Горещ беше миналия петък. Зарязах офиса и жегата и отидох в къщи. За мен мястото къде съм няма особено значение защото имаме отдалечен достъп до сървъра, та като нямам срещи и времето е такова предпочитам да си работя от в къщи под крушата в компанията на кана със студен айрян. А през изтеклата седмица не можем да се похвалим с много срещи. Като изключим една провалена сделка по чисто външни причини, но това не е тема на този разказ. Настроението ми е някак... изтръпнало. Малко отчаяно. За пръв път от много години имам забавени разплащания за повече от два месеца. От сърце съм благодарен на хората и фирмите, които проявяват най-човешко търпение. Благодарен съм и за това, че влязохме в тази яка криза без банкови кредити. Иначе... Какво иначе. Каквото има да става ще става. Аз ще направя каквото ми роди главата, а то ще стане каквото си иска. До сега все някак си сме се оправяли.
Ей такова ми беше настроението в този жежък след обед. И, естествено, си мислех за едно социологическо изследване в което се казваше, че в момента песимистите за икономическата ситуация са над 70 процента. И тоя път са прави. Виждам го по хората около мен. Хмм, Това май че е добре. „Идиот“, ще каже някой. Идиот, неидиот, казвам го от опит. На мен като ми е кофти, нещо вътре започва да работи на бързи обороти и така ме тласка да „правя“, че направо се чудя от къде е дошла енергията за тези действия, често пъти осъзнати по-късно, след като съм ги направил.
Та, мисля си, ако песимистите са толкова много, това вече е внедрено в общественото съзнание. А от него не можем да се скрием. Там каналът на въздействие е извън разума. И чудесно, че е така. На всичкото от горе 30 милиарда лева вече са „затворени“ на депозит в банките. Няма значение чии са. Важно е, че банките всеки месец трябва да им плащат лихви. Няма как да се оправят без да отхлабят примката. Просто... очаквайте събития. Готов съм да се обзаложа. По правило печеля в 90% от случаите. Ей такива мисли ми се въртяха в онзи петъчен след обед.
Я да звънна на колегата, викам си. След вчерашната простотия днес нито е идвал в офиса, нито ми се е обаждал. Май трудно преглъща ролята „без вина виновен“.
Звъннах. Беше пестелив на приказки, после му се заговори. „Ти си добре“, казва ми, „имаш деца и внук, а аз за три години се върнах толкова назад. Аз трябва да мисля за тези неща... И направих толкова много грешки. А сега не виждам...“
Упс. Назад спрямо кое се е върнал? Помня че ние на времето с Маги като се събрахме имахме само един... будилник. И много любов и мечти. Докато завършим, родителите ни помагаха с по 30 лева на месец и аз разтоварвах вагони на гара „Пионер“. Плащаха по 1,46 лева на тон. Двама човека, единият от които сега е висш полицай, оправяхме по един вагон за един ден. 52 тона по 1,46 е равно на ...
„Ти не разбираш“, казва той почти раздразнено. „Сега нещата са коренно различни.“
Нищо не му казвам. Той е прав. Промяната е огромна. И не в нещата. Децата си ги правим по един и същи начин от много време. Това не се е променило. Променили са се значенията на нещата. А това вече е в наша власт. Значенията на моите неща ги присвоявам лично аз и тежко му на тоя, който ми се намеси.
И все пак след тая криза, много се промени. Тя ни научи на много. Например на това, че няма как да похарчиш безплатно повече от това, което си изкарал. Както и това, че като си харчил на заем, после трябва да се върне. От теб или тия след теб. Че да спечелиш, някой трябва да е съгласен да даде парите си срещу задоволяването на негова потребност... И още много неща.
А на моя колега ще кажа: „Не съм постигнал всичко. Сега започвам. Защото светът вече не е същият. Поне моят свят. И ще се наложи да покажа на хората в моята мрежа, че няма как да спечелиш новата битка със тактиката, с която си спечелил предишната.
Ще се наложи да показвам и още нещо. Май да даваш болкоуспокоителни не е помощ. Налага се да помогнеш на човека да... поиска да се справи.
Comments