Здравейте от голямата вода

Сега започвам хронологичо, това което си спомням:

Ами тръгнах от България в Понеделник, както вече знаете. По пътя се опитвах да проумея колко много път ме чака. Не можах. Дори не можах да проумея, че доста време ще съм извън България.

По пътя спряхме на една бензиностанция. Сетих се, че си забравих речниците (не че ще ми потрябвят, но за всеки случай да имам) - купих си един. После по план пристигнах в София. От там с Такси до автогарата, малко блъскане по опашки. Беше препълнено с Българи като нас.

Хванахме си самолетчето и излитнахме към Францията. По пътя отново минахме над Алпите. Отново се полюбивах на красотата им. По-късно ще побликувам и снимки за да можете да се полюбувате и вие. Храната беше някакви български зеленчуци и шунка. Интересното дойде, когато започнахме да се приземяваме. До нас се виждаше още един самолет, който се приземяваше. Приземихме се почти едновременно. За първи път виждах 2 самолета да летят толкова близко един до друг. А летяха заедно доста време. Поне 15-20 мин. Като се вземе в предвид скороста с която се движат самолетите, това са били доста километри.

После пък по време на приземяването самолета започна да се клатушка нялво надясно(ако сте гледали филма Ангелът на Спилбърг и си спомняте как се приземяваше жената ще разберете как се приземихме и ние.) При досега със земята се разтърсихме много силно. А на мен вече ми беше лошо. За пръв път ми се случваше такова лошо приземяване.

После нямаше почти нищо интересно, докато не се качихме на самолета за Ню Йорк. В самолета до мен стоеше едно момиче от Русия, с която си поговорихме малко. Подарихме си малки подаръчета и се снимахме за спомен. Сигурно е била интересна гледка. Българин и рускиня, говорейки си на английски. Когато момичето не знаеше някоя дума и ми я казваше на руски.

Като цяло я смятах, че е с по-богата обща култура, но тя дори не знаеше, че едно време българия и русия са били големи приятели. Каза ми за Филип Киркоров, че бил много известен в Русия и това е. Друго нищо не знаеше за България. А и брат и преди време бил на почивка тука...

Ами полетяхме малко до голямата ябълка и дойде време за приземяване. Всичко мина Тип Топ.

На летището минахме много бързо и без проблеми. На края чакахме една голяма група от Руснаци, които трябваше да бъдат посрещани от фирмата ни спонсор в САЩ. Те се бяха поизгубили малко. По-късно като влязохме в автобуса от летището до мястото, където трябваше да спим не престанаха да говорят. По едно време нещо за нас говореха, като си мислеха, че не ги разбираме, ама някой от нас каза че сме ги разбирали на руски. И те престанаха.

Минахме покрай един от мостовете на Манхатън. Видях небостъргачите през ноща. Тогава дори руснаците спряха да говорят и се чу само: ЕХАААААААААААААААААА.

Това е достатъчно. Нямам думи да опиша колко големи и същевременно колко са малки. Както по телевизията, но в реални мащаби. Трябва да се видят.

После влязохме в Харлем. Все едно се намирах в ниско-бюджетен американски екшън. Само черни по улиците, с широки панталони и всякакви якета, шапки и връзки по главите. Пусти улици, пълни с боклуци. Много грозна картинка, която остави много лошо впечатление. То се допълни, когато автобуса спря пред мястото в което трябваше да спиме. По принцип видяхме висока

тухлена постройка. На английски това е Хощел, а на български е нещо като общежитие и дори по-лошо.12 човека в стая , в която има 6 двуетажни легла и малка пътечка по която да минават и по която много трудно се разминават. И няколко шкафчета, които за да ползваш трябва да пуснехс 25 цента в тях.Ужасни условия и ужасни тоалетни. Но иначе с елетронни

врати. Ние поне минахме без пари в суматохата. Аз, Мария, и още едно момиче сме с друга фирма спонсор в САЩ, която ни ни предоставя нощувка. По принцип трябваше сами да си намерим или да спим на летището, което се оказа много по-добрия варинат за спане. Да но като се събраха 40-50 човека накуп и всеки взема една карта и заминава и ние минахме покрай цялото множество.

Като си вядях стята и малките легла и като знаех колко съм уморен, а изобщо нямаше да мога да спа, защото трябваше да деля леглото с Мария(а то е точно за един човек) реших да отида в една друга стая, която беше "Out of Order(дано при превода остане английското му наименование))", което ще рече с избира брава, на мястото на която имаше дупка, нямше климатик и имаше с 2 двуетажни легла без завивки. Мария и тя дойде в моята стая и още един българин, който не искаше да се бута в другите стаи. Застопорихме вратата с куфарите, постлахме си одялата, прибрани от самолета, аз послах и англиското знаме, което намерих в една от стаите и се тръшнахме на леглета с дрехите. В града беше много студено и  с ужасен вятър. Така беше и в стаята, но вятъра не бе чак толкова силен :) Поне се наспахме, за разлика от повечето от останалите, които деляга стаята си с руснаците, а те цяла вечер не престанаха да викат, пеят и говорят.

На сутринта поне имахме безплатна закуска, което беше едно кафе и нещо като хляб.

Станахме и се поразходихме малко из квартала и из Central Парк. Хощела се намирал точно до него. Не е кой знае какво. Само където е малко по-голям. В пловдив граднинката на центъра повехце ми хареса. А и на всичкото отгоре имаше и коли. Иначе се насладихме малко на архитектурата им, която беше високи тухлени масивни постройки, но въпреки това красива.

Като дойде време да се прибираме за летището имахме 3 възмоЖни изхода - да се приберем с метрото, да се приберем с автобус и да се приберем с такси. Избрахме третото, тъй като с останалите имахме да правим много смени. Трябваше да намерим такси, което хем да вози евтио, хем да е мини-ван и да има място за много багаш.

Отидохме с едно момиче да чакаме на една главна улица да видим подобно такси. По пътя се спряха няколко други таксита да ни предлагат услугите си, но никое не можеше да поеме 5 българина и 5 огромни куфара барабар с раниците ни.

Най-накрая като се отказахме и тръгнахме по обратния път видях едно подобно такси. Махнах му с ръка. То пък точно спирало да остави една клиентка. Разбрахме се. Каза че взема твърдо 50 долара + бакшиш ако желаеме. Натоварихме багажа и тръгнахме.

Това такси беше най-приятната ми изненада от Ню Йорк. Шофьора беше много пекан чернокож. През цялото време не спря да ни задава някакви гатанки и да си говори с нас. А говора му бесех супер сладурски английски. А гатанките му бяха като тези, които задаваме в България. Примерно започва с игра на спелуване. Казва някакви елементарни думи и ние трябва да ги кажем по букви. Както казва добре, добре... изведнаш каза грешно. Ние ама как така. Правилно е. Той каза грешно. Сега няма да ви дам намалението за ученици, което имахте. Тогава ние се чудим какво му е грешното. Той ни остави да се почудим малко и после ни каза, че думата грешно се спелувала еди как си... :) Излиза, че той бил казал да спелуваме думата грешно, а ние не се бяхме усетили. И той с бързия си сладурски английски продъжава... Разказва си за работата, как била свързана с много хора и т.н. После изведнаш пита все едно че е част от разговора какво има между нас и него. Ние отново се чудим. Стъкло, въздух, седалки.... А отговора бил буквата "и". После ни задава гатанката как да пренесем цветето, козата и вълкът на другия бряг, без те да се изядат едно друго. Тука вече не слушах защото отново минавахме по моста. Този път видях небостъргачите през деня. За жалост колата постоянно се движеше и не станаха много красиви снимки... После пък ние започнахме да задаваме гатанки на таксиджията. Той доста мисли, но отгатна на кое място си след като задминеш 2рия. После други гатанки и така неусетно стигнахме летището. По пътя минахме покрай музея на изкуствата и видяхме 2 интересни кули, излезли все едно от бъдещето. На тръгване му оставихме 10 долара бакшиш и той беше много благодарен. Тогава ни каза че бил на 63 години(а изглеждаше на 40), каза ни да сме се учили здраво, защото само така сме щели да успеем в живота...абе страхотна компания беше. И с едно такова кепе на райета, голяма вратовръзка и ако не се лъжа костюм.... образ от всякъде.

Забравих да спомена, че предния ден преживях може би най-дългуият ден през живота си. Като се има в предвид, че в България се събудих в 6:30, а в New York си легнах в 1:30, като разликата между моя град и голямата ябълка е 7 часа в полза на ябълката.

От летището си накупих картички. Направих някоя и друга снимка, видях как се разнясят вестници в САЩ (един трук спира, едно малко момиче прибягва от него до близките къщу и хвърля един топ хартия сгънат на руло където свари, след коет отново бяга до тръка(пикапа)), спах на едно от най-гадните условия, видях големите блокове на New York, видях и истински блокове, каквито имаме в България, видях и Central Парк, спах в града, който никгоа не спи... и това ми остана от 15 часа престой в New York.

После от летището през щателни проверки, където никъде до сега не са ме претърсвали толкова упорито до Орландо. Орландо е столицата на Флорида.И един блок не видях. Огромен град от пръснати квартали с малко високи сгради в центъра. Видях как се строи типичния американски квартал. Взема се една нива, прави се заоблен път по нея, разделя се на парцели и в тях строят еднакви къщи. На пръв поглед просто, но много красиво и ефикасно.

От Орландо хванахме още един самолет и бегом в Пенсакола. Ама какъв самолет беше само. Имаше 3 реда седалки и изглеждаше супер малък на фона на бойнг 777 с който летяхме до New York. Забравой да кажа, че в Парсих бях много близко до Бойнг 747 и се уверих че наистина е много огромен, а рева на двигателите му е оглушителен. И тя бяха на свободна тяга, без да бъдат изфорсирвани.

Че в това малкото самолетче бях заспал. По едно време се събуждам и виждам стюардесата раздава снаксове и пиене. Разсъних се веднага. Само и само да ме види, че вече не спа, но за съжаление, точно преди това тя беше минала през моето място. Не че много щях да се наям де. Пиеше ми се наторален сок.

Направи ми впечатление, че всичките стюардеси във вътрешните ми полети бяха почти на преклона възраст, но вшки руси с елегантно къси поли. А по време на полета от New York до Орландо разглеждах един каталог с цени и описания на стоките в него. Нещо като Хоум Шопинг, но само че с няколко фирми от които можеш да поръчваш в него, а не само една.

Пристигнахме в Пенсацола. Самолета ни остави на една бетонна поляна, както не летището в София. Имаше и и терминали, но не знам защо ни хвърли точно там. От там пеша до сградата, която е доста пред наще официално летище. А да не говоря за тези в тези в New York и Париш. Там изоставаме със светлинни години сигурно.

(btw преди малко чух сирени и видях червен огромен хеликоптер на бреговата охрана. точно както по филмите :-))

Че като слязохме от самолетчето и отново ме грабна онзи топъл влажен въздух, където освен в банята в България няма къде да усетиш.

От там хванахме едно такси до Дестин. То ни излезе по 25 долара на човек. Сега не ми се смята колко е общо. Но и километрите не са малко. Сигурно към 50-60 поне. Може и повехче.

По пътя слусахме някакви готини рок парчета, а до нас беше залязващото слънце над мексиканския залив. Красотата на момента беше огромна. Не исках да свършва. Но за жалост точно в момента в който казваха че тази вече в близкяй град щяло да има концерт на Линкин Парк в който билетите били за по 15 долара и последния слънчев лъч си отиде... Присигнахме и Дестин. Чувствах се сякаш се прибирах в къщи. След New York мога да ви уверя, че това е наистина райско кътче. Това казват и почти всички американцки, които попитам какво знаят за Дестин.

Ако не съм ви казвал миналата година, пясъкът по плажа е бял. Това е така, защото се състои от кварц, а не от силикон, както останалия по света(това е буквален превод от едно америкъснко списание). Бялата плажна ивица ако не се лъжа е около 30 мили. Водата пък имала някакъв планктон, който я прави кристално зелена и изглеждаща таката, както по филмите дават за Карибите... Наистина е много красиво. И е пълно с риба. И с много ресторатни. И с много хотели. Докато ни е нямало са вдигнали 2 нови. В момента строят още един...

Спряхме в заведението, което по договор ни е основната работа в САЩ и заради което отново се връщаме да работим в Дестин(не е само заради него, но говоря по договор ;)). Там дочакахме да дойде шефката от миналата година да ни вземе. Тя дойде и ни каза, че ще спим в тях, което доста ни зарадвда. Цяло лято в типично американска къща със почти всички екстри, в готино спокойно кварталче на цена по-евтина отколкото плащахме в един хотел миналата година(в него в една стая имаше 2 големи легла, на които спаха 4 човека, имаше ТВ с кабелна, гардероб, масичка, столове, климатик и баня с тоалетна. и ние си мислехем че е голяма работа...). Но за преживяванията от там ще ви разкажа другият път, защото веше пописах доста. Ако продължавате да следите ще разберете как се уверих че всяко добро се заплаща, както и описание на къщатата, както и много други преживявания и впечатления!