ПАЛЕЦЪТ НА ЛЕСТЪР: ВТОРА ЧАСТ: 15 и 16 глави

Току-що моят съавтор ми прати и 16-тата глава (при положение че 15-а му я бех пратил още снощи) и веднага обнародвам. Малко е писал, ама ке му излезе през носа 

Един роман на Борис Зл. Павлов и Чавдар Агайн 

Глава XV
Щерн беше висок и сух човек. Криеше очите си зад тъмни очила, а лицето му бе сякаш издялано от камък. Никой не можеше да разбере по него какви чувства изпитва. Винаги се обличаше в черни, старомодни костюми и бели ризи. Заради това помежду си подчинените му го наричаха Келнера, но по принцип избягваха да говорят за шефа си, защото знаеха, че не е безопасно. Щерн мразеше празните приказки, тъпите шеги и глупавите прякори, особено онези, които се отнасяха персонално към него. Подчинените му никога не го бяха виждали да се смее. Говореше бавно и отчетливо, ненавиждаше закъсненията и провалите. Но повече от всичко ненавиждаше неочакваните изненади. При подобни събития в огромната 93-етажна сграда на "Щерн Продъктс" ставаше наистина страшно. Първа го отнасяше мисис Спринг, личната му секретарка. В настоящия момент тя стоеше пред него и очакваше бурята да започне.

- Вие сте сигурна, мисис Спринг - каза Щерн с ледения си отчетлив глас, - че мистър Голдчанс желае да се види с мен?
Той я гледаше изпитателно зад тъмните си очила, но лицето му си оставаше безизразно.
- И сте напълно убедена - продължи Щерн, - че мистър Голдчанс ме очаква в чакалнята пред кабинета ми?
- Да, сър - с треперлив глас отвърна мисис Спринг. - Дойде лично преди пет минути и помоли да го приемете.
- Не мога да повярвам! Плащам на толкова много хора, за да следят всяка негова крачка отблизо и да ми се докладва веднага къде е местоположението му, а той вече седи пред кабинета ми, без въобще да знам, че дори е влязъл в сградата. Как си обяснявате това, мисис Спринг?
- Не знам, сър. Аз...
- Не ми харесва този отговор. Никак не ми харесва. Вие лично сте натоварена със задачата да приемате информацията за него и компанията му и своевременно да я свеждате до знанието ми. А сега какво се получава? Той вече е тук, докато аз си мисля, че все още е на среща с Гилдията на млекарите в офисите на "Ню Йорк Доминатор".
- Но сър, точно така ми предадоха нашите детективи. Никой от тях не го е виждал да излиза от сградата на вестника.
- Така ли? Интересно тогава как е стигнал дотук. Може би е долетял?
В този момент се чу силен шум от удар по дърво и вратата на кабинета му се стовари с трясък върху скъпия персийски килим, заедно с касата и част от мазилката. Мисис Спринг уплашено отскочи встрани, удари се в ръба на заседателната маса и залитна към един от столовете, в близост до бюрото на шефа си. Успя да се задържи за него и седна.
В кабинета на Щерн, един след друг влязоха Баба Меца - автор на силния шут във вратата, Сянката, който небрежно размахваше едно "Узи" в дясната си ръка и самият Лестър Голдчанс - лепнал широка усмивка на лицето си.
- Скъпи ми Щерн! - Голдчанс разпери ръце към него. - Толкова се радвам да ви видя! Съжалявам, задето нахлух така, но вашата секретарка, изглежда, е забравила да ви уведоми за моето пристигане, а аз - както знаете - мразя да чакам. Времето е пари, г-н Щерн и ние с вас трябва да го ценим!
- И на какво дължа това посещение? - попита Щерн, който бе запазил завидно самообладание.
- Имам интересно бизнес предложение към вас. Не вярвам да му устоите.

***

Лола наистина беше бясна.
- Нищо не можете да свършите както трябва! - изкрещя тя към Еди и Хари. - Отровил се, а? И как допуснахте това да се случи, след като сте решили да го оставите жив?
Беше събрала тримата в кабинета на Хъмфри в "Ню Йорк Доминатор". Два етажа над тях Голдчанс и млекарите уточняваха последните подробности от договора за взаимно сътрудничество, който смятаха да сключат.
- Доколкото си спомням, ти искаше хората на полицейския началник мъртви - каза Еди. - Не виждам защо се палиш. Дали ние сме очистили млекаря или се е самоубил не е от значение. Един по-малко.
- Но другите са живи, нали?
- Да, ама край къщата на Крейвън има такава охрана, че даже ти трудно ще проникнеш вътре - намеси се Хари. - Питай Хъмфри, той ще ти каже.
- Именно - подкрепи го Хъмфри, който бе почти изтрезнял. - Съмнявам се, че дори президентът има по-сигурна охрана.
- Добре! - раздразнено го прекъсна Лола. - Станалото - станало. Но ви предупреждавам, че занапред не желая подобни издънки. Искам да се допитвате до мен, преди да предприемете каквито и да е действия. Това се отнася най-вече до теб, Еди. При следващата си самостоятелна акция може да има последствия, които едва ли ще ти харесат.
- Нима ме заплашваш? - зяпна Еди. - След всичко, което сторих за теб?
- Млъкни! - заповяда Лола. - Не желая да слушам глупави въпроси. А сега, по същество. Ти Хари, ще се залепиш плътно до Лестър. Няма да се отделяш от него даже когато ходи до тоалетната. Не трябва да допускаш нищо да му се случи. Ясна ли съм?
Хари кимна.
- Еди, на теб ще дам още един шанс. Събери всичките си налични хора и ги подготви за действие. Искам до 24 часа пълен контрол върху града. Не ме интересува как ще действаш, просто го направи.
- Искаш да направя преврат?
- Да, скъпи. Правилно си разбрал. Нима искам много?
- Рискуваме правителството да обяви военно положение, Лола - внимателно каза Еди. - Едва ли ще мога да издържа на атака от федералната войска.
- Остави шибаното правителство на мен. От теб искам само няколко прости неща. Като например да видя кмета на този град, заедно с цялата му общинска управа да висят по дърветата. Искам да си направя барбекю върху полицейското управление и даже да си покажа циците по местните телевизии и вестници. Разбираш ли? Искам да ми осигуриш пълен достъп до властта на това невзрачно градче. И, Еди, моли се да успееш да ми осигуриш това малко забавление. Защото в противен случай...
Лола не довърши мисълта си. Просто го погледна и Еди усети как от носа му потича тънка струйка кръв.
- Разбра ме, нали?
- Напълно - каза той и извади мобилния си телефон. Набра един номер и след като се свърза властно заповяда: - Саймън, събирай хората! До час ще съм при теб, за да дам инструкции за действие. Много кръв ще се лее!
- Така те харесвам, Еди! - Лола се приближи до него и прокара пръст по стичащата се от носа му кръв. После го облиза. - Заминавай! Хари, ти също. Лестър е в кабинета на главния редактор.
Двамата излязоха.
- За мен имаш нещо по-специално, а? - попита спокойно Хъмфри, докато търсеше в джобовете си кутия цигари.
Лола го изгледа изпитателно.
- Ти си най-важният човек за мен, Джонатан - каза тя, наричайки го с името, което Хъмфри почти бе забравил. - Твоята мисия ще е най-трудна.
- Ще се радвам да я чуя.
- Позволих си да прегледам някои от записите на телефонния ти секретар - каза Лола. - Един от тях много ме заинтригува.
- Не може да бъде! - каза Хъмфри с пълно безразличие. Беше намерил цигарите и тъкмо палеше една. - Че какво може да е това съобщение?
- Човекът, който се е самоубил докато Хари и Еди са опитвали да го разпитват, е искал да получи някаква помощ от теб.
- Стига бе?! - Хъмфри беше добър актьор и прозвуча наистина изненадано. - Искаш да кажеш, че един от четиримата ти врагове е мой приятел?
- На знам това. Искаш ли да чуеш какво казва?
- Ще ми бъде любопитно.
Лола посочи с пръст едно от многото копчета по бюрото на Хенри. Сигналната лампичка светна и от озвучителния панел се чу гласът на Кривата Круша: "Обади ми се при първа възможност. Имам интересно предложение за теб. Можем да си помогнем взаимно." Лола прекъсна записа.
- Познаваш ли го?
- Да. Един от млекарите. Може би най-важният. Отвреме-навреме ми снасяше полезна информация, когато искаше да си разчисти сметките с някого.
- Виж сега какво ще направим, ще вземеш този запис и ще отидеш при Спенсър Крейвън. Убеди го, че си на негова страна.
- Искаш да ме правиш двоен агент?
- Нещо такова. Нали нямаш нищо против?
- Дадено.
Хъмфри отиде до бюрото си, натисна съответното копче и касетата със записа скочи в ръката му. Той я прибра в джоба си и погледна към Лола.
- Сигурно искаш да отида веднага.
- Да. Колкото можеш по-бързо.
Хъмфри тръгна към вратата.
- Джонатан!
Той се спря и се обърна към нея.
- Да?
- Криеш ли нещо от мен, Джонатан?
- Не. За какъв дявол?
- Добре, Джонатан. Върви. Желая ти успех!

***

Спенсър Крейвън нервно барабанеше с пръсти по масата в хола си. Току-що началникът на трети полицейски участък му бе съобщил по радиовръзката, че хората му са сигнализирали за началото на голяма среща на шефовете от подземния свят в Ню Йорк.
- Най-малко петдесет души са пристигнали в офиса на Еди "Фани ме за кобура" Стикър на трето авеню - бе докладвал шефът на трети участък. - Почти всички големи клечки на нюйоркската мафия са там. Вероятно кроят нещо голямо. Какво да правим.
Спенсър бе наредил новината да се сведе до знанието на абсолютно всички полицейски участъци, кмета на града, ФБР и ЦРУ, след което се свърза и със самия кмет, за да поиска от него да събере градската управа и да въведе извънредно положение. Кметът не се бе съгласил, стигали му проблемите около нападението на централата на Гилдията на млекарите, а освен това по напред трябвало да се организира траурен ден в памет на починалата миналия ден английска кралица.
- Пълен тъпак - каза Професора. - Как изобщо избрахме това дебело мекотело за кмет на града!
- Не се ядосвай, скъпи - каза Мария. - Все пак извънредното положение е доста крайна мярка. Може да всееш паника сред хората.
- А какво да правя? Да чакам Еди да организира още един удар? Ти какво мислиш, Отмъстител?
- Напълно си прав. Лола ще опита да изолира града, за да се справи първо с нас.
- Точно така. Но аз съм с вързани ръце. Не мога да поведа полицията на битка срещу Еди. Не ми дават разрешение за действие. Даже не мога да опандизя никой от неговите хора, понеже не било ясно дали той е нападнал млекарите. Представяш ли си? И с този довод ми излиза не кой да е, а шибаният кмет на града!
- Такива са политиците. Защо се изненадваш - каза Малечко-Пачелко. - Остава ни да се надяваме, че Баба Меца, тоя тип Сянката и нашият Лестър ще успеят да се свържат с Щерн.
- И какво от това? Ако Еди удари града още веднъж ние няма да успеем да реагираме. Без друго нямаме дори една десета от огневата му мощ. Ще ни помете още преди да сме се усетили. Надявам се поне някой от ФБР и ЦРУ да обърне внимание на  нашия проблем.
- Не мисля, че те ще помогнат - намеси се Отмъстителя. - Докато някой от тях успее да реагира, Лола ще е успяла да затвори града. Въпросът е дали да стоим тук или да се измъкнем, преди това да е станало.
- Да бягаме? - Крейвън го погледна с огромно учудване. - Точно от теб не очаквах да чуя подобни приказки. Искаш да оставим града в ръцете на шайка престъпници?
- А по-добре ли ще бъде ако те очистят? Живият полицейски началник е по-добър от мъртвия. Когато Лола удари ще стане страшно. Сигурен съм, че ще очисти всички градски първенци. Ако се измъкнем, ти ще имаш шанса да продължиш битката. Хората ти вярват и ще те слушат. Но за целта трябва да останеш жив.
- Не мога да си позволя да бягам. Кой ще ги пази тук?
- Има един човек, който ще свърши тази работа вместо теб - каза уверено Отмъстителя.
- Така ли? И кой е той.
В този момент двама полицаи влязоха през вратата. Помежду им, с белезници на ръцете, но с широка усмивка на лицето се мъдреше Хъмфри. Отмъстителя се бе стопил за части от секундата, така че пазителите на реда видяха само началника си, жена му и приятеля му.
- Хванахме го докато се опитваше да влезе в двора ти, шефе - каза единият полицай. - Каза, че било много важно да те види. Разправя, че е репортер.
- Някои от колегите са го видели и вчера да се мотае наоколо. Натаралянкал се в бара.
- Познавам го, момчета - каза Крейвън. - Благодаря ви, все пак. Оставете го.
Полицаите пуснаха Хъмфри, свалиха му белезниците и излязоха.
- Здравей, началник, как я караш? - каза Хъмфри докато разтриваше ръцете си.
- Било е и по-добре. Какво те води насам?
- Той е човекът - каза Отмъстителя, който отново се бе материализирал. - Прочете ли дневника?
- От кора до кора - отвърна Хъмфри. - Доста увлекателно четиво. Макар да е обемисто, го глътнах докато идвах насам. Мисля, че наистина знам как да ви помогна. Но внимавайте, назначен съм за двоен агент.
- Нищо не разбирам - каза Мария. - Можете ли да обясните по-подробно.
- Да - каза Хъмфри. - Няма да отнеме много време.
И започна разказа си.

Глава XVI

Саймън Доджър беше седнал на един стол в просторния си оръжеен склад и вече един час полагаше огромни усилия да изглежда умислен. Не му се отдаваше особено. Квадратната му челюст, двата пръста чело, както и множеството белези по лицето му говореха за сериозно нарушаване на мисловните процеси още в най-ранно детство. Това естествено не му пречеше, да бъде шеф на частната армия на Еди и отговорен секретар по всички проблеми свързани с въоръжаването. Дори помагаше.
Горилите на Саймън обикаляха безцелно из склада и се чудеха дали този път ще има премии или както обикновено шефа ще мине само с едно потупване по рамото. Най-едрият от тях - Боб "Динамита" - който беше дясната ръка на Саймън, беше събрал около себе си няколко от бабанките и се опитваха да отгатнат какво ще последва.
- Чух само, че говори с Еди - каза угрижено Боб.
- Яко се е умислил. Май тоя път работата ще е по-сериозна - каза един от хубавците с ръце като парни чукове.
- Дали пък да не идем да го питаме к'во става? - попита друг.
- Не е добра идея - отвърна Динамита - Като е в такова сговнено настроение не е полезно да го закачаме. Най-добре да изчакаме.
- Мразя да чакам и да не знам к'во става - каза тоя с парните чукове и започна да боксира леко по рамото стоящия най-близо до него бабаит. - Дано Еди да дойде бързо, че вече не се издържа. Аре бе, Лени, аре дигай гарда и да те почвам - хилеше се той и продължаваше да боксира.
Точно когато Лени се обърна и тръгна да псува се чу мощният бас на Саймън.
- Стига сте се лигавили бе, говеда такива! Я се хващайте на работа. Искам всички пушкала натоварени на камионите. Базуките и експлозивите на първите два Мак-а, а автоматите и помпите на другите три. Айде действайте, че ми писна от вас.
- Няма грижи бе, шефе - бодро отвърна Боб. - Почваме веднага. Айде банда, давайте С4-ките и базуките. Наредете ги ей там до входа.
Саймън гледаше как мъкнат сандъците с пластичен експлозив и се сети, че ще трябва да се разпореди за транспорта на оръжието от по-малките складове. "Всичко да се занесе в казармите", нареди Еди и затвори. Саймън се чудеше за какво му е всичкото налично оръжие, но ограничените му способности не успяваха да стигнат до конкретен извод. Единственото за което се сещаше беше за разчистване на сметки с Гилдията на млекарите, но нали вече го бяха направили? Изразът на почуда и недоумение на лицето му се през пет минути сменяше с жестоки артикулативн напъни за преценка на ситуацията и предвиждане на евентуалните варианти. Постепенно го заболя главата и накрая припадна. Наложи се да го свестяват с Джим Бийм.

***

Огромен черен Линкълн се движеше бързо по най-голямата магистрала, която излизаше от Ню-Йорк на юг. Тя продължаваше през Филаделфия и Вашингтон, минаваше покрай Атланта и стигаше чак до Ню-Орлиънз. Целта на Еди, обаче не беше толкова далече, а само на 50-ина километра от крайните квартали на Ню-Йорк. Той дори не беше сигурен дали парчето земя, което беше закупил преди време за целите на частната си армия се намираше на територията на Ню-Йорк или не. Не че имаше никакво значение. Лола беше казала, че Ню-Йорк трябва да се превземе и това беше негова работа. Въпреки, че изглеждаше трудно и почти невъзможно да се превземе такава огромна метрополия, Еди вече си беше съставил план. Първо щеше да удари електроцентралите и водоснабдяването, като същевременно трябваше да се контролират всички основни пътни артерии излизащи от града. Докато ставаше това, той щеше да бъде вътре в града начело на един не много голям отряд елитни бойци, с които да превземе най-важните сгради. Много хора мислеха, че това са телевизията и радиото. Но той знаеше по-добре. Първата сграда, която щеше да превземе щеше да е централата на Филип-Морис, пък нататък щеше да му мисли. Сградата на цигарения концерн беше призната за най-защитената в целия свят, с хиляди системи за сигурност, включително и от ядрено и биологическо оръжие. Освен това вътре имаше провизии за 1000 души за 150 години напред, както и собствени ядрени ракети, които се изстрелваха от пулт с едно-единствено копче. Чиста работа. Въпросът беше да успее да изненада града и да го свари по долни гащи. Сигурен беше, че Лола ще му помогне в тази насока. Замисли се какво ли прави тя в момента. Още не разбираше защо й трябва проклетия град, и дори да го завладееше, как щеше да го пази след това? Но това нямаше особено значение. Живота на Еди отдавна минаваше под знака на Лола. Тя беше единственото, което имаше значение и той щеше да й поднесе града на тепсия. Без да пита защо и как. Някак си щеше да го направи.
- Как мислиш, Усмивка? Дали ще успеем? - обърна се той към Хари, който дремеше до него.
- Ъ… да … Да успеем в какво? - разбуди се Хари и се усмихна.
- Всъщност няма значение - отвърна Еди. - Кога ли пък с теб не сме успявали - усмихна се на свой ред Еди.