаче, Спамерите и Анонимусите се тълпяха със стотици и изгледи за намаляване на броя им нямаше.
Внезапно картината пред очите на Арагорн се смени. Тълпите Спамери изчезнаха, а на тяхно място се появи ужасяваща гледка на опожареното кралство, а в центъра й стоеше Теус и се хилеше зловещо. В краката му ридаеше нежната Габриеле, която от много време бе любимата на Арагорн и негова мечта.
Появилото се видение изведнъж изцеди силите на смелия рицар. За секунди бе обкръжен от Спамерите и смъртта му бе въпрос на секунди. Единствено бързата реакция на брат му Георгиатус бе в състояние да го спаси. И тя не закъсня. Видял олюляването на малкия си брат, смелият рицар замахна за последен път с внушителния си меч, с което прати на земята нови пет глави. Дръпна рязко юздите на врания си жребец и удари в убийствен галоп към Арагорн. Тъкмо на време.

***

В кораба майка витаеше напрежението на неизвестното и тревогата. Гаргичка не бе докладвала от часове, а Весълайн се загуби след телепортирането. Връзка със Земята все още нямаше, а системите за наблюдение на експерименталната планета упорито отказваха да заработят. Вратата се отвори и пред капитана застанаха двамата най-добри учени на човечеството. Айвън Ейнджъл – академик по химия, биология и биохимия на някогашната Българска академия на науките и Страто Вариус – професор по компютърни и електронни науки от Българската Асоциация за Следене и Инфилтрация – приемник на американската НАСА след разпадането на Съединените Американски Щати и преминаването им под българска власт.

- Какво става, капитане? – измънка неуверено Ейнджъл.
- Какво става ли? Вие ми кажете какво става! Целият проект пропада, а вие ме питате какво става?! – Младият капитан се държеше и почти никога не повишаваше тон. Но явно ситуацията беше излязла извън контрол.
- Системите работят перфектно, капитане – започна Вариус – идея си нямам, защо не можем да наблюдаваме планетата. Гаргичка спря да докладва, а Весълайн го изгубихме веднага след телепортирането му за Мейкърсвил.
- Това и на мен ми е известно?! Нищо ново не ми казваш! – Капитанът започна да повишава тон, а това означаваше само едно – Слизате и двамата долу. Ейнджъл, ти отиваш в Мейкърсвил и намираш онзи несериозник, а ти, Вариус, отиваш да търсиш Гаргичка...

Два телепортиращи лъча изпратиха учените на двете точки, към които телепорта можеше да праща хора. Тепърва трябваше да разберат как може да се върнат обратно...

***

Габриеле се въртеше неспокойно на койката, предоставена и тъй мило от Арлийн. Сънуваше кошмари. Виждаше как любимият и мъж губи сили и след секунди ще падне в неравната борба с хиляди маскирани човечета. Първите лъчи на слънцето се появиха и се отразиха в една точка, която изникна на хоризонта. Беше приказен ездач с доспехи от бяло злато, който се вряза в задните редове на дребните твари, а мечът му ги отнасяше с десетки на замах, предизвиквайки река от зелена слузеста кръв...

Мъдрата вещица беше на двора и разбъркваше казана с горска леща, а ароматът на тайнствените билки бе обхванал цялата гора. Опитваше от часове да приготви отварата, която да даде отговор на въпросите й. Засега знаеше само за пълнолунието и трите начина на действие. Не знаеше нищо повече обаче. Рядко тънеше в такова неведение – тя, която притежаваше знанията на десетки поколения.
Хвърли последната подправка в казана – тютюн от далечните планини Феминейн. След секунди, гледката в казана се промени. На местото на бълбукащите мехурчета се поява един образ, който Арлийн добре познаваше. Дълга коса и брада бяха обхванали суровото лице на коменданта на Мейкърсвил.
- Ставай, мила, не трябва да губиш време!
Габриеле се стресна и скочи от койката. В съзнанието и беше още кошмарът, който бавно започна да избледнява от неземния образ на вещицата.
- Трябва да тръгваш, принцесо. Кало ще язди с теб. Не мога да ти кажа друго, освен че трябва да намериш коменданта на Мейкърсвил. Той знае някои от решенията. Дотам са ден и половина бърза езда. Нямате време! Бързайте!
- Но как да го позная? – Габриеле още не можеше да влезе в действителността. Главата я болеше, а в гърдите си усещаше познатата тежест на страха.
- Ще го познаеш, мила.

Слънцето се показваше над планините и огряваше двамата самотни ездачи, които яздеха в бесен галоп на север. Конете им бяха от най-враните жребци в кралската конюшня и отстъпваха по бързина и издръжливост единствено на тези на двамата най-велики рицари в кралството. Габриеле изучаваше ездата от малка и се справяше отлично, а младият Кало бе млад и пъргав, и сякаш бе едно цяло с благородното животно.

***

На ден и половина езда на север се намираше тяхната цел – Мейкърсвил. Градът бе известен с това, че вместо щаб квартира, комендантът имаше страноприемница и стигнеше ли се до военни преговори, там винаги се намираше мирен изход. За това помагаше и тайнственото питие измислено лично от коменданта. То представляваше лютиво-сладникава лепкава течност, с която никой мъж не можеше да се пребори. Но въпреки всичко все още нещо й липсваше.
На тезгяха в центъра на страноприемницата се бе облегнал млад мъж на около двадесет години. Червените му очи показваха, че е от дълго тук и чашата в ръката му не е първата. Беше облечен като уличен музикант и никой от присъстващите дори и не подозираше, че не е от техния свят.
Вратата на страноприемницата се отвори и вътре влезе набит мъж с весело изражение в погледа. Гледката, която се изпречи пред него предизвика мигновената му промяна с прикрит гняв:
- Весълайн, говедо такова! Какво по-дяволите си мислиш, че правиш?
Музикантът се завъртя бавно и тежко. Трябваха му няколко секунди да фокусира викащия го. Веднага го позна и с леко разкривена усмивка простена:
- Айвън, друже, какво си закрякал. Сядай да пием по едно. Тия идиоти имат само топла мастика! Пррредставяшшш ли си? – Последните думи явно бяха доста трудни за музиканта, което пролича от гримасата на лицето му. Заклати се и с мъка успя да се задържи на високия стол.
От сянката в дъното на бара, очите на коменданта го пронизваха като копията на изчадията от горите на Спам.

***

Страто Вариус се промъкваше незабелязан в разсейващия се от изгряващото слънце сумрак. Стигна до крепостната стена и миниатюрно устройство изстреля здраво като стомана и тънко като косъм въже. След няколко минути бе горе, а след още няколко успя да се прикрие на сигурно място в мрачните коридори на замъка.
Изобщо си нямаше и най-малка представа какво да прави. Гаргичка бе изчезнала, а той трябваше да я намери. Опита още веднъж да се свърже с нея – неуспешно.

***

Арагорн започна да се свлича от коня. Огромната десница на Георгиатос подхвана отпуснатото тяло на брат му и го пренесе като перо на неговото седло. С лявата си ръка продължаваше да сее възмездие сред Спамерите, но вече бе плътно обграден и откъснат от основната част на войската си. Краят изглеждаше неизбежен, когато се появиха първите лъчи на слънцето. На хоризонта бледна нещо, което се увеличаваше със всяка секунда. Георгиатус имаше чувството, че нещото направо лети към тях. Ордите на Спамерите замръзнаха от учудване и страх. След няколко мига мнозина от тях плуваха в зеленикава смрадлива слуз, а останалите се пръснаха обратно към мрачния ад, от който бяха изпъплили.

- Басидиан Дивия! На вашите услуги, господа. – Новодошлият бе дългокос младеж с топъл поглед и дълги кестеняви коси. Бе известен в цялото Кралство като Принцът на Филибей – далечна хълмиста земя отвъд варварските земи.
Помогнаха на Арагорн да свали доспехите. Силата му започна да се възвръща, а заедно с нея и съзнанието.
Войската на Кралството стоеше невярваща на очите си. Заедно със Спамерите, и ордите на орките се бяха отказали от офанзивата си. Изведнъж настана тягостно затишие.
- Изглежда ги уплашихте, принце – Усмихна се за първи път от дни насам Георгиатус.
- Имат ми страх, истина е. От няколко седмици бродя из горите на Спам и търся сърцето на злото. Доста от тях намериха смъртта си там – лек и приятен смях огласи скалистата долина.

Три нощи до пълнолуние, част 3

от Веселин на 01 Февруари 2006, 01:34

Беше глуха нощ. През целия ден палещото пладне прежуряше в изпръхналия чернозем. Сухият въздухът трептеше в слепи очертания, а пожълтели треви се увиваха като фитили в есенни стърнища. „Звезди като пламъци” – помисли си Теус, и в миг полята лумнаха в огньове и задимяха в оранжеви краски. Палещи картини рисуваха в съзнанието му жарки нюанси. За миг си представи, че облаците са от восък и пламъците ги обгърнаха в предсмъртната си прегръдка. Затрещяха и запукаха мълнии. Но не електричество, а жар се сипеше от небето. Дъждовни капки от разтопен восък пареха. Палеха...
Теус яздеше. Разсичаше въздуха, а бурята възпламеняваше очертания след силуета му. Беше само на една левга разстояние от целта.
Крепостта на вещиците представляваше древна колиба с високи стени, издигнати в северната част и наблюдателна кула в източната. Теус бе убеден, че Таная бе насочила Габриеле именно при вещиците, защото те единствени можеха да осуетят плана му. Видя пресните следи от копита, отбиващи по тайната пътечка, и в мигом се насочи натам. Конят му изпръхтя, а ноздрите му помръднаха в тиха агония. Бурята стихна внезапно. В гората, в която бяха попаднали, студен полъх отблъсна като ледена преграда палещите талази. Заваля порой. Гаснещите огньове просъскаха в стволовете на дърветата.
Очертанията на колибата изпъкнаха пред очите на Теус, и той се насочи натам, като оглеждаше местността. Западно се простираха няколко акра борови гори, които плашеха с неприкосновеността си. На изток, два стари акведукта преграждаха пътя с напуканите си здания, а шуртенето на планинската вода заглушаваше тишината. Поточетата питейна вода извираха чак от Пирен – Риела планина и в подножието си, акведуктът минаваше както през кралството, така и на петдесет левги – югозападно, в посока Мейкърсвил. Акведуктът беше свято съоръжение, изградено от древно племе, населяващо североизточната част на някогашната империя на Анонимиусите.
Костеливите ръце на принца обгърнаха захватката на меча. Рубините се впиха в месестата част на дланта му и разкървиха меката плът. Острието засия в пурпур и малахит. С един отскок Теус се намери на земята и се приближи до вратата на колибата.
- Арлиииииииииийн! – изкрещя принцът и замахна с меча срещу дървената порта, като след миг я натроши на трески. Озова се в обширна каменна зала, която бе разграфена на шахматни полета. Арлийн стоеше в края на залата, заобградена от два каменни дракона, които пръхтяха с каменните си ноздри и издишваха пушек.
Арлийн прошепна нещо, а в този миг Теус замръзна на място. Когато понечи да се втурне в атака, успя да помръдне само един ход напред. Стените бяха омагьосани. Омагьосано бе всичко. И мраморният под, и каменните дракони, дори стените и факлите бяха пропити в някакво зловоние. Арлийн се скри иззад драконите, които в миг започнаха да се приближават към черния принц и да бълват каменен огън.
Със сетни усилия Теус избегна камънаците, които изсвистяха покрай ушите му и замахна с острието си, което последователно отсече мраморните глави на двата дракона. Тонове скална маса се строполиха пред очите му, а шахматното поле се нацепи в пукнатини. В мъглявината на опушената зала мярна сянката на вещицата, която се изкачваше на второто ниво на крепостта...

Три нощи до пълнолуние, част 4

от Lady in red на 01 Февруари 2006, 22:57

Габриеле и Кало препускаха близо ден. Силите им едва стигаха да продължат докато се стъмни. Конете също изнемогваха, но те знаеха, че не бива да спират. Изпитваха осезателна нужда от почивка и храна. Гората беше влажна, студена,мрачна и неприветлива. Голите чукарлаци и дървета, като че се бяха съюзили с Теус, всяваха още по-неистов страх у принцесата.
- Принцесо, мисля, че трябва да спрем да пренощуваме тук. - предложи Кало. - Остава още половин ден езда до Мейкърсвил, а той се намира отдругата страна - в подножието на Пирен-Риела. Трябва да съберем сили, за да преодолеем планината, а и не искам да рискуваме да яздим посред нощите. Бихме били лесна плячка.
- Не бива да спираме! Не трябва да губим и секунда време! Животът на баща ми и съдбата на кралството разчитат на нас.
Принцесата беше боязлива, но когато си беше наумила нещо, непременно трябваше да стане на нейната воля. Кало много добре знаеше това и подходи деликатно към нея като бутна в ръцете й сочна ябълка. Арлиийн им беше приготвила преди да тръгнат торба ябълки за изпът. Габриеле не можа да издържи на изкушението. Скочи от коня, върза го за най-близкото дърво, седна на един пън и захрупа сочната червена ябълка. Ябълките от градината на Арлийн бяха големи и сочни и имаха успокоително действие. Една ябълка беше напълно достатъчна, за да се наситиш.
Габриеле беше много неспокойна. Сети се за нещо, което видя снощи, но не можеше да си спомни дали беше сън или действително се бе случило. Не след дълго клепачите й затежаха и главата й клюмна на една страна. Ябълката я беше приспала и и се присъни нов сън. Замъкът беше облян от слънчева светлина, а нейде в далечината се виждаше женска фигура, която развява знамето на кралството, за да възвести мир. Около нея из въздуха се носеха малки приказни същества. Това бяха защитничките на короната. Кралят не бе дарен с наследник, затова се погрижи за сигурността на единствената си дъщеря и на короната, като помоли Арлиийн да й предостави 5 от феите си, които да ги защитават и да бдят над принцесата денонощно. Те я следяха неотлъчно още от нейното раждане и са невидими за самата Габриеле. Тя беше слушала за тях, но ги смяташе за митични създания. Всяка има различна роля в живота на Габриеле: Фростил или още дамата в синьо е защитничка, която се грижи за самоувереността и смелостта на принцесата, за нейният характер; Мом или дамата в зелено отговаря за нейното душевно спокойствие; Лейди Редин или наричана още дамата в червено се грижи за хармонията в личния живот на принцесата; Ан Испин - бялата дама я дарява с мъдрост, а най-малката - Щепс - жълтата дама се грижеше за красотата на Габриеле. Освен това Габриеле видя короната на баща си, но тя не стоеше на неговата глава. Мъжът беше в сянка, така че тя не можа да го разпознае. Само фигурата му издаваше, че е голям и здрав мъж с красиво телосложение. Аурата му беше страшно силна и подсказваше на Габриеле, че този мъж не й мисли злото, долавяше се и още нещо, но не можа да разбере какво и въпреки това го усещаше.
Почти на разбуждане в съня й се яви и майка й. Кралицата загрижена за нея и заговори:
- Ставай, дъще! Не губи време! Трябва да стигнеш до Мейкърсвил и да говориш с капитана още преди разсъмване! Разкажи му за сънищата си! Не се плаши от тях! Това не са обикновени сънища.
Това каза кралицата на принцесата и тъкмо да си отиде тя я спря:
- Чакай, мамо! Кажи ми още!
- Върви, Габриеле! Намери капитана! Той ще ти каже повече... – бяха последните думи на кралицата- майка.
Габриеле се стресна и се субуди. Беше полунощ, а Мейкърсвил е чак отдругата страна на планината. Събуди Кало и му каза, че спешно трябва да тръгват, а по пътя ще му разказва.
***
Някъде отдругата страна - в Мейкърсвил, в една страноприемница, две не човешки същества седяха и разгорещено обсъждаха нещо. Това бяха Айвън Ейнджъл и Весълайн. Весълайн повика келнера и му поръча още две от сладникаво-лютите и лепкави питиета, бутна едно на учения и започна да говори заваляно и несвързано:
- Ейнджъл... системата... планетата... наблюдението... експериментът... Спа...спа...спа-ме-ри-те...
След което се олюля и забучи глава в масата. Айвън Ейнджъл не беше отпил още от своето питие, но като видя какво се случи с Весълайн разбра, че има нещо много съмнително в тази напитка. Преметна приятелят си през рамо и го отнесе в стаята, която беше наел за вечерта, изсипа го на леглото и тъкмо се накани да съблече якето му от джоба падна пожълтял, оръфан лист. На него пишеше нещо...
- Това е...това е...Документ. - измърмори Айвън и облещи очи, когато видя, че под него стоеше подписът на Весълайн.
Приличаше на споразумение, но какво ли пишеше в него? Документът беше написан на някакъв древен език. Кой ли можеше да му каже какво пише в него...
- Ами да! - Айвън Енджъл се усмихна с задоволство, че се сети за нея. - Разбирасе! Вещицата Тара Лежа - тя е полиглот и знае много езици. - Може би тя ще ми отговори.
Вещицата Тара Лежа е от белите вещици, т.е. прави само магии и заклинания, които носят добро и не вредят на никого. Тя живее в Долината на вещиците, която се намира близо до Спам.
Айвън Ейнджъл зави приятеля си и тихо се запъти към конюшната. До Долината на вещиците трудно се стига пеш, затова му се наложи да открадне един от конете на ханджиите. Метна се на най-арния и запрепуска към Тара Лежа.
***
Страто Вариус направи още две-три обиколки на замъка, но уви – ни следа от Гаргичка, когато внезапно ахна:
- Гривната на Гаргичка! Ето защо не мога да се свържа с нея. Как ли я е изгубила? Сигурно нещо се е случило с нея!
Гривната на Гаргичка всъщност предтсвляваше нова технологична разработка на Страто, която изпълняваше функциите на радиопредавател.
Страто прибра гривната и започна пак усилено издирване на чаровната вещичка.
***
Междувременно Теус беше пленил Арлийн и се опитваше да изкопчи от нея информация за Кало и Гейбриъл.
От Арлийн лесно нищо не излизаше. Тя беше вещица, но със строго изградени морални принципи, затова беше и на почит в замъка. Познаваше Теус и намеренията му много добре и беше готова да изгуби живота си в защита на короната.
Теус е жесток владетел, изгубил кралството на баща си, който до скоро беше в длъжност в замъка и се считаше за най-верният съветник и военният стратег на краля. От години той крои планове за превземането на трона и дебнеше моментът, в който краля щеше да се окаже уязвим, за да го предаде. Това стана след като кралицата почина и кралят, заедно с Арагорн и Георгеатус го прати да изучава нови военни стратегии. Преди месец Теус се завърна и за него депресията на краля дойде като манна небесна. Ето как се стигна до окаяното положение, в което се намираше кралството.

Три нощи до пълнолуние, част 5

от АРАГОРН на 02 Февруари 2006, 17:38

Когато се убеди, че с мъчения няма да изкопчи нищо от вещицата, Теус реши да се опита сам да определи посоката, в която бяха избягали принцеса Габриеле и придружителят й.

Умът му работеше на пълни обороти, докато овързваше с кожени ремъци ръцете и краката на изпадналата в безсъзнание вещица. Крехкото тяло на Арлийн конвулсивно потрепваше в мощните му като менгемета ръце, а тънките струйки кръв, стичащи се от раните й вече засъхваха.

Когато приключи и се изправи, в погледът му проблясна зло пламъче. А ехидната му усмивка доказваше само едно – беше се досетил за намеренията на наследницата на трона.

Нямаше съмнение – принцесата отиваше за помощ към Мейкърсвил – градът на майсторите и търговците.

Теус затръшна вратата и като се метна на коня си и като заби шпори в хълбоците на животното, препусна стремглаво.

Арагорн отвори очи и пое с пълни гърди свежия утринен въздух.

Първото нещо, което видя над себе си беше угрижената физиономия на любимия си брат – Георгеатус и малко встрани от него - някакъв непознат рицар със сребърни доспехи и развяващи се от вятъра дълги тъмни коси.

Инстинктивно потърси около себе си меча Аракуайа – страшилището за всички врагове на Кралството. Успокои се, когато брат му го подаде, предугадил желанието му.

- Всичко е наред, принце, отблъснахме атаките и ги обърнахме в бяг – каза Георгеатус. И после като кимна с глава към дългокосия, добави – Не без навременната помощ на този доблестен рицар, който спаси живота ти.

- Басидиан Дивия, на вашите услуги! – с чаровна усмивка и грациозен поклон му се представи непознатият.

Арагорн се изправи, облягайки се на меча.

Макар и без доспехи, внушителния му ръст и царствената осанка не можеха да не впечатлят околните.

Басидиан се изненада, когато след ответния поклон, Арагорн затъкна меча в ножницата, направи крачка към него и протегна ръка.

- Приеми моята и на цялото Кралство благодарност, Басидиан! Дължа ти живота си и ще се радвам, ако занапред мога да те наричам свой приятел!

- Това е голяма част за мен, принце! – промълви трогнат от жеста му дългокосият, докато стикаше крепко подадената десница.

Няколко минути по-късно тримата рицари бяха насядали около отрупаната с лакомства маса в палатката на Арагорн и оживено беседваха, отдавайки дължимото на закуската.

Докато обсъждаха какво да предприемат, видяха как един конник се появи между дърветата и бясно препусна към тях.

Арагорн стана и тръгна за да посрещне пратеника. В мига, в който конникът дръпна юздите, принцът вече поемаше в ръце свитъка, който му беше подаден и трескаво го разтвори.

Тъмен облак премина през лицето му, когато прочете посланието. После даде нареждане да оседлаят коня му и се отправи обратно към брат си.

- Тръгвам към замъка! Кралят е в опасност, а Габриеле е изчезнала. Остани на позициите до второ нареждане!

- Теус… - промълви Георгеатус

Кимването на Арагорн само потвърди подозренията му.

………

По дяволите!

Нещо не беше наред! Предчувствието му никога не го лъжеше…

Не го излъга и сега – още в началото на тази уж рутинна мисия.

Нещо се беше объркало - още когато Весълайн и Гаргичка изчезнаха, малко след телепортирането.

Нещо просто не се връзваше…

Някой криеше информация. А и не можеше да си обясни защо нямаха визуален контакт с пратениците – лично той беше изготвил и проверил няколко пъти устройствата преди да тръгнат.

Страто Вариус имаше известни подозрения още преди да го изпратят да търси малката вещица в крепостта.

Разбра всичко в мига, в който се промъкваше из тъмната кухня на замъка.

Видя ПЕНА*!

И изтръпна…когато зърна пробляскващият дисплей на кутията, скрита под един от рафтовете. Беше започнало обратното броене…

След по-малко от две денонощия на мястото на тази планета щеше да има само облак космически прах.

В най-добрия случай!

……………………………………………………………………

* ПЕНА – планетарно електро-неутрализираща аномалия.

...........................

Аракуайа.

Всеки, който поне малко познаваше историята на Кралството потръпваше, когато чуеше произнасянето на това име.

Всеки по свой собствен начин. Приятелите на Кралството – от гордостта, която разливаше топлина в тялото им. Враговете му – от ужасът, който смразяваше кръвта им.

От няколко века вълшебният меч пазеше мира в Кралството и отблъскваше нападенията на неприятелите му.

Легендата разказваше, че мечът е бил изкован от един от боговете.

Били тежки времена. Враговете на Кралството непрекъснато нападали границите му, избивали безжалостно невинни жители и разграбвали богатствата му.

Един ден тогавашният крал Либериус се изкачил до светилището, високо в планините Пирен-Риела и принесъл на боговете жертвен агнец.

Коленичил и със сълзи на очи помолил боговете да закрилят кралството му.

Заклел се, че ако изпълнят молбата му ще напусне престола и ще го отстъпи на посочен от тях поданник.

Тогава му се явил богът на огъня – Мейкърус. С гръмовен глас богът упрекнал владетеля за това, че в кралството му все още съществува робството и поискал то да бъде премахнато в замяна на помощта на боговете.

Кралят обещал, че ако това ще спаси поданиците му, ще изпълни повелята на боговете.

Мейкърус заповядал на краля след като разгласи обещанието си, да изчака три дни и отново да се върне на светилището.

След три дни кралят отново се изкачил в Пирен- Риела. Богът на огъня се появил и му дал вършебният меч Аракуйа, който изковал от руда, доставена от четирите края на Кралството. Заръката на бога била мечът да се дава на най-достойния от рицарите на кралството и да служи само в защита на доброто и справедливостта.

Оттогава до днес, всеки роб, който стъпел на територията на Кралството се считал за свободен, а мечът Аракуайа се предавал на най-достойния рицар.

А в чест на бога на огъня бил построен градът - крепост Мейкърсвил, който станал средище на занаятчии и търговци.

…………..

Повече от час след като се свести, Арлийн опитваше да се освободи от впитите в тялото й ремъци.

Това дяволско изчадие Теус наистина я беше вързал здраво! А раните по цялото тяло допълнително усложняваха задачата й.

Когато най-после успя за се освободи, вещицата набързо изми кръвта от лицето и ръцете си.

Веднага след това Арлийн прерови старите свитъци с магии. Когато откри необходимият свитък за магията, потри доволно ръце. Започна да изсипва съставките за направата й във врящото над огъня котле.

Трябваше веднага да прати видение на краля и Арагорн.

А след това - да призове Скитника от Страната сенките и да му даде ново човешко тяло.

……………….

Габриеле и Кало яздеха вече повече от два часа из тъмните гори.

Ориентираха се по звездите, за да не се отклонят от посоката, която следваха. Почти пълната луна им помагаше на местата, където горите не бяха много гъсти.

До мигът, в който тъмни облаци забулиха небето. Студени капки дъжд покапаха по запотените им тела.

Настъпи почти непрогледна тъмнина, а изморените от непрекъснатия бяг коне започнаха да пръхтят страхливо.

Двамата бяха принудени да забавят ход.

След няколко минути излязоха на някаква малка полянка, в средата на която тъмнееха грамадите на няколко големи камъка, до които имаше изсъхнало дърво.

Когато се приближиха до дървото с ужас видяха, че по клоните му бяха окачени няколко човешки черепа, които заплашително се поклащаха при всеки порив на вятъра.

Но това не беше най-лошото!

Преди да се опомнят, вече бяха ги смъкнали от конете…

Три нощи до пълнолуние, част 6

от momo на 04 Февруари 2006, 02:58

Когато отвори очи Габриеле не знаеше къде се намира. Първото нещо, което видя беше лилавия таван. Странно чувство за цветове ще да е имал този, дето се е погрижил за интериора на малката стаичка. По стените имаше картини на лисици. Спящи лисици. Ловуващи лисици. Криещи се лисици. Всякакви. Без да може да се отърси от усещането, че хиляди оранжеви същества са се вперили в нея и я зяпат с малките си нарисувани очички, Габриеле се мъчеше да си спомни какво се е случило.
Внезапно незабележимата до този момент врата в края на помещението се отвори и на фона на оскъдната светлина принцесата успя да различи дребно мустакато човече. То се усмихна, приближи се бързо и се надвеси над нея. Имаше нещо пикантно във физиономията му. Именно пикантно. По друг начин Габриеле не можеше да го опише.
- Къде съм? Кой сте вие..?
Човечето нищо не й отговори.
- Къде е Кало?
Събеседникът й само сви рамене. После излезе и бързо се върна с чаша, от която се носеше приятен аромат.

* * *

Кало беше объркан и съкрушен. Странните малки създания, които се появиха сякаш от нищото и отмъкнаха принцесата, явно изобщо не се интересуваха от него. Той се опита да ги спре, но те бяха толкова много и бяха навсякъде, а всъщност май изобщо ги нямаше.. Имаше нещо гнило в цялата работа. Искаше му се да ги проследи и да си върне Габриеле, но така и не разбра как изчезнаха заедно с момичето.
Това, което беше сигурно е, че той не можеше да остане нито миг повече на това зловещо място. Подлудяваше го тракането на черепите, които се удряха един в друг тласкани от вятъра.
Без да знае защо тръгна към Мейкърсвил.

* * *

Ювин седеше в градината и се любуваше на цветята. Бяха красиви като нея. Усмихнати като нея и също толкова безгрижни. Само едно ги различаваше. Те стояха там, на крехките си дръжчици и не смееха да тръгнат на никъде. Понякога им се искаше да пипнат облак, да разберат какво има зад стените на замъка, да отидат там, където нощуват птиците, но неизменно си оставаха все на своите стебълца. А Ювин можеше да гони пеперуди, да тича с дъжда или да се промъква тайно зад някоя от големите каменни колони и да изкача най-очаквано пред смаяната Габриеле... Колко й липсваше принцесата!
Ювин се наведе, взе дотътрилото се при нея коте в скута си и тихичко подхвана онази тъжна мелодия, която приятелка й пееше вечер на баща си, когато той не можеше на заспи. Но напоследък краля нямаше никакви проблеми със съня. Онези стъкленици с лютиво-сладникавата течност и лепкав аромат, които Теус домъкна, го бяха омагьосали.
Щом и Ювин не се смееше вече, значи наистина се случваше нещо лошо в Кралството...

* * *

Арагорн влетя в замъка без да дава обяснения на стражите. Затича се към Голямата зала. Там кралят стоеше до прозореца и гледаше мрачно. Вече втори ден не бе виждал любимата си дъщеря. Из народа се носеха слухове, че предстои нещо ужасно. Цялата прислуга сякаш криеше нещо от него. Теус му правеше странни подаръци, а сега и него го нямаше. Изобщо откакто си отиде кралицата, той престана да се чувства господар. Тревожеше се. После напитката, която шута старателно наливаше в чашата му, го успокояваше. Но откакто изчезна Габриеле, и лютиво-сладникавата течност не помагаше.
- Дойдох, възможно най-бързо, Ваше Величество. - поде Арагорн. - Как така я няма принцесата?
Кралят въздъхна, хвърли още един последен поглед на птичката, която пиеше вода от фонтана в градината, отдалечи се от прозореца и бавно седна на трона си.
- Може би Ювин знае нещо. - каза той и отново въздъхна.

* * *

Великият мъдрец Ентус И Аст беше толкова близко до отговора. Повече от година не бе излизал от кулата си. Запленен от красотата и силата на новото усещане, до което се докосваше, той нямаше никакво желание да се занимава с дребните тревоги на хората от кралството, същите онези хора, които преди време редовно изцеряваше от тежка болест, несподелена любов или безплодие. На нещо много по-велико се беше отдал. На една нова вселена, където безсолна ли е била вечерята нямаше никакво значение.
Ядоса се много на Защитничките, когато доведоха това момиче в дома му. Дали наистина беше толкова сериозно положението? И ако е така, защото друидите и старейшината Тервелиус не се намесваха...

* * *

Габриеле се почувства ободрена от напитката с тръпчив вкус, която й бе предложена от станното мустакато човече. Много въпроси се блъскаха в главата й. Лилавата стая бе започнала да й става уютна, а лисиците по стената вече изобщо не я тревожеха. Малкият човек с пикантна физиономия и смешна широкопола шапка не говореше, но тя усещаше, че той знае нещо за онези три начина да спаси себе си, баща си и Кралството, за които й бе говорила Арлийн.

* * *

Весълайн се събуди с ужасно главоболие. Стана от изтърбушеното легло и закрачи нервно из стаята. От скърцането на пода главоболието му се усили, а от пожълтелите стени и вонята в помещението му се повдигаше. Нямаше и помен от Айвън Ейнджъл. Пооправи ризата си. Канеше се да си облече якето и да излезе, когато забеляза, че освен другаря му е изчезнал също и Документа... Нима е възможно да е загубил Споразумението?! Ах, защо не можеше да си спомни нищо от предната вечер.. И къде беше отишъл този Айвън Ейнджъл? Експериментът вървеше към пълен провал. Какво ли щяха да кажат онези горе за това? А само преди дни кроеше планове за кратка отпуска и екскурзия до Зюперия - онази невероятна прохладна планета, където приготвяха прекрасни коктейли, а пиенето на кафе в академична среда беше просто задължително. Всички къщи бяха с адрес N 57 и при все това пощальоните никога не се объркваха, защото те и без друго не познаваха арабските числа. Айвън Ейнджъл също обожаваше тази планета и както бе споделил веднъж там най-много се чувствал у дома си..

* * *

Арагорн излезе в градината да потърси Ювин. Намери я приседнала до най-красивите цветя. Беше задрямала, а от скута й две малки очички се бяха вперили в него. Оранжавото коте приличаше повече на лисиче, което се стори странно на Арагорн. Той се загледа по-добре в него. Сякаш животното се усмихна. Яркият цвят на козинката му силно контрастираше с нежно лилавата рокля на момичето. На Арагорн изведнъж му се привидя принцесата. Тя също се усмихваше и това го успокои. После прекрасното й лице бързо започна да губи очертания и на негово място се появи образът на Теус.

- Мейкърсвил...

Това върна рицаря отново в замъка. Той погледна Ювин и попита:

- Какво?

- Казах Мейкърсвил. Сънувах братовчедка си от Мейкърсвил, която прави най-страхотните орехови сладки на света.

- Грижете за краля. - отвърна Арагорн и се приготви да върви.

- Какво?

- Казах грижете за краля. - повтори той и забърза към голямата порта.

Три нощи до пълнолуние, част 7

от shtepselinka на 05 Февруари 2006, 20:35

Стъмваше се. Насъпваше времето, в което обикновените хора не смееха да влизат в гората. Дори иззад приветливо светещите прозорчета на крайните къщурки, боровете предизвикваха смътен страх у жителите на кралството. След заник слънце гората сякаш започваше да води свой собствен живот – започваше живота на сенките и на тайнствените шумове, които нощта водеше със себе си и които изчезваха с появата на слънцето. През деня гората приемаше хората, осигуряваше прехраната на дърварите, гъбарите, ловците и свързваше жителите на едно село с друго. Но скриеше ли се слънцето, по неписано правило, тя се превръщаше в забранено място и никой не се решаваше да наруши злокобния й вътрешен живот.

Тази нощ луната нямаше да успее да пропука пластовете облаци. Беше адски задушно. Слънцето беше прижуряло цял ден. Прохладната нощна прегръдка не успяваше да смогне на погълнатата през деня топлина от земята и въздухът беше непоносимо топъл и тежък. Всички чакаха с нетърпение облаците да се смилят и да изсипят така желания за посевите дъжд. По прашния калдъръм в края на селото нямаше жива душа. Всеки се беше скрил на хладно в каменната си къща след тежката жега през деня. Облаците не пропускаха лунната светлина дори да прозира през тях и единствената мъждива светлина идваше от няколкото фенера, поставени пред къщите. Точно тази светлина се опитваше да отбягва фигурата, която скришом се измъкна от замъка. Придвижвайки се бавно покрай ниските тромави фасади на къщите, промъкващият се човек успя да стигне предпазливо до края на града и след няколко последни внимателни оглеждания да се изгуби куцукайки в сенките на гората.

***

От мястото, където Теус спря, за да отдъхне конят му, все още се виждаха готическите кули на вещерските замъци. Той напразно ругаеше себе си дълго време, че не се сети да смени коня си с този на вещицата, но в крайна сметка се примири и даде на себе си и на животното няколкочасова почивка. Тук във вътрешността на гората слънцето не бе успяло толкова да пробие мощната вековна преграда от борове и вечерният въздух беше прохладен. Теус седеше върху едно съборено дърво и гледаше в огъня. Конят му пръхтеше зад него, търсейки снопчета трева всред плътната покривка от борови иглички, застилаща земята. Иглолистните цепеници пращяха особено в пламъците и издаваха унасящ аромат, който обаче не вълнуваше в ни най-малка степен Теус. Изпитите му черти, острата брадичка с тук таме по някой косъм, сбърченото му чело и свитите му почти винаги в иронична усмивка устни показваха, че този човек трудно би се развълнувал от нещо. Костеливите му пръсти въртяха нервно някакъв нож, а големите му светли очи на фона на изпитото лице и подсилени от проблясъците на огъня, изпъкваха някак зловещо. Цялата му осанка издаваше бурния му нрав, безразсъдството и непримиримостта му, които дълго време прикриваше зад военните си подвизи. Когато видя обаче, че под уменията му на военен стратег, започнаха да прозират необмислените атаки и безмилостните убийства, Теус разбра, че трябва да приложи други методи за завземане на трона...

Както седеше и гледаше в огъня, Теус без да помръдва погледа си и с пълно спокойствие в гласа каза:

-- Ела, спокойно, аз съм.

Конят само го погледна учудено, но нищо друго не се случи. Теус пак не помести погледа си, но този път с неприкрито нетърпение извика:

-- Излез ти казах!

Конят отново се размърда, но този път, защото иззад един огромен бор наблизо, бавно и плахо започна да се измъква една сянка.

-- Какво става? – гласът на Теус отново беше спокоен, което предизвика малката фигура да се приближи още повече до огъня. Пред очите на бившия кралски съветник предпазливо и куцукайки се появи прегърбено уродливо създание. Безформената му физиономия се беше разляла в угодническа усмивка, а ръцете му нервно се потриваха една в друга, докато се чудеше дали е удачно сега да проговори или е по-добре да го подканят още веднъж. Най-накрая Теус удостои с въпросителен и достатъчно красноречив поглед нещастното прегърбено създание, което започна бавно и тихо да говори:

-- Господарю, дойдох да ви съобщя, че имаме проблем. Арагорн и Георгеатус са разбрали за изчезването на принцесата и оставяйки битката, младият рицар Арагорн, дойде при краля. Оказва се, господарю, че на помощ на двамата рицари е дъшъл някакъв непознат воин на име Басидиан Дивия, с чиято помощ временно са отблъснали варварските племена. Имайки се предвид обстоятелствата не е ли по-добре, господарю, да предприемете нещо за тяхното забавяне, отколкото да гоните принцесата...?

Без да обърне внимание на последното предложение на шута, Теус отново обърна главата си към огъня и попита:

-- Как излезе от замъка?

-- Дадох на краля малко по-рано и малко повече от мастика, господарю, като видях, че Ви грози опасност, аз... – един знак от страна на Теус бе достатъчен човечето да замлъкне. Шутът бе обучен отлично кога как да се държи и въпреки, че беше страхлив, бе отличен слуга и добър шпионин. Теус се отвращаваше от жалките му усилия да спаси живота си (шутът беше първият, който щеше да бъде набеден, че успива всяка вечер краля), но пък информацията му беше от полза, а и в думите на недъгавия слуга имаше доста правдивост. Дори и да стигне до Мейкърсвил и да намери Габриеле, Теус нямаше да може да се върне с нея по обратния път, нито пък да остане там, Арагорн щеше да го намери. Така че по-добре беше да се справи първо с него и брат му, пък после да се занимае с принцесата. Все пак тя сама направи грешката, че излезе от замъка – навън тя бе много по-уязвима и със сигурност щеше да я намери.

Теус стана от събореното дърво и отново яхна коня си. Ве още с пяна на устата, умореното животно се опита да се противопостави, но с няколко силни ритника между ребрата и хълбоците, отново запрепуска този път обратно към замъка.

Шутът поседя известно време до огъня, пристъпяйки от здравия на болния си крак и обратно и после куцукайки навлезе в гората...

***

В този свят, създаден от приказките, свят обикновен, създаден, за да бъде добър, да обръща внимание на простите радости, на обикновените чувства, създаден да създава щастие от ежедневието си, бе трудно да се възприме някой, който се различава от определението обикновен. Тези, които бяха по-странни, се изопачаваха и ставаха още по-странни в разговорите на хората. Нещо, което те не можеха да обяснят с ежедневието си, го обясняваха със свръхестественото. Така, когато не можеха да си обяснят защо един ден луната я няма, а друг ден я има, набедяваха някое магическо създание, че я е изяло, за да не може тя да свети нощем и никой да не види дяволските му деяния. Когато някой умреше без да разберат от какво, решаваха, че къщата му се обитава от тайнствени сили, които са го убили и после никой не искаше да живее вътре. И когато някой спасеше някого от неизлечима болест с помощта на обикновена билка, го обявяваха за сила на злото или за ... вещица.

След като дълго време се рови и най-накрая намери това, което търсеше, Арлийн остави свитъците и обиколи с поглед къщата си. За секунди изпотрошеният интериор беше възстановен, а след един мигновен поглед в огледалото, белезите по лицето й бяха зараснали. След като въведе всичко в ред тя излезе на двора и се приготви. Ако някой обикновен човек минеше отвън в този момент и хвърлеше бегъл поглед в двора на вещицата, щеше да се съгласи с всички слухове, които се носеха за тези неземни същества, за тяхната дяволска сила и за страховития им вид.

Арлийн, добила отново обичайното си спокойствие, изписано на лицето й, се беше изправила над едно малко огнище в двора, над което къкреше някаква отвара. Бе наметнала една тъмнокафява дреха с широки ръкави и огромна остовърха качулка. Блясъците от огъня, който се разгаряше, хвърляха отраженията си в малките й продълговати очила с тъмни рамки, които без дръжки, стояха на носа й. Качулката от своя страна хвърляше сянка върху страните й и удължаваше лицето й. Този ефект се допълваше от отварата, която започна да издава някакво странно сияние точно под нея. Арлийн говореше тихо нещо на някакъв непознат език, който звучеше по-скоро като просъскване, отколкото като нормален говор. От огъня пред нея започнаха да излизат искри, които лека полека прерастнаха във високи откъслечни пламъци, Арлийн вдигна глава и започна да говори по-високо, пламъците избухваха все по-силно и по-високо и заглушаваха думите й, докато в един момент внезапно утихнаха и всичко отново бе обгърнато от тъмнина.

Младата вещица спокойно свали качулката си и изчака погледът й да привикне с тъмнината. След десетина секунди тя видя, това, което искаше и се усмихна. До нея се бяха появили два силуета, облечени в подобни наметала. Арлийн се обърна и тръгна към къщата.

-- Нека влезем.

Двете фигури безмълвно последваха вещицата. В къщата Арлийн седна в едно кресло и отново се обърна към тях:

-- Според мен се налага да събудим Скитника.

-- Напълно съм съгласна – уютно наместила се в другото кресло, отвърна Гаргичка.

-- Мдам, то се е видяло, че няма друг начин – свали качулката си Тара Лежа.

Трите вещици се хванаха на работа и до изгрев слънце бяха готови...

***

На разсъмване Арагорн успя да смени коня си в крепостта на вещиците и сега препускаше към Мейкърсвил с пълна скорост. Дърветата отминаваха покрай него, клоните им дълго след това трептяха от вятъра на движението му. От копитата на коня му се вдигаха облаци прах, но това не притесняваше храбрия рицар. Той беше вперил поглед напред и не забелязваше нищо друго. Това беше и голямата му грешка, защото, втренчен напред в пътя си, той не забелязваше как от известно време насам зад дърветата се движеха разни същества и го следяха. Когато стигна до част от масивите на Пирен Риела, през които трябваше да мине точно преди Мейкърсвил, Арагорн осъзна, че е попаднал в клопка. Първо забеляза някакво слабо движение зад едно от дърветата напред, което го накара да забави ход и да се огледа. След това забеляза една сянка и още една. Конят му също започна да надушва нещо и да пръхти и Арагорн дръпна юздите, спря и се заслуша. Малко след крепостта на вещиците започваше едно огромно поле. Арагорн го бе преминал в западния му край, покрай дърветата и сега беше изправен пред един проход на Пирен Риела, който го делеше от Мейкърсвил. Арагорн хвърли поглед в гората и не видя нищо, погледна към подозрителния проход, но и там нямаше нищо. И все пак нещо го тревожеше, нещо бавно стигаше до съзнанието му, още не можеше да го усети какво е, някакъв шум, нещо като тих тътен... Арагорн се обърна към полето и застина в ужас...

На хоризонта не се виждаше гората, но за сметка на това се виждаха безброй варварски войници... спамери, анонимуси, орки – всички събрани в една огромна войска бавно се движеха през полето. Очевидно бяха преминали през Пирен Риела в тази част от горите на Спам и сега бавно настъпваха към Кралството. Сенките обаче, които беше забелязал в гората, вероятно разузнавачите им, го бяха забелязали в непредпазливия му галоп и сега не можеше да се измъкне незабелязано и да предупреди брат си и войската. Лицето на смелия рицар помръкна като си спомни, че воините му бяха пуснати да си почиват след толкова изтощителните битки с варварите и една такава неочаквана атака би дала унищожителен ефект. Но как тогава... та нали и спамерите и анонимусите също бяха изморени, откъде са набрали сили за нова атака? В този миг Арагорн забеляза в северния край на полето, точно преди прохода една слаба човешка фигура в гръб. Арагорн не можеше да повярва на очите си! Теус се обръна и злобно се усмихна. Арагорн извади Аракуайа и с бесен вик пришпори коня си. В този момент обаче Теус препусна към планината, а проходът се затвори от няколко стотици спамери. Арагорн беше бесен, той отново спря коня си и с пълната му сила усети сериозността на положението. Наложи си да се успокои и видя един единствен път пред себе си. Той гордо вдигна глава, извади отново верния си меч и пришпори коня си към единия край на варварското воинство с цел да убие, колкото се може повече от тях преди да ...умре.

Изненадите този ден обаче изглежда не бяха на свършване, защото в този момент конят на Арагорн изцвили и спря, уплашен от друг тътен. Арагорн се обърна и за пореден път тези дни застина удивен от гледката. Зад него, от западната страна на гората прииждаха в бойна стъпка огромен брой странни същества, които предизвикваха някакви детски откъслечни спомени на младия рицар. Нужно му беше известно време, за да свърже високите силни и почти еднакви светлокожи и светлокоси мъже с митовете, разказвани му от възрастните селяни за воините на друидите! Подозренията му се потвърдиха, когато от двете му страни застанаха техните предводители и той видя в тях митичните Тервелиус и Скитника. Говореше се, че Скитникът се събужда от вещиците, когато има отчайваща нужда от него и се появява от далечните планини на Феминейн, откъдето идваха сега и тези воини. Арагорн се убеди, че това, което виждат очите му е реалност.

Бойните викове на двете страни раздираха въздуха и караха сърцата на воините да кипят. Стъпките им караха земята да трепери. От хоризонт до хоризонт полето се пълнеше с войници, готови да сеят смърт и слънцето сякаш, за да не бъде пристрастно се беше качило високо отгоре и наблюдаваше бойното поле. Арагорн обхвана всичко това с поглед и разбра, че това щеше да бъде най-голямата и кървава битка, в която беше участвал и която можеше да се случи в кралството и от нейния изход зависеше съдбата, както на Габриеле, така и на брат му, така и на краля. Тъмен облак отново мина през лицето на храбрия рицар при мисълта за любимата му и Теус и той с боен вик препусна към варварите. Воините на друидите го следваха плътно, а от другата страна започнаха да пристъпват спамери, орки... Двете войски се приближаваха заплашително една срещу друга.

***

Там горе в кораба-майка, докато наблюдаваше развитието на събитията, Капитанът цъкаше с език и се възмущаваше:

--Все едно и също! Историята се повтаря! Не може ли веднъж да измислим нещо различно! Нали това беше смисълът на целия експеримент! ... Тия поне нямат биологични оръжия!

***

Малко по на запад от бойното поле, Ентус се беше хванал вече за главата с тези 5 жени, които се вайкаха вече цял ден в замъка му. Беше им оставил една стая да се занимават само с това, защото никой не можеше да издържи с тях в една стая, когато спореха. Когато някоя от тях говореше, от нея се излъчваше меко сияние от нейния цвят, което успокояваше, но когато започнеха да се карат започваха да излъчват ослепяваща светлина и точно това ставаше в момента в тази стая. Никой не смееше да влезе там, дори Ентус. Той обаче реши в крайна сметка да види какво беше това момиче, което създаваше толкова главоболия и влезе в лисичата стая...

Три нощи до пълнолуние, част 8

от Ace Coke на 06 Февруари 2006, 11:44

На вратата се почука. С нечовешки усилия Весълайн отново стана от койката и се дотътри да отвори. Това, което видя го потресе. На вратата стоеше млада дама, държаща поднос от ковано желязо. На него имаше чиния с орехови сладки, а ароматът им бе така приятен, че устата на младежа се изпълни със слюнка. Всъщност не беше сигурно дали е от ореховките или от приносителката им. Тя бе очарователно създание с руси коси и мъдри очи. От оскъдното й облекло можеше да се заключи за пищните й форми, които накараха Весълайн да чуе собствения си глас:

- Заповядайте, влезте.

Жената очевидно се изненада от реакцията на младежа, а лекото проблясване в погледа й подсказа, че не би имала нищо против. Не изчака нова подкана, а ефирно се понесе към малката масичка в дъното на стаята. Навеждането й при оставянето на таблата предизвика рязко свиване на весълайновия стомах, а внезапно появилата се топлина в слабините на младежа го накара да изохка.

- От години работя тук, а Вие сте първият който ме покани да вляза – изчурулика младата красавица. Всъщност не бе чак толкова млада, но познанията и за влиянието на билките и позволяваше да изглежда винаги добре, което в последно започна да донася слухове, че се е отдала на вещерството.

- Блъндърийн, ще ми бъде приятно да се запозная с Вас – подаде ръката си дамата.

- Весълайн. Удоволствието е изцяло мое, госпожице. – Очите му стояха като заковани в бюста на дамата, а паренето между краката му стана неописуемо.

Дамата отлично знаеше, че младежът е изцяло в нейна власт. Изобщо не се поколеба, а вдигна бавно ръцете си, улови го за ушите и придърпа главата му към своята. Впи устни в неговите, а последвалото упражнения с нежното и езиче накара краката на младежа да омекнат. Миг преди да се строполи на земята, нежните ръце на Блъндърийн го подхванаха и с нечовешка сила го запратиха на леглото. След миг тя скочи отгоре му, а изгнилите крачета не издържаха и се строшиха като изсъхнали борови клонки. Никой не им обърна внимание, поради простата причина, че всеки бе зает с разкъсването на дрехите на другия...

***

Айвън Ейнджъл яздеше бясно към долината на вещиците. В ранния предобед стигна до отклонението, по което трябваше да поеме. Но нещо го разколеба. Не знаеше дали от недоспиването или от скорошната телепортация, но погледът му се замрежи и далеч на юг съзря образа на Гаргичка. Връзката им бе толкова силна, че на моменти дори се хващаше, че може да чете мислите й. И така разбра, че трябва да я търси не в долината, а надолу към Крепостта. Или може би в къщата на Арлийн. Заби шпорите си в ребрата на коня, а внезапното ускорение му напомни за онези хубави дни, когато Академията му придоби контрол над фабриките на Порше.

***

Двадесет и шест дни преди тези събития, група специалисти от БАСИ довършваха последните детайли по страноприемницата в Мейкърсвил. Всичко по инсталирането на експерименталната планета бе готово. Крепостта бе изпипана до най-последния детайл. Пирен-Риела бе гордостта на Дизайнерско Психоложките Студия (ДПС) на Гаргичка. В масивите на планинската верига бяха включени всички черти на трите най-известни по света планини в родната й България. Двете вещици, Арлийн и Лежа бяха изпипани до най-малка подробност след масово допитване до милион и половина мъже от цял свят. Оставаше само Коменданта. Но студът навън караше учените да прибягват все по-често към буретата с мастика, които тайно си бяха прекарали с един от звездолетите. И в един момент, когато настъпи моментът на включване на времето, всички бяха натъркаляни на земята, което предизвика моменталната им сублимация. Недостатък в новите български технологии за строене на планети, бе че при пускането им, всяка жива органична материя, която е дошла от вън се превръщаше в облак от водород, азот и въглероден диоксид. Но буретата останаха. Също така и някои електронни апаратурки, забравени тук там от пияни майстори.

***

Комендантът на Мейкърсвил бе много нещастен. Магическата течност, която съхраняваше в мазето си, не бе същата. Първия ден, когато я откри в онази бяла кутия, тя бе на фини кристалчета, а всяка глътка от нея повдигаше жизнените му функции на върхово ниво. Но количествата в кутията се изчерпаха, а тези в буретата бяха топли и лепкави и не доставяха нужната наслада. Тогава Комендантът реши да прати известно количество към крепостта, като се надяваше тамошните учени да направят нещо по въпроса. За съжаление идеята бе опорочена от пратеника, който опита течността преди тя да стигне до местопредназначението си.

Шумът горе го изкара от унеса му. Чуваха се трясъци и сподавени викове. Зачуди се какво ли става и черен облак мина през съзнанието му. Дясната му ръка извади касапския нож изпод тезгяха, а краката му го понесоха към стаята на музиканта.

***

Щом Арагорн потегли, Ювин се почувства отново самотна. Лишсваше й Ристюс. Той бе голямата й любов от детските години. Но реши да става рицар и винаги бе на първите линии в боевете, а следователно и далеч от нея. Реши да се разходи малко из уличките на крепостта. Тъкмо когато излезе от двореца дочу конски тропот по камънака. Срещу нея препускаше млад мъж, облечен с дрехи, обрисувани с лика на неизвестно божество. Представа си нямаше как се казваше и какво означаваха символите изписани под него:

Но отлично можеше да ги нарисува. И го правеше всеки път, когато беше тъжна. Защото те й напомняха за един човек. Същият този, който препускаше срещу нея с развети къдрави коси и винаги караше сърцето й да тупти по-бързо и по-силно, а краката й да омекват.

Ристюс съзря любимата си и се усмихна. Налудничава идея мина през главата му. Пришпори врания си жребец и в мига, в който минаваше край дамата на сърцето си, мощната му десница я подхвана и я метна на седлото. Това подейства по странен начин на изненаданата Ювин, която се оказа с лице срещу любилия си. Ръцете и започнаха да го събличат, и дрехите падаха една по една, докато конят с двамата си ездачи напускаше крепостната стена и се отправяше към близката горичка.

Няколко минути по-късно двамата влюбени се търкаляха из храсталаците слели душите и телата си в едно.

***

Вещиците бяха много изтощени от дългата нощ. Но си струваше. Скитникът бе излязал от Страната на сенките и сега можеше да си отпочинат. Или не съвсем. Глухи ритмични потропвания по влажната горска трева ги накараха да изострят сетивата си, а внезапно появилият се ездач изпари умората от телата им.

Айвън Ейнджъл бе на седмото небе от щастие. Най-сетне бе намерил Гаргичка. Тя изглеждаше по-красива отвсякога, огряна от лъчите на изгрева. Арлийн и Тара Лежа не й отстъпваха по красота и чар. Той само бе чел за тях от докладите на специалистите, но това което видя го порази. Трябваше да ги предложи за награда на следващия Фестивал по Биохимично Моделиране. Стига той и колегите му да успееха да се върнат обратно на кораба, разбира се.

- Здравей Айвън! Какво те води насам? - С ведър и засмян глас проговори Гаргичка.

- Теб търся, мила. Къде се изгуби?

Двете истински вещици гледаха ту „колежката“ си, ту новодошлия. Той бе красив младеж, вярно малко нисичък на ръст, но притежаваше невероятно излъчване. За секунда и двете си помислиха, че не е от този свят. И бяха страшно прави.

- Добре дошъл странниче – успя да каже накрая Арлийн, след като с доста усилия успя да си вдигне увисналата челюст. – Заповядай да ни правиш компания за сутрешния чай.

В погледите на вещиците бляскаха пламъчета, а Айвън и идея си нямаше за мислите, които пробягнаха в главите на две от тях.

***

Страто Вариус минаваше през огромна, просторна кухня. До този момент не бе забелязан от никой, но в следващия бе изненадан от една дама в бели дрехи. Бе чел много за готвачката Таная, но не очакваше да е толкова очарован от срещата си с нея. Имаше нещо странно в работата на дизайнерския екип. Всички женски дрехи, които забеляза откакто бе телепортиран тук, бяха с доста пестеливо съдържание. Това бе недопустимо, според пуританското му възпитание от ранните години, прекарани в Оснабрук. Но в момента трябваше да помисли как да се измъкне от ситуацията.

- Ти трябва да си новия, пиленце. - Усмихна се очарователната дама. – Но май никой не ме е предупредил, че си толкова хубавичък.

Е, добре, това ще е. Помисли си Страто и се поклони на жената, докато изричаше:

- Вайло. На вашите услуги, госпожо.

Три нощи до пълнолуние, част 9

от Веселин на 06 Февруари 2006, 16:49

Истрорията на кралството бе съхранявана от векове върху огромни каменни колони, обграждащи кралския дворец и заобикалящите го казарми, конюшни и занаятчийски дюкянчета. Не малка част бе издялана върху крепостната стена, която обхождаше селцето, където живееха обикновените селяни и семействата им. Стената бе построена около седемстотин лета след основаването на кралството. До тогава в земите царял мир.

Първите трима владетели последователно наложили и развили търговията с кжляб не само из пределите на кралството, а и в диаметър от триста левги, около всички по-важни средища на живот в околиите. В онези години обикновенните селяни се изхранвали основно със събирането и обработването на жълъди и кестени от близките гористи местности. Минали много лета, докато пресите открили най – практичният начин за печалба от кестените и жълъдите, които изобилствали в региона. Самите преси били наречени така, заради името на първият владетел, царувал в земите изобщо. Оттогава всички обитатели на кралството носели странното название.

Прес първи останал известен в историята с изобретяването и вкарването във всеобща употреба на кжлебовата преса. Тя представлявала обли каменни колони, които се издялвали от Пирин-Риелските скалисти масиви. Една такава колона тежала около седемстотин арша*(1 арш = 1, 785 кг.), и за претълкуването й били необходими петдесет селянина. Когато реколтата от кестени и жълъди била обрана, всички участвали в растилането им върху равните поля на кралството. Чрез кжлебовата преса кралските поданици смилали всичко на ситно брашно, което складирали в чували в подземията на кралството

Кжлебовото брашно, само по себе си преминало през няколко етапа до смъртта на третия владетел. Пуш първи, който бил вторият владетел на кралството открил, че малка доза от кжлебовото брашно, увито в оризови папироси и изпушено създавало невероятни възприятия у пушещия. До смъртта си, в края на второто столетие от съществуването на кралството, Пуш не издал тайната си и бил единственият, пушещ кжлеб дотогава. По негово време, кралството се прославило с ковачниците си, които изковавали едни от най-здравите оръдия на труда по онова време. Той въвел и кжлебовите пещи, в които се достигали нечувани дотогава температури, благодарение на разпалващата сила на кжлебовото брашно, и позволявали обработката на металните Пирин-Риелски руди с помощта на много по-малко усилия. Пуш доживял до сто и седемнадесет лета, след което на престола седнал синът му – Гнуд. Все пак и до ден днешен кжлеб се пушил от вещиците Арлийн, Гаргичка, Тара Лежа и мъдреца Ентус и Аст, които успели да се върнат в летата назад и някак открили тайната на дълголетието на Пуш.

Гнуд бил владетелят, който останал в историята не само на кралството, а и на цялата околия, в диаметър от хиляди левги. При него пресите се превърнали в най-проспериращият народ за времето си и достигнали нечуван възход. Гнуд открил хранителната тайна на кжлебовото брашно, което в смес с билката „мая” и вода от реката Бляд, извираща от Пирин – Риелския масив се превръщало в чудно тесто, което престоявало около час на закрито в специална зала на замъка. Гнуд използвал пещите, сътворени от Пуш не за изработка на метални съоръжения, а за изпичането на кжляб. Скоро питките кжляб се разпространили не само в долините около кралството, а чак отвъд Пирин – Риелския масив. Кралството на пресите се превърнало в търговски център, от който ежедневно тръгвали стотици каруци, натоварени с пресен кжляб във всички посоки на света. Просперитетът на пресите продължил още четиристотин години, в които те провели първите сражения, за да приобщят дивите племена, населяващи земите наоколо. Първата Преска Империя била основана. В онези години обаче пресите срещнали първият си сериозен противник...

* * *

Спамерите дотогава населявали земите, разположени далеч на север от Пирин – Риелския масив. Никой дотогава не бил чувал за тях, но кжлебовите питки достигнали и до тяхното кралство. Кралството Спам представлявало множество каменни пещери и подземия, които жителите открай време дълбаели и развивали. За разлика от пресите, спамерите били грозновати, набити създания с три очи, едно от които било на врата им, а другите две – вертикално разположени на челото им. Това ги правело много по наблюдателни, но те често се разсейвали, заради множеството визуални възприятия, които изпъквали пред очите им. На мода в кралството на спамерите било дамите да скубят и изтъняват веждите над двете си очи, разположени фронтално, и да сплитат на плитки третата вежда, която била на врата им. Това ги правело особено привлекателни за мъжкия спамерски пол, който се славил с развитата си плодовитост. Всяко средно статистическо семейство в кралството Спам имало поне десет деца. Оттам идвало и името на кралството, което в буквален превод от древноспамски означавало „изобилие”.

В годините, когато била основана първата Преска Империя, в кралство Спам настъпила епидемия и се появил нов вирус, които бързо се разрастнал и мутирал. Болестта се разпространявала при всякакъв вид контакт, а в изолираните пещери на Спам било още по-лесно да се достигне до критичен брой на заболелите. Вирусът атакувал генетичния код в спамерите и за седмица в коремите им изниквали нови три стомаха. Голяма част от тях измряла от глад в адски мъки, поради липсата на хранителни запаси. Друга част започнала да изяжда измрели и себеподобни и скоро владетелят на Спам се принудил да прогони освирепялата паплач и с останалата си нищожна войска да поеме на югозапад към горите на пресите.

Канибалите побягнали далеч на юг, по поречието на Бляд и подножията на Пирин – Риелския масив. На стотици левги, югоизточно от кралството, те се заселили в блатна местност, където след време мутирали още веднъж и забравили окончателно произхода си. Така било създадено новото племе Анонимуси, което с времето започнало също да се разраства неимоверно бързо.

В 712 лято след основаването на кралството ордите на Спам достигнали прохода в Пирин-Риелския масив и нахлули в земите на пресите. Неочакваната атака над Преската Империя дала множество жертви. Кралството не било подготвено за това нападение, а крепостни стени дотогава на съществували, което допълнително улеснило похода на спамерите. Със сетни усилия, благодарение на по-многобройната си войска и по-добри тактически ходове, пресите успели да изтласкат ордите на Спам отвъд планинския масив и ги подгонили на изток, докато имали сили да ги преследват.

Следващото столетие в кралството преминало в застрояването на крепостните стени и издялването на историята до онзи момент върху тях.

Спамерите се заселили на няколко стотин левги североизточно от Пирин – Риелския масив и основали второто спамерско кралство там. От дъбовите гори и кестените успяли да сътворят нещо подобно на кжляб, но тъй като не използвали вълшебната билка „мая”, питките им ставали по сухи и бързо се втвърдявали. Повечето спамери били с изпочупени зъби вследствие на неумението си да сътворят истински кжляб. С годините злобата им растяла и те се превърнали в основен враг на Преската Империя. Често се създавали и съюзи между спамери и анонимуси, които имали за цел да разграбват плодородните гори на пресите.

* * *

Не беше трудно за Теус да омагьоса единадесетия крал на персите Шогун и да се досети, че един съюз с ордите на Спам и Анонимус би му гарантирал изкачването на престола по бързо-отвсякога. Всичко беше премислил, до най – малкия детайл...

Три нощи до пълнолуние, част 10

от Shogun на 11 Февруари 2006, 12:39

При мисълта за целия си сложен план, Теус вътрешно се усмихна: “Пурпурът е цветът на кралете, нали?”

Той презираше Габриеле, за него тя беше просто един начин да стане крал. След като тази негова заветна мечта се осъществеше, той щеше да намери начин да се отърве от досадното присъствие на принцесата.

И ето сега, когато омразният му конкурент за ръката на Габриеле, отвратителният принц Арагорн най-сетне беше паднал в капана, на помощ му се беше притекла армия с огромна сила – непобедената от никого армия от друиди. Въпреки очевидната мощ на противника, Теус не мислеше да отстъпва – погледът му обходи редиците на орки, спамери и анонимуси.

Какво пък, нека по-добрият победи! А за случай на неприятни обрати, Теус беше запазил няколко изненади в ръкава си....

* * *

Седмица по-рано Гаргичка се беше уединила в една от залите на замъка. Респектът, който внушаваше на местните жители с помощта на елементарни психологически похвати, й помагаше да се усамотява винаги, когато й беше необходимо: при появата й всички се впускаха в паническо бягство. Това дори вече не й беше забавно.

С тих глас младата жена докладваше на кораба-майка с помощта на гривната-предавател: надигането на варварските племена, враждебните действия на Теус, които бяха очевидни за всеки друг, но не и за стария крал.... тези събития бяха достатъчна причина за тревога, но имаше и някои други, почти неуловими признаци, които Гаргичка усещаше интуитивно, без да може за сега ясно да ги формулира, които говореха за надигаща се опасност, а може би и за предстояща катастрофа.

След като сеансът за връзка приключи, Гаргичка тръгна с обичайната си стремителна крачка към покоите на краля. Трябваше да говори с него, трябваше да се опита да го откъсне от мъката му и от мастиката и да го върне към реалността! Моментът не беше подходящ за самовглъбяване, кралството имаше нужда от своя крал!

В коридорите на двореца беше тихо, сякаш жив човек не беше останал, но Гаргичка знаеше, че не беше така: просто когато тя беше в двореца, повечето хора избягваха да се мяркат пред очите й. Стъпките й отекваха в пустите помещения.

Точно в този момент изведнъж тъмно наметало се спусна върху младата жена и я покри изцяло, а от коридорите наоколо изскочиха въоръжени стражи, пъргаво я омотаха с въжета и я понесоха навън от двореца.

За момент Гаргичка изгуби присъствие на духа, усещайки, че се движи в неизвестна посока, но най-вече поразена от неочакваното нападение. Само минута – две й трябваха, за да възстанови върховата си форма – способност, която изумяваше противниците й по традиционни български бойни изкуства на турнирите на Земята. Стражите така и не разбраха как овързаната вещица изведнъж разсече с меча си стягащото я наметало и въжетата. Но времето им за чудене беше съвсем малко: секунди по-късно те се давеха в собствената си кръв, и скоро хъркането им замря. Само бездиханните им тела останаха на плочите на пустия заден двор.

Гаргичка пое дълбоко въздух. Насладата от дишането на тази планета все още я опияняваше, и беше по-голяма след преживяната опасност. На родната й Земя въздухът беше много обеднял на кислород, и макар започналата българизация на световната икономика да даваше вече своите плодове, за пълното възстановяване на земната атмосфера щяха да са нужни десетилетия.

Замислена за необикновената агресивност на стражите, Гаргичка се наведе да види дали няма да разпознае някого от тях, и тогава забеляза нещо неочаквано: цветът на кожата им имаше лек, едва забележим пурпурен оттенък, който беше избил на неправилни петна. На какво можеше да се дължи това? Гаргичка реши да се посъветва при следващия сеанс на връзка с Айвън Ейнджъл. Като специалист по химия, биология и биохимия той би могъл да прецени дали това се дължеше на заболяване, натравяне или... магия?

Като помисли за сеанса, младата жена с разсеяно движение се докосна до дясната си ръка, където трябваше да бъде гривната й за връзка – и чак тогава забеляза, че при отвличането гривната се беше загубила.

* * *

-Капитан Ейс, чуваш ли ме? Повтарям, капитане, чуваме ли се?

Сред пращенето Страто Вариус най-сетне чу приглушено раздразнения глас на капитана:

-Време беше да се обадиш! Защо не се свърза с мен толкова дълго?

Негодуванието на Ейс просто вибрираше в микрофона. Той трябваше да разбере, че тук на планетата ставаха странни неща! (Пред вътрешния поглед на Страто застана съблазнителната фигура на Таная, и чувството за вина го накара да преглътне язвителния отговор).

Капитанът седеше на пулта за управление и слушаше съобщението на Вариус. По челото му започнаха да избиват гъсти капки пот. Как е възможно! Как ПЕНА е била задействана и укрита в замъка! Преди час, от доклада на Айвън, капитан Ейс вече беше разбрал за странното нападение над Гаргичка от стражи на двореца, които обикновено се бояха от нея като от дявола. Известният химик за сега не можеше да обясни почти незабележимите цикламени петна по кожата на нападателите, но несъмнено между тях и агресивността имаше пряка връзка.

Ако всичко беше така, както го разказваха Страто и Айвън (а капитанът беше свикнал да се доверява на тяхната преценка), то времето за реакция катастрофално намаляваше. Най-страшното беше, че източникът на проблемите все още не беше напълно ясен. Времето, времето на тази планета беше преброено!

Всъщност, за учените на кораба-майка то беше още по-малко, т.к. там то течеше по различен начин от времето на експерименталната планета: Проектът беше в ход по-малко от месец, а на планетата вече бяха минали векове.

Спокойствието и вътрешния мир, които завладяха Габриеле след изпиването на странната тръпчива напитка, бавно започнаха да я напускат. Принудителната самота я изнервяше. Компанията на мустакатото човече не я удовлетворяваше, красноречивото му мълчание, което (както й се струваше, докато беше под въздействието на напитката) казваше повече от думи, вече започна да я притеснява. За момент й се стори, че стените на лисичата стая се накланят и я притискат.

Кои бяха тези, които я отвлякоха, каква беше тяхната цел, бяха ли приятели, или.... това беше поредния капан на Теус?

Габриеле си помисли за младия Кало: още почти дете, какво правеше сам в тъмната гора? Дали и той беше отвлечен и сега се измъчваше в някоя друга стая, може би съвсем наблизо?

Мисълта за това я замая, и пред погледа й изплува един мечтан образ – лицето на любимия й Арагорн. Той сякаш й каза: “Ще успееш, моя мила, не се предавай! Даже и сега ти не си сама. Не се отказвай, не забравяй колко много зависи от теб!”

Габриеле тръсна глава. Не беше време за сладки мечти. Тя ще се измъкне от това място и ще се добере до Мейкърсвил, каквото и да й струва това!

В този миг вратата на стаята се отвори.

Три нощи до пълнолуние, част 11

от BasiDi на 25 Февруари 2006, 21:22

В този миг вратата на стаята се отвори. Влезе Ентус И Аст, последван от петте феи-защитнички. Гледаха сърдито и мълчаха, което си беше необичайно за тях. Нямаше как да знае, че дори и пословичната търпимост на Великия Мъдрец си имаше граници и феите бяха се доближили опасно до нея. Беше слушал, беше мислил и беше решил.

Защитничките не биха се съгласили да направят нещо против правилата. И все пак Великия Мъдрец буквално ги беше принудил да пренесат Принцесата до Мейкърсвил. Това беше откровено вмешателство, но нямаше избор. Предчувствието никога до сега не го беше лъгало.

Защитничките насядаха в кръг около стреснатата Габриеле и вдигнаха ръце. Произнасяха тихи думи, които се сливаха в странна мелодия. От върховете на пръстите им се източваха все по-дълги ивици цветно сияние, срещаха се, завихряха се и се увиваха около Принцесата, докато образуваха плътно искрящо кълбо, което миг по-късно изчезна. В стаята стана тихо.

Габриеле премига и беше другаде. Таванът беше опушен, наоколо имаше маси, а в дъното седеше едър брадясал мъж с разпилени по раменете коси и я наблюдаваше съсредоточено. Странния младеж с леко замаян вид, който слизаше по стълбите, едва не се блъсна в нея.

- Моля да ми простите, госпожице - промърмори младежа, после явно се сети за добрите обноски и се поклони - Весълайн, странстващ музикант. На вашите услуги.

Огледа я по-внимателно - хубаво, стройно момиче, но след бурното преживяване с Бландърийн нямаше с какво да го впечатли. Сви рамене и се отправи към бара - Договора бе изчезнал, Страто също, нечупливата уж гривна се търкаляше на парчета сред останките от леглото в стаята горе и една освежителна доза мастика му се струваше най-правилния избор в момента.

Габриеле отново погледна към мъжът в ъгъла и в съзнанието и отекнаха последните думи на вещицата "Ще го познаеш, мила ...".

***

- Ейнджъл... Ейнджъл ... Ейнджъл! - викаше Страто, почти долепил сребристата гривна до устните си.

Гърмящия от гривната глас върна Айвън Ейнджъл в реалния свят. Трите жени бяха все още тук, но пламъчетата в очите им бяха преминал в леко смущение. "Какво пък толкова спешно?" , помисли си Айвън и отговори:

- слшх...кхм...Слушам те?

- ПЕНА работи. Гаргичка я няма. И имаме по-малко от 36 часа.

Страто беше необичайно кратък и спокоен и може би затова колегата му не успя да се ориентира веднага.

- Гаргичка е тук, цяла и невредима, успокой се. И каква е тая пена, дето .... КАКВО КАЗА??

- ПЕНА. 36 часа. Вече 35. Среща в Мейкърсвил, тукашната точка за телепортиране не работи.

Айвън изтръпна. Отлично знаеше какво означават думите на Страто. Погледна вещиците, огледа красивия пейзаж наоколо и сърцето му се сви. Кимна на Гаргичка, която вече беше готова за тръгване и след секунди се носеха в бесен галоп към Мейкърсвил.

***

Арлийн се изправи рязко. Беше спокойна натура и не обичаше да пришпорва нещата, но сега беше време за действие. Тя също знаеше какво означават думите на Страто Вариус.

- Подготви Стаята. - беше краткото и нареждане.

Тара Лежка не знаеше какво точно става, но не случайно беше вещица - имаше съвършен усет за събитията, текущи и предстоящи, и не се изненада от неуловимата промяна, настъпила в Арлийн. Знаеше за Стаята и за Ритуала и въпреки, че никога не беше приемала съществуването им съвсем на сериозно, само кимна и се отправи към входа на крепоста. За всяка жена, посветена в Изкуството, Ритуала означаваше само едно - краят на света...

Арлийн остави торбата с билките и няколкото амулета - нямаше и трябват. Бе приела мисията на Световния Съвет, въпреки, че не обичаше тайните - нямаше как да пропусне уникалната възможност да съществува едновременно в два свята, в два потока на времето. Тя беше тук от сътворението на света ... от което там, горе, бяха изминали само двадесет и девет дни. Знаеше за легендите, които местните разказват - че е на хиляда години и знаеше, че са верни. Бе ги преживяла за по-малко от месец.

Откачи продълговатия, подобен на метла предмет от куката, на която висеше и се съсредоточи върху миниатюрния джойстик. "Метлата", както я наричаше смахнатия и конструктор по време на инструктажа, беше крайно неудобна, но за сметка на това бе най-бързото средство за придвижване наоколо.

***

Ордите на Теус нападнаха сред зловещо безмълвие. Чуваше се само свистенето на оръжията и глухите удари. Армията на друидите удържаше напора като непоклатима стена. Арагорн, застинал на коня с изваден меч, търсеше с поглед предателя Теус. Непознат досега вътрешен глас му крещеше, че трябва да стигне час по-скоро до Мейкърсвил, но цялата му личност се противеше на това. Врагът беше тук и боят беше започнал. Теус обаче не се забелязваше никъде...

***

Страто изрита ядно близката колона. Почти незабележимия кръг, очертан с по-тъмни нишки в структурата на привидно каменната плоча упорито отказваше да изпълни основното си предназначение. Или устройството се беше скапало, или някой изобщо не го беше включил при монтажа, но точно в момента това нямаше никакво значение. Оставаха по-малко от 35 часа, крайно недостатъчни за да стигне до Мейкърсвил.

В такива моменти изборът се опростява: или трябваше да намери начин да стигне до Мейкърсвил и от там до кораба за по-малко от 34 часа, или той и цялата планета щяха да се превърнат в облак нагорещени газове. Страто избра третия вариант. Щеше да да спре ПЕНА тук, в замъка.

Прерови джобовете на якето си - швейцарско ножче, абсолютно забранено от Правилника, лазерна нокторезачка и малък златен медальон със скъсана верижка. Беше тръгнал по спешност и всичкото му хиперсложно обурудване беше останало на кораба, по-голямата част от комплекта за оцеляване - също. Трябваше да се справи и с това. Щеше да се справи. Не случайно беше най-добрия ...

Тихо прокашляне го накара да се обърне. Непознатата жена го огледаше замислено с леко присвити очи. Със сигурност беше от местните, но какво държеше в ръката си? Нямаше как да го сбърка, въпреки небрежно завързаните в единия край метличини, това беше откаченото летателно устройство на професор Щросенбергер, някогашния му преподавател по микротехнологии.

- Качвай се. - не беше молба.

- Виж бе, мо... - Страто срещна погледа на жената и думите "моето момиче" заседнаха в гърлото му - кхм... Лейди, ще Ви помоля да се отдръпнете и освен това ...

- Не съм ти никаква лейди - сряза го Арлийн. - Качвай се, нямам време за глупости.

***

Басидиан беше разказал на Георге Атус за Сърцето на Злото и старата легенда за Сребърния меч. Същия меч, който висеше на кръста му. Беше необичайно лек за размерите си, имаше характерния цвят на среброто, а двете бледосинкави ивици на остриетата му режеха всичко, до което се докоснат. Неясни светлинки мъждукаха в големия рубин в края на дръжката и се сливаха в бледочервена стрелка, която според легендата сочеше винаги посоката към Сърцето. Допреди минута беше ярко очертана и сочеше Замъка, но сега бавно избледняваше и се завърташе към Мейкърсвил.

ГеоргеАтус и Басидиан Дивия рязко смениха посоката само на хвърлей място от Замъка и малкият им отряд препусна след тях.

***

Привечер всичко беше свършило. Арагорн се отпусна тежко на плоската скала наблизо. Беше изморен от продължителната битка, а радостта от безапелационната победа се помрачаваше от непонятното, но натрапчиво чувство за вина. И не беше открил Теус. Тервелиус, старейшината на друидите, го беше посъветвал да продължи незабавно към Мейкърсвил, после цялата армия на друидите се беше оттеглила също така тихо и неочаквано, както се беше и появила. Самотен ездач, изглеждащ почти нереален в лъчите на залязващото слънце, се приближи и безмълвно посочи на север.

Арагорн кимна в отговор и се качи на коня си. Знаеше кой е мълчаливия ездач - наричаха го Скитника и за повечето хора беше само неясна, но красива легенда. Не бяха минали и метър, когато нещо голямо премина с ужасяваща скорост покрай тях в посока Мейкърсвил. От нещото се носеше неясен писък и ако цвиленето на подплашените коне не го беше заглушил, можеше да бъде определен като "НАМАЛИИИИИИИИиииии"

***

Тара Лежка гледаше и не вярваше на очите си. Това ли беше Стаята? Празното помещение със млечно-бели стени изглеждаше , ами , празно. Струваше и се безсмислено, но въпреки това си припомни Ритуала, който наставничката и, старата Клео, беше накарала да запомни наизуст. Произнесе с тих глас първите думи на Заклинанието ... и онемя.

Зад нея неочаквано се появи удобно кресло, част от стаята изчезна зад полупрозрачна преграда, а по две от стените пробягаха сенки, потъмняха и на тях се появиха картини. На стената пред нея се виждаше ясно друга стая, изпълнена с непознати форми, а сред тях нервно крачеше мъж в странни дрехи. Чу се писукане и мъжът рязко се обърна към нея. Гледа я учудено няколко секунди, след което промърмори:

- Ти пък коя си?

Капитан Ейс се блещеше в непознатото лице, ненадейно появило се на уж неработещия шести терминал. На заден план се виждаше вътрешността на малък разузнавателен кораб. Останалите терминали показваха планетата и пустия космос на светлинни години наоколо Или техниката го подвеждаше или ... или неясните слухове за паралелен контрол на програмата щяха да се окажат верни.

***

Вече навлизаха в Мейкърсвил и Арлийн забави скоростта. Опита се да я забави. И отново. Дали заради претоварването или заради нещо друго, управлението работеше ужасно мудно. Прозореца на странноприемницата беше твърде тесен и приближаваше твърде бързо...

След няколко секунди пушилката започна да се сляга. Арлийн захвърли разкривените останки от "метлата" и огледа пораженията с невъзмутим поглед. Някакъв младеж с вид на странстващ музикант помагаше на принцесата да се изправи. Страто изтупваше пушилката от дрехите си и я гледаше ядно. В ъгъла Коменданта ръмжеше нещо и преди Арлийн да успее да го спре, стовари юмрука си върху ПЕНА. Тежката кутия се бе забила в масата, отнасяйки и чашата и почти пълната все още бутилка мастика. На капака се беше появила тънка пукнатина, през която бавно се процеждаше поредната капка мастика ....

Три нощи до пълнолуние, част 12

Десетилетия наред учените в Алкайдийския университет на Афганистан се мъчеха да намерят подходящ начин да затрият Земята. Изобретяваха какви ли не устройства, а американската протекция, макар и неофициална, ги пазеше от посегателство на чуждите разузнавания. Накрая, въпреки всичко, добре обучена група на българското разузнаване, водена от бившия идол на три поколения Азис, успя да пробие охраната и да сложи край на световния тероризъм. Университетът бе сринат до основи, а доказателствата против американската протекция доведоха до разпадане на Съединените щати. НАСА и ЦРУ преминаха във владение на българското разузнаване и бе създадена най-голямата световна организация БАСИ. Самият Азис бе повишен в чин генерал и оглави еднолично Министерството на развитието, което бе приемник на Министерствата на вътрешните работи, образованието и науката и това на културата. Но по стар български обичай за недоглеждане, една от последните разработки на терористичната организация не бе разрушена.

Афганистанските учени се бяха погрижили да бъде неразрушима. Но не бяха предвидили една малка подробност. Строгият сух режим в държавата и липсата на алкохол, особено пък на мастика, бе фактор, който не бе отчетен в разработването на проект „ПЕНА“. Това се видя и в задименото помещение. Капките от сладникаво-лютивата течност се стичаха една по една в разбития корпус на устройството. Така пробит, той не можеше да предотврати изтичането на неутроните, с които устройството разрушаваше цели планети. Но никой не бе предвидил тяхната реакция с анатоловото масло. Реакцията бе тъй бърза и енергоемка, че предизвика опулването на присъстващите. За три наносекунди неутронна ударна вълна се разрастна в радиус от няколко километра, но влязлата в реакция мастика предизвика обратна антинеутронна вълна, която една наносекунда по-късно предизвика имплозия, а резултатът от всичко беше един единствен атом, който бе толкова тежък, че няколко секунди по късно бе стигнал до центъра на планетата и предизвика леко земетресение, включвайки забравените от някой пиян техник сеизмични слоеве.

***

- А ти кой си? - Младата вещица още не можеше да събере мислите си. Всичко бе крайно нереално, дори и за нейните познания.

Младежът срещу нея се ориентира бързо в ситуацията и подаде ръката си към гостенката:

- Ейскоукян, уважаема – капитанът измисли бързо адекватно име за ситуацията – изключително ми е приятно!

- Къде съм? - Тара Лежа продължаваше да върти главата си с неразбиране.

- Вие сте...., вие сте .... ами тук горе – Усмихна се капитанът с неудобство.

В следващите часове двамата разговаряха. Разговаряха на дълго и на широко за Кралството и земите около него. Капитанът се стараеше всячески да пречупва нещата през призмата на „човек от долу“ и засега успяваше. Младата вещица се наслаждаваше на студената пенлива кехлибарена течност, поднесена и от „наблюдателя“, както се бе представил капитанът.

Нещата за почнаха да се оформят в главата му. Събеседничката му бе умна, а искреността и точността, с която отговаряше на въпросите му, очертаха в общи линии какви са проблемите там долу. Опасенията му се оказаха верни. Никога не грешеше в предчувствията си и ситуацията бе крайно прецакана от множеството грешки, допуснати при инсталирането на планетата.

- Капитане, ПЕНА е унищожена! - Пропищя един от говорителите на командното табло, което накара младата гостенка да се стресне.

- На прага сме на ново откритие! - продължаваше екзалтирания Страто Вариус.

Незабележим жест от страна на капитана предизвика изключване на комуникацията.

- Не се плаши – обърна се той към Тара. – Тук това е нормално. Виждаме всичко и чуваме всичко. Единствената ни цел е да се уверим, че нещата при вас вървят добре. Надявам се да ни помогнеш да ги оправим.

След някои последни наставления, Тара Лежа бе телепортирана обратно на планетата. Отново се обърка. Този път пейзажът бе нормален, макар и непознат. Стоеше пред неголяма постройка, а приветлив надпис над вратата огласяваше „Страноприемница Мейкърсвил“. В ръката си държеше изключително тежка торба с нещо неизвестно за нея. Нещото бе известно само на четирима души на тази планета и се наричаше „портативен дизелов генератор за електричество“.

***

Враният жребец, носещ на гърба си Айвън Ейнджъл и Гаргичка, препускаше с бясна скорост. Младата психоложка се видя принудена да използва забранен от „Защита на животните“ психологичен похват и внушаваше на бедното животно, че е гепард. То от своя страна бе развило невероятната скорост от сто и десет километра в час и недоумяваше, защо хем е гепард, хем „тича“ толкова бавно. Това разбира се щеше да му струва живота, но то не го знаеше.

Минавайки покрай двамата ездачи, техните коне за миг прихванаха от психотелепатичното излъчване на Гаргичка. Спряха за миг, спогледаха се и си зададоха едновременно въпросът: „Ха, приятел, за момент се почувствах гепард?!“. Огледаха се отново и това ги спаси. Изглеждаха си коне, а не гепарди. Отдадоха го на влажната трева, която бяха яли предната вечер.

Няколко часа по късно Айвън и Гаргичка навлизаха в Мейкърсвил. Стигнаха до страноприемницата, точно в момента, когато и последната жизнена силица напусна клетото животинче и то се строполи мъртво с петдесет километра в час. Двамата пътници се плъзнаха по прахоляка и изненадаха в гръб Тара Лежа. Всъщност само Гаргичка я изненада. Айвън Ейнджъл бе изненадан от внезапната среща с нещо твърдо.

- Мамка му и... дизелов генератор?!? - Не вярваше Айвън какво е посрещнало главата му.

Двете вещици ставаха и се изтупваха от прахоляка, докато Айвън разтриваше огромната цицина на челото си. Коменданта на Мейкърсвил бе вече толкова изнервен от цялата какафония в страноприемницата, а сега и това от вън, че нервите му не издържаха и нададе боен вик, за който всяко същество би му завидяло. Сви се на топка, зарови лице в дланите си и зарида като малко дете.

Останалите заизлизаха навън да видят какво става и оставиха клетия комендант плачейки на пода.

- Здравейте, аз съм Тара Лежа. Търся Страто.

Младият учен бе особено очарован от непознатата. Очите му я огледаха няколко поредни пъти и с доста усилия на волята си успя да подтисне нарастващата възбуда. От своя страна двамата новодошли толкова се радваха да видят, колегата си, че изобщо не обърнаха внимание на младия музикант и русокосата дама, която нежно галеше задните му части.

Страто не обърна внимание на колегите си. Устата му бе пълна със слюнка и единственото, което можеше да направи е да вдигне ръка за поздрав. Разбрала кой е нужният човек, красивата гостенка продължи:

- Това е за Вас, господине – сочеше торбата Тара. - Изпраща ви го един приятел.

Три нощи до пълнолуние, част 13

от Shogun на 03 Март 2006, 12:45

Ювин беше неспокойна. Имаше чувството, че животът тече някъде другаде, а тя е сама, невидима и в безтегловност. Всички бяха изчезнали нанякъде: Габриеле тръгна с Кало за Мейкърсвил (дали са пристигнали вече? какво ли става там?). Арагорн се мярна за момент и замина.... Милият Ристюс също не е вече при нея, тя не разбра къде отиде и кога ще се върне. Самотата я подтискаше и задушаваше.

Ювин не можеше да издържа повече. Втурна се към Голямата зала, където в този час обикновено седеше крал Шогун и размишляваше за загубата на своята любима съпруга.

Този път залата беше пуста.

Ювин започна да обикаля из двореца, но когато стигна близо до Западната кула, пътят й беше преграден от стражи.

-Не можеш да преминеш, заповед от Краля!

Заповед от Краля? Какво ставаше в Западната кула? Ювин още по-разтревожено продължи да издирва Шогун. Никъде го нямаше. По коридорите на двореца цареше странно оживление. Тишината беше заменена с тропот и дрънкане на оръжия. Отвсякъде се стичаха войници, устремени навън, към двора. Ювин се остави техния поток да я повлече.

Пред очите й се разкри неочаквана гледка. Целият двор на замъка беше пълен с войска. Това бяха всички налични въоръжени мъже. Ако не беше толкова притеснена, може би Ювин щеше да си даде сметка, че войните са необичайно много, като се има предвид, че основните сили бяха заминали с Арагорн и Георгиатус и все още не се бяха завърнали.

Но девойката не гледаше войниците.Погледът й се закова в техния предводител. Прав до коня си, крал Шогун очевидно се канеше да заминава. От неговата замаяност не беше останала и следа.

-Шогуне, накъде отиваш? Сама ли ще остана в двореца? – почти проплака момичето.

Отговорът я удари като бич:

-Махай се, глупачке, докато не си пострадала!

Ювин онемя. Тя познаваше Шогун, откак се помнеше – беше отраснала в двореца и го чувстваше като свой баща. Никога той не беше разговарял така с нея – а и с никого другиго. Извън себе си от обида, девойката се хвърли към него – да го сграбчи и разтърси – но ръката й премина като през празно пространство.

Когато секунди по-късно двама войници грубо я завързаха и повлякоха към Западната кула, Ювин даже нямаше сили да протестира. Тя се остави почти да я носят. Обгърна я тежката миризма на потните мъжки тела. Последното, което се мярна пред очите й, преди да изгуби съзнание, бяха вратовете им – груби, космати и с леки пурпурни петна, избили по мургавата кожа.

***

Колко време е била в несвяст? Ювин не знаеше. Къде беше? В главата й цареше хаос.... постепенно мислите й се проясниха и тя си спомни случилото се на двора. То беше абсолютно необяснимо.

Огледа се. Намираше се на пода на малка пуста стая, цялата от груби каменни късове, вероятно в Западната кула. Очите й вече привикваха към сумрака и тя можа да различи две неподвижни тъмни фигури, свлечени в другия край на помещението.

Ювин напрегна всичките си сили, разхлаби въжетата и успя да допълзи до телата. Изненадана ли бе? Едва ли, може би изпита дори облекчение: пред очите й, в състояние, подобно на тежък сън, лежаха Ристюс и крал Шогун.

***

Кало изнемогваше. Дългата езда не би го изморила при обикновени обстоятелства. Когато беше малък, децата го наричаха с митичното име Кентавър, заради пълното му сливане с коня. Но сега – обстоятелствата бяха всичко друго, но не и обикновени. Кало се обвиняваше, че не е защитил Габриеле, че е допуснал да я отвлекат. От време на време до измъченото му съзнание достигаше гласът на разума: “Ти не можеше да направиш нищо! Враговете бяха многобройни и в засада, просто приеми фактите и доведи помощ!” В тези моменти Кало още по-силно пришпорваше коня си, който и без това летеше като стрела. Зад гърба си чуваше тропот на копита: враният жребец, който беше язден от Габриеле, не изоставаше.

Пред себе си Кало вече виждаше стените на Мейкърсвил, когато изведнъж, като комета, високо в небето профуча блестящо цветно кълбо и се скри в посока Страноприемницата. Ако Кало знаеше кой се намира в него, тревогата му щеше да се стопи на мига. Но той нямаше от къде да знае. Препусна бързо нататък, като учудването му растеше с всяка изминала минута.

Мейкърсвил беше немалък за мащабите на царството град. Неговите улици бяха обикновено оживени от преминаващи каруци, хора на коне и селяни, стекли се от близо и далеч, за да посетят известното занаятчийско и търговско средище. Особено в пазарен ден тълпите бяха огромни.

Но този ден оживлението надминаваше всичко, което Кало някога беше виждал тук. Тесните улички бяха буквално задръстени с възбудени хора. Каква можеше да бъде причината? Тревогата на Кало се засили още повече и той, с викове и удари наляво и надясно, енергично продължи да си проправя път към страноприемницата.

Айвън Ейнджъл, преодолял болката от сблъсъка на главата му с неизвестно от къде появилия се генератор, се втурна към Страто, но той, след бегъл поздрав, не му обърна повече внимание, напълно отдаден на общуването с известната красавица Тара. Разбираемото раздразнение на Айвън още повече нарастна, като забеляза Весълайн в прегръдка с прелестна блондинка (в която Айвън с мъка разпозна братовчедката на Ювин, Бландърийн). Тя така беше зяпнала Весълайн, като че ли той не беше най-голямото съкровище във вселената, а не една от причините за възможен провал на мисията. Ейнджъл не издържа и се нахвърли върху нищо неподозиращия си приятел:

-Ти, никаквецо! Изтрезня най-сетне, а? Дали няма да намериш малко време и освен с дамата до теб, да се заемеш и с проекта ни? Можеш ли да си събереш най-сетне ума и да ми обясниш най-сетне какво прави след телепортацията? И какво е това?

Весълайн се стресна от неочакваната атака, но после погледът му се проясни. Пренебрегвайки обръщението “никаквец”, той грабна от ръката на Ейнджъл смачкания жълтеникъв лист хартия.

Споразумението се появи като по чудо! Какво пък, може би почивката на Зюперия да не е само химера?

Три нощи до пълнолуние, част 14

от Shogun на 08 Април 2006, 11:27

..."Грижете се за краля".... Думите на Арагорн отекваха в съзнанието й. Това беше последното, което той й каза, преди да замине... накъде?

Ювин не знаеше. Тежката болка в главата не й позволяваше да мисли трезво. Случилото се на двора преди.... минути, часове?...допълнително я объркваше. Моментът не беше подходящ за разсъждения.

Тя вдигна главата на Ристюс, нежно го целуна по устните, погали косите му, но той не реагира. Ювин го разтърси - леко, по-силно, отчаяно - без резултат. Тя се насочи към другия човек на пода - крал Шогун (не беше ли той преди малко на двора - злъчен, арогантен? Ювин пропъди тази мисъл.) Не успя да събуди и него от странния му сън, повече приличащ на... унес, безсъзнание...

Металното превъртане на ключ откъсна Ювин от заниманието й. Тежката дървена врата на килията бавно и със скърцане се отвори....

....Зад нея се подаде напрегнатото и любопитно лице на готвачката Таная.

-Какво става тук? Всички заминаха, в двореца не остана и живо пиле. Тръгнах да те търся и видях ключ на вратата отвън...

Как две нежни момичета могат да пренесат отпуснатите мъжки тела на двора? Те не се запитаха дали е възможно, а просто го направиха: подложиха под Ристюс наметало, и след това с влачене, пъшкане, вайкане и по някоя несръчна ругатня го примъкнаха навън. След като и Кралят беше извлечен по същия начин, Ювин и Таная трябваше "просто" да ги качат на каруцата. Какво им струваха тези усилия? А кой ли се интересува от усилията? Винаги е важен резултатът.

Два часа по-късно Ювин лежеше изтощена в каруцата, обгърнала с ръце безжизнения Ристюс и опряла гърба си в дълбоко заспалия крал, и слушаше подвикванията на Таная към коня:

-Айде, дий, кранто престаряла! Карай по-бързо, да не ти кажа какво ще сготвя на следващия пир за войската - доста хора харесват конските кюфтенца!

Конят едва ли разбираше заплахите й, но напрягаше всичките си сили. Сякаш и той искаше по-бързо да намерят помощ - сякаш разбираше, че трябва да има някой, който е способен да извади Краля и Ристюс от странното им вцепенение.

***

Армията начело с крал Шогун напредваше бавно, но много организирано. Накъде отиваха? Войниците не знаеха, не питаха, не мислеха - пред себе си виждаха фигурата на Краля и това беше достатъчно. Светът изглеждаше настръхнал и заплашителен, враговете можеха да са навред - затова войниците вървяха, готови да пометат всяко препятствие, всеки човек - познат, непознат, дори майка, брат - който би дръзнал да се изпречи на пътя им. Те не помнеха миналото, не се замисляха за бъдещето, всички лица и събития извън днешния поход тънеха в мъгла.

От близката гора излезе фигурата на човек, загърнат в дълга мантия, яхнал кон. Ако в този миг Кралят не беше вдигнал ръка - за секунди непознатият можеше да бъде надупчен от стрели и копия. Непознат? Когато човекът приближи, предните редици можаха да различат острите му черти и злият му поглед ги прониза.

Теус препусна към Краля - кум дубликата на Шогун, който сам беше изработил със силата на магията си. Знаеше, че това е решаващият момент: зомбираната армия можеше да не разпознае в него новия си предводител.

"Шогун" церемониално предаде жезъла си на Теус.

-Слава на краля! Слава на Теус!

Вперили поглед в новия си водач, войниците викаха и дори не забелязаха как "Шогун" се отдръпна от пътя на армията - и се разтвори във въздуха.

Три нощи до пълнолуние, част 15

от Ace Coke на 10 Април 2006, 14:30

В мрачната страноприемница се водеха приглушени разговори. Красивите вещици успокояваха коменданта. Арлийн разтриваше схванатия му врат и редуваше масажите със енергични разтърквания на слепоочията му. Тара Лежа и Гаргичка разговаряха с него. Искаха да разберат нещо повече за тайната на мастиката

- Преди беше живителна и ободряваща – подсмърчаше комендантът. – Сега е топла, лепкава и лютива. Не знам какъв е проблемът.

- Идиот! Топла е, не разбра ли?! Т-О-П-Л-А!!! - Весълайн се тресеше от яд. Червените му очи щяха всеки момент да изскочат от орбитите си.

Комендантът отново зарида като дете. През това време Страто и Айвън инсталираха портативния генератор в избата. Всичко беше ясно. Трябваше да включат хладилника, забравен от последната група учени, загубили присъствие на тялото тъй нелепо, при стартиране на живота на планетата. Последен напън и генераторът се включи. Хладилникът работеше и бе зареден с мастика. Нужни бяха само няколко часа и всичко щеше да се оправи. Дали?

Мрачното помещение на избата се напълни с недоизгорели газове. Четвърт час по-късно от там се показаха двамата колеги. Зениците им бяха присвити, а лицата зачервени.

- Копеле, ский го тоя, още циври – провлачи Страто на български и отнесе мигновено саблен удар с крак по главата от Гаргичка.

Внезапно отпусналото се, дрогирано тяло се свлече на земята. Айвън Ейнджъл понечи да каже нещо, но бе посрещнат от две мълнии в очите на колежката си. Успя само да преглътне тежко и се свлече на свой ред. Този нов биодизел, дето произвеждаха колумбийците имаше странни примеси и неочаквано влияние върху човешкия организъм.

***

На юг, армията на мрака напредваше в бърз тръс. Очите бяха помътнели, телата бяха на петна. Душите жадуваха само едно – кръв! Бяха намерили следите на Басидиан Дивия и Георгеатус. Отмъщението наближаваше. Теус се давеше от собствения си адреналин, нахлул в кръвта му. Началото на неговото властване започна. И щеше да властва над всичко – земята, живота и смъртта.

Високо горе капитан Ейс стана свидетел на всичко. Нервите го завладяваха. Дори и неговото железно спокойствие си имаше граници. А предстоящата касапница щеше да разбие всичко на пух и прах. Трябваше да вземе решение. Трябваше да се намеси. И го направи. Настрои телепортиращия апарат на автоматичен режим. Беше рисковано, но нямаше друг изход.

Младият капитан не можеше и да предполага, че в една друга, паралелна на неговата вселена, той бе решителен и безстрашен професионален убиец, който се хвърляше с главата напред във всяко предизвикателство. А всички паралелни вселени съществуваха едновременно във всемира и всяка една еквивалентна тяхна частица запазваше някои общи черти. Единственият човек, опитал се да разкрие тайната на шестте измерения бе покосен от Вечния Въпрос за Живота, Вселената и Всичко останало и не успя да предаде докрай знанията си върху човечеството. Въпреки да беше любим писател на всички, посланията на Дъглас Адамс стигнаха до малцина. И тези малцина започнаха да чезнат един по един. Единствената вселена, в която бе останал някакъв шанс за просветление бе заплашена от нещо ужасяващо – Блогът на Смъттта...

***

Внезапно появилата се фигура пред тях стресна животните. С неистови усилия двамата рицари се задържаха на седлата. Фигурата беше облечена със странно облекло. Носеше младо лице с тридневна брада. Очите изразяваха едновременно респект и топлина. Не приличаше на магьосник, въпреки че начинът му на появяване будеше много съмнения. Два меча пробляснаха в здрача на залеза.

- Здравейте, господа! - Гласът на капитана бе спокоен и плътен. - Името ми е Ейскоукян и съм на ваша страна. Доверете ми се и няма да сбъркате.

Десетина минути по-късно, рицарите и отрядът им препускаха с пълни сили към Мейкърсвил. Трябваше да се измъкнат от преследвачите си и да потърсят помощ. Иначе бяха обречени на сигурна гибел.

Ето, че попаднаха на следите на Арагорн и Скитника. Георгеатус познаваше отлично стъпките на коня на кръвния си брат. Надяваше се само да е наблизо.

***

Някъде напред, конят на Арагорн се сепна. Беше близнак с този на Георгеатус, а силната телепатична връзка помежду им бе позната само на Гаргичка. Изправи се на задните си крака, изцвили диво и рязко обърна посоката в бесен галоп. Конят на скитника не чака подкана. Двете животни се носеха през пустошта, въпреки безрезултатните усилията на ездачите им.

Не знаеха колко време беше минало, но започнаха да различават силуети на хоризонта. Всъщност бяха точки, които бързо се уголемяваха. А зад малкото точки имаше много точки. Страшно много. Нещата се изясняваха. Арагорн и Скитника извадиха мечовете си и забиха стремена в хълбоците на враните жребци.

Битката предстоеше. Най-кървавата и най-последната. Четиримата рицари се бяха изправили с лице срещу армията на мрака. Лицата им вдъхваха увереност и готовност за саможертва. Новодошлият със странните дрехи изглеждаше спокоен. В ръцете си държеше голяма торба с неизвестно съдържание. Когато армията приближи, той бръкна в торбата си и извади странен уред. И още един. И още един. После трите уреда се сляха в един. В новополученото нещо младежът постави нещо друго – мъничко и блестящо. Постави го на рамото си. Трясък. По-скоро зловеща грамотевица. Конете на рицарите се изправиха за пореден път на задните си крака, а армията на злото просто се вцепени. Малка червена дупка се появи в челото на Теус, предизвиквайки задната половина на главата му да се превърне в пихтиеста маса с червено-бели краски и омаза гърба на коня и земята зад него.

- Мри, лайно. До гуша ми дойде от теб. - Гласът на капитана бе все тъй спокоен и плътен.

Миг по-късно нещо профуча край него. Женски писък огласяваше долината. Арлийн и Габриеле носеха заледената течност към двореца. Но не видяха изпречилата им се армия и отнесоха една глава. Всъщност главата беше половин. Вратът й просто се счупи и тя литна нависоко. Падна на земята и две невярващи очи гледаха в нищото. Третото око на челото бълваше зловоние.

- Господа, беше ми приятно да се сражаваме заедно. Без онзи смръдливец, съм сигурен, че хората ви ще се покаят и ще ви последват отново. Ще се видим в сънищата си. - Капитан Ейс изкозирува чинно, метна се на един кон, а озовалата се игла в бедрото на бедното животно и потеклият през вътрешността й биоанабол, накараха клетото добиче да излети с ускорението на най-новото Порше София. Трябваше да стигне до Мейкърсвил за обратния телепорт. Иначе щяха да останат завинаги на тази планета. Четиримата рицари все още гледаха с увиснали челюсти...

***

В далечината се чу пронизително скърцане. Спирачките на арлинината „метла“ бяха старо поколение и бяха леко клеясали. Но вещицата не беше вчерашна. Успя да спре лицето си на сантиметри пред лицето на коня. Той се ококори с интерес, а Таная и Ювин гледаха изненадано красивото лице на Габриеле.

- Бързо, трябва да се върнем да намерим татко – така нежният глас на принцесата беше рязък и уплашен. - Нямаме много време до полунощ. Луната е пълна!

- Те са с нас, мила. Така се радвам да те видя.

„Защо мен никой никога не се радва, че ме вижда“ - Премисляше си красивата вещица.

Кралят и младият Ристюс се свестиха на секундата, след като Габриеле поднесе ледената мастика под носовете им. Няколко глътки, после още и още. Бутилката замина за броени минути, а двамата мъже пращяха от здраве и бистър ум. Кралят бе излекуван, а Ристюс почувства парене между краката си. Силната му ръка грабна Ювин, а краката му я отнесоха в близкия храсталак. Беше полунощ. Нищо не се случи. Единствено храсталакът шумеше силно и ритмично. Пълната луна се кокореше от тъмното небе и стана свидетел на създаването на първия нов живот на тази нова планета...

***

Капитан Ейс пристигна в страноприемницата късно вечерта. Целуна за сбогом мъртвия си кон и влезе вътре. Помещението бе изпълнено със зловоние и натръшкани тела. По земята се търкаляха празни бутилки. Айвън Ейнджъл и Страто си подаваха неизвестна цигара с изключително позната миризма. Комендантът лежеше мъртво пиян, прегърнал полупразна бутилка от мастика. Весълайн и Блъндърийн лежаха прегърнати, а скъсаната ризка на русокосата хубавица предоставяше неземна гледка за тези, които можеха да гледат. Гаргичка и Тара Лежа пиеха чай и разговаряха. Появата на капитан Ейс ги накара да се усмихнат.

- Здравейте, момичета! - За първи път от началото на мисията, капитанът се усмихваше истински.

- Здрасти, шефе! И аз се радвам да те видя. Тая сган пак се направи на нищо.

- Аз само за малко. Ще изчезвам. - Продължи капитан Ейс – Госпожице, беше ми изключително приятно да се запозная с Вас.

Тара Лежа пое протегнатата и ръка и се изправи. Погледна Ейскоукян в очите и се опита да мине отвъд. И успя:

- Ще се видим ли пак? - Притрепери гласът на красивото момиче, въпреки да усещаше какъв е отговорът.

- Със сигурност, мила. Ще се виждаме в сънищата си.

Два чифта очи се гледаха. Всъщност само така изглеждаше. По-скоро две души се бяха слели в едно цяло. Няколко дълги минути по-късно два чифта устни се сляха в една последна целувка. Времето спря за секунда, изчака няколко вечности и започна отново да върви неуморно.

Капитанът изчезна. На негово място останаха само две сълзи. Постояха за миг във въздуха и капнаха върху двете вадички, образували се по бузите на Тара.

КРАЙ

Три нощи до пълнолуние (епилог)

от Shogun на 02 Май 2006, 23:19

-И какво стана после, дядо? - Две светли очички се бяха вперили в лицето на стареца. - Доразкажи ми приказката!

“Приказка ли? Та това е - беше - нашият живот…”

Старият човек се замисли, и отдавна отминалите събития сякаш отново оживяха.

-А сега можете да целунете булката!

Арагорн прегърна любимата си и устните им се сляха.

-Да живеят младите! Да живее крал Арагорн и кралица Габриеле!

Цветя и конфети летяха във въздуха. Всеобщото ликуване достигна своя апогей, когато хвърления букет беше уловен уловен от Ювин. Очите й срещнаха тези на Ристюс, и между тях прехвърча искра, която присъстващите твърдяха, че са видели. Ристюс обгърна наедрялата й снага – и още една целувка повиши градуса на веселието.

-А старият крал, дядо? Какво стана с него?

След като се отказа от короната, Шогун се присъедини към мъдреца Ентус И Аст, който, подпомогнат от младата кралица, най-сетне създаде новата си религия. Бившият крал първоначално я разпространяваше сред кралската армия. След смъртта на Теус войниците напълно се излекуваха от пурпурната магия, петната изчезнаха заедно с агресивността, но на много от мъжете им се губеха последните месеци. Новите ценности промениха напълно гледната им точка и им помогнаха да се възстановят от преживяното. Впоследствие Шогун се зае с мисионерство сред дивите племена на Спам, и то много успешно. Десет години по-късно, вече в земите на Анонимус, бившият крал се зарази от зловонния блатен въздух и почина, заобиколен от боготворящи го, безутешни триоки почитатели. Последните му думи бяха: “Най-важното е невидимо за очите…”

-Кое е най-важното, дядо?

-Да, най-важното: спомням си кога Ентус го откри…-Мозъкът на възрастния човек сякаш беше машина на времето. Една много стара машина, която, със скърцане и пушилка, все пак безотказно го носеше далеч в миналото, в онази вечер, когато целият живот на планетата беше съсредоточен в една кръчма.

Комендантът се почувства ободрен от масажа на Арлийн, както и от това, че мастиката възвърна своите чудесни качества. Размътеното му съзнание зафиксира образа на Габриеле, която стоеше пред него и нещо му говореше: за сънища, загадъчни видения…някак не можеше да вникне в мисълта й. Докато не чу думите “три начина да се спаси планетата”. Те раздвижиха отдавна погребани пластове в паметта му. Комендантът с олюляване се затътри към шкафа, и след като изхвърли много вехтории, най-сетне откри това, което търсеше: малка каменна плочка, покрита с непонятни знаци.

-Ето, това ми остави един странник, за благодарност, че го излекувах. Той също говореше за някакво спасение. Помня неговото племе, хубави хора бяха, обаче месец по-късно спамерите ги избиха до крак.

Вратата на кръчмата се отвори, но никой не обърна внимание влезлия, който се настани на една от масите.Усмихна се, като видя, че Габриеле невредима се е добрала до Коменданта на Мейкърсвил. Раздърпан уличен музикант се приближи до нея и взе плочката в ръце - явно с мъка фокусираше погледа си.

-Я, тук пише само три думи: Любов, Мъдрост, Действие!

Новодошлият извика: -Действие, да! Това е звеното, което не ми достигаше!

В прилив на бурни чувства Ентус И Аст грабна Габриеле и затанцува с нея из стаята.

Всички останали наобиколиха Весълайн:

-Ти какво разбираш от древни езици? И какъв е Оня документ?

Тара Лежа грабна пожълтелия Договор от джоба му и го прочете на всеослушание, за всеобщо изумление.

А през това време принцесата кръжеше в лудешкия танц с мъдреца, и в душата й звучеше музика. Арлийн й беше казала, че трябва да намери трите начина, за да спаси себе си, баща си и кралството. Наближаваше пълнолуние, и Габриеле вече беше готова. Любов, мъдрост и действие – да, това наистина щеше да помогне.

-Дядо, а ти как можа да прочетеш плочката?

Старият Весълайн замълча за момент, а след това разказа за времето, когато експерименталната плането беше още проект.

Изненадващо го извикаха в Световния Съвет, както се оказа - заради необикновената му дарба, интуитивно да заговорва на всеки език. Поради естеството на задачата, за тази му способност и за същността на експеримента не знаеше никой – нито даже капитан Ейс – ако капитанът знаеше, резултатите щяха да са недостоверни; нито даже Арлийн, която беше изпратена първа на планетата (за нея много от земляните смятаха погрешно, че е местна жителка или изкуствено създание на земната наука). Гаргичка, която ръководеше психологическите наблюдения над екипажа, мислеше тези наблюдения за рутинни.

Думите на Председателя още звучаха в ушите на Весълайн:

-За Земята е жизнено важно предоляването на междугалактическите разстояния, и това може да стане най-лесно на място с изкривяване на пространството, където времето вероятно също ще показва големи аномалии. На такова място ще изградим експериментална планета, която ще се ползва впоследствие като база за преминаване в други галактики. Възможно е обаче тази природна аномалия да води до неочаквани изменения в човешката психика. Затова ще следим за реакциите на всички от екипа. За да гарантираме чистота не резултатите, ще изключим връзката на кораба със Земята. А твоята задача ще бъде, след като ти съобщим най-подходящия район за междугалактическия мост, да се свържеш с коренното население, каквото и да е то (за сега ние не знаем как ще се развие заселването на планетата), и да си осигуриш тяхното съдействие: ако трябва, им обещай перпетуум мобиле, летящо килимче или вълшебно огледало – после ще мислим как да изпълняваме поетия ангажимент: за нас е важно те да бъдат мотивирани да ни съдействат.

Вече на кораба, Весълайн получи координатите на района: след като прегледа картата, с погнуса установи, че става дума за земите на Спам. Но задачата си е задача, и въпреки огромния риск, при успех наградата щеше да бъде впечатляваща. След като скри гривната за връзка на сигурно място (без нея не можеше да бъде проследен), Весълайн се свърза със спамерите и им направи предложение, на което те не можеха да откажат. Да, така е: той им обеща тайната на кжлябовите питки.

След като всичко приключи успешно и екипажът доказа способността на човешкия род да действа в условията на пространствено-времева аномалия, за Зюперия Весълайн замина сам. Приятелят му Ейнджъл така и не можа да му прости, че го беше държал в неведение, и предпочете да отиде с Гаргичка в Световния мегацентър на развлеченията и хазарта в Синеморец, който бе станал особено модерен след западането на Лас Вегас.

Арлийн и Страто заминаха за нова Мисия, свързана с изследването на мъглявините - смяташе се, че това ще доведе до революция в науката, и наистина се оказа така.

Капитан Ейс си взе отпуск и изчезна за две седмици в неизвестна посока. Някои казваха, че това време той е прекарал на Планетата, в обятията на една местна вещичка. За тези кратки две седмици беше изтекъл целият й живот в нейната реалност. Когато се върна, Ейс отказваше да отговаря на въпроси, месеци наред ходеше като отнесен, а погледът му все се насочваше в една посока: тази на експерименталната планета – натам, където, уви, не го чакаше вече никой.

-И доброто победило ли, дядо?

Старецът поклати глава: добро и зло, материя и антиматерия, живот и смърт – как ще разбереш едното, ако го няма другото? Можеш ли да унищожиш сянката, и да остане само светлината?

-Не, слънчице. Доброто не победило, но станало силно и се научило да устоява на злото.

Механичният глас прозвуча неочаквано и рязко:”Моля, седнете на местата си. Нагласете шлемовете и предпазните прегради. Пригответе се за междугалактически преход.”

Момиченцето въздъхна, помогна на дядо си, а после седна с нежелание на мястото си. След малко отново се чу настойчивото, тъничко гласче:

-И всички живели дълго и щастливо, нали?

-Не достатъчно дълго, и не винаги щастливо. Аз бих го казал по-просто: те живели.