Понякога, като се разхождам из улиците на града, в който живея, за момент-два изпитвам чувството, че се намирам в моя роден град. Забравено чувство, вероятно произхождащо от детските години. Трае колкото един слънчев проблясък във витрината на поредния подминат магазин.

Това ли е носталгията? Горчиво и сладко, невъзможно за тези които не са напуснали града от детските им години.

Когато се връщам в този град, виждам как се променя. Динамично място. Понякога за добро, понякога за лошо. Зависи. Люлката, от която паднах по лице като бях на четири-пет години, вече я няма. Няма ги и лебедите в езерото. Все пак много неща са същите, или поне не толкова различни. А и не се знае дали така не е по-добре.

Разхождам се по града, и се сещам за всичките места, където съм изкарала по няколко години от живота си. Мястото е свързано с даден период. Ето в тази кооперация – последните години от гимназията, в този отдалечен апартамент – пети, шести и седми клас. Преди това – началното училище, в другия край на града.

И така нататък. Ново мято – нов късмет.

Свикнах на движение. Местенето от едно на друго място не беше достатъчно. Вече трябваше да сменя града. Отидох да карам висшето си образование в друг град.

И там успях да сменя за 4-5 години 4-5 различни места за обитание. Но не беше достатъчно. Непрекъснато си мислех за по-нататък и по-нататък.

И смених държавата. Разбира се – и там не се задържах дълго време. Разбира се, успях да сменя наколко жилища.

   Отклонение: понякога се чудя дали всяко жилище не запазва по нещо от предишните си собственици. Даже и ако мебелите им вече не са там. Не само петно по стената, но и някоя тяхна мисъл, или навик, попити в дървения под, или зазидани в тавана. После човек се нанася там, и се чуди откъде му хрумват тези мисли. А те не са съвсем негови.

После се върнах за малко, чудейки се, къде ли да отида този път. Бам – още две квартири за нула време.

Отвреме навреме се завръщах в родния си град – всеки път на различно място.

И всеки път ми хрумваха различни неща. Мои или чужди – незнам. Нямах покой, там където живеех. И пак смених държавата.

И града.

И жилището.

Един, два, три,четири пъти.

Всеки път нося около два куфара с неща. Всеки път изхвърлям ненужното. Не обичам да пазя вещи. Не се привързвам към тях. Вещите са вещи. Хората са важни.

Отвреме навреме се завръщам в моя роден град.

Понякога ми хрумват хубави неща, понякога не толкова. И се чудя – от мен ли идват, или от някой друг. Някой, който е живял там преди мен.

Намерих си работа, свързана с много пътуване. А после се завръщам – там, където живея.

В природата съществува подобен начин на живот. Някои животни, като охлювите, носят своя дом навсякъде, където отиват. Така винаги са относително защитени – могат да се скрият в собствената си крепост, незавимо къде се намират.

А някой ден можеда се спрат, и да не отидат повече на друго място. Дали това е хубаво или лошо, е трудно да се съди. Зависи.