ПАЛЕЦЪТ НА ЛЕСТЪР: ТРЕТА ЧАСТ: 5 и 6 глави

Един роман на Борис Зл. Павлов и Чавдар Агайн

Глава V

Ако имаше някой, който можеше да даде изчерпателен, точен и неподлежащ на съмнение отговор на резонния въпрос "Всъщност, има ли Бог наистина или просто се будалкаме?", то този някой беше Отмъстителя.
- Да - каза той. - Бог има. И аз съм дясната Му ръка.

Думите му не бяха посрещнати с особено въодушевление от страна на петимата му слушатели - уплашени до смърт тийнейджъри, на възраст между 14 и 16 години, чиито представи за света като такъв, бяха коренно променени за няколко часа - времето, през което спокойното им тихо провинциално градче, бе брутално изтръгнато от монотонното си всекидневие и запратено в пастта на мрака, където болката и страха бяха господари на времето и пространството. Професора, който години по-късно щеше да стане шеф на Ню Йоркската полиция, направи саркастична гримаса.
- Щом го има, защо позволява това? - процеди той и прокара пръсти през разрошените си коси. - Нима на Бог му харесва да страдаме?
- Бог, приятелю, няма нищо общо с това - отвърна сериозно Отмъстителя. - Но Той го предвиди и затова праща мен. С малко помощ от ваша страна смятам да спрем злото.
- Че какво можем да направим ние? - промълви Кривата круша.
- Та аз дори не знам какво точно става - поркрепи го Баба Меца. - И никак дори не вярвам, че си пратен от Бог. Бог няма, няма и да има!
Отмъстителя му се усмихна благо и постави ръка на сърцето си, след което обходи с преценяващ поглед лицата на петимата си събеседници. Те бяха насядали в полукръг и несъзнателно бяха хванали ръцете си.
- Успокой се, моето момче - каза той. - Не прибързвай с изводите. Знам, не е лесно да повярвате. Особено след всичко, което си видели и преживели вчера и днес. Въпреки това не бива да се отчайвате. В момента сте уплашени, не можете да си обясните много неща. Нямате достатъчно натрупан опит. Знам. Не е лесно. Но, вярвайте ми, вие наистина сте избраните. Вашата помощ е жизненоважна за Бог. И за мен.
- Това е чудесно - каза Малечко-Палечко и го изгледа презрително. - Винаги съм искал да бъда в един отбор с Бог. Особено след като отне баща ми и майка ми.
- Той е прав, господине - обади се и Мария. - Благодарим ви за оказаното доверие, но мисля, че закъсняхте доста. По-добре си потърсете други помощници.
- Именно! - Баба Меца пусна ръцете на Малечко-Палечко и Кривата круша, които бяха седнали от двете му страни и се изправи. - Мисля, че е най-добре да си тръгнем оттук. Не ми се слушат повече глупости. Без друго не е ясно дали ще изкараме до края на този ден. По-добре да го прекараме в по-интересни занимания.
- Остани на мястото си! - Властният глас на Професора накара едрото момче да замръзне изненадано, преди да направи първата си крачка към изхода. - Никой няма да излиза от шибаната стая! - Продължи Спенсър Крейвън и се обърна към Отмъстителя. - Не знам кой си, не знам дали наистина има Бог и дали му се водиш дясна ръка, но ако действително знаеш как да спреш този кошмар, аз съм готов да ти помогна. Приятелите ми - също. Нали така, хора?
Баба Меца седна с нежелание обратно на пода. Малечко-Палечко повдигна рамене в знак на почти пълна незаинтересованост, Мария сведе поглед в земята, а Кривата круша, след като се почеса зад врата и се изпю между краката си, каза:
- Мамка му! Разбира се, че съм с теб, Професоре!
- Е, добре де, щом Дългия влиза в играта, значи и аз няма да остана по-назад - избоботи Баба Меца. - Ти к'во ще кажеш мъник?
- Вътре съм! - отвърна без особено желание Малечко-Палечко.
- Без женско участие няма да успеете - каза Мария. - С вас съм, каквото и да става.
- Благодаря, банда! - Очите на Професора светнаха. - Е, това е то! Какво се очаква от нас?
Отмъстителя се приближи и също седна.
- Нека първо затворим кръга - каза той. - Хванете се за ръцете, така както преди малко.
Децата сториха това. Професора и Кривата круша, които седяха в двата края стиснаха ръцете на Отмъстителя, който каза:
- Сега ще усетите прилив на енергия. В съзнанието ви ще навлезе огромен поток информация. Не се опитвайте да го разбирате, просто го приемете. Отворете ума и сърцата си.
Отмъстителя затвори очи и вдигна глава към тавана. Децата последваха действията му.
- Чувството е страхотно! - промълви Мария. - Толкова е хубаво!
- Сякаш летя! - извика Малечко-Палечко. - Татко! Виждам татко!
Около групата се бе образувало меко бяло сияние, което се засилваше със всяка измината секунда.
В този момент от носа на Лола, която се намираше на близо двайсет километра от тях, потече кръв.

Споменът за затварянето на кръга, Посвещението, както им обясни по-късно Отмъстителя, бе толкова ярък, сякаш бе станало вчера. Баба Меца си спомняше всеки детайл от събитието, можеше с точност да възпроизведе репликите и реакциите на всички участници. Но сега нещата бяха други. Този път нямаше кръг, нямаше я силата, която се вля в тях с такава мощ, че Мария бе припаднала, а Кривата круша не можеше да вижда цели два часа след това. Нима този път бяха обречени? Баба Меца не искаше да повярва в подобна възможност.
- Нека се върнем на въпроса. - Щерн разтърси ръката му и го върна в действителността. - Кой всъщност е човекът с теб?
- Не вярвам да разберете, г-н Щерн. Обяснението, което мога да ви дам е трудно приемливо от гледна точката на здравата логика.
- Ще опитам да го преглътна.
- Ако ви кажа, че са замесени Бог и Дяволът и че в момента се води битка за надмощие помежду им, ще ми повярвате ли?
Щерн го изгледа изпитатетелно.
- Защо не - отвърна той. - В крайна сметка всеки един от нас служи на някой от тях двамата. Нали така?
В този момент Баба Меца усети, че нещо не е наред, но нямаше никакво време за реакция. В дясната ръка на Щерн внезапно се бе появил елегантен малък пистолет, от чието дуло излетяха един след друг три куршума.
Секунда по-късно едрото тяло на Баба Меца се свлече бездиханно на металния под. Щерн прибра оръжието обратно в джоба си, извади мобилния си телефон, набра някакъв номер и след като се свърза, каза:
- Здравей, Лола. Всичко е под контрол. Разкарай, моля ти се шибаните изстребители на Еди оттук и заповядай да се видим. Имаме основания за малка почерпка.

Глава VI

- Измъкват се! - крещеше полковник Дърдън, докато наблюдаваше с бинокъла. - Стреляйте, мамка му! Не ги оставяйте!
- Нали и пиле не можеше да прехвръкне бе, полковник? - обади се сержантът. - Нали мините щяха да ги довършат?
- Я не ми се прави на остроумен! Нали видя как разположихме мините - шансът да мине такъв голям джип през тях е под един процент. Тия типове Господ ли ги пази?
- А бе не знам, обаче нашите хора определено не ги пази. Я виж мотористите как хвръкват във въздуха един по един. Да дам ли заповед на наколко бронетранспортьора да тръгнат надолу по магистралата и да ги пресрещнат?
- Не! - отвърна рашително полковникът. - Ще имаме нужда от тях тук. Всеки момент ще се изсипят федералните. Нареди на снайперистите да се пробват да свалят шофьора.
Джипът на Спенсър Крейвън се носеше с бясна скорост из пустинята, подскачаше и криволичеше из бабуните и по някакво чудо се разминаваше с мините. Около една-две минути те дори не знаеха, че са навлязли в минно поле, докато не видяха преследващите ги мотористите да задействат мините и да се пръсват на парчета. Въпреки това, те продължаваха да ги преследват.
- Спирай, идиот! - крещеше Хъмфри с цигара в устата. - Всеки момент ще хвръкнем във въздуха!
- Нали това искахте всички - отвърна Професора. - Казах ви, че има нещо гнило, но вие всички искахте да тръгнем насам. Ако сега спрем, всичко свършва.
- Но не и живота ни - продължаваше Хъмфри. - Ще ни хванат, а след това все ще измислим нещо.
- Не! - отвърна решително Професора. - Щом досега не сме ударили мина, значи няма и да ударим. Продължаваме!
- Ти луд ли си, бе?!
- Остави го, Хъмфри - намеси се и Малечко-Палечко. - Професора ни преведе до тук и трябва да му се доверим. Освен това усещам тук някаква намеса на Отмъстителя.
- Да - каза Мария. - Досега би трябвало да сме мъртви, а ние сме невредими. Моторите, които ни следват са три пъти по-малки от нас, а непрекъснато целят мините. Това не е много нормално.
- Вие сте ненормални - каза отчаяно Хъмфри. - Не мога да повярвам, че ще си отида по този начин. Разминавал съм се със смъртта при какви ли не случаи, само за да бъда взривен от мина в разцвета на силите си.
- Разцвета на силите си? - саркастично го погледна Спенсър. - Не се ли виждаш, че си заприличал на сянка? Чудя се как си още жив след всичкия алкохол и цигари.
- Не забравяй и жените - добави Хъмфри със задоволство.
- Даже си доволен от начина си на живот - продължи Професора.
- Я не ми чети лекции! Нямам нужда някакво нещастно ченге да ме учи как да…
В този момент проехтя залп от далечни изстрели и задното и предното стъкло на джипа се счупиха на няколко места. Всички се наведоха паникьосано надолу, но Спенсър не пусна волана и продължи да кара.
- Снайперисти! - изкрещя той. - Мамка му, всички ли са добре.
- На мен ми няма нищо - отвърна Малечко-Палечко.
- Тоя път и на мен ми се размина - каза Хъмфри.
Мария мълчеше.
- Мария? - обърна се назад към нея Професора.
- Марияяяяяя! - изкрещя Малечко-Палечко, който седеше на седалката до нея. Хвана я за раменете и я разтърси, при което тя се свлече надолу и главата и се подпря на предната седалка. На тила и зееше малка дупчица, около която имаше съвсем малко кръв.
- Мъртва е - каза тихо Малечко-Палечко.
- Неееееее! - изкрещя Професора и очите му се напълниха със сълзи. Той тръгна да натиска спирачката, но се овладя.
- Недей да спираш - каза бавно Хъмфри. - Ако го направиш всички ще умрем.
Професора хвана по-стабилно навлажненият от сълзите волан и натисна гзата до дупка.
- Спенсър… съжалявам - каза Хъмфри.
- И аз, Хъмфри - отвърна тъжно Професора и след кратка пауза добави, - но Еди ще плати за това, заклевам се.
- Обещавам ти, че ще плати - каза решително Малечко-Палечко.
Джипът лека-полека се откъсваше от мотористите, които след минното поле бяха останали доста по-малко и след няколко минути се отказаха от преследването. Последното нещо, което видяха беше как джипът зави на дясно и отново излезе на магистралата.

***

Бойните действия в Ню Йорк заглъхваха. От време на време се чуваха приглушени изстрели, но самолетите вече бяха спрели да пускат бомбите и на тяхна място в небето кръжаха военни хеликоптери. Полицията бе разбита и повечето хора се бяха прибрали по домовете си. Около час след нападението Еди беше предупредил населението на града, че това ще е най-добрият вариант за тях, ако искат да спасят кожите си. Той направи това чрез "NYRC" - най-популярната радио станция в града. Минути преди това войниците му бяха окупирали сградата и Еди вече беше новият шеф на радиото.
Много от хората се качиха на колите си и се опитаха да избягат, но наемниците на Еди бяха блокирали всички изходи. Така че повечето хора се върнаха и се прибраха по домовете си, а онези които се опитаха да преминат блокадата бяха убити.
Еди не съжаляваше за тях. Той дори не си мислеше за тях, докато караше червената тойота и се чудеше откъде да мине за да стигне най-бързо до сградата, в която се помещаваше "Ню Йорк Доминатор". Двамата с Хари искаха да вземат един от БТР-ите за да могат по-лесно да си проправят път през развалините, но когато излязоха от сградата на Филип-Морис всички БТР-и бяха зачезнали да довършват съпртивляващи се полицаи и граждани и на входа на сградата имаше само два танка. Тогава Еди и Хари се качиха в изоставената на средата на платното "Тойота", която беше абсолютно невредима и я подкараха към "Ню Йорк Доминатор".
- Дано да е все още там - процеди през зъби Еди.
- Спокойно, няма къде да ходи - отвърна Хари. -Оставихме доста хора там, а и пилотите имат специални инструкции да внимават със сградата на Доминатора. Все пак Лестър ще ни трябва.
- Надявам се тия идиоти да не са сринали сградата, че тогава не знам какво ще става… Радвам се, че вече си по-спокоен. Преди малко ми изкара акъла.
Хари се обърна към Еди и усмихнато каза:
- Това, че се държа спокойно нищо не означава, Еди. Ти знаеш, че аз не се паникьосвам, но въреки това съм убеден, че нещата не вървят на добре. Дори и да успеем да приберем Лестър, дори и да се справим с федералните, дори и да избием бандата на оня прозрачен тип - сигурен съм, че всичко ще свърши зле. Чувствам го.
- Добре, бе. Не е нужно да ми натякваш песимистичните си настроения. Вземи млъкни и се съсредоточи върху настоящето. Лола иска да вземем Лестър и да отидем в базата на тоя шибаняк Щерн. Ако знаеш колко пъти е правил мръсно на мен и на истинския Голдчанс навремето …
- А защо трябва да ходим точно там?
- От къде мислиш, че ще знам? Лола каза да идем там, значи отиваме. Това е положението.
- Къде се намира базата му?
- Малко по на юг от Ню Йорк.
- Добре, де. Нали пратихме точно там няколко самолета да бомбардират. К'во иска тая Лола?
- А бе откъде да знам бе, Хари? Стига си разсъждавал и гледай за сградата на Доминатора.
- Трябваше вече да я виждаме тука вдясно …
- И аз така помня. Тия нещастници само са издънили работата. Ако са я сринали, не знам какво ще кажем на Лола …
Те завиха в дясно и спряха малко пред руините на високата 23-етажна  сграда. Странното беше, че тая сграда беше изцяло съборена, за разлика от повечето останали сгради.
- Тук като, че ли е паднала някоя от новите ти бомби, Еди - каза Хари. -  От тия дето гърмят на определена дълбочина.
- Всъщност сградата беше взривена от твоя брат - чу се глас зад тях. - С осем кила тротил, задействани от разстояние. Така поне каза Лола, докато ме изъкваше от руините.
Двамата се обърнаха и един модифициран Макаров с дуло като топ и един лъснат до ослепяване Колт застанаха на сантиметър от челото на Лестър Голдчанс.
- Спокойно бе, Еди - каза не толкова спокойният Лестър. - Аз съм твоят дългогодишен партньор. Не ме ли помниш?
- Да, помня те - каза Еди и двамата с Хари прибраха пистолетите.
- Егати късмета - добави Усмивката - вместо ние да го открием, той ни намери. Съдбата е с нас.
- Качвай се в колата, Лестър - нареди Еди. - Имаме важна среща, на която трябва и ти да присъстваш. Задължително.
- Не ми нареждай, Еди. Знаеш, че само да щракна с пръст и мога да те унищожа. Аз съм Лестър Голдчанс, как смееш да заповядваш!
- Извинявай, Лестър - по-меко продължи Еди. - Не исках да те обидя, но трябва да побързаме. Лола ми каза да те вземе и да отидем на бизнес-среща с г-н Щерн.
- Щерн ли? Това мазно копеленеце… Но щом Лола е казала… Всъщност тя е много приятно момиче, забелязали ли сте? И доста разбира от бизнес. Щом тя е казала, че трябва да се видим с Щерн, значи ние ще я послушаме. Добре, господа. Водете ме при Щерн.
Всички се качиха в "Тойота"-та и Еди я пришпори, доколкото му позволяваха различните отломки по доста разбитите пътища. Малко след като седна на задната седалка Лестър Голдчанс се обърна и погледна през стъклото руините на сградата на Ню-Йорк Доминатор. Тогава за няколко секунди изражението му се промени. (Откъде ли знам тази сграда?) Сети се, че синът му работеше тук - преди много време му беше подарил този вестник. (Май работех тук преди известно време… Как ли се е сринала?) Всъщност имаше и още един син, за когото беше забравил - Бен - той също работеше тук - какво ли е станало с него? (Бен? Бен Перото! Аз съм Бен.) Дали Ърнест е оцелял в бомбардировката? (Каква бомбардировка? Ърнест умря малко слад стария Голдчанс. Нали Хъмфри му каза... Какво ли прави Хъмфри?) Главата го заболя силно, по-силно от всеки друг път.
- Еди случайно да имаш хапче за глава? - попита той.
- Потърпи малко. Когато отидем при Щерн всичко ще си дойде на мястото и болката ще изчезне - каза успокояващо Еди.
- Дано - с гримаса на лицето отвърна Лестър. - Давай по-бързо.
Еди натисна газта и след около 20 минути "Тойота"-та излезе на Южния път.