ПАЛЕЦЪТ НА ЛЕСТЪР: ВТОРА ЧАСТ: 11 и 12 глави

Един роман на Борис Зл. Павлов и Чавдар Агайн 

Глава ХІ

Гъсти черни облаци закриха небето над Ню Йорк. Излезе силен вятър, температурата рязко падна. От изток се чу тътенът на задаваща се буря. Кривата Круша погледна часовника си. Показваше точно 19:00 часа. Извади мобилния си телефон и набра девет цифри. На петото позвъняване от отсрещната страна се чу познат глас, но за съжаление записан на телефонен секретар.

- Аз съм телефонът на Хъмфри - гласеше съобщението. - Бъди така любезен и кажи кой си и защо ме търсиш. Ако не забравя ще предам на стопанина си възвишените ти слова. Започни сега...
Кривата Круша се подвоуми малко, но все пак каза:
- Обади ми се при първа възможност. Имам интересно предложение за теб. Можем да си помогнем взаимно. - Крушата продиктува номера на телефона си и затвори.
След като си тръгна от срещата в дома на Професора той прескочи до резиденцията си и вземе от бронираната каса в кабинета си две много важни за него неща - дневника и пистолета си. После се качи в любимия си "Мерцедес" и го подкара към централата на ГПРМ. В главата му бавно се оформяше план за действие, но в общи линии бе решил да импровизира според ситуацията. Съжаляваше, че не намери своя стар приятел Хъмфри в дома му. Нямаше го и в редакцията на вестника, а фоторепортерът бе важна част от нахвърляния план. "Нищо, каза си наум Кривата Круша, в крайна сметка когато нещата се объркат, задължително накрая се влошават съвсем."
Първите едри капки дъжд забарабаниха по покрива и стъклата на "Мерцедес"-а. Крушата включи чистачките и погледна в огледалото за задно виждане. Не се беше излъгал. Червеното "Ферари", което го следваше още от момента, в който излезе от гаража си, продължаваше да кара след него. Преследвачът дори не се опитваше да остане незабелязан. През целия път "Ферари"-то не изоставаше на повече от двадесет метра, сякаш се страхуваше да не го изтърве.
Крушата хвана здраво волана, настъпи газта и рязко зави. Преследвачът  направи същото, присветна с фаровете и започна да топи дистанцията.
- К'во си мисли тоя? - изсмя се Усмивката, който караше "Ферари"-то. - Май си въобразява, че ще се измъкне, а?
Той приближи плътно "Мерцедес"-а и леко удари бронята му.
- По-полека! - заповяда Еди. - Караш моята кола, малоумнико!
- Нищо й няма, началник! - отвърна Хари. - Освен това ти предложи да го ескортираме докъдето е тръгнал. Можех да го свитна още когато излизаше от бърлогата на ченгето.
- Трябва ми жив! Струва ми се, че така ще е по-полезен.
- Съмнявам се, че тази идея е част от плана на Лола - продължи да го дразни Хари и отново удари колата пред него. - Тя не каза ли да ги очистим при първа възможност?
- Започваш да ме плашиш, Усмивка. Толкова си заслепен от Лола, че не виждаш реалните опасности. Нима не забеляза, че от прозорците и покривите на всички околни сгради около дома на Крейвън дебнат всякакви шибани ченгета и снайперисти. Тоя пич е очаквал някой да го нападне и е устроил засада. Само че и ние сме умни, е, не всички - Еди отправи саркастичен поглед към Хари, - но поне някои от нас...
- И затова остави фотографът да дебне отпред? Това не издава особен интелект - отвърна Усмивката. - Ще го пипнат за секунди. Знаеш, че е дилетант. Или си решил да се отървеш от него?
- Май много малко знаеш за Хъмфри. По-скоро ще хванат агент на Мосад, отколкото него. Не се притеснявай за това, а гледай пътя и се постарай да хванем все пак тоя глупав млекар. Не смятам да ме разкарваш из Ню Йорк цяла вечер!
Хари замълча и се съсредоточи върху преследването. Дъждът се усили, по небето проблясваха гръмотевици. Кривата Круша подкара към покрайнините на града, което бе добре дошло за Усмивката. Той изчака да излязат няколко километра извън Ню Йорк и отвори прозореца на "Ферари"-то до себе си.
- Смятай го за хванат! - обърна се той към Еди. - Гледай само как ще се обърне по капак!
Хари хвана пистолета в дясната си ръка, извади я навън и насочи дулото към задните гуми на "Мерцедес"-а. Стреля без да се прицели.
Кривата Круша усети, че губи контрол върху колата. Опита се да стабилизира волана, но не успя. "Мерцедес"-ът се завъртя и застана напряко на пътя.. "Ферари"-то приближи и го удари съвсем леко, колкото да блокира вратата на шофьора. Крушата извади пистолета, но Хари, беше по-бърз. Изскочи от "Ферари"-то, натисна спусъка на "Колт"-а си и простреля Крушата в рамото. Той изохка леко и изтърва пистолета си.
- Абе, приятел, ти за малко да спукаш гума, а?  - провлачено попита Хари. - Айде, слизай и без глупости! Да ти виждам ръчичките! - Продължи той делово. - И по-бързо, че станах вир вода!

***

Хъмфри си поръча още едно питие. Нямаше закъде да бърза, а и бара си го биваше. Народни цени, бързо обслужване и широки панорамни прозорци, които услужливо гледаха точно към къщата на Спенсър Крейвън. През две маси от него двама приятели се наливаха с бира и се хилеха на тъпите вицове, които разправяше единия. Хъмфри знаеше, че под ризите си и двамата имат бронежилетки, а под саката - кобури, приютяващи патлаци и основната им работа е да не изпускат от очи влизащите и излизащите от дома на полицейския началник.
Фоторепортерът пръв бе забелязал и снайперистите, разположени по покривите на съседните сгради. Когато тримата спряха колата на една пресечка от улицата, на която живееше Крейвън, Хъмфри пожела лично да огледа мястото, преди да предприемат каквито и да е действия. Хари се опита да протестира, но Еди се съгласи.
- Макар че не виждам особен смисъл от това - бе казал той.
- Крейвън не е случаен човек - отвърна му Хъмфри. - Сигурен съм, че е взел мерки мястото да се охранява.
- Откъде ще знае, че ще му ходим на гости? - попита Хари.
- Позволи ми да го познавам повече от теб - каза Хъмфри. - Той е способен да поднесе изненада когато най-малко очакваш.
И Хъмфри се оказа прав. Тренираното му око бе уловило отблясък от оптиката на един от снайперите, още при първия оглед, който направи. От погледа му не убягнаха и други странни хора, които даваха вид, че безцелно се шляят по тротоарите, четат вестници по пейките или просто вършат работа из дворовете си. Хъмфри бе сигурен, че половината квартал е фрашкан с ченгета.
Когато и самият Хари се убеди в правотата на Хъмфри, тримата решиха да пият по една бира в бара, построен срещу къщата на Крейвън, след което да опитат да се свържат с Лола и да измислят друг план за отстраняването на полицейския началник и приятелите му. За тяхно щастие късметът им проработи. Тъкмо допиваха бирата, когато от дома на Крейвън излезе много висок дългокос мъж, който забърза към паркираните двайсетина метра по-надолу таксита.
- Мътните ме взели! - Еди почти щеше да се задави с бирата. - Бас държа, че тоя, дето излезе преди малко, е един от шефовете на млекарската гилдия! Тоя Крейвън ме изумява. Не знаех, че върти далавери с млекарите!
- Какво ще го правим? - попита Хари. - Поне тоя май ще излезе лесна плячка.
- Слушайте сега - Еди сниши тон, но не очебийно, - Хъмфри ще остане тук и ще слухти наоколо, а аз и ти ще проследим млекаря и при пръв удобен случай ще го пипнем. Това е.
Хари и Еди бяха излезли, а Хъмфри остана да пие уиски в компанията на двете ченгета и няколкото редовни посетители. Към 19:20 часа, толкова показваше часовникът на фоторепортера, ченгетата станаха да си ходят. На вратата се разминаха с други двама и леко си кимнаха. "Бре, мама му стара, помисли си Хъмфри, тия сменят караула, а аз съм сам. Явно охраната ще остане през цялата нощ. А може и да се засили. Ще взема да обърна още едно и ще си ходя и аз. Тук едва ли ще съм полезен повече." Той махна с ръка към сервитьорката и поръча поредното уиски. Глътна го на екс и тъкмо се канеше да остави пари, за да плати сметката, когато от небето започна да се излива проливен дъжд. Хъмфри направи мрачна гримаса и погледна през прозорците. Улицата бе опустяла. По-лошото бе, че не се виждаха никакви таксита. Запали ново Боро и отново викна келнерката. Когато тя дойде, каза:
-  То се е видяло, че ще поостана малко. Бъди така любезна да ми донесеш още едно уиски, ама тоя път говоря за бутилката. А, и два пакета Боро.
Когато поръчката дойде Хъмфри напълни чашата си до ръба, изпи я, после повтори операцията, сипа си трети път и се загледа в дъждовната пелена, която блъскаше по прозорците. Предпочиташе да не мисли за нищо. Събитията, които му се бяха случили през последния ден му бяха дошли в повече. Изля в гърлото си и третата чаша.
В това време вратата на бара се отвори и вътре влезе висок мъж, облечен в черен шлифер. На главата си носеше шапка, която закриваше лицето му. Насочи се право към масата на Хъмфри. Фоторепортерът не го забелязя. Той вече поднасяше към устните си петата чашка.
- Пия, за да забравя - каза новодошлият когато приближи съвсем до масата му.
Хъмфри вдигна помътнелите си очи към него.
- Чел си "Малкият принц"? - завалено попита той. - Или си самият Екзюпери?
- Мога ли да седна при теб?
- Че как иначе. Само кажи да ти донесат една чашка, та да се чукнем за добре дошъл. Та, кой каза, че си?
- Знаеш кой съм.
- Аман! За по-малко от 24 часа ти си вторият човек, който твърди подобно нещо. Май множко ми дойде. Бъди малко по-ясен, а?
- Ако тръгнем веднага - каза мъжът, - всичко ще ти се изясни.
- Какво? Сега? Та аз дори нямам кола бе, приятел!
- Спокойно. Аз ще те откарам. Тръгваме ли?
- Дай ми някаква разумна причина.
- В джоба си държа един "Валтер". Стар модел, но не дава засечки.
- Виждаш ли! - По лицето на Хъмфри се разля полу пиянска усмивка. - Можел си да говориш и по същество. С теб съм, приятел! Води ме към пътя на славата!

Глава XII

- Казвам ви самата истина, г-н Щерн - прошепна на мобилния си телефон Смит Хоуърти. В момента той говореше от една от тоалетните в редакцията на "Ню Йорк Доминатор" и полагаше максимални усилия да не бъде чут от никого. - Договорът вече е факт. Абсолютно всички са съгласни и в близките няколко дни предстои да се уточнят само техническите детайли.
- Информацията сигурна ли е? - запита начумерено гласът от другата страна на линията.
- Кълна се в гроба на майка ми! Току-що бях на събранието на борда на директорите на Голдчанс. Всички са много ентусиазирани, най-вече тоя лешпер от млекарите - №1. Не мога да ги дишам тия нещастници.
- Добре, спокойно. Ще оправим нещата. Сега-засега стой там и се ослушвай. Гледай обаче да не разберат, че работиш за нас, защото тогава не те познаваме. Ще трябва сам да се оправяш, а като знам какво си мекотело, няма да можеш да направиш нищо.
- Е защо ме обиждате сега, Щерн? Това ли ви е благодарността? От толкова години ви снасям информация от кухнята на Голдчанс. Помагах ви да контрирате в зародиш повечето от ходовете му. Ако не бях аз, досега да ви е надминал и да му дишате праха. Неблагодарници!
- Слушай какво, плазмодий жалък! Само още една дума и лично ще се обадя на Лестър да те изпортя. Я си погледни швейцарските сметки, бе двулично копеленце такова! Откъде си натрупал тия милиони, а? Нима забрави, че всяка твоя информация съм я заплащал лично аз! И то доста солидно. От заплатата си при Лестър трудничко можеш да натрупаш такова огромно състояние. Чудя се как стария Лестър още не е проверил сметките на най-близките си и "верни" служители. Може би наистина трябва да му се обадя, за да го подсетя да го направи.
- Добре, добре. Няма нужда да се караме. Мисля, че досега се разбирахме чудесно и не знам защо да не продължаваме така и занапред. Сега трябва да вървя, че ще ме заподозрат. Ако има още нещо, ще ви се обадя по-късно.
- Добре - вече по-спокойно отвърна Щерн. - И все пак, внимавай. Въпреки всичко, ние имаме полза от теб.
Хоуърти затвори телефона и се замисли малко. Налагаше се малко да преосмисли позициите си спрямо този Щерн. Все пак той дори не го беше виждал лично, само на снимки по вестници и списания и много рядко по телевизията. Не че това беше от особено значение за парите, които получаваше от него. А те никак не бяха малко, защото Илайджа Щерн беше собственик на най-голямата американска петролна компания - "Щерн Петрол Продъктс". Но парите не бяха всичко. Хоуърти от известно време беше на ръба на нервна криза, поради постоянния страх да не би Лестър да го разкрие. А сега вече получаваше заплахи и от другия си работодател - Щерн - и положението започваше да става критично. А както му бе казал и Щерн, Смит Хоуърти не беше от хората, които могат да се справят хладнокръвно с такова положение. Той по-скоро беше от ония, които се паникьосваха и чакаха да видят какво ще се случи.
"Може би се притеснявам излишно" - помисли си той. - "Лестър няма как да разбере че го портя, освен ако Щерн или някой от неговите хора не ме издаде, а това няма да стане скоро, защото точно сега те имат нужда от мен повече от всякога. Това тичане по ръба, обаче, ще ме побърка. Дано всичко да свърши скоро, защото вече не издържам."
Той въздъхна дълбоко и с примирен поглед излезе от тоалетната и се запъти към кабинета на Лестър. Точно преди да влезе, поизглади ръбовете на панталона си, намести по-добре очилата си, поотупа малко сакото си и влезе вътре. За негова изненада всички разговори спряха и погледите на присъстващите се приковаха в него. Всички го гледаха някак особено - както се гледа осъден на смърт. Той се обърна към Лестър и се опита да се усмихне, но Лестър не отвърна на усмивката му, а го изгледа с явно презрение.
- Хей, Лес, какво става? Защо се умълчахте всички? - опита се да прозвучи весело Хоуърти, въпреки че отвътре беше изстинал като опушен свински бут.
- Не знам, Смит. Надявах се ти да ни кажеш - мрачно отвърна Лестър.
- Какво по дяволите искаш да кажеш, Лестър? Бог ми е свидетел, че не мога да те разбера.
- Ако бях на теб, не бих намесвал Бога в тези работи, Смит. Все пак той знае, както и всички останали в тази стая, че ти си един долен предател - Лестър направи кратка пауза. - Ти предаде не само мен, Смит. Предаде идеята. Продаде ни на тия непрокопсаници от "Щерн Продъктс". Не мога да повярвам, че го направи точно ти, Смити. Точно ти - каза той замислено.
- Това не е истина, Лес! - запротестира енергично Хоуърти. - Някой ме е наклеветил и ти си се хванал. Не им вярвай! Аз ще разбера кой е и ще му еба мамичката. Ти ще видиш, че съм невинен, Лестър. Само ми дай шанс, и ще видиш!
- Не става, Смити! - отвърна твърдо Лестър. - Лола, пусни му записа.
Лола, която беше седнала на бюрото на Лестър с гръб към всички останали, натисна едно от множеството копчета на един от панелите на бюрото и след кратко пращене се чу ясният глас на Хоуърти: "Казвам ви самата истина, г-н Щерн. Договорът вече е факт. Абсолютно всички са съгласни и ...". Лола натисна копчето за превъртане и след малко се чу нова реплика: "От толкова години ви снасям информация от кухнята на Голдчанс. Помагах ви да контрирате в зародиш повечето от ходовете му ..." Лола натисна друго копче и записа спря. В стаята цареше гробно мълчание.
- Това е монтаж - плахо каза пребледнелият Хоуърти. - Някой се опитва да ме натопи, Лестър. Не им вярвай ...
- Ние го слушахме пряко, Смити. Няма как да е монтаж, разбираш ли.
Хоуърти не знаеше вече какво да каже. Знаеше, че тоя път няма да му се размине - Лестър Голдчанс не прощаваше подобни изпълнения. Той се сети за един от предишните финансови съветници. Беше подчинен на Стивън Кренг, но постепенно започваше да го измества, когато Лестър откри, че от всеки инвестиран кредит, въпросният съветник прибира по два процента за себе си. Наказанието беше страшно - хората на Еди го циментираха жив в основите на една от новите сгради на компанията. В тази връзка, единственото успокоение на Хоърти беше, че Еди го нямаше наоколо и вероятно щеше да мине време до неговото пристигане. Въпреки това, обаче, той знаеше, че е обречен.
- Кой ме изпорти, Лестър. Кажи ми само това. Знам, че с мен е свършено, но поне докато дойде Еди искам да съм научил как разбра, след като толкова години не подозираше абсолютно нищо.
Лола стана от бюрото погледна го в очите и усмихнато каза:
- Аз бях, сладур. Не се сърдиш, нали?
Хоуърти почувства погледа й в дъното на душата си и изтръпна. Разбра, че в близките няколко секунди ще умре и се опита да извика. В следващия момент Лола беше изправила ръката си срещу него, след което рязко я протегна към прозореца. Хоуърти изгуби контрол над тялото си и бързо полетя към прозореца, строши го и за момент остана да виси във въздуха на няколко метра от сградата. Беше се насрал от страх и лайната се стичаха по крачолите му, но това беше най-малкият му проблем. Той беше в състояние на шок и крещеше като откачен. Всички в стаята също се шашнаха и гледаха ту към Хоуърти, ту към Лола и протегнатата й ръка. Единствен Лестър беше спокоен и се държеше, като че ли пие сутрешното си кафе.
- Разбра ли сега, че е голяма грешка да се опитваш да изиграеш Лестър Голдчанс, Смити? - каза той. - Може да съм закъснял, но аз винаги си връщам дълговете, независимо колко време съм чакал и колко големи или малки са те. За съжаление няма да живееш, за да се поучиш от този урок. Сбогом, Смити.
- Моля те, Лестър! - крещеше Хоуърти. - Моля, теееееееееееееееее! ...
Лола отпусна ръката си на бюрото и Смит Хоуърти полетя от 86-ия етаж на един от най-високите небостъргачи в Ню Йорк. За негово щастие, той умря още във въздуха след като сърцето му се пръсна от рязката промяна на налягането. Тялото му се разпльока върху покрива на едно такси, убивайки шофьора и двамата старци, които пътуваха в него.