Когато задавах въпросът, на познати и непознати, какво означава за тях словосъчетанието „любов в големия град”, какви асоцииации предизвиква то, получавах отговори с едно настроение – романтично. „Любов – това е когато двама са заедно, като в обща сфера и никой не може да разкъса тази сфера и да проникне в нея”. „Това са дискотеки, нощни клубове. Разбира се, че няма да си седят вкъщи. Разходки. Вечери в уютни ресторантчета”. „Любовта в големия град е любов за една нощ. Ще дойде новата нощ и всичко ще бъде по нов начин, и любовта ще бъде нова”.

В големия град има много електрически прибори, електрически линии, мрежи за радиовръзка. Всички електрически апарати създават електромагнитни полета, които въздействат едно на друго и на всеки жител на мегаполиса. Макар че никой от тях  не ги чувства явно. Явно чувстваме електрическото осветление и то също влияе на всеки жител от мегаполиса, поне в това, че променя жизнения му ритъм. Без да споменаваме за начина, по който цветовото въздействие може да повлияе на настроението и самочувствието.

Така и всеки човек влияе явно на заобикалящите го, например, отделяйки топлинна енергия /спомни си колко горещо е в метрото/, механично въздействайки на заобикалящите го /спомни си колко пъти са те блъснали или настъпили в същото това метро/ или дразнейки  чрез външния си вид или звука на гласа, а също така и неявно – чрез своите мисли и желания. И не се знае кое по-силно въздейства? В големия град има много хора и въздействието им един на друг е огромно.

Разбира се помага, ако се скриеш от това въздействие у дома. Ако ограничиш общуването и преминеш към нощен начин на живот. Но това ще те защити само от част от въздействията. Никакви твои мисли не могат да те защитят от мислите на хората.

Градът влияе не само на всеки човек, но и на любовта на хората един към друг. Когато двама души се обичат, те се обединяват. Те наистина, както казваше една от моите отговорнички, сякаш са в сфера, която ги защитава от въздействията на другите. В сфера, чието защитно поле се поддържа от огъня на любовта, подобно на огънят, който създава поток от топъл въздух и позволява на въздушния балон да лети над земята. Наистина в любовта понятието „аз” си отива и остава само „ние”.

И градът незабавно започва да атакува тяхната сфера чрез своите явни и неявни въздействия. Както космическия кораб бива атакуван от летящите в космоса едри и дребни тела и е подложен на въздействие на невидими силови полета. Сблъсъка с някои от тях ще мине незабелязано, с други – ще ги инициира да укрепят и модернизират кораба си. А някой метеорит може и да го разруши.

Какво оказва явно въздействие на любовта в големия град?

- Безкрайността на избора. Винаги ще се намери момиче, по-красиво от твоето, мъж – по-богат, по-умен, по-сексуален от твоя. Тази безкрайност на избора създава илюзията, че никога няма да останеш сам, а от друга страна не ти позволява да се спреш и да оцениш този, който е до теб. Защото, повлиян от видяното, постоянно мислиш за това, което си изпуснал.

- Скоростта на живота и плътността на събитията. Разстоянията. Случва се, че след безкрайното тичане по града, не ни остават нито сили, нито желания да поддържаме огъня на любовта.

- Анонимността. Винаги можеш да си тръгнеш, да се разтвориш. Да избягаш, да изчезнеш и никой да не те намери. Ти можеш да разпалиш огъня на любовта с другия и да се стоплиш до него. А след това да изчезнеш, събирайки парчетата от вашата  счупена сфера. И от разбитото му сърце към теб никога няма да полъхне хлад, защото може никога повече да не се срещнете.

- Натрапените поведенчески модели. Вашият кораб може да бъде най-якият и високоскоростният, да се отличава от другите. Но когато започнете да го упростявате и да изграждате вашите отношения „като всички”, това ще го разруши.

И все пак хората търсят любов. Независимо от собствения си негативен опит и опита на своите познати. Именно любов. И техния поглед се променя, когато започват да говорят за това, какво е любовта. И никой не иска да живее в град, който е като едно голяма легло. Само че как да я задържим, как да защитим любовта си, когато сме имали щастието да я срещнем?

Как може да се защитиш от нападащ див звяр? Можеш да станеш същия звяр като него – да си напомпаш мускулите, да си наточиш зъбите, да обраснеш с козина и да се сражаваш с него на неговото ниво. А може да се защитиш от нападението на дивия звяр, намирайки се на ниво човек. С пушка, например. Това е по-ефективно. Същото е и с любовта – можеш да я защитиш само ако вашата връзка бъде на по-високо ниво, от нивото на което се намират разрушаващите я въздействия.

Тоест по-високо от животинското ниво – от животинското сексуално влечение, животинската потребност за продължаване на рода, от наличието на уютна бърлога и достатъчно количество храна. По-високо от менталното ниво – от установените от обществото изисквания към материално благосъстояние, положение в обществото, популярност, известност, авторитетност. И дори – по-високо от нивото на мислите. От онова невидимо, но много мощно влияние на града. Ако всички започнат да мислят една мисъл, тя задължително ще се материализира.

Това не значи, че трябва да се откъснем от потребностите на тялото, да пренебрегнем как ни възприема обществото и абсолютно да не чувстваме как живеят и какво мислят хората около нас. Когато стреляш с пушка по нападащия те звяр, това не отменя животинското ти тяло, имаш ръце, за да държиш пушката и очи, за да виждаш къде стреляш. Но ти се намираш над животинското си ниво и затова имаш всички шансове да победиш.

Така е и с любовта. Имате съвпадения на животинско ниво? Прекрасно! На ментално? Още по-добре! Мислите и разсъждавате в една посока? Великолепно! Но не е недостатъчно. Необходимо е вашият съюз да бъде закрепен и на още по-високо ниво. По-високо от нивото на обикновения ни живот. Как да стигнем до там? Ако поискате, ще намерите пътя. И задължително: не забравяйте предишните нива – те са като основите на дома, без тях – нищо няма да се получи.

velchev.org

В протежение на цялата си история човечеството преодолява трудности, опитва се да изгради щастлив живот. За да бъдем щастливи, трябва да знаем всичко, което се случва с нас. Но осъзнаването ни се сблъсква с недостиг на информация: защо сме се родили, защо живеем, защо страдаме, защо умираме? Как може да разберем повече за себе си, за света – такъв ли е, какъвто си го представяме, или има и още нещо? За такава информация всеки от нас не би пожалил и живота си! И още как! Кой не би искал да разбере какъв е смисълът на живота му? А ако не знаем, изпитваме разочарование от него – нещо не е както трябва, момчета…

Днес е векът на информацията. Информацията е изключително важна за целия свят. Защо? Днешните хора желаят да управляват своя живот с помощта на знанието, да властват чрез разума. Информацията стана суровина, основа за процеса на вземане на решения, инструмент за контрол в политиката и икономиката. Днес върви преразпределяне на света заради информацията – и това се постига и с невоенни способи, и с военни.

Като пример за това може да служи изобретяването на информационното оръжие, изключително по-мощно от оръжията за масово поразяване. То е способно да оказва психологическо въздействие върху умовете, върху мирогледа на хората, за да ги подчини на определени интереси.

Навремето бях поразен, като разбрах, че когато учените са разбили атома, се изяснило, че всичките негови частички носят информация една за друга. Благодарение на нея се съхранява връзката между тях (теоремата на Бел).

Излиза, че информацията е средство за връзка. Това е много важно откритие, издигащо феномена на информацията на неизмеримо по-високо ниво от това, което виждаме около себе си.

Да погледнем себе си. Всяко поколение предава на следващото, освен своите достижения в развитието на културата и науката, натрупания общочовешки опит. Той преминава от поколение в поколение като енергия, информация от настоящето към бъдещето. Във всеки от нас е заложено огромното желание да предаде най-добрите, най-ценните си знания като наследство на потомците си. Така миналите поколения се свързват със сегашните – заради благото на последните.

Постепенно започваме да виждаме, че съществува неразривна връзка между природата и човека, на когото тя въздейства. Кой не е чувал за генетиката? Генът е материален носител на наследствена информация. Тоест, може смело да се твърди, че информацията е вътрешен сигнал, дошъл от природата, предаващ се чрез семето и активиращ генната мрежа на човека.

Природата е източник на първична информация, закон на развитието, по който е създадена Вселената, изграден е материалният свят, изпълняващ този закон. В него се появява човекът, който преобразува първичната информация на природата в знания за света, където работят неговите материални сетива. Накъде е насочена първичната информация и каква цел преследва? На този въпрос ще ни помогнат да отговорим желанията или по-точно – непрекъснатият им растеж.

На нас вече не ни е достатъчна онази техническа мощ, която е достигнало човечеството, защото тя не подсигурява желанията на новите поколения. Те са значително по-високи, големи, силни и съответно изискват друго напълване. Информацията за същността на нещата е онзи „напълнител“, който изискват съвременните желания. Така постепенно се развиваме до потребността да усетим и разберем корена на живота, на неговото начало. Към кого да се обърнем за разяснение? Освен към природата, няма към кого!

Да се върнем към нашия извод, че информацията се явява средство за връзка между хората. И наистина, информацията за възходите и паденията на финансово-икономическата система е необходима на всички, защото тя касае всеки, засягайки интересите им. В това е тяхното съединение. Хората започват да виждат, че тази система е ненадеждна, че е подложена на внезапни падения и подеми, че е неустойчива. И това е естествено, взаимодействието се извършва в егоистичните желания на всеки, които се подчиняват на един закон: „каквото ми е изгодно”. Те ни позволяват да властваме над другите, да ги унижаваме, да ги използваме за собствените си нужди.

Представяте ли си как бихме могли да заживеем, ако имахме информация, защо се случва така и как можем да поправим нещата! Именно това не ни достига! Това е най-изчерпателната информация, така необходима на човечеството – да знаем причините и пътищата на нашето развитие, на нашето участие в процеса и крайния му резултат. Тя ще ни даде знание и възможност да се обединим не заради властта или бизнеса, а заради мира и щастието на Земята.

А докато човек не владее тази информация, той, независимо от своите огромни технологични достижения, не управлява света. Връзките в социума, егоистични по своята природа, започват да се провалят. Независимо от това, че всеки може да контактува с целия свят, вътре в себе си човек е абсолютно самотен. Какво пречи на връзката между нас? Разпадането на обществото.

То възниква по причина, че всеки егоист и неговото мнение, неговата личност, надменността му, представляват бариера, препятствие пред връзката. Връзката между хората се определя не от физическите закони, не от биологическите или физиологическите, а от представата на хората за това, как е устроен светът. Затова такава информация би ги обединила… Наистина, който владее информацията, как всички да се свържем в една хармонична система, той владее доброто!

Идеалната двойка е – силен мъж, слаба жена.

Направо супер! На вас така харесва ли ви? На мен – не!

Идеалната двойка, това е – силен мъж и силна жена. Ето това ми харесва!

И изобщо „слаба” – това кога се получава? И как така? Честна дума, наистина не разбирам. Това, което наблюдавам, а и онова, в което съм участвала, е или симулация, или просто истинско неразбиране на случващото се, или безпомощност, или инфантилност – т.е. детинско поведение. По друг начин казано, слаба страна.

Бедата е в това, че „силният” в наши дни е не този, който е силен със своята сила (не физически, а вътрешно), а този, който успее да потисне другия, да го натисне под себе си.

А когато всеки е силен по своему и е открит към другия (не преправено и инсценирано, а действително открит), тогава се и получава идеалната двойка, силна, мощна и всичко подобно…

Преди много години прочетох в интервю с една жена Светослава Фьодорова (офталмолог, хирург): „На Фьодоров не му трябва слаба жена. Слабата жена е нужна на слабия мъж, за да се почувства той силен. Фьодоров и така си е силен…“ Прочети

Днес много се говори за усъвършенстване на системата на образование. А нима има какво да се усъвършенства? В днешно време не съществува система за образование. Има система за обучаване, система за подготовка за изпити, система за зазубряне, наставничество, но образование, тоест възпитание – няма.

Системно никой не се занимава с възпитание; с дресировка – да: тук направи така, там иначе. Не обиждай възрастните, не вземай чуждото, не се бий, не пий. По принцип, всичко това е правилно и още в библията е написано това, само за пиенето не е казано. Обаче тези правила не могат да се насадят само с преки указания – и се бият, и пият.

Честно казано, ние не умеем да възпитаваме децата. При някои това се получава от само себе си, но при повечето – не. Има такава наука – педагогика, но тя не работи, видно е по резултатите. Изучавайки в педагогически институт изискванията към учителя, открих, че това е, просто казано, списък на качествата на „добрия човек“.

Учителят, по отношение на децата, трябва да бъде добър и честен, открит и разположен към общуване. Трябва да умее да прощава, да се старае да разбере и да оправдае учениците си. Тогава децата ще вземат пример от него и неосъзнато ще му подражават.

Децата неосъзнато ще подражават на всеки един пример, затова е важно той да е правилен. Може да се кажат много красиви думи, но всички те ще преминат покрай ушите. Детето възприема не това, което говори човек, а това, какъв е той.

Още по-силно от примера на възрастния на детето му действа примерът на друго дете, две-три години по-голямо от него. Ето кой е истинският авторитет, ето на кого действително иска да подражава. Затова на малките деца трябва да влияят малко по-големите деца, на тях – тийнейджърите, на тях – студентите. Такова „стъпаловидно“ възпитание ще е значително по-ефективно.

Но начело на цялата тази „възпитателна верига“ все пак трябва да стои възрастният, опитният учител. И този учител, както беше казано по-рано, трябва да бъде „добър човек“. Ето тук е и проблемът. Откъде да вземем толкова „добри хора“? Представете си встъпителен изпит в педагогически ВУЗ, на който ще се определя дали бъдещият студент е добър човек.

Както всеки човек, и учителят има недостатъци. Но ако той не се старае да стане по-добър, отколкото е сега, то няма какво да прави при децата. Това, което човек иска от живота, винаги се проявява в неговите думи и постъпки, в отношенията му с хората, в тази емоционална атмосфера, която разпространява около себе си.

Случва се, учителят да постъпи зле спрямо детето, да му се ядоса, да не забележи неговите добри постъпки. Това не е хубаво. Но ако искрено съжали за това, ако се учи от своите грешки и се старае да не ги повтаря, всичко това ще бъде забелязано от децата.

Децата са по-чувствителни и по-проницателни от нас. Можем да им залъжем мозъка с умни речи, но чувствата им не можем да излъжем. Те веднага разпознават този, който им мисли добро, и на кого са безразлични, кой влага в тях душата си и кой е дошъл само да „изпее“ предмета си.

В крайна сметка, не е така важно да научиш детето на физика и математика, а да го научиш да бъде човек! Какво е това образование? Това е изграждане на човешкия образ. В какво се проявява човекът? В отношенията си с другите хора. Истинската задача на учителя се заключва в това, да научи детето да се отнася към хората така, че за него и за другите да е добре.

Системата на образованието готви учител по предмет, а е необходим учител, който да може да е приятел на детето. Необходим е учител, с когото то да може да разговаря, а не да изслушва наставленията му, който умее да се шегува и да не се държи прекалено сериозно. И разбира се, учителят трябва да бъде оптимист.

По принцип, в някаква степен, учителят трябва да бъде детски психолог. Именно на практика, имащ опит в психологическата работа. Защото само един цикъл от лекции по психология, даже и много подробен, не е достатъчен.

Днес от интернет може да се получи всякаква информация по всеки училищен предмет. Но да направиш процесът на обучение увлекателен, да свържеш изучавания материал с живота, да пробудиш в децата изследователски дух – ето това е истинско педагогическо изкуство.

Може да ви се стори, че изисквам прекалено много от обикновения учител. Но в това е и работата, че в училището трябва да отиват истински лидери, смели хора, с открити сърца и широк кръгозор. Бъдещето не е за политиците и не е за банкерите, а нашето бъдеще – това са нашите деца. Тези, които възпитават децата, изграждат утрешния свят. Прочети

Идвало ли е на някого на ум да пресметне колко пъти на ден натискаме някакъв бутон: на телефона, на компютъра, битовата техника, дистанционното управление…? Оказва се, че докато тракаме по клавишите на работа, в къщи, по пътя, тези безобидни бутончета променят нашата същност. Учените предупреждават: съвременното поколение го грози така нареченото бутонно мислене, което се характеризира със загуба на много основополагащи неврофизиологични навици от човека.

Вече се появиха първите изследвания на тази тема. Професорът от норвежкия университет Ставангер Анна Манген и френският неврофизиолог Жан-Люк Веле са провели експеримент, участниците в който трябвало да научат непозната азбука. Едни запомняли буквите, преписвайки ги на ръка, други – с помощта на компютърна програма. Крайната проверка показала, че първата група се справила със задачата по-добре от втората. Освен това, по резултати от сканиране на мозъка се изяснило, че по време на теста в тези, които са учили буквите по старата система, се активирал центърът на Брока, отговарящ за моториката на речта. А участниците във втората група въобще минали без това включване или при някои се включило много слабо.

„Изписването на всеки символ има свое отличие. Когато се опитваме да го възпроизведем, си спомняме за всички атрибути на тези думи и букви, за което даже не се замисляме, в това число и моторните детайли на тяхното възпроизвеждане“ – обяснява докторът по медицински науки, професор, завеждащ катедра невро- и патопсихология РГГУ Андрей Жиляев. Прочети