ТОЛЕРИРАНИЯТ РАСИЗЪМ ИЛИ ЗАЩО ЕВРЕИТЕ НЕ СА ТОЛКОВА УМНИ. втора част

Джералд Меси, английски поет

„Евреин“ идва от думата „отвъд“, да премина, така че евреин е този, който е преминал Маxсом (бариерата между този свят и духовният свят). Към Израел се причислява личност, която има намерението „Яшар-Ел“, направо към Твореца. Юдей идва от думата „ихуд“, означаваща „единение“ (с Твореца). Всички тези понятия са всъщност качествата любов, отдаване или алтруизъм.

 „Гой“ означава „народ“ на иврит. Тази дума не е обидна, тя само подчертава непоправено, егоистично ниво. В Тора или Кабала, понятието „Гой“ се причислява към егоизма, а Юдей, Израел и евреин – към любовта и отдаването”.

Едва ли е нужно да поясняваме, че еврейската религия открито поставя евреите над всички останали човешки същества, приписвайки на първите някакви специални качества и потенциал, получени директно от Бог. Тази откровено расистка доктрина продължава да се изповядва необезпокоявано и до ден днешен и е обяснение за грандоманията и самолюбието на евреите и презрителното им отношение спрямо неевреите.

Тези крайно расистки, мракобесни и тоталитарни разбирания, втъкани в съвременното израелско законодателство, освен че категорично забраняват евреин да се свързва чрез брак с неевреин, но и максимално затрудняват браковете дори между представителите на отделните направления в юдаизма. По закона от 1953 г. всички дела от брачно-семеен характер са отдадени на изключителното правомощие на равинските съдилища. За да бъдат подобни бракове признати и регистрирани от религиозните съвети на общините, нееврейската страна или последователите на реформираното или консервативното направление в юдаизма са длъжни да приемат юдаизма в съответствие с ортодоксалните обряди, установени от Талмуда. Практически е невъзможен преход на евреи към друго вероизповедание, а сурово углавно наказание е предвидено за лица, съдействащи на такъв преход.

Според израелските закони за гражданството автоматично неговото предоставяне може да има място само по отношение на евреи. Това може да се изтълкува единствено като истински расизъм в действие през XXI в. По закона от 1970 г. за евреин се смята лице, родено от майка-еврейка, и преминало към юдаизма и не изповядващо друга религия.

Еврейските общинно-религиозни учреждения се ръководят от Върховния равинат, представляващ едновременно и върховен апелационен равински съд. По такъв начин, макар и в държата Израел юдаизмът да няма официален статус на държавна религия, неговата роля очевидно е доминираща не само в религиозната картина на страната, но и в държавно-политическия живот. Религиозните партии (преди всичко Национално-религиозната партия, Агудат Израел и др.) влизат в блока на управляващата коалиция. Юдаизмът обхваща чрез своето чрезмерно въздействие частния и обществения живот на гражданите. Върховният равинат, в който са представени главите на основните етноконфесионални общини в Израел – сефарадите и ашкеназите, се явява висш религиозен орган на страната, изпълняващ редица важни държавни функции, в това число и в сферата на равинската юрисдикция.

Прекомерно голямата роля на религията в социално-политическия живот на съвременен Израел е повод за непрестанно изостряща се борба между религиозната и светската култури. Привържениците на отделянето на религията от държавата, нещо, което в развитите общества е извършено преди векове, намират все нови и нови аргументи, подкрепящи тяхната позиция. Очевидно е, че изискването на ултраортодоксалните евреи за стриктно съблюдаване на религиозните закони от цялото общество, става важна причина за напрегнатите отношения между светското и религиозното население на Израел. Всеки опит да се разбере съвременното състояние на израелското общество трябва да отчете особеното място, което заема в него юдаизма като фактор за политически и социални противоречия, и като един от източниците, на които се базира държавната идеология на ционизма.

Като потвърждение за расовата насоченост на юдейската религия, а като цяло косвено и за отношението на евреите към останалите народи, служи и решението на британския съд от 2009 г., според което една от най-старите еврейски школи в Британия – лондонската JFS (Jews' Free School) – е призната за виновна в расова сегрегация: пунктът за прием в училището само на деца, родени от майка-еврейка, е обявен за незаконен, тъй катодискриминира децата на расова основа.

Но това не пречи тази расова политика на разграничаване на индивидите според биологичните им характеристики да продължава с пълна сила в Израел. На 10 ноември 2009 г. израелският министър на правосъдието Яков Нееман заявява, че:„Крачка по крачка ние ще даряваме гражданите на Израел със законите на Тора и ще направим Халаха́ основен закон на страната. Тора (т. е. Старият завет, писан преди повече от две хиляди години – В. К. ) дава отговор на абсолютно всички въпроси, стоящи пред нас”.

На 12 юли 1998 г. Комитетът по икономическите, социалните и културните права към ООН излиза с критика към Израел за това, че се самообявява за „еврейска държава” и заявява, че това признание способства за ръста на нетърпимостта и националистическите настроения по отношение на палестинското население, което се смята в Израел за второ качество.

През 2010 г. израелският кабинет прие твърде спорен проектозакон, задължаващ неевреите, кандидатстващи за израелско гражданство, да полагат клетва за вярност към Израел като еврейска държава, въпреки че около 20% от населението на страната не са евреи. Съвсем нормално последните смятат закона за расистки, тъй като той е насочен конкретно срещу тях, обявявайки, че държавата принадлежи само на евреите. Законът се смята за провокационен и расистки, тъй като е насочен по-конкретно към палестинците от Западния бряг, които се установяват в страната, след като сключат брак с израелски граждани от арабски произход.

Израелският министър на благосъстоянието и социалните услуги Ицхак Херцог, който е от Партията на труда, заяви, че новият закон има фашистки оттенък. „Процесът, който се наблюдава у нас от една или две години, ме плаши, има следи от фашизъм в периферията на израелското общество... Общата картина е много обезпокоителна и заплашва истинския демократичен характер на Израел. Имаше цунами от мерки, които ограничават права. Ще платим тежка цена за това”, коментира Херцог.

По този повод зраелски журналисти, интелектуалци и артисти протестират в Тел Авив срещу „непрекъснатата ерозия на демократичността” в страната. Известният писател Сефи Рахлевски представя обща „декларация на независимостта срещу фашизма”. В нея интелектуалците заявяват, че не желаят да бъдат граждани на държава, „която прониква в свещеното съзнание и съвест на гражданина, наказва го за разбиранията му, различни от тези на властта...”.
Предлаганата от израелското правителство клетва за вярност е дискриминационна по същество, коментира британският в. „Гардиън” Според изданието тя изисква от бъдещите граждани да декларират лоялността си към „идеология, замислена да изключва палестинците”.

През 2011 г. израелският парламент прие закон за криминализиране на участието в бойкот срещу построяването наизраелски селища (които са признати от международното право за незаконни) в окупираните територии. Според новоприетия закон, лица или организации, които призовават за бойкот на Израел, включително в населените места, могат да бъдат съдени, без да се налага да се доказва, че са нанесени някакви вреди. След това съдът ще реши колко обезщетение трябва да се плати.

Законът привлече критики от ЕС, Съединените щати и еврейската Антидефамационна лига (Anti-Defamation League). От Държавния департамент на САЩ, където са изключително сдържани в критиките си към Израел, казаха, че „Свободата на изразяване, включително свободата да се организират протести, е основно право на демокрацията”. Anti-Defamation League също изрази критиките си по отношение на новия закон, казвайки, че той нарушава „основните демократични права на израелците като свободата на словото и свободата на изразяване”.

Четвъртата Женевска конвенция, множество резолюции на ООН, Международния съд в Хага и много други инстанции декларират, че политиката на Израел за създаване на   селища в окупираните територии, включително в Източен Ерусалим, е незаконна по отношение на международното право. Практиката на Израел за изграждане на такива селища се подлага на остра критика от страна на САЩ и на Европейския съюз. 

Организации като Амнести Интернешънъл, Асоциацията за граждански права в Израел (ACRI), назначената от израелското правителство Комисия Ор, както и Държавния департамент на Съединените щати са публикували доклади, в които са документирани расизъм и дискриминация, насочени към расови и етнически групи в Израел.

Human Rights Watch (HRW) доказва, че в Израел действадвойствена съдебна система в окупираните палестински територии, чийто ефект се изразява в осигуряване на преференциални услуги, помощи и ползи за еврейските заселници, докато в същото време налага сурови условия на палестинците. Диференцираното третиране на палестинците означава, че им е забранен достъпът до пътищата, предназначени само за евреи-заселници (settler-only roads) и са подожени на над 500 блокади и контролно-пропускателни пунктове в рамките само на Западния бряг.

Пътната система се използва и за раздробяване на Палестина, и като възможност за легализиране на дискриминацията. Общата дължина на пътищата, предназначени само за евреи-заселници е над 340 км. Палестинци, които използват пътищата в нарушение на забраните, са изправени пред правни, финансови и физически последици.

В рамките на Палестина Израел работи за разкъсване на населението. Западният бряг е разделен на 227 отделни анклави, откъснати едни от други чрез пътищата, предназначени само за евреи-заселници и огради, както и от разделителната стена на Западния бряг. Международния съд обяви тази стена за незаконна. Отделните анклави служат за ограничаване на палестинското движение вътре в тях и извън рамките им чрез широко използване на военни контролно-пропускателни пунктове. В Палестина държавата Израел всекидневно нарушава правата на палестинците за свободното придвижване. Това е в противоречие с член 13, подраздели 1 и 2 на Всеобщата декларация за човешките права на ООН (The Universal Declaration of Human Rights), според които всеки индивид има правото свободно да се движи вътре или извън своята държава.

„Палестинците са изправени пред систематична дискриминация, просто заради тяхната раса, етническа принадлежност или национален произход, като ги лишават от ток, вода, училища и достъп до пътища, докато наблизо еврейските заселници ползват всички тези държавно предоставени преференции, –казва Carroll Bogert, заместник изпълнителен директор за външните отношения към Human Rights Watch, –Докато израелските селища процъфтяват, палестинците под израелски контрол живеят във времева дупка - не само отделени, не само неравнопоставени, но понякога дори прогонени от своите земи и от домовете си”.

В окупираните територии на Палестина има две правни системи. Една за израелските заселници и една за палестинските жители. Израелската правозащитна организация   B'tselem свидетелства, че евреите-заселници са съдени в израелски граждански съд, докато палестинците са съдени във военни съдилища.

По този начин едно и също престъпление, извършено от евреин и палестинец, се третира по два ярко контрастиращи начина. Израелските граждани, съдени в граждански съдилища, имат конституционни права, които са защитени от закона, като например възможност за достъп до адвокат, строго определен период от време, за което могат да бъдат задържани и т.н.

Същевременно правата на палестинците не са защитени по време на процесите, провеждани от военни съдилища. Амнести интернешънъл в годишния си доклад за положението в Палестина, докладва, че е налице отказ на системата да защитава правата на палестинците, които са в рамките на съдебната право. Нарушение на човешките им права се извършва, първо, в процедурите, които не отговарят на международното право, на второ място във връзка със задържането без съд и присъда, и най-накрая в рутинното използване на изтезания на задържани.

В обобщение, в рамките на Палестина тежестта на наказанието за идентично престъпление се основава на националност, тъй като националността диктува коя от двете съдебни системи да се използва. Двете паралелни съдебни системи са пряко свързани с правата, до които едно лице може да има достъп. Така с правния апарат, който представлява израелската държава и окупация, се осъществява легализирана 

дискриминация над палестинското население. Окупираните палестински територии, макар и под контрола на Израел, не представляват част от него и населението им няма статут на израелски граждани, попадайки под юрисдикцията на военните съдилища. Това е причината чужденците (т. е. палестинците) в израелските затвори да представляват феноменалните 52% от всички затворници!

Изключителната перверзност на израелската политика си проличава при   построяването на Музей на толерантността в сътрудничество с американския Simon Wiesenthal Center. Отвратителното в случая е, че този музей, предназначен да демонстрира пред света еврейската „толерантност”,  се строи върху най-старото мюсюлманско гробище (Ma’man Allah – Mamilla) в Йерусалим, датиращо от VII в., за чиято цел то ще бъде разрушено (или поне останките му, оцелели след няколкото десетилетия израелска инвазия). За тази перверзна акция ни информира Sylvia Schwarz, американска еврейка, в своята статия „Унищожаване на гробището Mamilla: оскверняване на свещено място” (The Destruction of the Mamilla Cemetery: Desecration of a Sacred Site). Тя пише още:

„След 1948 година, когато гробището попада в ръцете на израeлските власти, те обещават на международната общност, че ще се грижат винаги с уважение за този важен религиозен обект. След по-малко от 15 години обаче, през 60-те години на миналия век, парк е бил построен върху една част от гробището, а паркинг – върху друга. Те биват последвани от училище, футболно игрище, подземен паркинг и шосе. Електрически жици били прокарани в други части на парка.

Последните няколко акра бяха изкопани точно преди започването на свещения мюсюлмански месец Рамадан, посред нощ (може да бъде видяно във видео на Си Ен Ен) за да може Израел да построи Музея на „толерантността” (статията на български език).

Както казва проф. Angela Wilson Wazayatawin (цитирана в статията): „Има нещо изключително нередно в културата на народ, който си позволява да разкопава останките на друг народ. Общественото оправдаване на това престъпление показва колко е болно това общество”.

Front Line Defenders (международен фонд за защита на лицата, отстояващи правата на човека) алармира: „Правозащитниците от окупираните палестински територии са подлагани на преследване, ограничаване свободата на придвижване, оклеветяване, похищения, продължително и произволно задържане под стража, незаконен обиск на домовете и офисите, а също и убийства. В доклада за положението в Палестина се казва, че много нарушения са санкционирани от държавата (Израел – В. К.), а ако не са одобрени от най-високото ниво на израелската политическа и военна върхушка, то се провеждат със съучастие на властите в атмосфера на безнаказаност, царяща в армията и съдилищата по отношентие на всичко, което се случва в окупираните палестински територии. В някои случаи виновници за насилието спрямо правозащитници са израелските заселници”.

Един от методите за расова дискриминация, осъществявана от Израел спрямо палестинците, е ограничаването и дори пълното лишаване от достъп до водни източници. Израелските военни директиви 92, 168 и 291 от 1967 и 1968 г. (които все още са в сила и днес) силно ограничават възможността на много палестинци да получават необходимите им минимални количества вода за поддържане елементарен жизнен стандарт. Съгласно военна директива 92 всички водоизточници попадат под контрола на израелските военни окупационни власти и всяко създаване на водна инфраструктура трябва да преминава през „сложна система от разрешителни, които палестинците трябва да получат от израелската армия и други органи, за да изпълняват проекти, свързани с водата в окупираните палестински територии” (Amnestry International, “Israel Rations Palestinians to Trickle of Water – 2009). Докато в градските райони средното потребление на вода на палестинците е около 70 литра на ден, в селските райони е намалено до 20 литра (минимума, препоръчван за спешна употреба от Световната здравна организация). В допълнение, почти 200 000 палестинци в селските райони нямат достъп до вода и често са възпрепятствани в събирането дори на дъждовна вода от израелските военни (същият източник).

Това силно контрастира с положението на израелците на Западния бряг, чието средно ежедневно използване на вода надвишава 300 литра, и които се радват на неограничен достъп до вода. По-малко от половин милион еврейски заселници използват повече вода, отколкото над 2.3 милиона палестинци.

В петнадесетия общ коментар относно членове 11 и 12 от Международния пакт за икономически, социални и културни права, Комитета на ООН за икономически, социални и културни права, заявява, че „човешкото право на вода е незаменимо за воденето на достоен човешки живот. То е предпоставка за реализацията на другите човешки права” (TheRighttoWater.International Year for Freshwater 2003; The Right to Water Backgrounder, Published by the United Nations Department of Public Information). Но за Израел нямат никакво значение нито международното право, нито директивите на ООН, нито пък човешките права.

Израел разполага с широк набор от средства за борба срещу палестинското население. Неговият инструментариум е практически неограничен, поради пасивността и дори одобрението на отделни държави, личности и международни институции. Това обаче се отразява катастрофално върху самите палестинци.

Според Централното разузнавателно управление (ЦРУ) на правителството на САЩ, през 2008 г. 41.3% от населението в Газа са били безработни, а още по-зашеметяващите 80% от населението живеят под прага на бедността. Какво допринася за съществуването на такова високо ниво на бедност сред население с близо 90% ниво на грамотност? Според южноафриканския юрист Richard Goldstone (самият евреин от Южна Африка), шеф на разследващата комисия към Съвета по човешките права на ООН (UN Human Rights Council):

„Израелските действия, които лишават палестинците в Ивицата Газа от техните средства за издръжка, работа, жилища и вода, които отричат ​​свободата им на движение и правото им да излизат и да влизат в своята собствена страна, които ограничават техните права за достъп до съд и ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита, може да доведе компетентния съд да установи, че е било извършено престъпление срещу човечеството” (Report of the United Nations Fact Finding Mission on the Gaza Conflict).

Хуманитарните помощи за Газа, редовно са връщани от границата заради блокадата, която Израел е наложил в Ивицата. Според в. Телеграф, хуманитарните агенции попадат в по-страшни ситуации днес, отколкото след войната от 1967 г. „Повече от 1,1 милиона души от 1,5 милионно население са зависими от хранителни помощи и само 35 000 от 110 000 работници, които в миналото са били заети в частния сектор все още имат работа" (Tim Butcher, “Human Crisis in Gaza ‘is worst for 40years’” (Telegraph 2008) ).

Това означава, че над 73% от населението зависят от хранителните помощи. Невъзможно е икономиката да функционира, когато блокада пречи на основните суровини да влязат, съобщава Би Би Си  (Aleem Maqbool, “True barely eases Gaza embargo” (British Broadcasting Corporation 2008).

Според Организацията на обединените нации 94% от разрешителните за строителство или за узаконяване на съществуващите сгради, подавани от палестинци, са отхвърляни от израелските граждански органи (UN: 94% of W. Bank construction denied. (Associated Press 2009 ).

Създаването на еврейските селища представлява прехвърляне на израелско цивилно население в окупираните територии и като такова е незаконно по силата на Четвъртата Женевска конвенция.

През 2000 г. представители на Женевската академия за международно хуманитарно право заявяват, че: „прехвърлянето, пряко или непряко, от страната-окупаторка на части от собственото ѝ цивилно население на територията, окупирана от нея, или депортирането или прехвърлянето на цялото или части от населението на окупираната територия в рамките на или извън тази територия, представлява военно престъпление”. Те твърдят, че това е очевидно за израелските дейности в селищата в окупираните арабски територии.

Комисията по правата на човека към Обединените нации реши през март 2012 г. да създаде комисия, натоварена с разследване на„последиците от израелските селища за гражданските, политическите, икономическите, социалните и културните права на палестинския народ в окупираните палестински територии, включително Източен Ерусалим”. В отговор на това решение, правителството на Израел престана да сътрудничи с Върховния комисар на ООН по правата на човека и бойкотира комисията по правата на човека към ООН, забранявайки достъп на техните представители на  територията на Израел. Ето това представлява „демократичната” политика на еврейската държава, за чието истинско лице световната общественост знае твърде малко и още по-малко се интересува.

В обобщение, Израел създава нечовешки условия за живот в Палестина с постоянни военни набези в палестинската територия, за да задуши икономиката чрез блокади на природните ресурси и санкции, чрез унищожаването на много местни индустрии посредством военни операции, както и с лишаване от средства от първа необходимост и от помощтите на хуманитарните групи.