Лунен монолог

29 юли 2007, 13:08 Публикувано в BgLOG | 8 коментара , 905 прочита
Категории: Литература

Какъв ли е този шум? Идва някъде от входната врата. А вече е толкова късно…Дали заключих?...Да, заключено е..Съседът се прибира…Кога ли пък съм забравяла да заключвам. Защо се налага да проверявам безброй пъти…всяка вечер…и винаги е заключено…Пералнята поема обичайния си ход. Нещо вътре в нея изтраква…Сигурно синът ми пак е напъхал някоя играчка…Да не забравя да простра дрехите на сутринта…Каква закуска…пържени филийки…или палачинки…Сигурно им е омръзнало..Някакви сандвичи…Ще им сложа резен домат..и стрък магданоз…за разнообразие…Каква луна!...пълна, красива…Пак тези новини…Либийските сестри…Как ли се чувстват в този момент…свободни, объркани, изплашени от новия свят..Отново същата песен…А след нея същите новини по радиото…Каква луна!...Каква магьосница…Да не забравя шкафа с дрехите…много е разхвърлян…утре ще го подредя…Какво си ме зяпнала такава?…Знам, чудиш ми се…Но кой ще оправи проклетия шкаф?...Знам, преди бях различна. Но кой ще им направи закуската?...Знам, че си красива…и пълна тази нощ…Блестиш и ми се чудиш…Къде ли записах онзи телефон?...на детската градина…Утре ще се обадя…Дали постъпвам правилно? Дали да го записвам на градина? Ами ако не се чувства добре там?...Какво ми се хилиш?...Не виждаш ли, че мисля…Какво мисля ли? Дали постъпвам правилно…Не ми казвай, че зная отговора. Ти все така ми говориш. Блестиш си и ми разправяш, че винаги съм била знаела отговорите.Казваш ми да не мисля, а да чувствам. Да не питам, а да отговарям сама на въпросите си. Но този път е различно. Сега съм вече отговорна. Сега решенията ми носят куп последствия…Защо така ми се смееш?...Ти няма как да разбереш…Далече си…Много надалече…Няма как да знаеш…Е, вярно е, изглеждаш ми така, сякаш ако протегна ръка и ще те стигна…Особено сега, когато си пълна…и по-светла от преди…Какво ли дрънчи в пералнята?...Дано не са ключовете…Да не забравя на сутринта да проверя. Ако не ги открия, значи са в пералнята…Е, сега какво! Смееш се, та се пръскаш от смях. И каквато си пълна тая нощ, да не вземеш да избухнеш, да се разпилееш, че с кого ще си говоря тогава…Блестиш.Озаряваш онзи покрив, дето друг път не го виждам…Я, гларусчетата са пораснали…Обикалят върху керемидите и поклащат главици…Какво ли е да летиш?...Ей така, разперваш криле и след секунди те няма…И ключове не са тинужни, и даже стълби, асансьори…И онова нещо, дето дрънчи в пералнята, вече не го чуваш, а само вятърът свести в ушите ти…Какво ли е да си свободен?...от мислите…Дано тази нощ сънувам, че летя…и че съм свободна…Да не забравя да опитам. Утре ще пробвам да не мисля много…и да не си повтарям все същото “да не забравя”…Може и да се получи…Какво блестиш така?...И казваш ми да не забравям,че съм пак свободна. Каква ти свобода? Свободен да си, значи да не правиш онова, което не ти се иска…А ти какво си мислиш? Че ми харесва да пържа филийки, още щом отворя очи. И да си казвам “да не забравя”, още преди да съм се събудила. Или да говоря с някоя престаряла лелка по телефона, която да ми казва как и какви формуляри трябва да попълвам…Какво ми шептиш?...Не те чувам добре…Какво?, знаела съм отговора ли? Пак същото ми разправяш…Е, може би ще опитам със сандвичите. Може и да им сложа резен домат и стрък магданоз…за разнообразие…Да, вече си представям. Ще станат красиви…И ако сутринта опитам да не си повтарям все същото “да не забравя”…може би ще е различно. Любопитна съм да разбера…Може би ще ми хареса…А и не се знае за лелката…Този път гласът й ще звучи добре…ще бъде мила…Каква ли история си има тя?…Дали е била щастлива?...Каква е тази усмивка?...Сега не ми се смееш…само се усмихваш…Сега пък ми казваш, че имам криле…и да политна…О, вече разбирам. Утре ще опитам…Всеки ден е нов живот…и ще опитам…Сама избирам крилете си…И ще политна…Знам, че свободна…И ще политна…

RSS за коментари Коментари

# | от zefira на 29 юли 2007, 13:14

Моля някой да изтрие дублирането. Много съжалявам, че се получи по този начин. Първия път, когато се опитах да публикувам, нещо не се получи. И така пробвах отново. Не знаех, че ще има подобен ефект.

# | от Sluchaina на 29 юли 2007, 14:47

Сигурно,докато ти говориш на луната,а тя само ти се усмихва си като повечето от нас:отговорна,мечтаеща да е свободна! Сигурно луната трябва да ти говори,а ти да се усмихваш,за да станеш:свободна и да забравиш,колко много си отговорна! И аз чакам от години луната да ми проговори,но ставам все по-отговорна и заспивам с все повече "Да не забравя,да направя,всичко онова,което не ми се прави!" И ми остава все по-малко време да говоря на луната,а да я чуя вече дори нямам сили! Дано откриеш пътя от отговорна към свободна! Дано за по-сигурно и луната ти го покаже,нищо,че си мисли,че го знеш! Всички сме вървели по него,но като се згубиш,все се надяваш,луната да го освети!

# | от mishe на 29 юли 2007, 18:30

Луната наистина беше много красива тази нощ! Кръгла и спокойна, като мъдра възрастна жена. И имаш чувството, че аха-аха ще я пипнеш с ръце ...

# | от Sluchaina на 30 юли 2007, 03:58

Благодарение на луната! Като се е втренчила,тая огромна луна,та право в сърцето ми наднича.Седя си на брега на един испански остров и се боря с оная мъка,наречена носталгия.Носталгия по същата луна,но огряла един друг бряг и ако бях тръгнала по лунната пътека със сигурност за 2h със самолет бих стигнала до същата луна,огряла другия бряг във Варна. Преди години,със сигурност бих последвала луната,но днес и луната е безсилна пред отговорността към децата и се запътих в обратна на лунната пътека посока.Стигнах до компютъра и се зачетох,с надежда да открия и друг,който не се е разбрал с луната и стигнах до "монолoга" на zefira.Зачетох се и в блога и,и ето ти "случайност"прочетох и за Варна и за луната и за отговорността и решенията определящи пътя водещ до Испания! И се сетих,колко трудно ми беше да взема решение,защо тръгнах и какво и как постигнах,онова което имам.Сетих се и колко не искам да изгубя постигнатото,само защото луната огря пътя към спомените свързани с Варна! Благодаря ти Zefira,благодаря и на луната!

# | от zefira на 30 юли 2007, 07:52

Багодаря ти и аз, Sluchaina, за хубавите думи! Изглежда подобни мисли са минали през нас. Само че ти си имала смелостта, преди години...А аз не. Поне не и на този етап.

# | от Sluchaina на 31 юли 2007, 12:01

Мила Zefira, прочети си пак "Да открием своето място".Там сама си си дала отговор-послушай вътрешния си глас! Да вземеш решение,наистина е ужасно трудно,но в повечето случаи изпадаш в ситуации,които улесняват изборът! За да рискуваш да загубиш малката сигурност,която си постигнал(дом,работа....)и да се втурнеш в неизвестното,се изисква много решителност.Да си авантюрист като си сам не е кой знае колко трудно,но да вземеш решение и за семейството си ,си е огромно предизвикателство. Не го мисли много,послушай сърцето си!Задай си въпроса,какво искаш и щастлива ли си! Ситуацията определя повечето ни решания. Преди 7г.и аз си задавах въпроса"Да тръгна ли",докато не изпаднах в ситуация,която улесни решението и единствения въпрос беше"Как по-бързо да тръгна ?" Наскоро една възрастна жена ми каза"Каквото и решение да вземеш,то винаги е най-правилното,в дадената ситуация!" Късмет

# | от zefira на 31 юли 2007, 13:35

Благодаря за подкрепата!
Това, което очаквам от доста време насам е единствено някакъв знак, чувство, ситуацията, която както ти сама каза, подсказваща ми накъде да тръгна. Но засега нищо и пак нищо не се случва, което да ми даде насока. Никакъв вътрешен глас, интуицията, която аз винаги безрезервно и сляпо съм следвала. Може би животът така ме е закотвил и обезличил, че вече не умея да чувам своя вътрешен глас. А може би точно в момента заминаването да не е най-правилното решение, затова й гласът ми да си кротува...Не знам, а само ще почакам още малко...

# | от Sluchaina на 31 юли 2007, 18:57

Аз си мисля,че по-скоро проблемът е,не че не чуваме вътрешният си глас,а страхът. Сtрах от неизвестното,страх да не се провалиш и най-вече като майка страх за детото.Аз лично за себе си не се страхувам от риска.Страхът ми е ако се спъна,да не подведа и децата.Огромната отговорност за малкото ангелче,което зависи и разчита на теб,те кара да премисляш 3 пъти всяко решение.И знаците на съдбата и гласът на луната,та дори и мечтата бледнеят пред страха за децата!Чак и рима има!Само с абзаците не мога да се справя.Всяка нова мисъл,пиша на нов ред,а като го пратя,всичко излиза слято! Прочетох някъде,че за да си щастлив,трябва да отговориш положително на 3 въпроса: Доволен ли съм,къде живея? Доволен ли съм с кого живея? Доволен ли съм какво работя? Това,със сигурност го е писал,човек без деца,защото за майката основният въпрос е доволно ли е детето? Възрастната жена,за която ти писах,в предишния отговор е германка,която се занимава с рейки.Разговорът ни беше около час и аз в началото и говорих,само колко талантлив скулптор е мъжът ми и как тук се бори, за да се реализира.След като ме изслуша внимателно,ме попит:"A какво става с твоя талант и къде са твоите мечти?" И се замислих,че май единствените,които вярват в мен и ми дават кураж са приятелите,повечето бивши съучиници и състуденти,а аз самата само сънувам,мечтите си,забравила за себе си от отговорности и грижи! И възрасната жена ми написа думи,които в момент на колебание или тревога или ако просто имаш нужда от мъничко решителност биха помогнали или поне няма да навредят: "Аз съм шансът, аз съм душата аз съм светлина, аз съм любов, аз съм воля, аз сама определям за себе си!" И аз се надявам, за себе си,да ми помогнат,задъхана от отговорности,загърбила мечтите си,да следвам вътрешния си глас! Разбираш ли,че не е толкова важно,дали тук или там,всъщност целта е да намериш хармония със себе си? Много объркано го написах,дано ме разбереш!

Регистрирай се сега за да коментираш и за да не изпускаш най-новото в общността. Ще се радваме да видим твои публикации тук!

За мен

Общности

Моите RSS

Лунен монолог

RSS за коментари Коментари

Приятели