Продължете стихчето е много стара игра, заимствана от "сгъни листа и пиши" само че тук изразните средства са други, единственото правило е че следващият пишещ трябва да свърже що годе смислово предният и своят стих. (Може като реплика, а може и като допълнение.) Няма изисквания за единен ритъм на цялото произведение, още по малко за рими. Ще ми се поне да пробвате, преди да го затворите с пренебрежение. Хубавото е че дори никой да не ми обърне внимание, мога да си играя и сам тази игра, но не искам. Успех.
П.п. Нека коментарите отдолу да бъдат само стихчета, коментари от рода на хубава идея, лоша идея, чудесно си се сетил или много си зле, не ме вълнуват и са в разрез с идеята на поста ми. И така успех на всички :)
Докоснах те, а ти се разпадна в снежинки.
Опитах да те събера- изгубена във нищото.
Молих ветровете, да те върнат при мен,
питах скитниците дали не са те виждали.
Мой ветрогон, мое цвете откъснато.....
къде ли... кой ли днес гали косите ти!?
Гледай кво правя с две ръце и чук, а.
Що за тъпотии ме караш да пиша!?
Не те кефи? Ми смени листа.
Толкова, по низко няма да падам. Просташкото поведение си е за простаците.
P.S. Сечко, отговорил съм ти, батка, на личното послание. Не се сърди, приятелю, такъв ми е стилът на изказ.
Най- ме плашат понякога белите листи,
не започнатите, оставащи винаги чисти.
В тях е всичко което не съм доизказал,
недокоснати мисли, злободневен сарказъм.
Има нещо стряскащо във пълната свобода,
не е ли най- голямата тирания тя.
В края на деня, отново съм оцелял,
седя и се пуля във листа бял.
==========================
Първото стихче трябваше да е към твоето /на Сечко/
първо стихче, но го изтрих, щото го написах ей така, а
сега защо го публикувам, не питай.Може би ме провокира
"бялото" в твоя следващ стих...
Белотата, като чистота?
Колко привидно измамна е .
Белите листи по нашите бюра,
на стотици дървета смъртта са.
Белотата е просто липса на цвят,
пасивна основа, фон- благодат.
Бели мисли- казваме когато не мислим
Бели кахъри- когато се бистрим.
Бяла самота- когато ни е добре сами.
Бели чаршафи- грях не познали.
Бели пари- за продаденото здраве.
Бяла погача- за доволството сито.
Бяло крехко месце- ...за момите.
Белите блузки, през които прозира ...
Бяло е лицето на мима.
Бяло е окото на мъртвеца.
Бял е листът- море, прострян пред твореца.
Бяла е същността на гнойната пъпка.
Бяла е розата, преди капката кръв.
Бял е снега покрил мъртвеца.
Бяла е душата на младенеца.
Бяло е, в междуредията полето.
Белотата е самота, понякога.
-------------------------------------------
Ефина, много ти благодаря за стиховете, страхотни са, много ми харесаха. Благодаря ти, че се включи в писането, когато има диалог има и разбирателство. Надявам се да продължиш да пишеш тук и навсякъде.
С най сърдечни поздрави и пожелания за успех във всичко:
Сеч
Шарените ми дрехи,
от години спят в гардероба.
Уморих се да бъда различен,
вече може би търся подобия.
Помня кървавочервеното
на умиращи в ръцете ми приятели.
Помня бяло-синьото върху жълти бюра,
в излияния на разни предатели...
Помня небесносиньото...
от кошмарни свободни падания.
Помня масленозеленото,
на тревата която погали ме.
Помня белотата която ме повика...
Помня Слънцето, което я надвика....
Помня очите, изгарящи в душата ми рани....
Помня как нежно лекуваха топлите длани....
Помня....
А паметта е понякога страшна.
Все по трудни стават новите крачки...
И ако опитът от грешки опазва ни,
дали не ни пази и от сбъднато щастие!?
Някои други мои мисли за цветовете, тук
Май го приех комплимента, :)
Не стряскай така с цветовете -
има моменти и моменти!
Докосваш се до моя сън, далечна,
изгубена на времето в пустините.
Пропуснах ме се в точката пресечна
и с бяла смърт затрупват ни годините.
------------------------------------------------------
В края на сезонаОранжев залезът, вълните - сини...Разбърквам ледчетата в Блъди Мери.От радиото - Алла, Арлекино. Ръцете ти сковано потреперват.Увяхнало е цветето в косите и барът не е нашият отдавна...Морето - развълнувано, сърдито.Вината? Нея я делим поравно.
Есента на чувствата,
измъчени обяснения,
полуизвинения,
прикрити въпроси.
Разделени са вещите
на купчинки,
а сякаш вчера
тичахме боси.
Нашето щастие
в албума със снимки,
него трудно ще го разделим.
А другото е декор и фасада
и за душите е грим.
Сбират се междуредията,
във неизказани думи,
падат опитите за разбирателство
в пропастта по между ни.
Вече всичко си казахме,
няма клетви лъжи и обиди.
А пък вратата
ще затвори завинаги
този свят
зад гърба ни.
Ето един мой вариант - не знам защо все ме влече към хепи енд
За да се сетите и за началото - слагам го
- - - - - - - -
Не искам да знам – някъде там ти си моя
Аз съм твоя снежен човек
ще се скитам, ще лепнат по мене снежинките
лед - ти и аз – после в летния зной
Ще течем, ще шумим и ще стихваме
Слети в едно.
Докоснах те – глупаво, слисано.
Прости ми – не знаех какво са ръце.
а ти се разтопи в ръцете ми от горещата ми страст.
От нея в бистър ручей се превърна и сега вместо мен,
целуваш своя бряг
Реката на живота, подмива реалността.
Вчерашните дни са просто песъчинки.
Реката помни, но не иска да знае.
А живота просто с нас си играе.
Хората и дните им са песъчинки в реката на живота.
Тя просто с нас си играе и изобщо не ще
за живота ни да знае.
Помня
***Публикувано с ужасно голямо закъснение, ама сори.
Реката на скулптор май си играе - прецизно и с много любов тя създава живи картини от камък омаен - търпелива, но страстна, при мене остава.
Сепна се лятото и взе да заваля,
като пияница на четвъртата бира.
Ту ветрове, ту облаци, ту зверска жега,
като жена на средна възраст, пред развод.
Като че не може да събере мислите си
и за това се разхвърля, на дребно, по малко...
А реката на живота зави на умряло,
по острите камъни, преди да се хвърли
от водопада, наречен Вечност.
Драматизъм- блика от всякъде.
Цветовете, се скриха
като кучета в колибките си,
в очакване на по- смели художници.
А аз видях морето, нищо друго няма значение.
Примъква се зимата,
като невестулка-
с безшумно прокраднали се
малки крачки...
Сезони, сезоние,
безсезоние,
все човешки дребни играчки.
И ако някой причината вижда,
този някой е сочен със пръст...
И из цялото причинно следствие
води само една дума- мъст.....
Този някой е грешката
осъзната, която ни стопля за миг....
Този някой не е учена фраза....
Този някой е вик,
вик във който ужаса вдява всичките ни сетива....
Вик във който едва оцеляващият вижда,
че има нужда от чудеса.
Вик във който отчаянието се бори с жаждата за живот-
сънува чудеса!
Викай, все ще те чуят, няма бездънни небеса!
Не знам дали ще ти хареса това което се получи. Всъщност, не знам и защо се получи така...Все пак, кажи става ли?
Нямате права да коментирате тази публикация.
всички ключови думи