ПАЛЕЦЪТ НА ЛЕСТЪР: 17 и 18 глава

Един роман на Борис Зл. Павлов и Чавдар Агайн
Глава XVII
- Така значи - каза Еди и смръщи вежди. Разказът на Хъмфри определено не му хареса.
Спомни си как Лола му беше разкрила плана и всичко изглеждаше съвършено. Вярно, че смъртта на Лестър Голдчанс бе малко преждевременна, но Лола като че ли беше предвидила и това. Успяха да вземат главата, откриха и палеца, а заедно с него и съвършеният човек, който да изиграе ролята на Лестър. И точно когато нещата щяха да добият завършен вид всичко се обърка.
Видимо спокойният до този момент Еди, изведнъж излезе от релси.
- И откъде по дяволите се взе тоя твой брат? - развика се той на Хари. - Как можа да се появи точно в най-куция момент? Кой по дяволите го е пратил?

- Кой може? Естествено, че млекарите - отвърна Хари.
- Със сигурност са те - каза Хъмфри. - Мислели са, че след смъртта на Голдчанс, те ще останат еднолични господари на разваленото мляко, но твоето включване ги е изненадало. Затова са побързали да вземат мерки. И то какви. Трябва да ти кажа, че тоя пич Сянката въобще не си поплюва. Нахлу в стаята като някакъв Терминатор, а се изниза като привидение. Даже и Лола не успя да го спре.
- Слушай сега, Еди - опита се да успокои малко нещата Усмивката. - Няма какво да се впрягаш. Всичко ще си дойде много бързо на мястото. Ще си върнем главата и палеца, само че ще трябва да побързаме, защото тоя загубеняк Бен ще види тревата откъм корените. Трябва само да вземем няколко от най-добрите ти момчета и да нахлуем в сградата на млекарите. И двамата с Хъмфри смятаме, че главата и палеца ще са там.
- Вие хубаво си смятате, а сметнахте ли, че там ще е целият китайски народ, бе! Знаеш ли как се охранява тоя бункер, а? Има противовъздушни установки, над 100 души професионална охрана, въоръжени като за нова световна война, в градинката обикалят два танка, чувал съм и истории за някакви крокодили. Как ще влезем, бе пеперуди такива? Ти имаш ли представа, че ще ни трябва ядрен тротил за да ги изкараме оттам. Дори и да събера всичките си хора пак нямаме никакъв шанс.
- Винаги има шанс, Еди - каза Хари и се усмихна широко. - А и просто се налага да се пробваме, защото иначе Лола въобще няма да е на кеф.
Еди се замисли за секунда. Хари и Хъмфри го наблюдаваха отстрани и видяха промяната. Със споменаването на Лола, колебанието изчезна и на негово място се появи мрачната решителност, която така добре познаваха. Еди отново беше безстрашен и готов на всичко.
-  Добре, вие с Хъмфри тръгвайте и ме чакайте там. След половин час пристигам с кавалерията. И се молете главата и палеца да са вътре в сградата.
- Там ще са, няма къде да са другаде - отвърна Хъмфри. - Само че се чудя аз за какво да идвам. Не съм някакъв супербоец, вярно стрелял съм няколко пъти по разни тъпаци, но досега човек не съм убивал и не мисля да започвам точно сега. Най-добре да си остана тук да ви изчакам. И без това гледам, че бутилката уиски е полупълна, ще вземе да си пийна още малко.
- Ей, гранясала бъчво такава! - развика се отново Еди. - Дърт, канцерогенен, вестникарски убитак - да изхвърляш тая цигара, дето все ти виси на устната и да тръгваш веднага, че още много малко ми трябва. Не стига, че усрахте цялата работа, ами сега на господин фотографа не му се ходело на пикника. Не си убивал значи, а?
-  Ами, какво да правя. Наистина не съм - отговори смутено Хъмфри.
- Не ми отговаряй, бе смотаняк алкохолизиран! Въпросът беше риторичен. Щом не можеш да стреляш, тогава ще служиш за примамка. Ясно ли ти е? Примамка. Нали знаеш какво е примамка? Ще стоиш и ще подскачаш пред танковете докато момчетата ги обезвредят, след което ще служиш за жив щит срещу ракети, куршуми, бомби и каквото още извадят проклетите млекари. Разбра ли сега, каква ключова роля ще имаш в представлението? Айде тръгвайте, че взе да ми писва от вас!
Хари и Хъмфри си взеха шапките и излязоха от къщата на Еди. По пътя към червения Кадилак на Усмивката, Хъмфри изсумтя:
- А бе, Еди май не беше такъв на времето. По-спокоен ми изглеждаше преди. Не, че го познавам много добре, ама тук-таме сме си имали вземане-даване.
- К'во да ти кажа. По принцип си е спокоен, ама прищрака ли му нещо, става страшно. Пада му пердето и обикновено някой тъпанар изяжда дървото. Имаме късмет, че Лола има нужда от нас, иначе тоя тъпанар можеше да е и някой от нас двамата.
- Да ти кажа честно, протекцията на Лола ме притеснява повече от гнева на мистър "Фани ме за кобура".
- Вярвам ти. Но все пак в цялата работа има някаква особена тръпка, не мислиш ли?
- Ако питаш мен, спокойно мога да мина и без подобни тръпки - каза Хъмфри, докато двамата се качваха в колата. Хари натисна газта, изпили гумите и се изстреля по 16то авеню в посока генералният щаб на Гилдията на разпространителите на развалено мляко.

Глава XVIII

    В 305-та стая на хотел "Метрополитън" цареше мрак и тишина. Лола бе изгасила лампата и единствената светлина идваше от петте свещи, поставени на върховете на въображаема пентаграма около главата на Бен. Те горяха с мек червен пламък, но светлината им не беше особено силна. Въпреки това, около главата и тялото на Бен се беше разляло едно слабо червено сияние, което освен че го поддържаше жив, позволяваше и на Лола да вижда отражението си на стената.
Ако моментът беше по-друг тя щеше да се порадва на сексапилната си фигура и да си спомни колко хора са живели и умрели с мисълта да я притежават и колко малко от тях са успявали. Може би щеше да отиде още по-назад и да си спомни, как преди много години тя също имаше чувства и мечти и се беше стремила към любов и щастие, които така и не успя да постигне. Как беше продала душата и сърцето си на едно висше същество, в един последен отчаян опит да постигне духовен мир и равновесие. Как го беше следвала във всичко, и беше изпълнявала всичките му повели и как бе станала негова дясна ръка. И как изплашено от нейния възход и растящото й влияние, то я беше предало. Беше предало вярата й, беше се изгаврило с душата и се беше изсмяло на всичките й надежди. Впоследствие същото това висше същество я изгони от свитата си и я прати в едно измерение на вечна болка и страх. Измерение, в което времето не беше от значение и в което дори същество останало без чувства като нея, прекалено добре чувстваше болката. С течение на времето тя успя да се приспособи и започна да се издига в йерархията. Много векове по-късно тя вече беше господар на това измерение и на всички паднали ангели, които бяха последвали нейния непокорен дух. Тогава започна войната. Постоянна, с временно надмощие на единия или другия, но безкрайна в самата си същност. Война, която в един момент караше двамата всесилни да се забавляват, а в друг ги отегчаваше - тя все пак даваше смисъл на съществуването им и изпълваше дните на безкрайния им живот със едно жалко подобие на отдавна забравени емоции.
Но Лола не мислеше за тези неща. Това, което я притесняваше в момента беше Бен. Той беше нейната основна пионка в предстоящото срежение, а тя не знаеше дали ще успее да оцелее. Обърна се и го погледна. Лежеше проснат на канапето, обгърнат от животоспасяващото червено сияние и от време навреме простенваше в съня си. Лола се ядоса. Ядоса се, че въпреки всичката си сила, все още не можеше да контролира живота. Можеше да забави смъртта, но не можеше да я спре. Когато петте свещи изгорят, Бен щеше да умре и тя не можеше да го предотврати по никакъв начин. Едиственото спасение беше Хари и Хъмфри да донесат главата и най-вече палеца на Лестър Голдчанс. Тогава щеше да бъде лесно и нещата щяха отново да тръгнат по план. Бен щеше да заеме мястото на Лестър и един от най-влиятелните хора на планетата щеше да играе по свирката й. Заедно с него тя имаше шанс да спечели тази битка, а защо не и войната.
Хари и Хъмфри обаче, се бавеха. Това можеше да означава само едно нещо - Отмъстителя беше дошъл. Могъщ и непреклонен, той беше в състояние да обърка всичките й планове и да обърне нещата в своя полза. Все пак тази война беше и негова и тя знаеше, че рано или късно и той ще се намеси пряко в ситуацията. Само дето не го очакваше толкова рано. Сега вече беше сигурна, че Хари и Хъмфри няма да могат да се справят сами. Единствената й надежда беше Еди. Човекът, чиято душа беше спечелила в най-ранно детство и който беше готов да тръгне на кръстоносен поход заради нея. Тя дори малко го харесваше. Обичаше невероятната му воля, способността му винаги да постига целите, които си поставя; харесваше дързостта му и безкрайната му преданост. Това което най-много я привличаше обаче, беше неговата празна душа, която подобно на нейната помиташе всичко по пътя си, докато търсеше с какво да се запълни. Той беше нейният рицар и в момента - единственият човек който можеше да я спаси.