Природата ни води към съвършено състояние. Досега се движихме напред по задължителен и принудителен начин. Оттук нататък, ще можем да напредваме само, прибавяйки от своя страна осъзнаването на това – по какъв начин се развиваме.

Занапред ще можем да подобрим, да смекчим и ускорим своето развитие с помощта на средата. Всички деца и възрастни се развиват с помощта на средата. Обществата на анонимните наркомани, защитниците на животните, курсовете за отслабване – всичко това се базира на въздействието на средата върху човека. Ето и ние сме длъжни да направим същото.

Развивайки се в добра среда, ние ще бъдем като добри деца и, допълнително към това, ще създадем същите рамки и за децата си. За да може, като резултат, от тях да излезе нещо хубаво. В крайна сметка, човечеството няма друг проблем, освен добрата среда.

Всеки родител би се радвал да доведе децата си в такава среда, където струи топлина и царят добри отношения, където ги учат на обединение, която носи увереност и позволява да се избегне страхът от беди, страданията  на гордостта и прочие проблеми, заложени в човешката природа. Там няма нищо такова – това, наистина е добра среда, предоставяща на човека „меко място” за развитие.

И тогава, те се разкриват, придобивайки възможност да възприемат и попиват, без да се чувстват в отбранителна позиция и във враждебна среда. Дори ние, възрастните, не разбираме какво е това – да пребиваваш в добра среда. По този начин бебето, намиращо се в ръцете на майка си, не усеща нищо, освен нея. Само такова усещане  му дава сила за развитие.

Ние, обаче, нямаме такова чувство и затова се спряхме, сблъсквайки се с глобалната криза. Във всички сфери, където преди сме имали успех, няма да можем да продължим напред. Напротив, заплашени сме от падение.

Кризата може да се окаже, от една страна, катастрофа , а от друга  –  ново раждане. Самата дума е дошла от гръцки език и по своята етимология означава ново начало. Но ние не го използваме вярно.

Като цяло, човек трябва да разбере какво му е необходимо, за да бъде щастлив. А му е необходимо нова добра среда. Благодарение на добрата среда, ние просто ще се радваме на добър живот. „Аз усещам сигурност, имам приятели, целият свят се отнася добре към мен и иска да ми дарява само добро. Всички се грижат за мен и аз се грижа за всички. Ние живеем в свят, който изцяло е пропит от топлина, увереност и доброта. Целият той е любов”.

Любовта, или законът на пълното взаимно отдаване, е основното обединяващо свойство на мирозданието. На законът на всеобщата любов се подчинява цялата природа – „неживото”, „растителното” и „животинското” нива, освен нивото „човек”, където ние, оставени сами на себе си, вършим всичко, каквото си поискаме, действайки против него.

Като говорим за човека, ние нямаме предвид жизнените функции на нашия организъм на ниво животинско тяло. Разбира се, на това ниво неговото функциониране се подчинява на законите на природата.

Нивото „човек”, нашето „аз”, – това е нивото на нашите взаимодействия, усещания, мисли. Тук ние сме абсолютни егоисти. Ние не искаме да вземем под внимание интегралността на света, взаимодействието между неговите части. Явявайки се неразделна част от природата, ние чрез своите мисли, желания, действия нанасяме на тази интеграция огромна вреда на всички нива. И тя, в крайна сметка, се връща към нас във вид на отрицателно въздействие от страна на всички части на природата. Днес ние започваме да усещаме това. 

Съществуването на всеки организъм и неговото развитие има за основа пълното интегрално взаимодействие на неговите елементи. В съответствие с това, всяка клетка се грижи за поддържането на неговата жизнеспособност, тоест тя автоматично отдава всичко, което е необходимо, като даже се подчинява на заповедта за самоунищожението си. След като е изпълнила своята функция и е отработила своя ресурс – програмата се изключва и клетката се самоунищожава.

В наше време сме свидетели на пълното разпадане на човешките взаимоотношения. Всичко е изградено на проста егоистична сметка. Всеки се стреми да използва всекиго – в секса, в семейството, в обществото – за своето мнимо благо. Мнимо, защото накрая човек не получава никакво благо. И това е добре, защото виждайки истинското си лице, пагубността на своето поведение, ние все повече се приближаваме към проблема и неговото решение.

Искреното желание на човека доброволно да приеме закона на интегралното развитие ще му разкрие онези части на природата, които той все още не може да почувства. Нови измерения, нови светове, където съществуваме в изконно вечното си състояние, където се намираме до раждането и след смъртта си, където пребиваваме като неразделни части на природата – това, което за сега е скрито от нас.

Днес ни се дава възможност да разкрием тези области на мирозданието, които засега не усещаме. Но те са реални. Нашият егоизъм – защото в него е основният проблем – не ни позволява да направим живота си, нашите отношения в обществото и семейството прости и хармонични.

Не е възможна връзка между мъж и жена, които въплътяват в себе си две абсолютно противоположни свойства, ако между тях не се разкрие чувството на любовта, управляващо мирозданието. Но за това, трябва да видим как този закон действа на Духовно ниво, откъдето към нас слизат сигналите на управлението и на тази основа, да изградим отношенията помежду си.

Днес приемаме за любов свойство, абсолютно противоположно на това, което съществува в природата. Под думата „любов” ние подразбираме своето отношение към това, което ни носи наслаждение.

„Обичам тази жена” – днес означава, че обичам да я използвам за себе си. Аз имам такива потребности, празноти и тя ме насища, наслаждава. Тогава, нея ли обичам или онова наслаждение, което получавам от нея? – Аз обичам себе си, а нея я обичам като източник на наслаждение както, например, сутрешното кафе или следобедния сън…

Любовта не е получаване на наслаждение от някого, а отдаване, насочено към обекта на любовта. Почувствай какво желае любимият и напълвайки го, ти ще изразиш своето отношение към него, което се нарича „любов”.

Дори при получаването има възможност да изразиш любовта си, когато използваш получаването, за да отдадеш. Така, например, детето, знаейки, че любящата майка желае то да си изяде кашата, я изяжда, за да достави наслаждение на майка си. То трябва да се наслади от това, което тя му дава, и тогава тя ще се наслаждава, че то получава от нея.

Даже от такъв прост пример се вижда, че понятието „любов” е много сложно взаимодействие. Какво да кажем за такива сериозни системи, като взаимодействията на нива „жена – мъж”, „бащи – деца” и т.н. Това е цяла наука, която трябва да се изучава от детска възраст. Иначе човек не пораства и не разбира най-важното – как да живее, как правилно да изгради човешкото общество.

В нашия свят започваме да откриваме, че сме абсолютни егоисти, че не обичаме, а само се опитваме, по пътя на компромисите, да се договорим помежду си, защото друг път няма. Ту се караме, ту се помиряваме, свързват ни общи деца, живеем като съквартиранти – но това не е любов! Без свойството на отдаването не е възможно съществуването на елементарна човешка връзка, затова истински съпруг и съпруга могат да бъдат само тези, които работейки върху себе си, се издигат до това ниво.

Това не е никак лесно, но страданията от опустошеността, от разбиването на взаимоотношенията – в семействата, между децата и родителите, в обществото – ще доведат до там, че хората ще са готови да положат всякакви усилия, за да достигнат това свойство. Подсъзнателно, инстинктивно те ще започнат да разбират, че този идеал съществува, той е далечен, но трябва да бъде достигнат. Именно в дълбините на падението те ще усетят възможностите за възход и ще бъдат принудени да го направят.

Проблемът е там, че човекът не е достатъчно развит, за да разбере, че неговият вътрешен свят – това е светът на наслажденията. Когато той се наслаждава на красива картина, музика, жена, дете, супа, – това е едно и също. Протичащите в нас процеси са чисто животински, потребителски. Незнайно защо, представяме някои от тях като някакви нереални чувства и искаме от другите същото. За каква любов говорим? Ще ви инжектират определен вид хормони и съвсем по друг начин ще започнете да се отнасяте към обекта на любовта.

Любовта се изгражда от взаимни отстъпки, от придобиването на алтруистично движение един към друг, когато всеки живее в другия, напълва другия. Такава духовна двойка култивира взаимоотношения над нашите животински желания и на тази основа създава единение. Ние имаме потребност от това – чрез сливането на телата да достигнем сливане на душите.

Нивото на висшите животни и човека е изградено на основата на взаимодействието.

Защо? Природата се стреми да извиси човека до такова ниво на развитие, когато той би взел съзнателно участие в този процес, би разбрал, оценил, постигнал вселенския му мащаб и би го одобрил.

Израстването заема една трета от живота на човека. Човешкото дете – за разлика от животинското, което от първите дни на живота си се приспособява към заобикалящата го среда, – се нуждае от грижи, от огромен обем информация, за да стане годно за съществуване в този свят. Затова бракът – съединяването на мъжката и женската част – трябва да бъде дълъг и съвършен. Природата предизвиква в нас любовта към децата, иначе ние не бихме се съединили и не бихме им дали възможност да просъществуват.

Институтът на брака не е създаден за таткото и майката, за съпруга и съпругата, а изключително за продължаването на рода, тоест за децата. Недоволството, че в семейството нещо не е така, че не получавам достатъчно, че по-малко ме обичат, по-малко ме наслаждават, е следствие от това, че всичко се прави в противоречие на отдаването – всеки търси в брака собственото си наслаждение, без да разбира, че бракът е създаден за детето.

Днес в развитите страни хората не искат да имат деца, стремят се към егоистично напълване, към усещане за свобода. Да съединят живота си с друг човек, да живеят в един дом, да раждат деца, да ги възпитават, да мислят за тях от сутрин до вечер… Защо? Какво удоволствие ще ми даде семейството?

Семейството е необходимо, за да може човекът да се научи да се грижи за ближния си. То съществува само за това. Затова сме създадени с желанието да раждаме, да отглеждаме и да възпитаваме. Природата влага в нас инстинктивна, животинска любов, за да можем по неволя да се учим и постепенно да се издигаме на други нива на отдаване.

Целта не е да родиш подобен на себе си малък егоист и безцелно да го отглеждаш. Човек трябва да осъзнае, че крайната цел е достигането на най-висшето природно ниво – свойството на отдаване и любов. Затова мъжът и жената са създадени такива, че да имат нужда един от друг и от деца, за да могат – на примитивно животинско ниво – да разберат, да почувстват това свойство и да го издигнат на човешко ниво. Ето тази е причината да сме създадени като разделно съществуващи мъжки и женски елементи, които, съединявайки се, пораждат следващото поколение. В това е смисълът на съществуването на института на брака.

А на животинско ниво никакви задължения и клетви няма да помогнат. Ние искаме да удовлетворим ежеминутните си желания. Ние не търпим нито натиск, нито ограничения. Не се нуждаем от постоянни връзки. Такъв е днешният егоизъм. С това се обяснява статистическият бум на разводите по света.

Цялата ни история е процес на постепенно, но непрекъснато развитие на егоизма, който в наше време хиперболично нараства и не се поддава на никакви ограничения и рамки. Затова институтът на брака не може да бъде опазен нито от морала, нито, още повече, от лицемерни забрани. Всички разбират безполезността и безсмислеността на такъв подход. Значи, на човек ще му се наложи да осъзнае истинския закон на природата, духовния закон, а за да го направи, ще трябва да се издигне над животинското си ниво.

Желанията слизат в човека свише и се проявяват вътре в него.

В следващия миг в мен ще се прояви някакво друго желание. Аз мога да го потисна, заплашвайки го с наказание, но няма да мога да спра да желая. Да заповядаш на човека „не желай” – това е равносилно да заповядаш на котката да не желае мишка. Това е невъзможно, защото противоречи на природата. Да не желаеш – значи да се поправиш. Поправянето е издигане на нивото на отдаване, на нивото на силите, които ни управляват. А това е процес на полагане на осъзнати усилия и задълбочено обучение.

У нея е дълго всичко, което трябва да бъде такова – краката, косите, ноктите. У нея е закръглено всичко, което трябва да бъде такова (няма да изброяваме от скромност). Тя ходи на срещи без бельо, затова на лицето й играе загадъчна усмивка и сексуална аура я обгражда от главата до петите. Изкарва прилично заплащане и изглежда стилно. Тя излъчва изключително положителна енергия.

Може да се каже, че в нея всичко е прекрасно – и лицето, и мислите, и душата, и дрехите. И не се занемарява, а през цялото време се усъвършенства! Вече владее „позитивното мислене”, тоест пресича всякакви негативни мисли и чувства, които я спохождат. И почти се е научила да се обича.

Нищо друго не и трябва. Защото освен че обича себе си, нея я обича някой си. При всичките й достойнства, никак не й върви с мъжете. Тя започва да подозира, че сегашните мъже са се изпарили. И вече е готова да се учи в „училището за кучки”.

Това е портретът на съвременните госпожици на възраст за женене от 20 до 50 години. Те стават все повече, като серийно производство „умници и красавици”, мечтаещи да намерят женското си щастие. И първият, който откликна на стона на самотните сърца, се оказа Пазарът. За любовта и семейството се появиха предавания и ток–шоута. Примамващата литература е изпълнена със съвети: къде да намериш мъж, как да го разбереш и как да се подготвиш за брак. Но особено върлуват психологическите тренинги. Сякаш фабрика за мечти, бълваща кукли на конвейер.

Спомням си, че когато бяхме малки, ни заведоха във фабрика за играчки. Там имаше цех, където правеха пластмасови кукли. Слепваха ги от две половини. От ляво лежеше купчината с дупетата, от дясно купчината с лица. Работничката от фабриката не гледаше, а взимаше половинка от ляво и от дясно – и хоп, готово. По-нататък съвършено еднакви, без очи и ръце, кукли вървяха на конвейера, в очакване да бъдат разкрасени.

Възможно ли е психологическите тренинги да се ръководят от същите тези принципи: бъди стандартен и лесно ще намериш половинката си?

***

В последните години писмата, които пристигат до мен в сайта, са все на една тема: как да се сдобия с щастие в личния си живот? Едни се жалват от съдбата, други от мъжете, но абсолютно всички искат прости рецепти: как да се държат в отношенията с мъжете – смели и активни или кротки и очакващи? Каква стратегия да изберат, за да не им се изплъзнат? Как да „завлекат” мъжа до олтара? И главният въпрос: какви кукли сега се търсят най-много?

Психотерапевтът винаги трябва да е и малко ясновидец. В амбициите и претенциите, прозиращи от писмата, мога да предскажа съдбата на авторите им. Никаква любов няма да ги огрее. Нито любов, нито щастие… Никога.

Защото болшинството от съвременните  госпожици на възраст за женене и потенциалните им кандидати са поразени от много опасно заболяване. Неговото име е „инфантилност“ и то уверено крачи из планетата ни. От него не е застрахован нито развратният плейбой, нито невинната девойка, за него лекарство няма, но то осакатява съдби и погубва животи.

Трябва да погледнем врага в лицето. Ще се опитам да обясня що за чума е това, разрастваща се в обществото ни. В това ще ми помага К. Г. Юнг.

***

Инфантилният – това е възрастен по паспорт човек, но с детински ценности и ориентации. А инфантилността е страшна с това, че тя не позволява на човека да израсне до Личност. Представите за света, за живота и за хората у инфантилния са опростено сгъстени. И ако Личността живее в реалния свят, то инфантилният е в илюзорния. Личността вижда живота като сложен и многоизмерен. Инфантилният си го представя един вид като „Киндер сюрприз“. Трябва само да разбереш от коя страна да го отвориш, а по-нататък те очаква чист шоколад и малко подаръче вътре.

Личността се учи от своите и от чуждите грешки. Инфантилният, независимо от ударите, всеки път се удивява.

Личността се опитва да разбере Законите на живота. Инфантилният очаква рецепти, съвети и схеми.

Личността иска да разбере какво точно е щастието лично за нея. Инфантилният се ръководи от принципа „така е прието”.

Личността с годините става все по-дълбока, по-интересна, по-умна. Инфантилният не се променя.

Личността създава своя живот. Инфантилният умее само да подражава. Затова всички инфантилни в действията си са като щампирани. Но има различни случаи в живота: от простия, който се надява, до сериозния, който мисли как да живее.

Действително, нашето спокойно и доволно време създаде такова количество клонинги, което не се присъни дори на Съветската власт в най-щастливия и сън. Разумният човек стремително се превръща в „стандартен“ човек…

***

Понятието за любовта у инфантилния е като Дисни филмчета. От мъжете се иска: да ни е леко с тях, топло, весело и приятно. Да ни обезпечават, да се грижат за нас и да ни пазят. Да са умни, красиви, с дълбока душа, щедри, с чувство за хумор и, разбира се, богати…

Тоест прахосмукачка, хладилник и пералня в едно. Чудесно би било това чудо на техниката още да е и люлка за спане.

А в замяна тя му обещава да му посвети най-хубавите си години, да му дава ласките си, любовта си и да го стимулира за още по-големи постижения.

Лъжат! Инфантилният човек е способен максимално да се увлече. Чувствата на инфантилния могат да бъдат сравнени с бенгалски огън, който бързо се възпламенява, ярко свети и също толкова бързо угасва. Гледайки обгорялата пръчица, инфантилният решава, че отново не му е провървяло. Възможно е затова да не може да поддържа дълго време сериозни отношения с някого. Те прехвърлят отговорността за това на разликата във вкусовете, темпераментите, на обстоятелствата…

А работата е съвсем друга. Инфантилният е прекалено погълнат от себе си и интересите си. Той е като малко дете, неспособно понастоящем дълбоко и правилно да усети друг човек. Главната му ценност остава удовлетворяването на собствените потребности – за защита, за топло, за насъщния (Юнг). Ето защо всяка втора госпожица е уверена, че само в брака може да се почувства защитена.

Между впрочем, инфантилният никога няма да каже: „не разбирам хората“. Той казва: „хората не ме разбират“.

По такъв начин инфантилният не вижда околния свят, а си измисля. Създава някакъв образ в съзнанието си, който е далече от действителността.

Навярно всеки сред познатите си има човек, на когото роднините в детските му години са му повтаряли, че е талантлив и необикновен. По принцип, животът на такъв човек не се стича, а съдбата никога не се оказва такава, каквато той си я е представял (Юнг). И всичко е поради това, че фантазиите му за собствената значимост никак не съответстват на реалността.

Днес ролята на осакатените от родствениците души са поели отговорността за психологическите тренинги и популярната психологическа литература. Там ви обясняват какви „съкровища“ трябва да се чувствате, за да се сдобиете с успех. Трябва да вярвате, че сте обаятелна, привлекателна и чисто и просто привличаща към себе си любовта душица! И какво от това, че потвърждение на казаното няма… Далеч от съмненията и страха, далеч от умните и трезви мисли – те не са позитивни.

***

Съвременните мъже са не по-малко инфантилни от жените. Само че, къде е проблемът? Инфантилният среща инфантилна, имат еднакви ценности, защо да не се оженят? Аа, не, те като отрицателно заредени електрони се отблъскват един от друг!

Работата е в това, че в тях има един и същ недостатък – незрялата психика на всеки инфантилен е свойствена, безсъзнателна, стихийна защита от отговорностите (Юнг).

Госпожицата, внушаваща си, че е подарък, способен да украси живота на всеки мъж, в крайна сметка, трябва да намери някого, на чиято шия да увисне. Кой би я издържал, предпазвал, не преставайки да я разбира… А на мъжа инфант защо му е такова бреме? Битът в наше време не е проблем, от практическа гледна точка жената не е необходима в домакинството. А госпожици наоколо с лопата да ги ринеш. Заедно могат отлично да си прекарват времето – докато му е комфортно с дадена госпожица. И докато тя не се сдобие с брак с него.

Ако всички инфантилни се оженят, съвместният живот ще се гради на принципа кой кого ще „изманипулира”. Добавете тук и незряла емоционалност и следствие на това безразличие и равнодушие към чуждите проблеми, болка и радост. ”Оковани с една цел”, живеят заедно и независимо от това, не виждат, не разбират, не се уважават един друг. При все това, се считат за нормално семейство. Колко много са подобни бракове.

А сега трябва да огорча всички заседели се моми. Има мъже сега, но кажете, за какво му е притрябвала на човек жива кукла?

***

Интересно, от къде се взе легендата за това, че всички хора се женят и омъжват само и единствено по любов? Има и сексуално влечение. Има и страст. Има и „той (тя) ми харесва”. Има и страх от самота. Има и „така трябва”. Имат общи интереси и общ кръг от познати… Кому е нужна тук любов?

В крайна сметка, на болшинството хора им е нужен партньор за съвместно съжителство. В това няма нищо лошо. И преди 100 години така са се женили и дворяните, и селяните. Но за да се ожениш е необходима трезва мисъл и елементарна честност, на които инфантилният не е способен. Спомням си как съвсем обикновена жена ми описваше брака си: „Мъжът ми ме уважава – стопанката съм аз. И аз го уважавам – пие рядко, златни ръце има, а това, че не говори никога с мен – затова ходя при съседката”. Цинично? Не, честно е.

Поради всичко това, навярно, се сключват толкова бракове. При все това, най-често споменаваната дума в писмата е „любовта“. И всички очакват любовта! Готови са за нея! Просто до сега не им и е провървяло…

Стара приказка. Добре лансирана измислица. Сладка илюзия. Врели некипели.

Слушайте, даже за музиката и математиката са способни далеч не на всичко. Не съм за простия валс или за обикновените аритметични действия, а за настоящата музика и за висшата математика. А любовта, типът за всички желаещи?

***

Любов има, но тя не е за инфантилните. Това е зряло чувство. Него не можеш да го купиш, не можеш да си го доставиш чрез връзки, не можеш да го откраднеш, да го подбереш, да си го изпросиш. За него можеш само да узрееш. Да дораснеш!

Мога да подскажа едно изпитано средство, за което в лъскавата литература, за да не изгубят клиентите си, няма да споменат: само болката може да накара човек да се промени. Така, както болката от собствената глупост те кара да поумнееш и болката от собственото безразличие те кара да взимаш нещата присърце. Инфантилният обаче, също както дяволът бяга от тамян, така и той се страхува от страданията.

Затова на самотната „умница и красавица” нищо друго не й остава освен да следва съветите в песничката „Остани такава, каквато си”. Студено и мрачно й е, но си остава „каквато си е”.

Ще завърша с думите на Юнг: Инфантилният не може да си позволи да застане лице в лице с живота – защото ще види, че животът му е празен. И той бяга от тази среща. От едната страна е сивото съществуване, а от другата е пропастта: евентуалната среща с живота.

Евгения Белякова

Инфекциозните болести се разпространяват по цялото земно кълбо все по-бързо и лечението им става все по-трудно. От седемдесетте години насам, новите заболявания се появяват с безпрецедентна честота... Днес съществуват повече от четиридесет вида болести, които не са били известни преди двадесет и пет години.

  Световната здравна организация

Историческите факти свидетелстват за това, че човечеството боледува толкова време, колкото съществува и воюва с болестите толкова време, колкото боледува.

Всъщност, свикнали сме да воюваме: ту един с друг, ту с глада, ту със стихиите, но войната срещу болестите е поставена на особено място. За цялата история на човечеството всички войни и стихийни бедствия не са отнесли толкова животи, колкото болестите и епидемиите, нееднократно заплашвали човечеството с пълно унищожение.

За разлика от природните катаклизми, да се съпротивлява на които човекът нямал нито сили, нито възможности, болестите се държали малко по-иначе – с тях можело да се воюва и често да бъдат побеждавани. И затова напълно естествено било появяването на целители, а след това на лекари, които застанали между нас и болестите.

Отначало методиката за възстановяване на здравето била проста и близка до природата, но с напредъка на медицината като наука, човечеството обявило на болестите истинска война и намесата в организма придобила тотален характер.

Към средата на ХХ век медицината отбелязала подем и обещала да ни избави от множество болести, а откриването на антибиотиците направило тази мечта толкова реална, че  се предполагало въплътяването и да стане за няколко години.

Еуфорията продължила не особено дълго. Времето много бързо донесло отначало съмнения, след това и разочарования – оказало се, че вирусите имат защитен механизъм, който преподнесъл на учените неприятен сюрприз. Така например, под въздействието на антибиотиците мутирали грипните вируси, които станали по-малко уязвими и по-смъртоносни. Последвалата борба с мутантите пораждала нови пълчища още по-агресивни наследници. Новите видове вируси нямали край, а проблемът нямал решение.

А вече абсолютно пълна подигравка с усилията на медиците станало откритието, че в следствие на мутацията вирусите се „научили” за много кратко време да се пренастройват към новото лекарство. По този начин, антибиотикът, въведен в тялото на болния, ставал не отрова, а храна за новото поколение вируси.

Претърпявайки поражение на фронта на инфекциозните болести, ние откриваме, че също толково зле стоят нещата с наследствените, раковите, сърдечно-съдовите и прочие „болести на века”. Тази статистика може да означава само едно – ние сме обречени да боледуваме.

Тогава защо боледуваме?

Свойството на човека да боледува и възбудителите на болестите са създадени от природата и еднакво грижливо се пазят от нейните закони. Затова всеки наш опит да унищожим възбудителите на заболяванията или да променим техните свойства, за да подобрим наследствеността, се натъква на все по-нарастваща съпротива от страна на природата и неизбежно ни довежда до неуспех.

Природата има с човека особени сметки за уреждане. Природата воюва с нас постоянно, използвайки като оръжие  не само болестите, но също екологията и икономиката; тя ни сблъсква в непрестанни войни един срещу друг.

Защо отношението на природата е толкова враждебно към нас, може би, ние не и съответстваме в нещо?

Цялата природа е създадена и съществува по законите на отдаването. Това означава, че всеки елемент, всяко творение на природата взема само това, което му е необходимо за да съществува, но в същото време храни другите части на природата. Това е подобно на единен организъм, където всеки орган и всяка клетка взаимодействат помежду си, обменяйки хранителни вещества и информация в пълно съответствие със законите, според които този организъм е създаден и съществува.

На човекът, за разлика от останалите части на природата, му  е дадена особена сила, позволяваща му да се вижда като „главен” в царството на природата – това е силата на нашия егоизъм. Нашият егоизъм ни кара да усещаме, че всичко е създадено и съществува единствено за удовлетворяването на сиюминутните ни ненаситни желания.

Заети да тичаме след наслажденията, ние изведнъж откриваме усилващата се съпротива от страна на природата и виждаме, че всичките ни усилия да победим болестите, да предотвратим войните, да направим живота си по-комфортен и спокоен са обречени на провал.

Всичките ни войни против природата никога няма да донесат очакваните плодове по една единствена причина: ние не разбираме, че силите на природата противостоят не на нашите действия насочени към нея, а на нашите мисли и желания, които насочваме един към друг. Защото само на нивото на човешките взаимоотношения се проявява максималната сила на нашия егоизъм. Завист, желание да властваме над себеподобните си, ненавист – тези чувства са източници на мисли, които притежават истинска разрушителна сила по отношение на природата.

Силите на природата са насочени към поддържане на равновесието на цялата система и използват всеки елемент в режим на пълно отдаване.

Ние, от своя страна, подбно на ракова клетка в тялото на природата, вместо да храним съседните клетки и по този начин да поддържаме живота на целия организъм, желаем да използваме всичко, което може да ни даде природата единствено за собствено наслаждение. Ние блокираме мислите си в собствените си желания, отделяйки вместо жизнени сокове смъртоносна отрова. В резултат на това загиват първо съседните клетки, а след това и целият организъм.

Значи, ако променим мислите и желанията си, ще променим отношението на природата към нас и ще се избегнем заплахите от болести и катаклизми?

Да. За това е необходимо да се издигнем на друго ниво на взаимоотношения помежду си, а значи и на друго ниво на взаимоотношения с природата. Трябва да достигнем състояние, което се нарича „любов към ближния”.

Човечеството, осъзнато или интуитивно, винаги се е стремяло именно към това състояние – защото то предполага пълна хармония с природата и изчезване на причините за конфликтите между нас. Днес ние живеем в особено време, когато са създадени всички условия за издигане на човечеството на ново ниво на съществуване.

Ако ние незабавно започнем нашето поправяне, ударите, които ни изпраща природата ще отслабнат и постепенно ще спрат. Ние ще станем такива, каквито и трябва да бъдем изначално – най-важната част в общия организъм на природата. Тогава тези сили, които природата използва срещу нас, ще се обърнат в сили на подкрепа и защита.

Дом, в крайна сметка, се нарича не жилището с мебели, прозорци и тапети. Той не е и семейството с цялото домочадие. Даже не е градът, в който си се родил и живееш. И даже не е това място, което ти смяташ за къща. Защото „домът” въобще не е място в смисъла, към който сме привикнали.

Е, помислете сами, дом е, защото е там, където искаш да си преди всичко, нали така? Където е спокойно и безопасно, където има нещо скъпо и важно за теб. Където можеш да отдъхнеш от суетата и безпокойството. Правилно, нали?

Е, така че, къде е това?

Вярно! В главата ни! Само не смей! Защото това е истината.

Ако наблюдаваме известно време и то внимателно, може да забележим, че по-голямата част от времето си прекарваме в мислене. Да, правилно! И у кого има нещо друго?

Къде ти от никого не се страхуваш и се чувстваш уверено? Точно там! Къде искаш да избягаш от суетата и шетнята? Правилно! В себе си! И накрая, къде се намира най-скъпото и най-важното? В теб!

Мястото, където повече от всичко полагаме във вид на усилия, мисли, желания, емоции, започва да формира, на определен етап, някаква реалност. Тази вътрешна реалност изисква въвеждане на порядък, участие в нея, взаимодействие с външния свят, впечатления и преработка.

И ето, същата тази реалност, където преди всичко се намираме, в тази, в която през цялото време се въртим, може да се „намира” на различни етапи.

Така, както някой непрекъснато мисли за кариерата или за властта, някой за създаване на семейство и необходимост от любов, някой за образование и знание, някой за пари и слава. Вариации много.

Но обезателно съществува такова място. Всеки си има свое, където повече от всичко „влагаме” вътре в себе си. И ето, самото място вече се проектира наяве, във вид на съществуваща реалност, с целия ни „багаж” – осъзнат или не.

Може и по друг начин, кажи ми какво има около теб и ще ти кажа кой си. Или даже, кажи ми кой си и ще ти кажа какво има вътре в теб. Това засяга всички сфери на живота.

Но, както и да е, тази концентрирана реалност вътре в нас е този същият, настоящ „наш дом”. Защото именно от него гледаме на всичко заобикалящо ни. Гледаме навън „през прозореца”, установяваме едни или други връзки, почиваме, размишляваме, узнаваме, любим, чувстваме, спорим, изясняваме.

И този наш дом, както и всеки друг, не се явява един и същ през цялото време. Можем много да променяме вътре в себе си, да разменяме, да разместваме, да обновяваме в зависимост от какво? Правилно. От тази система на ценности – религиозна, нравствена, социална, генетично предадена, сформирана самостоятелно.

Това означава, че всичко зависи от нас. Че „носим” вътре в себе си, какъв искаме да видим „своя дом”, кой трябва да го обитава, как трябва да се променя и прочее.

Какъв е той, домът, който ТИ си построил?

Когато се роди първото дете, първата ми мисъл след раждането беше: “Ще кърмя година-година и половина, ще го дам на ясла, а аз ще тръгна на работа – ще изуча фотошоп, уеб-дизайн, ще продължа да уча и т.н. Нищо още не съм постигнала, трябва да успея във всичко“.

Измина половин година. И тази мисъл започна да става не съвсем приятна. Да, тежко ми е. Аз изобщо не знам как да отглеждам детето. Силите не ми стигат. Обливам се в сълзи, умората не ме напуска, цялата съм в мляко и в детско «ако». И чета как се отглежда бебе. Ако имам късмет, се поизмивам. Дори в тоалета ходя заедно с детето. Ям каквото ми попадне. Иска ми се да изкрещя: “Освободете ме от това бреме! Искам да правя това, което желая, а не да обслужвам ревящо парченце месо“.

Храна, гърне, подмиване, разходка в парка, пак в къщи, къпане, нощ, плач, храна, падане, гърне, подмиване, разходка в парка… Къде ми е фотошопа, къде ми е уеб-дизайна, къде е професията ми, с която ми беше толкова добре.? Ох, как ми се иска да захвърля това бреме. Толкова сладка мисъл – детегледачка, баба, детска градина, и аз – на свобода-а-а-а…

Но нещо в мен не се свързва с тази картина (детегледачка, баба, ясла), нещо се бори в мен и не ми разрешава да постъпя така. Сега всичко някак малко ми се прояснява.

Мама – колко много значи тази дума…

Мама – колко много значи тази дума… не може да си 20 или 30-процентова майка. Или си майка, или – не. Детето – това е ръчна изработка, е не конвейрна лента в завода. Детето се отглежда в семейството и основата си получава тук от самото зачеване. И в неговото развитие няма нито една празна и излишна секунда, за да можеш просто да си “откраднеш“ време чрез яслата или детегледачката. Взаимният контакт учи и двамата – и детето, и майката – да разбират своята роля. Иначе няма да станеш майка, както и няма да разбереш какво е да си дете. Майката бродира по празното платно на детето всеки бод, и така се появява ръчно изработената взаимно – свързана картина.

Детегледачки, ясли – получаваш някаква картина на изхода. Но кой я е създал? Това не си ти… пропуснеш ли я – няма връщане. Това, което сте пропуснали да изживеете заедно, вече няма и да изживееш. Колко губим ние – жените, от това! Как децата ни учат да се включваме в усещането за ближния, да съпреживяваме, да се учим на взаимност. Както казва една позната, многодетна майка: « от 4-то дете, започваш да обичаш всички деца (а не само твоите)». Колко скъпо е това усещане за жените в най-дълбокия смисъл на думата – майчинство по отношение не само към своите деца, а изобщо към децата.

Илюзия за свобода

И най-голямата илюзия е илюзията за свобода…

Няма я там, където ние, майките я търсим, бягайки от децата си. Има реклама, влияние на обществото, желание да се откроя, “някак“ да се реализирам, страх, че няма да постигна онова, в което другите са успели. Зад всичко това стои празнотата и въздействието на обществените стереотипи. Въртя се в кръг, а най-важното е, че така и не съм успяла да разбера своята женска природа. Но затова пък съм създала у дома толкова ненужни неща, които вече се въргалят на боклука, накупила съм си куп парцалки и стоя цялата толкова красива, а нещо в общия език със собствените ми деца не се получава. Ами, картината не е създадена от мен, и нищо вече не мога да променя. Или пък мога?

Какво мога да променя?

Дори и да не усещам, все още мога. Има още бременни, има още млади момичета: ние можем да повлияем на тях, можем да ги поставим на нови релси. Да им покажем, че всичко, за което тичаме, е илюзия, заради, която ние изоставяме децата и семейството. Жената – това е домът!

Представяте ли си само колко ресурси на планетата ще икономисаме, ако жената се завърне в семейството. Колко пъти ще намалее боклукът и ненужните празни вещи, с които покриваме планетата. Да, като резултат и въздухът ще стане по-чист, и децата – по-щастливи – ще има какво да дишат. Ние трябва да се учим как да ги възпитаваме, защото наистина сме се отучили. Къде по-сложно е да възпиташ Човек, отколкото да учиш фотошоп и да извайваш красиви уеб-дизайни.

Неотдавна ми попадна статия с ето такова заглавие – „Американските учени опровергаха мита за вредата от видеоигрите”.

В статията се говори за това, че сътрудниците на един от университетите в Тексас, както съобщава АМИ-ТАСС, изяснили, че „Компютърните игри не оказват вредно влияние на децата със здрава психика” и, общо взето, не е трудно да се досетим, кой е поръчал на тези „учени” изследване с такъв резултат.

При това, ръководителят на проекта професор Кристофър Фъргюсън, за да съхрани, според мен, поне някаква видимост на научна обективност, добавя, че на „някои” от тинейджърите компютърните игри все пак могат да окажат негативно въздействие.

Кои обаче са тези „някои” тинейджъри? Както става ясно, това са тези подрастващи, които лесно се огорчават, дразнят се за дреболии, отделят малко внимание на околните, нарушават установените правила, не изпълняват обещанията си и извършват постъпки, без да се замислят над последствията им. За тях професорът предлага „да им се ограничи времето, което отделят за игри”.

Интересно, къде професор Фъргюсън е виждал деца, сериозно замислящи се над последствията от постъпките си? Всеки, който е запознат с възрастовата психология знае, че на почти всички деца са свойствени ранимост и честа смяна на настроенията, те са егоцентрични, невнимателни към заобикалящите ги и често просто не могат да си изпълняват обещанията, защото ги дават без да се замислят, а когато трябва да ги изпълняват се намират в друго състояние на духа.

На тинейджърите е свойствено да „проверяват границите” на позволеното, те обичат свободата, не разбират смисъла на ограниченията и често нарушават установените правила. Всички познават тази юношеска превъзбуденост, желанието да се покажеш като герой, на когото морето му е до коляно и възрастните не са му началници.

И как, интересно, професорът смята да ограничи времето отделено за игри на тинейджърите „нарушаващи установените правила”? По същия начин те ще нарушават правилото да не играят на компютъра. А тези, които „не изпълняват своите обещания”, също така няма да изпълнят обещанието да не играят дълго на компютъра.

Не мисля, че професорът до такава степен не е запознат с азовете на възрастовата психология. Но, очевидно, някои „по – висши” съображения го принуждават да принизи вредата, която нанасят разпространените днес компютърни и видео игри.

Защо наричам меркантилните интереси съображения от „по-висше” ниво? Защото парите днес са най-висшата ценност. Нямам нищо против материалното благополучие, но да печелиш от игри, обучаващи на жестокост, а те са преобладаващо болшинство, не е добре.

Защо да не е добре, когато това са реални пари? Ще дам два примера от много подобни.  

11-ти март 2009 година в немския град Виненден 17 годишния Тим Кречмер застрелял общо15 човека. За него това били движещи се фигури, като в любимата му компютърна игра, с реалистична графика, една от най-скъпите и популярни по това време. В един момент той взел пистолета на баща си и тръгнал към училището си. Там той, в същия стил, като в любимата му компютърна игра /това станало ясно при разследването/, започнал да стреля наред по всички. След това излязъл на улицата, спрял кола, изхвърлил шофьора – същата стратегия както в играта. В крайна сметка го ранили в престрелката с полицията и бум! – претоварване – застрелял и себе си.

29 декември 2011 година в град Чебоксари, Русия, 22 годишен младеж убил с нож възрастна жена. Мотивът за престъплението, както обяснил по време на следствието, станало любопитството. След много часове игра, целта на която била да убие максимално количество хора, му станало интересно да види, как умира убит в действителност човек.

Ясно е, че и този и другият и във Винеден и в Чебоксари са извратеняци. Но продавачите на компютърни игри не проверяват купувачите за „извратеност”, не изискват справки от психотерапевт и характеристика от работното място. И дали няма да се изврати нормалното дете, прекарвайки множество часове съревновавайки се да убива. Не е важно, че той не убива реални хора, а техните виртуални образи. Тези образи стават все по-реални с всяка нова версия на играта и границите между виртуалните и реалните светове все повече се изтриват.

Игровите ситуации и предизвикващите чувство на опасност сцени на жестокост и насилие най-много „гъделичкат нервите”, тъй като засягат най-базовите животински инстинкти. Затова е най-лесно да се спечелят пари от филми и игри изградени на подобни сюжети. А това, че те постепенно разяждат ума и душата, внушавайки на потребителите на тази „продукция” позволеност, като цяло, на ужасни и отвратителни неща, слабо вълнува производителите на подобни стоки. Търговският успех оправдава всичко.

Но какво ме интересува търговсия успех на производителя на компютърни игри? Защо трябва да купувам продукцията му? Защо рекламата послушно ме води за носа, макар че разбирам, че не трябва да и вярвам, защото тя преследва своите, а не моите интереси? Най-вероятно, защото ми е все тая, просто не ми пука, с какво играе и какви впечатления получава детето ми. Зает съм със собствените неща, със собствения си търговски успех, който постигам със същите средства, както и другите, мислейки не за това каква полза или вреда ще донесат на хората плодовете на труда ми, а за печалбата, която ще получа

Възниква, обаче, въпрос. Не ставам ли аз, благодарение на своето равнодушие към всичко друго, освен търговския ми успех, неволна причина за тази стремителна деградация на обществото, която все по-ясно показват зачестилите напоследък случаи на немотивирано насилие?

А може би не ми пука и за това, нека всичко върви по дяволите. Имам си бизнес, а на бюрото в офиса ми стоят трите маймунки: нищо не виждам, нищо не чувам, нищо няма да кажа на сина си, който с часове седи пред компютъра.

17.12.2011Михаил Аршавски

Средствата за масова информация, или просто СМИ, без преувеличение могат да бъдат наречени лакмусовата хартийка на нашето време. На едни и същи информационни пространства мирно съседстват апокалиптични прогнози и прогнози абсолютно противоположни на тях.

            Настъпва глобално затопляне, топят се ледниците на Антарктида, заплашва ни световна катастрофа – крещят заглавията на статиите във вестниците и интернет-сайтовете. Глупости, всичко е наред, всичко върви по план, как може човечето-буболечка да наруши екологическия баланс на огромната Земя – не се съгласяват други.

            Всеки момент ще настъпи световна икономическа криза, Китай е изпомпил цялата доларова маса, Америка е включила печаната машина за пари – крещят експертите. Всичко е планирано перфектно, доларът е по-силен от всякога – успокояват ги опонентите им.

            По същия начин стоят нещата и с другите глобални проблеми. Песимистите настояват, че всичко отива по дяволите, а оптимистите, не по-малко убедително доказват, че всичко е тип-топ. Лавина от позовавания на официални източници, гръмки имена на учени, доклади на авторитетни комисии и даже филми на нобеловски лауреати – използва се всичко.

            Как да постъпи обикновения гражданин? На кого да вярва!?

            Отговорът тук е категоричен – не трябва да се вярва на никого. Всичко може  и трябва да бъде проверявано на основата на познаването на абсолютните закони на природата. Само знанието на тези закони може да даде на човека сигурност в утрешния ден, заедно с разбирането, кое и как може да се прави, а кое по-добре да не се започва.

            Колкото и да е странно, действията на болшинството от тези закони се развива направо пред очите ни, те са прости, разбираеми, но ние, под въздействието на инатливата си природа, предпочитаме да не се разделяме с ролята на мними слепци.

            Като пример можем да посочим „закона на развитието”. Той е формулиран така: „всичко се оценява не в процеса на развитието, а в неговия край”. Действието на този закон можем да се наблюдава повсевместно.

            Малкият горчив плод, преминавайки през множество междинни състояния, накрая се превръща в червена, сочна, вкусна ябълка. Невзрачното пиле, „грозното патенце”, става красив, грациозен лебед. А колко „малки трагедии” се случват с безпомощно крещящата топчица, докато израстне и се превърне във венеца на природата – човека!

            Можело ли е да се предвиди щастливия завършек на тези събития без да се знае крайния резултат? Разбира се, че не!

            Ние виждаме действието на този закон, но не го вземаме впредвид и не смятаме да го правим. Както е казал селекционерът Мичурин: ”Ние не можем да чакаме милост от природата, нашата задача е да вземем, каквото ни трябва”. Затова се месим във всичко, което можем, действайки по своите, чужди на природата правила, разрушавайки и унищожавайки всичко по пътя си. А от „закона на развитието” произтича следствие: „ тъй като крайният резултат на развитието не ни е известен, всичко в света има право на съществуване”. От своя страна това означава: „ нищо не бива да се поправя и унищожава!”

            Но ние не можем да се спрем. Виждаме в света маса вредни и пречещи на човека неща и явления. И какво сега, да не се борим с тях и да не се опитваме да ги поправим? Да не унищожаваме микробите, вредните насекоми и даже терористите? Въобще да не се борим за равноправие и демокрация? С озоновите дупки и наркоманията? Да оставим всичко както си е и нищо да не правим? Каква е тогава нашата роля на единствен разумен елемент на природата?

            Всъщност, ние хората сме единствения останал в природата елемент, намиращ се в процес на развитие. В края на пътя ни е гарантирано идеално съвършено състояние в общата природна система, тъй като за това сме били създадени. Но за разлика от неживата, растителната и животинската част от природата, на нас ни е дадена възможност да избираме. Ние можем да бъдем активна част от природата и да участваме в процеса на развитие, а можем да си останем, както днес – пасивна част. В този случай ние попадаме под влиянието на „закона на развитието”, който ни управлява противно на волята ни, тоест притискайки ни от всички страни, водейки ни през междинните непоправени състояния към крайната цел.

            Човекът може и е длъжен да вземе под контрол „закона на развитието”. За това той е длъжен сам да изучава и открива непоправените си междинни състояния.

Всеки от нас се стреми да даде на своето дете най-добрите средства за живот. Затова ние интуитивно ги възпитаваме да бъдат алтруисти. В действителност, образованието на младото поколение винаги е било основано на алтруистични ценности.

Възпитаваме нашите деца да бъдат добри с другите, защото подсъзнателно знаем, че когато човек не е добър с другите, това в крайна сметка наранява него. Искаме да дадем на децата си сигурност и усещаме, че можем да успеем само посредством алтруистично образование.

По този начин, увереността на човек не зависи от индивида, а от обкръжението. Защото обкръжението отразява отношението на човек към него, всички вреди идват от обкръжението. Обаче насърчавайки алтруистични ценности, ще увеличим шансовете обществото да не ни вреди.

Всяко общество, във всяка страна през историята е искало да предаде алтруистични ценности на своите деца. Само много силни личности като тираните, чиито армии стоят готови, за да наложат тяхната волята, могат да си позволят да учат децата си да бъдат безмилостни, невнимателни и безгрижни. Но децата на такива хора ще се нуждаят от голяма защита, за да оцелеят. Те ще трябва да стоят на щрек срещу всички останали и да предпазват себе си чрез силата на армиите.

Доброто отношение към другите предава неповторимо усещане за сигурност, мир и спокойствие. Поради тази причина се опитваме да възпитаме нашите деца с тези ценности. Обаче, и това е важен момент, с времето нашите деца виждат, че ние самите не се отнасяме по този начин към другите и така те стават егоисти като нас.

Подходящото образование е основано на добри примери. Показваме ли на нашите деца пример на алтруистично поведение към другите? Отговорът най-вероятно е негативен, въпреки че ги възпитаваме да са алтруисти, докато са млади. Дете, което вижда, че неговите родители не действат, а само говорят, усеща, че техните думи са празни и неверни. Колкото и да се опитват да показват на децата почтен начин на държание, ще бъде безполезно.

Кризата, в която сме днес, и нашето опасно бъдеще, ни подтикват да направим промяна. До този момент сме учили нашите деца да правят нещо, но без да следваме собствените си съвети. Обаче сега нямаме избор. Трябва да променим нашето егоистично отношение към другите.

Колкото повече и повече хората започват да се отнасят алтруистично, реалността, в която децата ни ще се раждат, ще се промени и те лесно ще приемат това, което е било трудно за нас да разберем. Те ще признаят, че ние всички сме част от една система и според това, нашите взаимовръзки трябва да бъдат алтруистични. Няма нищо по-добро, което можем да направим за нашите деца и за себе си.

Джефри Д. Сакс – профессор по икономика и директор на Института на Земята при Колумбийския университет. Той също така е съветник на Генералния секретар по Целите за развитието на хилядолетието в Организацията на обединените нации

Ние живеем в много тревожни времена. Независимо от безпрецедентното световно сумарно богатство, съществуват много причини за неувереност, вълнения и недоволство. В САЩ болшинството от американците считат, че страната върви „по грешен път”. Песимизмът расте. Това е справедливо и за много други страни.

Настъпи време на този фон да се преразгледат основните източници на щастието в нашия икономически живот. Безпрецедентния стремеж към по-високи доходи води до безпрецедентно неравенство и тревоги, а не до повече щастие и удовлетворение от живота. Икономическия прогрес е важен и може значително да подобри качеството на живота, но само ако стремежът към него е съчетан с други цели.

Лидер в това отношение е хималайското кралство Бутан. Преди четиридесет години младия и току що встъпил на престола четвърти крал на Бутан направи забележителен избор: Бутан трябва да произвежда „брутно национално щастие”, а не брутен национален продукт. Оттогава страната експериментира с цялостния алтернативен подход към развитието, което способства не само на икономическия ръст, но и на развитието на културата, психическото здраве, състраданието и чувството за общност.

Десетки експерти неотдавна се събраха в столицата на Бутан, Тхимпху, за да направят изводите за развитието на страната. Аз заедно с министър председателя на Бутан Джигме Тинли, лидерът в усигуряването на устойчиво развитие и велик борец за концепцията „БНЩ”/брутно национално щастие/, посрещахме участниците. Ние се събрахме след като през юни тази година Генералната асамблея на Организацията на Обединените нации прие декларация, в която призова страните да изучат по какъв начин националната политика може да способства на щастието в живота на обществото.

Всички, които се събраха в Тхимпху се съгласиха с важността от достигането на повече щастие, а не на по-голям брутен вътрешен приход. Въпросът, който разглеждахме: как да достигнем щастие в светът, който се характеризира с бърза урбанизация, средства за масова информация, глобален капитализъм и деградация на заобикалящата ни среда. Как може нашия икономически живот да бъде пренасочен към създаването на чувство за общност, доверие и усигуряване на устойчива околна среда?

Ето някои предварителни изводи.

Първо, длъжни сме да не опорочаваме значението на икономическия прогрес. Когато хората са гладни, лишени от най-необходимото, например от чиста вода, здравеопазване и образование и когато отсъства пълноценна заетост, те страдат. Икономическото развитие, което понижава нивото нивото на бедността се явява жизнено важна крачка за повишаването на нивото на щастието.

 Второ, упорития стремеж към БВП в ущърб на други цели също не води към щастие. В САЩ БВП рязко се е повишил за последните 40 години, но щастие няма. Вместо това целенасоченото преследване на усигуряването на БВП довело до по-голямо неравенство при разпределянето на богатството и властта, способства за повсеместно разрастване на нищетата, породи обедняването на милиони  деца и предизвика сериозна деградация на околната среда.

 Трето, щастието се постига благодарение на балансиран подход към живота както на индивида, така и на обществото. Като индивиди, ние не сме доволни, ако сме лишени от нашите основни материални потребности, но също така и не сме доволни когото гонитбата за високи доходи измества нашето внимание към семейството, приятелите, общността, умението да сме състрадателни и нарушава вътрешния ни мир. От гледна точка на обществото, едно е да се организира икономическа политика, за да се осигури подобряване на жизнения стандарт,  и съвсем друго е когато се задействат всички обществени ценности единствено в гонитбата за печалби. И все же проводимая в США политика все чаще позволяет корпоративным прибылям доминировать над всеми другими устремлениями: честностью, справедливостью, доверием, физическим и психическим здоровьем, а также экологической устойчивостью. Корпоративные взносы в пользу избирательных кампаний все больше подрывают демократический процесс, и делается это с благословения Верховного суда США.

Четвърто, глобалният капитализъм представлява множество преки заплахи за щастието. Той разрушава природната среда променяйки климата и замърсявайки околната среда, като в същото време заради непрекъснатия поток от пропаганда плащан от нефтената промишленост, повечето хора остават в неведение за случващото се. Това отслабване на социалното доверие и психическата устойчивост, с преобладаване на клинични депресии видимо се увеличава. Средствата за масова информация се превърнаха в посредници за „корпоративни послания”, голяма част от които е откровенно антинаучна и американците страдат от все по-разширяващ се спектър на потребителски пристрастия.

Замислете се над това, как промишлеността на фаст-фуд използва масла, мазнини, захар и други предизвикващи пристрастеност съставки за създаване на нездрава зависимост от продуктите, което способства за развиване на затлъстяването. Една трета от всичките американци днес страда от затлъстяване. Останалия свят, в крайна сметка ще ги последва, ако страните не ограничат тази опасна корпоративна практика, включително и показването на малките деца реклами на нездравословна храна, предизвикваща зависимост.

И проблемът не е само в храната. Масовата реклама дава своя принос за много други пристрастия на потребителя, в това число прекомерното гледане на телевизор, хазартните игри, употребата на наркотици, тютюнопушенето и алкохолизма, което подразбира нарастване на обществените разходи за здравеопазване.

Пето, за да способстваме на щастието ние сме длъжни да определим множество фактори, различни от БВП, които могат да повишат или да понижат благосъстоянието на обществото. Болшинството от страните инвестира в измерване на БВП, но харчат незначителна част за да определят източниците на лошото здраве/ например, консумирането на фаст-фуд и прекомерното гледане на телевизор/, което довежда до понижаването на общественото доверие и деградация на околната среда. Когато локализираме тези фактори ще можем да действаме.

Безумната гонитба за корпоративни печалби ни заплашва отвсякъде. Справедливо е да кажем, че трябва да се поддържат икономически ръст и развитие, но само в по-широк контекст: в този, който способства за устойчивостта на околната среда и значимостта на състраданието и честността, така необходими за социалното доверие. Търсенето на щастието не бива да се ограничава с красивото планинска кралство Бутан.