Заесени се рано. Дърветата леко поклащаха жълто- червените върхове,  а гората тънеше в глуха тишина. Носеше се мирис на дъжд, на мокра, горска земя, на мъхове и гнили листа... С една дума – красота. Селото също беше тихо, всички прозорци бяха затворени, всички порти – залостени, по дворовете не се щураха жени, по улиците не се прибираха животни. Сякаш нямаше хора. Беше тиха привечер и нищо не нарушаваше крехкото равновесие в планинското селце.

Един възрастен човек бавно слизаше по стръмната уличка към старата си къща, която сякаш въздъхна облекчено при звука от тежките му стъпки. Старецът се спря до ниската порта и занарежда полугласно :”Ти, Георге, като заключваш тая пуста порта, ключа къде дяна? Ех, мъко моя, с тия ключове ли все да се разправям на стари години! Щото то едно време портата само се бутваше – и  човек си влиза, а сега...”

Под асмата в двора се надигна един тъмен силует и старецът отскочи стреснато назад.

-         Ти кой си, бе?- подвикна той стреснато – Как влезе, като портата е заключена?

-         Не е, татко, не е заключена! – каза спокойно силуетът и излезе от сянката на асмата. Беше строен мъж на средна възраст, с хубава, гъста коса, в която на места проблясваха сребърни нишки. Той дръпна портата към себе си и тя се отвори, после отстъпи от пътечката, за да може старецът да влезе.  – И от кога я заключваш?

-         Ами то... аз вярно, че забравям...

Старецът наклони глава на една страна и загледа сина си с най- топлия си поглед. Не поздрави, но покрай очите му се появи една забравена ситна мрежа от лукави бръчици...  

-         Отдавна не си идвал, затова заключвам – каза накрая и впери упорит поглед точно над гостенина си.

-         Вярно е – рече синът. – Бях доста далеч, нали ти казвах, нямах възможност...

-         Е, сигурно... – съгласи се старецът. – Ми `що стоим на портата като изгонени? Влез, че да вляза и аз!

Синът се усмихна и тръгна по пътеката към къщата. Старецът пристъпи след него, вперил поглед в широките му рамене, в познатата осанка... Двамата влязоха заедно в къщата, седнаха един срещу друг в ниската кухня и замълчаха.

-         Е, разказвай, как живееш? – попита първи бащата

-         Ами – различно. Веднъж добре, друг път зле – както се случи... – синът разглеждаше дървения под и на устните му играеше странна, тъжна усмивка.

-         Че то така ли се живее? – намръщи се старецът и загледа изпод вежди сина си.

-         Ами може и така. То в днешно време, татко, нищо сигурно няма...- каза синът, изведнъж вдигна глава и погледна баща си право в очите.

-         Времето ти е все виновно! Сякаш някой може да спори с времето – ами то си е време, тече си. А човекът по него трябва да се води, не да спори с него! Цял живот не се научи да живееш ти! Човек трябва да се радва на живота си, а не да го мъчи! Живота е като дете - обич иска, и благост, не като тебе...– каза старецът и стана от столчето. Скоро на масичката се появиха две малки чашки, бутилка с някаква прозрачна течност и парче прясно сирене, поръсено с червен пипер.

-         Добре си дошъл! – каза бащата и вдигна чаша. Бръчиците около очите му станаха сякаш повече, а лицето му грейна.

-         Добре заварил, татко! Наздраве! – отвърна синът. Чашките се докоснаха леко, мъжете отпиха от острата течност и в малката кухня отново настана мълчание.

-         А ти, татко, как живееш? – попита синът и наруши мълчанието.

-         Ами как – днеска добре, утре пак добре... Защо живее човек, ако не живее добре? – усмихна се старецът.

-         Така е! – съгласи се синът с усмивка.

Вечерта поглъщаше бързо сенките на двора. Изгря ярка луна и светлината `и падаше косо върху масата. Никой от двамата не ставаше да запали лампа. Мъжете мълчаха и се взираха един към друг в полумрака.

-         А ти как се сети днес да дойдеш? – попита старецът.

-         Вчера пристигнах, всъщност – отговори синът. – Имах малко работа по града, та затова дойдох днеска.

-         Не те питам това – каза бащата и наля в чашките от острата течност. – Питам те защо всъщност дойде?

-         Не знам, татко – отговори синът просто и се загледа през малкото прозорче към тъмния двор. – Исках да те видя, да знам, че си добре...

-         Е, и сега знаеш ли? – тихо каза старецът и също погледна през прозорчето към двора.

„Знам! – каза си наум синът - Знам толкова, колкото знаех и без да съм те видял... Ти си като воденичен камък – и след хиляди години пак ще мелиш брашно...” А на глас нищо не каза, само се усмихна пак – тъжно, далечно...

После се събуди. Сърцето в гърдите му се мяташе като диво животинче в клетка. Ръцете му трепереха, а пред още сънения му поглед все беше онази картина на полутъмната кухня и лукавите бръчици около очите на стареца...

Синът стана от голямото си легло, отиде до панорамния прозорец и запали цигара. После вдигна телефона да провери кога има самолет за България. А после се замисли за всичко – за дългия път, за многото работа, за бъдещите си проекти, за тежкото мълчание на масата в малката кухня...

Денят озаряваше ниските хълмове над предградието. Дори облаците тук са различни... В Африка пролетта разцъфтяваше в целия си блясък, а в едно малко село от другата страна на глобуса, листата покриваха вече тясната, стръмна уличка. Един мрачен човек отиваше на работа в същия час, в който един усмихнат старец затваряше ниската си портичка и се отправяше към есенната рилска гора...