Пръстен
Веселин Ханчев За твойто тихо идване, коетовсе още в мен отеква като гръм,за даденото и назад невзето,за прошката, че с теб съм и не съм,за думите, понякога спестени,за ласките, които не спести,за силата, която вля у мене,когато беше най-безсилна ти,за туй, че бе на мое име кръстени твоя лош, и твоя хубав час,на твоя малък пръст наместо пръстенгорещите си устни слагам аз.И друго, което е поздрав към виновницата за тази публикация...
Приказка
Веселин ХанчевПод дъжда, който чука невидим в листата,двама крачим без път и сами.Няма вик на дървар, ни пътека позната,Само тъмния вятър шуми.Вземам тихо ръката ти, хладна и бялакато гълъб, спасен от дъжда.Отстрани на косата ти свети изгрялаедна малка дъждовна звезда.
Стой така, стой така. Нека тя да ни свети.Нека тя да ни води в леса.Може би ще намерим вълшебното цвете,дето прави добри чудеса.
Ще му кажем тогава: "Недей ни разделя.Равнодушни недей ни прави.Ако искаш вземи ни и хляб, и постеля,топлинка само в нас остави!"...
Но в косата ти вече звездата не свети.Мълчаливи вървим из леса.
Ах, къде да намерим вълшебното цвете,дето прави добри чудеса?
Толкова те дирих,
че земята
заприлича цялата
на теб.
Толкова те исках,
че нарекох
с името ти
всяка моя вещ.
Има ли те?
Или те измислих?
Може би е по-добре така.
Може би,
измислена от мене,
най за дълго с мене ще си ти,
най-последна
тебе ще намразя,
най-жестоко
ще ме заболи,
ако с друга някоя
случайно
само за минута
те сменя.Веселин Ханчев
ПОСВЕЩЕНИЕ
Веселин Ханчев За да останеш, за да си потребен, за да те има и след теб дори, ти всяка вещ и образ покрай тебе открий отново и пресътвори. Пресътвори ги ти като лозата, затворила пространствата в зърна, като дървото в плод, като пчелата, създала мед от пръст и светлина; като жената стенеща, в която по-траен образ дири любовта, като земята връщаща богато и облаци, и птици, и листа. О, трябва всяка вещ да се изстрада, повторно всяка вещ да се роди и всеки образ, който в теб попада, да свети с блясък непознат преди, и мислите да правят в тебе рани, мъчително и дълго да тежат и всяка мисъл в тебе да остане като зарастнал белег в твойта плът. Как иначе това, което вземаш, стократно оплодено ще дадеш в горещи багри, в щик или поема, в космичен полет и в чугунна пещ? Как то ще стане дирене сурово и кратък залез, и другарска реч, и падане, и ставане отново, и тръгване отново надалеч, и ласка по косата и засада, и хоризонти с мамещи звезди? О, трябва този свят да се изстрада, повторно трябва в теб да се роди и всяка вещ и образ покрай тебе сърцето твое да пресътвори, за да останеш, за да си потребен, за да те има и след теб дори.
Нямате права да коментирате тази публикация.
всички ключови думи