Баба Радка никак не одобри широките и панталони, мърмори дълго и неясно за късите потничета и накрая се примири. Баща и ставаше към девет, въртеше се като оглупял до обяд по широкия селски двор, после сядаше на масата. И не ставаше докато не се напиеха със съседа късно през ноща. Ани можеше да ходи където си иска и да прави каквото си иска, само дето не искаше нищо.

 Една ден дойде внучката на съседите, да прибере дядо си. Не успя, но се запознаха с Ани и се разбраха вечерта да се видят.
 Когато Ани отиде до познатото от детството скришно място зад стария дъб, се изненада, че там вече имаше доста народ. Освен Ваня, съседката, имаше още едно момиче, високо като върлина и с изненадващо нежни черти. И четири момчета. Всичките изглеждаха доста по-големи от нея, но я приеха бързо и безсмисления иначе разговор вървеше съвсем гладко.
 Към полунощ някой предложи да си направят нощно къпане и момчетата изчезнаха. Ваня и високото момиче си размениха странни погледи, а Ани усети отново познатата празнота под стомаха. След десетина минути раздрънкана кола спря до старото дърво и отвътре се показа къдравата глава на едно от момчетата:

 - Хайде, мятайте се на Баба Жигула, дами!

 Бяха само трима. Може и да не означаваше нищо, но усещането за празнота се усили, а Ани се изчерви от собствената си мисъл "Дали някой...". Друсаха се десетина минути по черния път, след което всички се изсипаха от колата. Бяха спрели до някакъв напоителен канал, а упойващата миризма на прясно окосено сено можеше да влуди и мумия. Момчетата наскачаха във водата с крясъци и Ани се сети, че няма бански. Вярно, и момчетата нямаха, но те са си момчета....

 Ваня свали полата и обувките си, издърпа сутиена си през ръкава и влезе във водата. Ани се притесни още повече - точно преди да излезе откри, че няма никакво чисто бельо и реши, че нищо няма да и стане за два часа. Но сега...

 Всички я викаха вътре, а тя се радваше, че е тъмно и не могат да видят колко се е изчервила. След малко високото момиче изчезна някъде зад храстите от другата страна, последвана от едно от момчетата. Ваня я повика още веднъж, след което и тя самата изчезна в срещуположната посока. Тогава Кирил, или Кико, както го наричаха всички, се измъкна от водата и седна до нея.

 - Хей, какво има? В София не ... пощурявате ли понякога?

 "Пощуряват... ама другите. На мен не ми се случва". Едва се стърпя да не го каже на глас. Беше като на тръни - твърде възбудена, за да не прави нищо и твърде притеснена, за да помръдне. Имаше чувството, че ще се взриви. Кико хвана ръцете и, целуна ги и и помогна да се изправи. Ани се вцепени съвсем. Не помръдна, когато Кико свали потничето и сутиена и. Не помръдна, когато я целуна леко по корема и с галещо докосване разкопча ципа на панталоните и. Спря да диша, когато материята се плъзна надолу и усети мекия нощен полъх по бедрата си.

 - Затова ли не искаше да дойдеш? - Кико се беше изправил съвсем близо до нея и жилавото му тяло едва опираше гърдите и.

 Ани заклати безпомощно глава и когато Кико я поведе за ръка към водата тръгна послушно след него. Водата беше чиста и приятно топла. Момчето я повдигна леко и тя инстинктивно сплете крака около кръста му. Кико нежно гризеше ухото и, а ръцете му полека се смъкваха от кръста и. Усещаше как нещо твърдо я докосва през слиповете му и се опита да ги свали, от което и двамата потънаха за миг под водата. Кико се разсмя и я изнесе на ръце до колата, откъдето смъкна калъфката на задната седалка, мърморейки, че "ония самогъзници са отмъкнали всичките одеала" и я занесе малко по-нататък. Ани си спомни за миг разочарованието от Петьо и се усмихна - това тук беше милон пъти по-хубаво, а още дори не беше започнало!


 ***

 Едва си спомняше как се прибраха призори и спа до късно. Баба Радка я събуди за обед, като непрекъснато мърмореше, че не е хубаво да "вампирясват по нощите и да спят по цял ден после, я какво убаво време е вънка". Навън я чакаше изненада - сестра и беше дошла от София с новината, че си е взела изпита. Рени я дръпна веднага настрана, гледа я известно време в очите и Ани малко притеснено си призна. Сестра и изглеждаше странно - хем се усмихваше топло, хем сякаш нещо я гризеше отвътре.

 - Нашите знаят ли?

 Не знаеха, естествено. Както обикновено не бяха забелязали нищо.  След обяд Рени почти я издърпа в прохладната стая горе и не я остави на мира, докато не и разказа всичко. Не, че имаше ясен спомен. Помнеше горещите устни върху гърдите си. Помнеше как се плъзгат бавно надолу, лекия гъдел и размазващото удоволствие, помнеше докосването на силните пръсти, помнеше приятната тежест и моментната болка, която се оказа далеч не толкова страшна, колкото беше чувала да си шушукат понякога. Противно на легендите, които разказваха приятелките и, не я боляха нито краката, ното нещо друго. Безпокоеше я само едно - че безумно иска това да се случи отново.

 - Ти знаеш де... - завърши смутено Ани.

 - Ами ... не знам. - измърмори Рени.

 На Ани и трябваха няколко минути, докато схване думите на сестра си. Дълго не искаше да повярва - че кой би отказал на сестра и? Знаеше, че доста често и звънят и далеч не всички я питат дали професора днес е бил в настроение. Накрая Рени и разказа всичко. Говориха си още дълго, споделяйки милионите дребни и важни неща, които можеш да кажеш само на някой много близък, когото никога досега не си имал.


 ***