Реквием за едно недоволство

   Действието се развива точно преди една година. Участници - учители, синдикати, родители, ученици, общественост (ще използвам тази дума поради липса на друга).
   Ретроспекция или малко преди основното действие.
   Няколко години назад във времето. Заговаря се за стачка в учителските среди, но не ефективна, а символична. Защо символична, а не ефективна? Ако стачкуваме ефективно, няма да има кой да гледа децата на хората и те няма да могат да отидат на работа. Ето я и първата грешка. Точно някои от същите тези хора, за които ние мислехме назад в годините, може би бяха първите, които започнаха да хвърлят "камъни" миналата есен по време на ефективната стачка.
   Дойде есен и синдикатите отново заговарориха за стачка, но вече ефективна.
   Отново е есен, отново е септември, пак преди някоя и друга година. Синдикалната на организацията в детското заведение в което работех ни казва, че този път вече е сериозно, ако правителството не се съгласи на исканията ни, ще има стачка и то ефективна. Денят е 14-ти септември. На следващия ден: Не, няма да има ефективна стачка. Подписано е споразумение за десет процента увеличение. Кога успяха да го подпишат не зная, но видях как угасна пламъчето в очите на колегите.
   И така много есени - ще има, не, няма да има, подписано е  споразумение. Накрая стана нещо, като в приказката за лъжливото овчарче. Синдикатите не вярваха, че учителите ама наистина ще се откажат от и без това символичните си заплати и ще излязат в безсрочна ефективна стачка. Имаше едни протестни действия, някъде там, в центъра на София. Редуваха се колеги да ходят. Аз не бях там. Все още не беше узрял моментът според мен. Ето че вече е 2007 година. В края на учебната година се заговаря за стачка. Отново. Размина се и този път. Мина лятото. Дойде есента. Отново се заговори за стачка. Никой не вярваше, че този път ще се случи. Колко пъти до сега щеше и "не щеше". Да, обаче някой си беше направил криво сметките.
   Този път учителите бяха решили наистина да стачкуват и то ефективно.
   Ако искайте вярвайте, но като гледах нашите така наречени синдикални лидери останах с впечатлението, че и те самите не вярваха на това, което виждаха.
   Денят е 24-ти септември. Учители отиват на работните си места, но учебни часове не провеждат. С една дума, учителите наистина като да "застачкуваха". Някои повече, други по-малко. Някои от първия до последния ден. Други започваха, спираха и отново се включваха.
   Разказ на очевидци и участници в събитието. Първи ден.
   Стояхме цял ден на работното си място и се питахме това ли е чудото, наречено стачка. Седиш и нищо не правиш, а не си свикнал на такава екстра.
   Втори ден. Не, не може така. Следобед май ще се събираме някъде там, пред историческия музей. Вече сме там. От всякъде се присъединяват към не голямата все още група учители с плакати и знамена. От едната страна стоят учителите, това е едната групичка, от другата страна синдикалистите и те на една групичка. Това бяха двете групички, които не правят една група. Стоят си те отстрани, гледат към учителите и като да се чудят какво да ги правят. Тогава, синдикатите "яхнаха"стачката.
   Пореден ден. Мястото на срещата се променя. Учителите отново са там. Стачен фолклор, стихове, песни, плакати, знамена. Някой би казал - купон! Не, не беше купон!
   Беше натрупано недоволство. Ако ме попитате мен защо излязох на улицата, отговорът ми е: Уморих се да не разбирам какво искат от мен. Програми, коя от коя по забравяща, че  детските градини се посещават от деца, промени, реформи, увеличаване броя на децата за тяхна сметка.      Учудена бях, че хората не знаят, че в детските градини работят детски учители, а не гледачки, възпитателки, гувернантки. Как отреагираха някои близки, дори роднини? Станах изкупителна жертва за всички учителски прегрешения до девето коляно назад: Какво искате толкова, а майка ти каква пенсия взима? Как се живее със сто лева пенсия? Професията ми беше противопоставена на професията на брат ми и още, и още. Други близки, които работят в същата сфера, но на други позиции /както е модерно днес да се казва/ също недоволстваха пред мен, че те също участват ефективно, а с техните заплати какво става..

   Всеки ден учителите от София излизаха пред Министерския съвет и чакаха или бяха в очакване на Годо. Равносметка на деня, стачен фолклор, знамена, плакати и...прибиране в къщи с празни ръце. Всеки ден чувахме: Усмихвайте се! / аз също често го използвам като пожелание /. Да, но в момент на мрачни мисли ме налягаха едни други мисли: Детето ми се радва, когато му се усмихвам, но усмивки не яде. Сещах се и за: Като няма хляб, яжте пасти!?!? Знаете какво е последвало.
   И така, ден след ден. В главата ми се настаняват неканени мисли. Това ли е? Така ли трябва да е?     Нещо не е както трябва.И всички очакваха националните митинги. Те ме накараха да усетя, че живея, че един път и аз в живота си имах правото да се държа "неприлично", да свиркам, да пея и да чакам. Какво? Онова, липсващото парче от пъзела, което да ми даде усещането за пълнота. И отново хули! Що бре, хора? Това, че си учител не те прави извънземно. Както във всяка работа има ги и такива, и такива. И учителят вечер се прибира у дома, и той хляб яде, и той дрехи носи, и той влиза в магазина. Там не плаща със служебна бележка на която пише: Учител -  с право да не плаща.Точно по това време всички като да се сетиха за всички неприятни спомени от своите ученически години. Аз - също. Сетих се и за всички напрегнати моменти и мигове в учителското ми ежедневие, за всички моменти, когато лишавах своето дете, за да бъда с вашите деца. Пред очите ми бяха картини: Моето момиче протяга ръце към мен и ме моли: Мамо, хайде днес да не ходиш на работа, да си бъдем само двечките, да си поиграем. Така е, нашите ги гледат, за да гледаме вашите. Може и да не повярвате, но в екстрени ситуации се е случвало да изключвам от мислите си моето дете. То е там, някъде и някой се грижи за него, а пред мен са от 25 до 30 деца и аз /както и всички колеги с тази професия/ отговаряме за здравето и живота им, за възпитанието и обучението им. Някой би казал: Това ви е професията. Да, така е.
   Отново пред очите ми са националните митинги. За пръв път през живота си виждах толкова много хора на едно място. Стачката на българските учители беше нещо много съществено като събитие през последните двайсетина години. Да, стачка имаше, но тя беше дело на ЕНСК и на учителите.    Ако ги нямаше тези два фактора, самата стачка нямаше да я има или щеше да приключи бързо, бързо. Недоволство, натрупано с години, сякаш бяха чакали точно този момент и сякаш предчувстваха с постоянното трениране да имат усет към нещата от живота, че дори да не успеят да постигнат своите искания, следващ такъв момент скоро може и да няма: Да бъдат едно цяло, един дъх, една песен, един стих - от София до Малко Търново и обратно. 
   Гледах хилядите ведри лица и им се радвах. Тези хора, учителите излязоха на улицата, заради себе си, заради учениците си. Излязоха да покажат, че ги има, а се оказа че са алчни и ненаситни. Да, викаха, за да ги чуе и глухия цар /ако го има/, че така повече не може и не бива. Да се взима в ръце, който трябва да се взима. Оказа се обаче, че седянка си правят. Голяма седянка беше. Като нищо може да се впише в рекордите на Гинес - говореше се за 120 000-но присъствие.Свидетел съм на присъстващите. Поименна проверка не е правена, а и не беше необходимо.
   За втория национален митинг се събудих сутринта с мисълта за колегите от Благоевград. Събуждам се и си казвам: Днес отивам да си видя колегите състуденти. Като ще е седянка, поне да е истинска. В къщи ми беше отговорено, че това ми хрумване е равносилно да търсиш игла в купа сено, сред хиляди. Да, обаче се открихме точно сред стотици хиляди. Младежка интуиция, какво ли? Не е за вярване! Вървиш и търсиш лица от преди двадесет години. Не сме и престарели, си казвах, все нещо от погледа и усмивката се е запазило в нас. Четиридесет години е възрастта, онази възраст, когато преценяваш живота си. Какво си направил до сега? Какво си искал да промениш и не си успял. Време за житейска равносметка. Понякога си мисля, че ние сме ощетеното поколение. Нас ни учеха как и ни показваха как не трябва да е. Учителят ми по физическо възпитание обичаше да казва: А сега ученици ще ви се покаже как не трябва да се изпълнява упражнението.
   Вървя си аз с групата и....плакат от южен град, ето този плакат ще ме отведе при колегите, които търся и искам да видя....Заслужаваше си. Заради ето този миг - срещата с младостта, си заслужаваше да я има стачката. Нещо е свило гърлото ми. Не мога да говоря. Ето това са онези де ги ди, луди млади години, които търсех. Бяхме там заради нас. Заради обещаното светло бъдеще. В момента никого не обвинявам за това, че ни ограбиха младостта, надеждите и мечтите и пак намираме сили да учим децата да мечтаят, да преследват и постигат мечтите си. Имаше го само мига на двадесетгодишното ни необременено с отпечатъка на времето ни приятелство. Бях отново на двадесет, мечтател и идеалист, написал в разпределението - Странджа Сакар /така и не отидох там, отпаднаха разпределенията/. Днешното младо поколение може да ни обвини, че сме плод на друго време, но точно това друго време може би ни помогна през годините да бъдем и да останем в редовете на учителите. Същите тези учители, които поради наличие на възпитание, за да не обидят "някого" се справяха с всевъзможни измислици в сферата на образованието. Ако някъде има грешка, да се търси грешката. Учителите приемаха всяко нововъведение и се отнасяха с него като с палаво дете. Опитваха се да го приспособят към съвременните условия като го включват в училищния живот. Имали правото да избират учебниците. Зависи измежду какви учебници ще избираш. Другото е факти.
   Опитах се да не използвам факти,тях ги знаете. Опитах се да опиша емоциите и вътрешното усещане, чувствата, които ме завладяха миналата есен. Кое, как беше? Свърши ли стачката или я "свършиха"? Какво се случва, когато не се подпише споразумение? Арбитър, съд. Защо хората се настроиха срещу учителите? Защо миналата година обществото се нахвърли срещу учителите? Не е само, заради неприятни ученически спомени. От човешкото чувство - тези да взимат, а ние - не?  От не-любов към ученето? Защото не им изнасяше да са на мястото на учителите?
   Понякога си мисля, ей така, просто си мисля: Недоволството от живота, който живее българина миналата есен катализира в омраза /ако откриете друга, по -точна дума, с по-меко звучене, кажете я/ към учителите. Нещо като грешен адресант. Ако не беше стачката, същото това общество нямаше да изпусне парата на собственото си недоволство.
   Горе написаното написах собственоръчно аз, една детска учителка, която не се срамува от професията си, от една държава, наречена България, завършила в най-красивия южен град - Благоевград при едни от най-квалифицирани преподаватели в сферата на Предучилищната педагогика.
   Не, не ме гонят сантименти. В живота ни има минало, настояще и бъдеще. Често се сещам за една мисъл: Погледнеш ли в очите на дете, поглеждаш в бъдещето. По-скоро живеем с бъдещето на тази държава и сега е момента на равносметка. За да не звучи в ушите ни:

       Студени улици, студени здания. студено ми е като никой път.
       Превърнали сме дните в разстояния, които толкоз често ни делят.
        Гнезда си свиваме под чужди стрехи1 от болката на друг не ни боли
         и става тъй, че в новите си дрехи не сме това, което сме били.
        И често пъти, като зимен вятър,един въпрос плющи над съвестта:
Защо ли топлината на сърцата изхвърлихме заедно с бедността

        .................................................................................................

        от митинги и провалени срещи най-често си оставам сам.

Ако някъде греша думите,извинете. Песен от студентството, актуална и днес. Не се сещам текста на кой поет беше.

Заспахме в момента в който се събудихме. Като "спря" стачката се оказа че сме там, където се събудихме, дори крачка назад. В момента сме в крачката назад.

Останалото е една много дълга история, и мълчание, и равносметка........

 

.