И така – имаме цял запазен ден за Animal Kingdom. Очакванията са като за някакъв вид зоопарк, плюс "още нещо”, ама кой го знае какво ще е още нещото... Отдалеч изглежда като тропически резерват с буйна растителност.

След обичайните проверки за гранатомети (вече знаете всичко за тях от предишните 4 части на този пътепис), влизаме навътре и започват леки семейни търкания накъде да потеглим първо – информирани сме, че секцията с Африка и сафарито „си заслужавала много”, но от друга страна подрастващите имат нужда от допълнително повдигане на адреналина и настояват за нови и нови подвизи по ролъркостъри.

Местният Хималайски ролъркостър, с Йети, бил просто „убиец’ – убедена съм, че е убиец, и то на всичко позитивно у мен, както и всеки друг негов побратим, но аз ще го издържа геройски и този убиец...

 Искат непременно да видят и динозавърската атракция (от филма Dinosaur). Animal Kingdom е доволно огромен парк и предлага още безброй секции и закачливи места, но днешната 35-градусова жега, пропита от почти 100% влага, не ни дава особен хъс за бродене по селца и разни там паланки из множеството джунгли наоколо...

Решаваме да караме по гореспоменатия ред – първо отиваме на игриво сафари, после при „убиеца” Йети и накрая, ако още мърдаме, динозаврите да изядат каквото е останало от нас.

А ако има сили останали у нас за още секции – ще му мислим чак тогава.

*  *  * 

Секцията „Африка” ни посреща с опит за пълна автентичност – големи африкански дървета около мънички африкански сградички, приютили всякакви магазинчета за животворни напитки, което е добре. За автентика не знам, но да пиеш в тази жега е голям лукс. Е, няма как да минем без  неизменните лавки, продаващи тонове хотдог, бургери, сандвичи, палачинки, десертчета, и основната храна за местното народонаселение – сладолед в изобилие... Но пък е радост за окото, че поне лавките са живописно приютени в африкански колибки.


 

Не бива да пропуснем централна забележителност на Animal Kingdom – огромно дърво, чийто ствол е инкрустиран с всевъзможни африкански животни. На пръв поглед и по-отдалеч дървото изглежда подозрително естествено. На втори поглед също, сякаш хей така си е порасло тук, с всичките животни по него. Наоколо е пълно с почитатели, желаещи да го увековечат на снимка.

    



Щракваме го и ние, но нямаме много време за снимки, ние бързаме по задача. Гоним час – часът за началото на сафарито.

Нали забавленията в увеселителните паркове са по график, следващото се пада след доста време. Та, ако искаме да подрусаме дупетата си край лъвове и зебри,жирафи и слонове – трябва да ги накараме да крачат стегнато в забързан ход в набелязана посока.

Няма време.

Докато съсредоточено бързаме, хвърляме и по едно око на природните красоти около нас. Брей, какви цветя растяли в тая пуста Африка! Истинска прелест, страхотно! 

 

Опашката за сафарито е внушителна – нали все пак сме в сърцето на Африка, разбираш ли, има голям интерес към сафаритата... Ще разгледаме резервата „Harambe Wildlife Reserve”, пълен с опасности и тежки оф-роудни изпитания.

Абе, страшна работа ни очаква, братче, изпитание на духа ни. Дано не ни изядат крокодилите!

 
Нареждаме се за почти 40-минутно чакане, за щастие все пак на сянка, че жегата е томителна... За по-пълна достоверност стоим само под скован навес, защото всичко трябва да е в силно африкански стил, и пърженето на сурова човешка плът е неотменна част от автентичната емоция на развлечението – ама като не сме били в сърцето на Африката, остава да им верваме на строителите, че всичко изглежда точно така и там, на черния континент... 


 
Тукашното народонаселение е достигнало съвършенства в изкуството спокойно да чака на дълги и предълги опашки. Достолепно и спокойно, без дори сянка на ръкопашен елемент. И си дават място един на друг във всеки момент на известно колебание на кого всъщност принадлежи реда – „Вие минете!”, „Не, моля ви, ваш ред е!”, „Не, настоявам, ваш е!”.

Е, пичове, ако ще спорите още дълго, да минем ние, че ни е малко топличко? Защо не настоявате да го сторим незабавно? – тъкмо ще ви отменим от тежкото решение чий ред е...  Дразнещо някак идват тези прелюбезности за бойното ни славянско самосъзнание, но нейсе. Peace to all!

Сега, нека разкажа за непосредствено чакащите пред нас -  хамериканско семейство, състоящо се от едър як пергиш и съвсем дребничката му съпруга. Дребна-дребна, обаче тя много държи сама да бута една от онези големи двойни сини колички (тук имаше жълти) за деца на неопределена възраст, споменати в предишна част на този пътепис.

Правя едно две небрежни движения встрани, понеже се любувам на китната африканска природа, и това ми позволява да надникна в тайнствените покои на синята количка. С Жорката вече сме спретнали закачлив бас за възрастта на возещите се вътре  – но и двамата клоним към ученическа възраст, все пак тук децата тръгват на училище на 5 г. Та, хайде на бас че са над 5-годишни, ама въпросът е колко над тези години.

Мдаааа, в количката лежат два добре охранени мутанта на странна видима възраст - но определено възрастта е ученическа, и то доста напреднало ученическа – да речем, момиченцето изглежда на около 7-8, а момченцето на 5-6. Те преспокойно биха могли и е желателно да се движат на самоход, особено пък като се вземе предвид последните им 200-300 преяждания с fast food храница, та имат просто вопиюща нужда сами да мърдат крайниците си.

Но, не. Мама е орлица и пази своите охранени щраусчета. Мама напъва здраво мишци и бута количката метър по метър напред в подлудяващата жега, докато нейния кабалиеро стои с ръце в джобовете на бермудите си и си хортува с нея либовно. И двамата, обаче, са много жизнени и закачливи, и дамата изобщо няма разстроен вид от факта, че оставя вътрешностите си разпиляни наоколо, докато феминистки бута напред наедрялото си поколение... Ето още един красноречив пример за равенство по американски – постигнато с нокти и зъби.

Помръдваме едвам-едвам и приближаваме заветния миг на сафарито със всеки следващ метър – ох, извинете, тук е ярд, макар че не му достигат няколко сантиметра да стане достолепен метър... Гледам семейството с равенството и в един момент на увлечение, аз състрадателно и със стаена надежда допускам, че децата може да са се наранили нещо, или пък да са евентуално дебилни, или да имат друг физически дефект, който са обясни явлението пред очите ни. Жорко ми хвърля един от онези погледи, които ме поставят на място и обясняват всичко...

Веем си с картите на парка, за да раздвижим нажежения въздух. От това само ни става още по-горещо, но някак нервно продължаваме да го правим. Може пък изведнъж да лъхне лекичка прохлада отнякъде, кой знае... Наоколо всички имат залепнали дрехи по себе си. Виждаш мокрите петна и се приготвяш подсъзнателно за напориста био-атака на обонянието си, но не, тя не се случва... Мистерия. Всеки наоколо продължава да си ухае приятно. Който факт определено заслужава леко лирическо отклонение – държа да кажа, че това е едно от нещата, които много, много ми харесват тук по американските земи.

Незнайно как става, но неусетно забравяш, че хората тук имат естествени миризми. Рядко може да те сполети изпотена, лепкава и миризлива изненада. И дори когато попаднеш на жежко място, където всеки простосмъртен би трябвало да е стигнал точката си на топене, някак логично е да очакваш обгазяване с био-продукти. Но не. И тъкмо фактът, че това не се случва, направо ме изнервя, защото го очаквам опъната до лудост. От малка ненавиждам инвазията на личното ми пространство от потни мишници и изпитвам напрегнат страх, предусещайки приближаването й и съм готова да се покрия с невидим похлупак и да спра дишането си за известно време...

За мое щастие, обаче, местните тук са издигнали хигиената в култ – всякаква човешка миризмица е изтъркана за вечни времена със сапун и дезодорант от лицето на земите по тези ширини. Както всеки от нас може да си припомни, имаме горчив, дори лютив опит с ароматите в горещи дни из български магазини, заведения, таксита, учреждения... С всяко посещение в родината ни отнасяме обратно спомена за ароматни мишници на сервитьори, да речем. Или друг обслужващ персонал.

Може и да е човешко да миришеш на естествени аромати, идващи от коя ли не част на тялото, но отлично знаем, че съвременната химия ни е дала средства-чудеса, за да ги елиминираме. Та, нашата семейна единица е доволна от бясната хигиена наоколо  и бързо свикна с факта, че наоколо всеки ухае на сапун и лек приятен парюм. Липсват силни тежки парфюми, които да давят клетия човек попаднал в близък радиус. Ей такива неща си мисля, докато бавно се топя в тая тежка жега. Дишам нажежен въздух, но така и до носа ми не достига потна жилка.

Наближава реда ни. Виждаме, че сафарито съвсем са го докарали на вид – направо си е африканско, откъдето и да го погледнеш – ще ни друсат в почти автентични автобусоподобни джип-МПС-та, през кал и вода, за да видим африкански животни в естествена среда. Е, че как иначе – нали сме в гърлото на Африката.

Отгоре на покрива на „автобуса”, са накачулени куфарчета и багажи, а шофьорите са бойни батковци и каки, облечени в бойскаутски костюмчета с панталонки-бедмуди. Секси, но с професионална жилка. Такива са те африканските шофьори на сафарита.


 
 
Нашият батко се пада много леко мургав, но ние ще вярваме, че е африканец и че си знае пътя. Стъпваме през прага на „автобуса” и просто сядаме в Африката. Седалките са пейчици и още от първите секунди „автобусът” ни друсват много артистично яко, за да знаем какво ни чака. Мда... Поне откъм атмосферни условия са го докарали този парк – дори полъх няма в гадната жега, просто кротко си се топиш в достоверна африканска температура.

Друс още веднъж, и потегляме напред. Нашият шофер държи връзка по радиостанцията с базата, защото в Африка опасността дебне на всяка крачка. Благодарение на радиостанцията разбираме, че има избягал носорог в еди-кой си район на резервата и че леко буйствал, та да сме внимавали да не ни обърне каруцата... Съспенс трилър.

Шоферът натиска страстно газта, и се оглежда, за да избегне опасния сблъсък с носорога. Ако не се друсахме до безсъзнание, можеше и да ми е доста смешно. На децата им е супер весело, без значение дали главата им още се държи на раменете им или са я хванали под мишница. Бухваме се артистично с пълна газ в дълбока кална и мазна локва. Жорката, който е известен в приятелски среди с оф-роудните си страсти, а също и покрай опита си преди години да бутне странично тогавашния ни Land Cruiser 90-ка в една лека пропаст над заснеженото родопско село Лилково, подмята, че всяко добро SUV го може това изпълнение с локвата и калта.Знаем, бе Жорко, и ние „пушим цигари Кент и ядем бонбонки Тик-Так”, само че тук има разярени носорози, не е шега работата, майсторлък иска тая кал. Щото,  докато дойде чичо Славчо от стопанството да ни изтегли от тукашната пропаст с трактора, можа и да ни останат костите разпилени из саваната....Африка не прощава, както сме чували.


 
Теренът на сафарито придобива все по-труден вид и друсането става ежесекунден купон.  Докато се клатим в здрав откат, гледаме да се любуваме на природата наоколо, щото сега ни се е паднало сафари в Африка.

Ха, наоколо почват да щъкат всякакви африканските видове: хипопотами се плацикат в гьоловете покрай „пътя” , както и млади стройни крокодилчета, а едричките им родители се препичат отвън на слънце; разни птици и маймуни издават всевъзможни звуци между боабабите наоколо – виждаме и жирафи, зебри, антилопи, водни биволи...


 
 

На високото хълмче над нас, ама точно над нас, лежерно си лежи лъв. Ей така над нас. Еееее, на втори поглед забелязваш, че всъщност ни дели много умело замаскиран ров, но тук момците са си свършили съвършено работата и излюзия за окото е тотална. Браво, момци, добра работа. Добре е да знаем, че между нас и охраненият Симба има цял един ров. Благодарско за него!


 
След още малко друсане се натъкваме на гореспоменатия „разярен” носорог.Вече определено не е разярен – минало му е. Претака си спокойно по пътя и хич не му пука, че препречва пътя на два африкански „автобуса” с туристи, очакващи да видят поне капка носорожа ярост. Не, не му пука. Бавно, със скорост около метър за час, Рино преминава пред предходния „автобус”. Много му е секси дупето, а той го поклаща бааавно и величествено.

Ние прегръщаме безкрайността. Да остарееш на сафари си е също преживяване май...


 

Покрай пътя започват да избликват гейзери. Движим се по силно пресечен терен, оф-роудистите сред нас се кефят максимално, а останалите си оставяме бъбреците в Африка, но пък успяваме да избегнем на косъм въоръжени до зъби бракониери. Фабулата на пътешествието е напрегната и ни задъхва от сгъстените събития. Но поне се измъкнахме от лапите на кръвожадните бракониери.


 
 
Виждаме лагера им с още димящ огън, мда..., който ми напомня за едни много яки разкази за летящи холандци (кораби, де), в кухнята на които още димяла супа, но на борда нямало никой, ама съвсем никой ... Spooky.

Минаваме и край някоя и друга колиба на местни африканци, които просто са изтичали настрани да уловят нещо,докато ние междувременно можем да хвърлим по едно око на колибите им...


 
Накрая пристигаме на изходната точка, наместваме ръчно бъбреците си по местата и ... – напред към нови пубертетни приключения.

Ако не друго, то поне подобни места значително подмладяват. Действат определено ободряващо с целия този адреналин, тъй като заличава всякакви мисли за периода на времетраенето си. А ние с Жорката имаме нужда точно от това. Много сериозна нужда от това.

*  *  *

Следващото приключение определено затрива абсолютно всякакви мисли и чувства за доста дълго време. Тотално и със замах.

След още малко шматкане из африкански села, пием по една ледена африканска вода, щото в Африка тя е само такава водата – леденостудена, с дребни кристалчета лед вътре, както я точат от африканския поток.

И точно тогаз, у нашия млад момък се поражда една неистовата страст да ни отведе в дебрите на Азия. 


 

 
Азия ни посреща кокетна и ние ще вярваме, че е просто автентична. Азия е тайнствена и „китай-ствена”. Мирише на един мистицизъм, но това може да е от захарния памук, който въртят в близката лавка окичена с индийски надписи. Мургав мазен чичо „иска даде нас сахарин памуг за малка дамма, който опича росов памуг, да? Обича? Не обича?” Малка дамма не отликва на мургав чичо за захарния памук, а след като подминаваме лавката, неин голям батко отпочва една здрава имитация на индийски акцент, който звучи по-автентичен от оригиналния на чичото.

Така неусетно стигаме в подножието на самите Хималаи, защото сме се устремили тъкмо натам....

 

 

Къде ще ходим ли? Ще ходим високо- високо в Хималаите, на гости при самия Йети. Тоест, да се присъединим към т.нар. „Експедиция Еверест”, която представлява един от най-смелите ролъркостери по земите дисни-уърлдски.... Глупаво от наша страна, но блажени са незнаещите.

Значи, предупреждавам – когато отидете в Animal Kingdom, моля не повтаряйте нашата грешка, освен ако не сте от безразсъдни любители на хард-лудории и обичате да скачате с бънджи или и имате опит в отвесното падане с парапланер. Ако това ви харесва – няма да го усетите този ролъркостър. Но ако сте с по-кротка нагласа, може и да ви се позавие свят, и други неща, кой знае.....

Клипче на атракцията "Expedition Everest"

Краткото клипче е някак милостиво заснето, и оставя тръпката от съспенса на вас самите, да й се насладите наживо от сърце, е и душа. И от всички други части на тленното ви Аз.

Това влакче ни предложи една доста масирана тръпка. Поне за нас с Жоро беше така – явно сме се поизнервили доста.

Но нека разкажа за хималайското преживяване:

 

Първо чакаш на обичайната достолепна почти-километрова опашка. Тя се вие из азиатски земи с подходящ декор. Един вид разсейване за разтуха.

Има и магазин, за да си „купите” всичко необходимо за хималайската си експедиция. Манерка със здрав алкохол е може би най-добрата идея за членове на експедицията като мен, които недолюбват да ги возят с главата надолу и с гърба напред.


 
Последните метри преди тръпката водят през музей на хималайските екпедиции с множество снимки и автентична информация. Полезно, а?

Хич не им вервайте на организаторите – това е само откланяне на вниманието от онова, което ви чака. Един вид, подгряват ни за нашите изпитания, информирайки ни кой кога си оставил костите в покоряване на хималайски върхове и да се почувстваме достойни хора, че и нас ни чака същото, и че и нашите портрети скоро ще виснат геройски по стените да стряскат следващите неразумни смелчаци.


 
Подрастващите ни са решени на всичко, а ние с татко им сме вече леко индиферентни към случващото се с нас. Прегърнали сме кармата. Чакаме спокойно, някак напуснали телата и мозъка си.

Защото, ако не бяхме напуснали второто, щяхме веднага да си съберем партакешите и да избягаме да пием бира, налята направо от леден хималайски поток. Обаче, йок, ние сме смели, обрулени ролъркостърци, мъжествени и непоколебими пътешественици, които чакат реда си, за  да загинат достойно.

Сядаме в количките на влакчето – пак по двойки: Жоро с Траяна в предната, аз с Калоян в следващата. Жорката се е заклел над револвер и сабя, че ще стиска до последно дъщеря си – и при центробежни, и при центростремителни, и при левитация, и всякак... Вервам му сърдечно, щото нямам избор.

 
Влакчето ни веднага изстрелва напред по познатата схема – без никаква подготовка или предупреждение се зареждат пируети, бясна скорост, изкачвания, отвесно спускане.

Тъкмо виждаме сянката на Йети вътре в една гадна влажна пещера и преди да успеем да изпитаме вледеняващ страх,...идва черешката на сладоледа: отвесно спускане НАЗАД, и то в завой – тоест хем назад, хем с усукващ пирует. Гадно до болка. Стигам до момент, в който съм наистина като изтръпнал крак – никакви усещания повече не мога да изтръгна от празната си душа. Щом съм се качила, имала глава да пати...


 
После влакчето пак започва бавно да се набира напред и нагоре –  стигаме върха и едвам сме възстановили дишането си, когато веднага ни изхвърля напред и надолу с главозамайваща скорост и под супер наклон. Всички наоколо пищят възторжено – влакчето ни има поне 30-тина превъзбудени от кеф пасажери. Много малка част от тях имат резерви като нас със Жоро (и Траяна, милата) към стремглавото пътешествие.

Повечето стоят полуизправени в количките си, с вдигнати нагоре ръце и пищящи от екстаз. Ние не сме от тях. Калоян, обаче, е явно роден на друга планета, от родители-роботи, и той се причислява към групата смахнати почитатели на скоростното летене надолу и през глава назад. Кеееееф!

Въртим се, хвърлят ни надолу, после пак се въртим, пак ни хвърлят надолу, и аз само чакам кобния си час. Накрая влакчето внезапно спира, ние започваме да слизаме криво-ляво, като не знам кое е ръка, кое е крак по тялото ми. С  Жорката сме някак подозрително тихи и унесени.

Траяна, обаче, не е никак унесена и веднага се нахвърля бясно с юмручета върху брат си, който й се хили доволно в стил „Йееее, кееееф!”. Едвам разтърваваме двойката наследници. Боксьорката пръска слюнки и сълзи, и реве с глас, че брат й е виновен за мъките, на които е била подложена току що.  Три пъти повтаря „Можех да умра!”. А брат й мъдро отсъжда: ” Е, да, ама оцеля!”.

Следва нова картечна канонада от юмручета... След 10 мин., оцелялата иска повторение на емоцията. Играят си с живота си тези деца май...

Но поне разбират, че повторение няма и не може да има, освен ако не си купят нови родители от лавката за „сахарин памуг”....

* * * *
Хукват към следващото място, което е вече извън Азия, и е на територията на самите древни динозавърски земи – атракцията е от филма Dinosaur. 


 
 
Аз, обаче, вече леко съм се поразглобила и решавам да играя пас с тази атракция и да залепя обратно счупените си парчета. Сядам на сварена от слънцето дървена пейка, под полусянката на цъфнал закум, и чакам впечатленията на оцелелите, докато си зяпам сайтчета на телефона.

Нямам нито сили, нито нерви за повече „атракции’. Ако изсипя на кърпа пред мен изпочупените си парчета тяло, аз самата бих била „атракция”, и туристите ще ми хвърлят монети, за да клекнат да разглеждат парчетиите от мен...

След 50 минути разбирам, че аз съм наистина най-големия мъдрец в семейството ни. „Тримата от запаса” докоцукват, носейки изпопадали части от телата си под мишница.

 Жоро е останал без думи и прави два-три жеста, за да ми покаже, че вече е само дух, а не живият човек, когото обичам. Питам го „Добре ли си?”, а той сухо отговаря: „Нямам думи”...

Не изглежда възторжен, значи няма да е от хубаво това онемяване. После промълвя, че и да му е останала някоя и друга думичка човешка – не можел, а и не искал да ми описва отката на клатене през дебрите на динозаврите. Малко бяха позакъсали с кръста и тримата, но колкото си по-млад, толкова по-бързо тече възстановяването.

След десетина минути малката дамма и големият й брат тичаха насам натам, но родителят им куцаше дълго и много си личаха конците, с които се беше самозашил след последното разглобяване.

Добре се получи с тази последна атракция – някак тестостерона в групата ни рязко спадна и ни се усмихна щастието наследниците да пожелаят да се оттеглят в покоите си за вечерна почивка....

Направо изгря слънце в обрулените ни души. Но само там – защото върху гърбовете ни внезапно рукна проливен тропически дъжд. Е, не се удавихме, но минахме през предпране и бяхме добре накиснати за един последващ душ – този път със сапун в ръка.

Край на деня на Animal Kingdom – сега се налага здраво наспиване....

<< Линк към част 4


 

И така, вече сме в Орландо, и след вечеря, падаме в леглата, защото някои малки поклоннички на 6 години имат да получават на следващия ден подаръка си за седмия си рожден ден – разходка в Magic Kingdom. Вечерта завършва с полагане на клетва, че първият събуден ще разбуди останалите и че половин час след обличането, ще сме на път. Все пак, хотелът ни е само на около 3 мили от паркинга на Magic Kingdom, но в тая тарапана от поклонници може да се забавим...

На следващата сутрин аз отлепвам око първа. Поглеждам часовника – 9.20 ч. Къде съм? Орландо? Тъкмо сърцето ми започва да бие, но си казвам „Споко, на почивка сме, да го даваме по-лежерно...” След това се сещам за двамата поклонници и усещам шиша, който прониква в мен и на който ще ме въртят на бавен огън. Мда, мама успа подаръка за рождения ден на домашната ни принцеса!

Тръбааааа!!!! Всички се надигат тежко с „Мамоооо”, но аз бързо им казвам ключовата парола: Magic Kingdoоооm....  След десет секунди банята е пълна с млади поклонници, които се блъскат кой първи да я окупира.

Таткото не бърза, той иска почивка. Принцесата излиза от банята, казва онова „Татеее!”, на което никой тате не може да устои и Жорко тръгва с тежка стъпка и невиждащ поглед към банята.

След двайсетина минути екипът на Шумахер е вече с къси панталони и намазан със слънцезащитен крем. Навън е китен 30-градусов ден (по Целзий) и не се диша. Тъкмо стигаме до асансьорите и аз се сещам, че съм забравила две от шапките. Жорко посяга да се върне, но поклонниците гракват в един глас, "Нека мама да иде.." – идеята е, че не може да се поема такъв риск да се праща Жорко обратно в стаята и то точно в първия ден на поклонението. Magic Kingdomвече диша в лицето ни, а едно връщане на Жорката, който 2 дни не е отварял компютъра си, може да крие опасност от четене на пощи или отпочване на телефонен разговор, който да струва крехкия мир на групата ни...

Мама тръгва обратно към стаята, ескортирана за всеки случай от Калоян, който няма да допусне мама да се затвори в тоалетната да чете пощи на телефона си, например. Междувременно, Траяна държи по женски положението с татко си на паркинга, и следи местонахождението на неговия телефон да си остане дълбоко в джоба на бермудите...

Взимаме шапките от стаята, Калоян все така ме гледа с погледа на летищен служител, които проверява пътниците за оръжие, дрога и други скрити забранени вещи - при ттези служители, знаете, по презумпция, всеки е терорист до доказване на противното.... Вратата на асансьора се разтваря, ние влизаме и се потапяме в семейна гледка на двама татковци с две малки, 3-4 годишни дечица – момченце и момиченце. Татковците ломотят нещо тихо на испански (имат европейски вид, не мексикански), а дечицата искат да кажат думата си на татковците. Видно е, че и те са поклонничета.

Тук следва един от най-сладките моменти от пътуването ни, който не спряхме да цитираме дни наред. Докато татковците си говорят, децата не спират да им повтарят нещо неразбираемо, което мога да транскрибирам така:

„Papaaaa, seywqfdqywgdsv qwndwdbed wjdwndwqsdk jcsid wndnd Maaaagic Kingdooooom! Bueno, xjdbw sxswdnwsqdn dswendswekdwmd, wdiwdsw qdsdjwdwdnekdnnhy, hkhtn, Maaaagic Kingdooooom.”

Ключовата фраза Maaaagic Kingdooooom трябва да се произнася с провлачване и богоговение в гласа, и къдрава интонация - вдигаш интонация на king и я сваляш на dom. Цял ден с Калоян току си я подхвърляхме тая мантра и се хилехме в захлас.

Палим колата, напред по развръзката на магистралата към Walt Disney Parks - и не след дълго виждаме табелата за парковете. Караме напред и след малко нишка поклонници се отделят вдясно за Epcot и Animal Kigndom, а нашите двама отзад ги проследяват завистливо.

Тежко дишане се чува зад главите ни, когато наближаваме кабинките за плащане на днешната дан, над които има огромна арка с надпис (какво? - хаха, как какво)Magic Kingdom, разбира се... - там оставяме 11 долара за паркинг и отгърмяваме навътре.

Умел ход на Дисни: паркинг-билетът важи за целия ден, за всичките 4 парка на Дисни: Magic Kingdom, Hollywood Studios, Epcot и Animal Kingdom. Та, ако ти писне – в 3 часа отиваш на другия парк, а в 8.30 вечерта на трети, където ще гледащ фойерверки или парад, да речем. Което е добре, все пак...

Билетите също са умело организирани: една огромна сума, ако искаш един билет за един парк, за един ден. Съответно, много по-изгодна сума даваш, ако си вземеш hopper ticket за всичките 4 парка за седмица, и можеш да обикаляш из тях когато и колкото си искаш. Мда, хитро, и затова всички обикалят из парковете с тъкмо такива билети, подобно и на нас...

Паркирането на Дисни парковете е уникален момент за българското мислене. Направо да се спаружиш - нямаш никакъв пръст в цялата работа изобщо... Дългата редица коли се насочва в колона по един към съответния сектор, който трябва да се заеме - липсва стихийност, липсва инициатива, просто всяка кола спира точно след предходната,  и... точка. Ама, аз искам под дървото, ако може. Съжаляваме, сър, това е вашето място, идват следващите след вас...

Рапределителите са екип пенсионери в униформи с емблема на Дисни, които се придвижват прави, стъпили върху онези двуколни моторчета с висока дръжка, които сте виждали по западните летища. Бодри старци...

Паркираш около 3-5 минути след заплащането на паркинга, а след още 3-5 минути си се качил на туристическо влакче с пейчици за сядане, подобно на онези влакчета по нашето море, което трябва да те отведе до входа на Magic Kingdom.

Шофьорът на влакчето веднага игриво те емва да запомниш името на паркинга на който си, за да знаеш къде да си търсиш колата вечерта. Паркинг-секторите на Magic Kingdom носят, разбира се, имената на Дисни герои: Мики, Мини, Плуто, Доналд, Дейзи, ....

Нашият паркинг е Дейзи. Окей, запомняме си и номерът - между 28 и 43, т.е. редът на който ти е колата в паркинга Дейзи (нашата е на 32), и напред.

Два чифта блеснали очи гледат в захлас мама и татко с влажен поглед. Тук Жоро казва, Виждам, че останахте доволни от пътуването, дойдохме до Magic Kingdom, ако искате сега да ходим да пийнем бира и кОла? Отговорът е Татееее..... и стигаме до входа на парка. Тук неорганизираните посетители се нареждат за билети а организираните, като нас, минават навътре, с крачка по-близо до обетованата земя.

За разочарование на хилядите малки и големи поклонници, мъките не свършват тук - трябва да се пропътуват още около 5 минути с monorail trainвлак или с параходче през езерото, по избор. Между другото, същите тия влакове кръстосват между Magic Kingdom  и Epcot през няколко минути.

                                       монорейл-влакчето отнася посетители до Epkot

До другите два Дисни парка има безплатен автобусен транспорт на всеки десетина минути. Само дето колата ти остава на паркинг Дейзи, но ти ще се върнеш все някога при нея, и то безплатно, йееее.... Но, без майтап, удобен и бърз превоз са предложили организаторите.

И така, ние отиваме на влака – защо? Защото с него е по-бързо, а ние препираме да сме вече в Maaaagic Kingdoooooom.. Нали и мама успа групата.... Всички околни, обаче, спокойно и организирано си се качват във вагоните; те не бързат, те са чужденци, те са студенокръвни. След още няколко минути стъпваме в мястото, наричано от всички swsvwsws whshxdsdx swsvwsws Maaaagic Kingdoooooom.

 Следва самия вход - посетителите подават билетите си в машинката (броенето на посетители е неотменна част от влизането в парковете) и после една лека игрива проверка на раници и чанти за оръжие, гранати, огнехвъргачки, гранатомети... Все пак сме в една друга, по-голяма обетована страна. В дамската ми чантичка гранатомет не се откри, нито в раницата на нашия семеен 14-годишен шерпа. Добре, че не отвориха торбичките с гащи и тениски, защото мама и тато са били на първи кръстоносен поход и са виждали мокри крътоносци и петна на задниците от водата, в която са ги хвърляли увеселителите. Та, мама носи кат дрехи за повечето от нас – за жалост не за всяко дупе точно, та някои ходиха с мокри дупета половин следобяд...

И така, вътре сме - Maaaagic Kingdoooooom, дръж се!

Първото нещо, което се вижда след входа е....., мда, кое? Ама как кое - замъкът на Пепеляшка – прочутият Cinderella Castle, с който започва всеки филм на Дисни (трябва тъкмо тук да чувате в ушите си вече музиката на "When you wish upon a star" – песентана щурчето Jiminy Cricket от филма на Дисни от 40-те години „Пинокио”, сещате ли се?...Моля ви, сетете се!)

Мда, този замък е голям и красив, и наоколо чуваш как децата пощуряват и спирачките падат. Снимки задължително сред писъците наоколо, и тръгваме да бродим из Средната земя. Наоколо е като на Вавилонската кула – хиляди езици на хора с всякакъв цвят... И все едно и също се чува, съкровените думи на мантрата: Yhsbjfbdbe  edeidnweskd ojedmjedlwed sdcsdcjep; plfe[fle[fdl Maaaagic Kingdoooooom!

 
Дааа, постепенно почваш да разбираш, че разбираш казаното от япончето, китайчето, испанчето, бразилчето, германчето наоколо....и то звучи точно като думите на българчето, дето те дърпа за тениската. Погледите на всички деца и старци са еднакво пламнали, нали са на един акъл; и май само родителите на средна възраст мечтаят за една много студена бира. Е, някои по-печени, мечатят и за две, ама те не са от жълтата раса – жълтите не могат да разграждат алкохола, както знаете. Ако не знаете - сега знаете.

Между другото, Maaaagic Kingdoooooom, беше пълен с много стари хора – с бастуни, с инвалидни колички, но повечето и на самоход, ... старци от всякаквъв сорт, цвят и с всякакъв метод на придвижване.Чудихме се със Жоро защо толкова стари хора са дошли, че и инвалиди на 100 години? После взехме да си даваме сметка, че сега сигурно го правят за себе си, за пръв път .Първо са водили децата си, после внуците си, а сега искат сами да видят онова, кето искат те, а не децата, които ги дърпат.

Мамоооо...., ох, и мен ме задърпаха нанякъде. Да си направя отметка тук - като стана и аз на двеста години, като бабата от оная пробна, дето който е чел, знае – и аз може да дойда с бял три-четвърти панталон до Жорката, да видим Maaaagic Kingdoooooom, на трети кръстоносен поход..... Макар, че сега съм с черен три-четвърти панталон и ми е кеф, че си водим поклонниците.

Докато чакаме за една въртележка, виждаме интересна гледка - има определено място, от което снимката на въртележката ще стане един път! Мястото се нарича Kodak Picture Spot (цънккк - рекламка лека), обаче точно в тоя миг там позират две врабчета? Неволно съпадение или изпечен Дисни трик? Нашите опорочени глави като че все искат да мислят пъклено...

Следват въртележки, докато ние се пържим в собствен сос (бирррраааааа – това е нашата мантра). После бегом с Траяна само до 1-2-3-4-5 магазинчета, Мамоооо, моля теее...

После е ред на It’s a Small World – куклено шоу с хубава музичка; возиш се с лодчици из различни части на света, представени от кукли в носии наоколо....., сладко, миролюбиво, изпращат ни написи с "Довиждане" на няколко дузини езика, но най-близкото до нашия е "Досвидания"....и после пак накацваме дузина магазинчета...с вълшебства за високите под 120 см...

Повечето от атракциите на Maaaagic Kingdoooooom са старички и си им личи, отпреди 20-тина и повече години, но посетителите явно ги разглеждат като исторически паметници.

Главната улица на парка е пълна с магазини (с какво друго?) и точно тук пропускаме да направим една животоспасяваща покупка – дъждобраните, които всеки парк продава с логото си на гърба. Климатът във Флорида е субтропичен, което значи супер нестабилен, с огромна влага, и всеки късен следобед валеше порой. В Колорадо черните облаци понякога ни подминават без никква заплаха за дъжд; в Тексас и Оклахома при черни облаци трябва се окопаеш в убежището, защото идва здраво торнадо... Във Флорида, пък, носят пороен дъжд. Подозирам, че носят и урагани, но не искам да мисля за това...

Та, в тези субтропични условия, дъждобраните – без значение емблемата, която ще носят или разликата от долар в цената, която ще платите – спасяват настроение, дрехи, здраве...По-нанатък ще става често дума за тези найлонови скъпоценности. Но иначе разбрахме, че сме извадили късмет с пролетното пътешествие - да, вали, но най-високата температура стигна 33*С, докато лятото не ми се мисли. Почти всички атракции са вече отворени в средата на март и все пак сме на "по-хладно" време, ха-ха, та съм искрено благодарна на Жорката, че настоя за април, вместо моята версия за юни...

Наоколо е влажно и чисто. Всички увеселителни паркове, без значение на Дисни или не (Universal Studios и Sea World не са на Дисни) се отличават с рядка чистота, има и множество водни красоти – езера, гьолчета, плаващи в тях красиви цветя, и прочие... и водни птици, които си живеят там. Изглежда удивително на фона на пътникопотока наоколо.

С Жорката хвърлихме един коментар, как в някои страни тая патица ще я гепнат и изпапкат чистачите на парка... и Калоян ни удостои с един от новите си вледеняващи погледи. Тия погледи са съвсем нови при него, последно поколение погледи, вървят в комплект с мустаците може би. Те казват много и като ги видя, знам какво мисли, и то не е добро.Единственият начин да разведря гледащия срещу мен е способът, който съм научила от самия него – т.е. да му кажа, да речем, „Аууу, колко си красив днес”...

Той така ме работи. Като го изгледам зверски по някакъв повод, неговата запазена марка е да ми каже: „Мамо, и аз много те обичам!”, и аз почвам да се хиля. Та, аз в отоговор, разработих разни варианти, като „Днес имаш много мъжествен поглед”..., „Знам колко искаш да ме целунеш, но сме сред хора”... и така се веселим взаимно. Купон. Със сина, пубертетът върви супер засега, обаче, дъщерята е много чепата, да е жива и здрава, не знам там какви номера ще минават...

Та, това е за патките из езерата. Зеленина, изрядна чистота, прекрасни цветя и невидими чистачи. Определено чистят нощем. Няма положение „Адде, госпожа, мръдни малко, не виждаш ли, че ви чистим боклуците, ма?” Кофти, работа, да не знаеш кой ти чисти...Spooky…. Идват призраците от Къщата на Духовете и почистват наоколоооо.... „Мамоо, стига вече!”

Страхотна загадка за нас от първия ден останаха огромния брой колички под наем, които посетителите наемат безплатно на входа – инвалидни и детски. Записват ти името, миткаш цял ден с нея, и накрая си я връщаш, без да я строшиш за кеф. („Адде, стига, ма, госпожа, лъжеш ни нещо, ма!”) Освен това си оставяш и вещите в нея, покупки, сувенири, очила, шапки и после си ги намираш. А, стига бе. В тази връзка, в следващите части, ще разкажа и как синът ни си загуби мобилния телефон, нелош Ериксон уокмен, и как му го върнаха, ама сега да държим съспенса под мишница – като му дойде времето - тогава, както казват някой бивши царе..

И тъй, обикаляме по увеселенията  и гребем от живота с пълни шепи....
 

Къщата на духовете (The Haunted Mansion) беше сладка, меко казано, но Траяна я преживя дълбоко и изотвътре. Духовете бяха холограми, но тя, душицата, ги взе за истински духове, така да се каже, от плът и кръв... Имаше бюстове (това са глави, не цици), които пееха песни, в стила от едноименния филм с Еди Мърфи. Спряха влакчето в средата на къщата, посред тъмницата и бродещите наоколо духове, и мракът се огласи от бодър поклоннически рев в няколко октави...  Определено нелюбимо място, ако си под 120 см височина...

         това е каляската с ковчега - дърпа я кон-дух, затова не го виждате :))

Оттам, за разтуха – на острова на Том Сойър. Около него плува параход, от който сякаш ще слезе Марк Твен. А  краткото разстояние до него се взема със сал (всъщност, с моторен сал - ама се правете, че за вас е просто сал, иначе Самюъл Ленгхорн Клеменс ще се откаже от псевдонима си...)

На острова има стара мина, в която "Том и Хък са си играли", има стара мелница, има забавен мост с движещите се отдолу бъчви, по които туристите стъпват, кълчейки се, а наоколо плуват шашнати патки и се чудят какъв е тоя купон и защо, по дяволите, не ги обявят за изчезващи видове и да изгонят тая паплач, че да си мътят на спокойствие? Островът е осеян с колоритни "надписи от Том", но нашите души горят за първия ни ролъркостър...

И така, мятаме се обратно на сала (знаете кой сал, шшштт!) и напред към скалата, в която пищят хора. Значи, нека кажа – отвън изглежда като невинно влакче, което малко по-бързо си обикаля из една скала. Голям праз. Нареждаме се на опашка. Опашката трае около 40 мин.

Сеге му е времето да кажа за чакането в Magic Kingdom. Всички увеселения предлагат два вида опашки: редовна опашка на спокойно чакащи и бърза опашка (Fast Pass). За бързата – отиваш около час - час и половина по-рано, пъхаш билета си за всичките паркове в една машинка и си го взимаш обратно веднага, защото ако го забравиш.... може би ще ти го върнат?? След няколко секунди, машината ти разпечатва малкото ценно Fast Pass билетче, на което има напечатан часът, в който трябва да се върнеш обратно и да минеш по лентата вляво от спокойно чакащите, която е за тарикатите с такива билетчета.

Та, за тоя тарикатлък разбрахме, докато чакахме на първия ролъркостър, тоя с писъците в скалата. Опънахме се в гадната жега и чакаме. На повечето увеселения има здрави климатици, които направо изсмукват нежната ти мокра плът. Тук, обаче, няма – понеже това е една уж "много стара мина" и вътре ще се возим на едни "много стари вагонетки"...;)) Та, за автентичност, има огромни вентилатори на тавана и вътре стотиците чакащи се топят бавно, но спокойно...  Нали сте виждали американския тип ограждения за чакане – дето се движиш между едни оградки като в лабиринт, за да ти дойде акъла, дето тъй лекомислено си се вързал да чакаш на опашката... И всички чакат чинно, без протест, без нервничене, без мрънкане.

Пред нас чака възрастна двойка на около 70 г. Жената с нахлупена шапка, явно без коса, след химиотерапия. Краката й потрепват, аз започвам да треперя заедно с нея и да се чудя защо тая жена иска да се вози на ролъркостър – аз заради нея се вързах, че ролокостърът ще е майтап работа. Коментираме с Жорката, а той ми казва: Ами, тръпката, иска да опита и това... Супер. Никой не дава път никому, всички са развноправни. Бременни чакат наравно с просто дебели жени; здрави яки мъже стоят до немощни старци с бастуни; бебета чакат с тийнеджъри. Това е равенството, за което са се борили всички.

Аз така не мога, но никой не ме пита. Аз искам бременни, старци и деца да минават напред. Но аз не оценявам равенството. Видяхме майки да бутат колички с по две деца на преклонна възраст вътре, а мъжът - дъвче дъвка. Ако това е феминизма и еманципацията – значи аз съм феодална личност.

Между другото – да кажа за сините колички, че обещах в началото. Наистина се возят от 2 до 12 годишни деца вътре. Направо възмутително. Някаква крехка китайка бута количка с мутант, на видима възраст 8-9 години, който е толкова затлъстял, че не може да се движи на самоход сигурно... А иначе доста деца с размерите на Траяна си лежаха по сините колички, изморени от емоции.

Много мързелив подход, наистина, и недоумявахме защо родителите учат децата си на това? Ако не кажеш на едно дете, че има друга опция – то не знае. Е, и при нас в късния следобед настъпи качване на конче на раменете на тате, но това, както всяко дете на 6-7 г. знае - трае съсвем кратко, защото умерените коне ги убиват, нали?

Да знаете – още си чакаме на същия ролъкостър с вагоните в мината, наричан Big Thunder Mountain Railroad, дето ви оставих преди малко. Просто си приказвам с вас за разтуха, докато чакаме.... Чакаме, пуфтим, слушаме писъците на веселящите се в ролъкостъра и мен почва да ме хваща разума. Аз какво точно правя на тая опашка, вместо да ям сладолед отвън (хайде, да не отпочвам темата с бирата, че умореният кон ще напусне полето)...? Обаче, гледам възрастната дама с късите панталони пред нас и ми идва ищах и аз да пробвам. Изобщо не изглежда страшен отстрани, съвсем мъничко, но щом чакат стари хора, значи – споко, става за всички възрасти.

Е, след 40 мин, идва и нашия ред. Разделяме се по стратегически двойки – Жоро и Траяна отпред(кавалерът държи дамата да не излети от ролъкостъра); отзад Калоян и аз (кавалерът държи дамата да не припадне в ролъкостъра)....Хаха, шега обясни втората дама.  Абе, дама да си в нашета семейна единица. Както знаете, всяка шега излиза пресолена накрая, обаче като не знаеш, си се шегувкаш ведро...

Ролъкостърът потегля напосристо и започват едни остри пируети и резки спускания. Мамка му, ами да – нали е ролъкостър, не е пътническата мотриса „Дезиро” между Хисар и Долна Махала... Най-гадните ми бяха страничните пируети – когато тялото ти застава на 90 градуса със земята. Ама те тъкмо за това са въведени - да ми е вдигнат адреналина здраво...

Само Траяна и кльощавата й физика са ми в главата, докато "мотрисата" ме хвърля наляво надясно – почти виждам детето си как изхвърча на някой пирует. Разчитам, обаче, на здравата физика на татко й да я удържи. И като слушах писъците й, в тях нямаше никаква радост, никаква. Обикновени, ужасени писъци, каквито бих пищяла и аз, ако можеше да излезе звук от устата ми. Иначе, на ум се съдрах от пищене, но нищо не излезе от мен, все едно съм смела-смела....

Себе си прежалих на третата 90-градусова отсечка с безумна скорост. А синът ми цвили от кеф до мен (тоя е с инвънземно ДНК явно), но гледа и да е мил със старата си майчица, която опглупява от мятане по резките завои. Е, поне дотук животът ми не беше лош, благодаря на Бога. Поне ще си умра на ролъркостър, а не върху компютъра, да речем... Е, можеше и като дядо Вазов да стане един ден, ама на – като се качвам на бесни влакчета, няма да доживея вазовите предсмъртни страсти...

После всичко свръши. Вагончето ни рязко спря и ми се предоставиха 5 секунди да го освободя, преди следващите ухилени тикви да го яхнат. Следващият ми спомен беше, че ходя, не знам как съм слязла.

Това ми беше бойното кръщение – оттам нататък всичко вече ще ми е все едно, всички ролъркостъри са мои – с единственото условие да не ме обръщат с главата надолу. Жоро не беше съгласен изобщо да повтаряме кръщението другаде, но дори Траяна като се нарева до насита, реши, че мазохизмът човешки е безграничен гъдел.

И понеже в ръцете си държахме безценните Fast Passesза мокрия ролъркостър – дето не само те мятат, ами и се опитват да те удавят в тонове вода – к’во пък, що да ни пука? Напред към света на мокрите скорости.

Жоро реши, че съм получила увреждане по време на първото си бойно кръщение, но от куртоазия не ми направи проверка колко пръста виждам или как се казвам... На него му стигаше само факта, че на мен не ми пука вече къде отивам да се возя и да умиргам на следващото увеселение... Със сигурност съм се увредила.

Splash Mountain– идваме! Освен това имаме и някои отделни бройки сухи дрехи... Е, не за всеки, но ако Жоро облече някое късо панталонче на Траяна, ще ходи със сухи задни части, нали? Поне е помислено. Сега, кое на кого ще стане, много важно, подробности...

Ползваме бързия пропуск отпреди час и половина и дори не успяваме да разгледаме сериозно веселбата около нас – пък и да я разгледаме, какво? Те си пищят за всичко. Писъците не може да са измерение за опасността на ролъркостъра, я!

Така и пропускаме предупреждението, че този ролъркостър е с по-висок степен на трудност от предходния. Който гледал, гледал. Качваме се в същия порядък: баща и дъщеря отпред; майка и син отзад.

Пиууу, изстрелваме се напред и преди да спра да мисля, се сещам, че като пълни тикви трима от нас имат очила на лицето си и двама от тях имат каскети. Виждам с крайчеца на окото си как Калоян ловко си сваля шапката и я слага за секунда под задника си и искам да му кажа нещо, но вятърът пори в бузите ми, и почти се задавям със звука си. Как, бе мамка му, тия хора наоколо пищят? От коя дупка ги вадят тия звуци? Чувам писъците на Траяна пред мен, но светът се движи вече бавно, вероятно защото влизам в рая..

Всъщност, след няколко секунди осъзнавам, че  светът се движи бавно, защото лодката ни вече е паднала изотгоре и се движи наистина бавно долу в езерото зад предходната, един вид – чака ред за поредното набиране нагоре-нагоре и после хвърляне надолу-надолу.

Точно в този миг хвърлят надолу-надолу следващата лодка, която предизвиква цунами, което буквално ни удавя. Водата, която се изплясква върху нас по-скоро се чува, отколкото се вижда, защото нямам чистачки на очилата. Нямам време да ближа водата от тях, защото поемаме пак нагоре. Чувам веселите възгласи на Калоян, жив е, диша, радва се, нали е с извънземно ДНК - окей, чувам изпод водата в ушите си, че Жоро ломоти нещо на Траяна и тъкмо чувам писъка й и осъзнавам, че не се удавила..., ура!, когато вече сме набрали достатъчно височина, за да ни хвърлят в следващия огромен вир с вода... Аз не мисля, нямам чуства, аз съм спокойна и хладнокъвно-студенокръвна, като преродена хамериканка...

Минаваме през хладна пещера, със засилен до дупка климатик (каква съобразителност, за да се постигнепъъълна  достоверност).... Дочутото „Тате, студено ми е, мокра съм”, ме успокоява, че животът още тупти в детето ми (аз имам само едно дете, другото е някакъв звяр, който крещи до мен: „Супеееер, супеееер, мамо, усмихни се, страхотно е!”) и веднага ни хвърлят почти отвесно надолу. Аз съм вече със затворени очи и виждам моментите от живота си как преминават пред очите ми, както си му етам реда. Приготвям се да вляза в един по-добър свят....

Тъкмо отварям пълни с вода очи, и внезапно, пред лицето ми бързо преминава нещо мокро и черно, и аз отново затварям очи, защото очаквам ония черните на Хичкок да ме накълват за десерт. След секунда чувам глас калоянски „Еееех, това беше шапката на татко”... и се бухваме в езерото, като вдигаме стена от вода. Която се излива къде? Мда, върху нас. В това е красотата на увеселението.

Като се казва Splash Mountain, а искам да съм суха – какво, по дяволите, правя там? Не се казва Dry Mountain of the Slow Rollercoaster… И вече каскетът Hard Rock Cafe Stockholm от колекцията ни Hard Rock Cafe шапки не е сред нас. На дъното е, пълен с вода... Ще ходим чак до Стоклохм, при шведките, за нова... :))

Излизаме от лодките и задникът ми джвака. И предникът ми джвака. Наоколо всички са Мис Мокра Фанелка, но най-сладки са черните каки, които бият мъжете си, че са ги качили там. Познайте защо? Не, не защото им джвакат предниците, съвсем не.

Защото са им са се намокрили косите, които са били изправяни часове наред, за да приличат на косите на белите жени. И сега косите им почват бясно да се къдрят и скъсяват, а мъжете им здраво се хилят, докато черните каки търсят гранатометите в чантичките си. Сега, разбирате ли защо има проверки за оръжие на входа? Заради това.

Отиваме и се преобличаме в тоалетната с Траяна – от бельото ни шурти вода. Аз имам на разположение боксерките на Калоян, които просто няма как да ми станат, но имам и ¾ панталони на Калоян, широки, рапърски, които успявам да намъкна на голо. Мда..., няма как... Изборът ми беше между гащи на Траяна, боксерки на Калоян или голо. Калоян категорично отказа да сменя боксерки и панталони, защото имал само едно голямо влажно петно и бил окей, и кавалерски предостави на моите предно-задни части панталона си, Дори не го разубеждавах.

Тоалетната вътре си беше съблекалня, не тоалетна. Свалихме прогизналите си от вода дрехи, облякохме сухите и направо слънце ни изгря в душите. Кавалерите ни ходиха с петна по задниците, защото така се освежавали в топлото време... Много е важно, значи, в горещ ден да ходиш с мокричко на дупето, но май само в Magic Kingdom това изглежда невинно...:))

После преминахме на увеселението Карибските Пирати ... Мятането беше минимално и получихме само по едно мокро петънце тук-там по сухите дрехи на някои от нас, ама кой ти гледа, нали ще се освежаваме... Атракцията си беше супер просто!

Качваме се с асансьор до увеселението Астро-Орбитър , разбира се пак след 20-минутно чакне на опашчица...Въртележката е високо в небето на майната си, върху покрива на сградата, а на всичкото отгоре ракетите можели и да се вдигат с копченце, че съвсем да летиш между планетите, които те заобикалят, и да гледаш Magic Kingdom отгоре и отвисоко, и надалеко...

Мда, вече съм претръпнала, и недоумявам защо Траяна пак пищи в съседната ракета. Моят кавалер пак нарежда мантрата си „Супееер, супееер, мамо, страхотноооо!” А аз съм като ледена буца. На лицето ми има застинала усмивка отпреди 5 увеселения...

Заваляват едри капки дъжд (добре дошли в субтропиците!) и полека лека се отнасяме в посока изхода, за да си ближем раните. За щастие, дъждът бързо преминава, докато сме се подслонили в един от магазините ("Мамоо, страхотен часовник с принцеси..."; " Мамооо, искам тоя ключодържател с пират, убиец е...") Аз искам дъждобран, но си купувам чаша за кафе, Жорката и той. Преди малко, докато писах, си изпих кафето от тая чашка и ти става малко "дисни-гиби", както казваме у дома :)))

До паркинга ни чака много път с камили и коне... - в случая, първо с монорейл влака, после с туристическото влакче. Паркинг Дейзи е все така претъпкан, макар вече да се виждат някои празнинки. В последния участък от прехода пак вали, но ние дори не се опитваме да притичваме; не можем.... Качваме уморени снаги и полумокри задници в колата, и газ към хотела.

Край на ден 1, Maaaagic Kingdoooom – отчетохме се! Ако станем и от леглата на следващия ден – значи сме герои.....

<<Линк към 1-ва част..                                                                  Линк към 3-та част >>

И сега.... след много пот и приказки – стигаме до същинската случка:

Част 5,последна, същинска история – „Зловеща случка с котка”

И така, вече веднъж сме били в тази същата къща на зловещия котарак, който тогава се държа като мило котенце. Разгледахме къщата, хареса ни, не ни отпуснаха кредит тогава, по силата на Параграф 22 и ...нищо. След месец, обаче, вече имаме одобрение за кредит и пак тръгваме на лов за свястна и по възможност неопикана от зверове къща....

Сега, след като вече знаете как става избора, разбирате колко е радостно след месец да откриеш, че къща, която ти е харесала нявгаш, още не е грабната и още се продава... Хайде пак, на втори оглед, и ако пак ни хареса – взимаме я.

И пак на оглед при добрия котарак, мъжки, на 12 години. Както разбрахме после, семейството има 2 момиченца – на 6 и 9 години, значи е свикнал с деца.

Риалторът отваря с шифър катинара на вратата, влизаме. Котка. Бяла, на петна, едра. Много едра. Мързелива, лежи под дивана, дори не мръдна.



Риалторът казва: „Идете да разгледате пак, аз ще направя 2-3 телефона и ще стоя с Траяна тук”. Той сяда с Траяна на дивана, ние с Жорката мръдваме по стаите и той почва да си говори. В един миг става и леко отива настрани, докато говори по телефона си... Тук Траяна явно е направила грешката да клекне до котката и казва, че е почнала да я гали. Но тя е била и преди месец при тоя котарак и всички помним, че игра с него...

Докато съм в кухнята на къщата, а Жоро е на двора, където за щастие няма ротвайпери, чуваме как Траяна започва да вика, а после и пропищява. Чувам и съскането на котката и тичам в дневната. Траяна си е сложила ръчичките на лицето, по тях има кръв от одрано, а котаракът скача по главата й, и удря с лапи по лицето и главата й (както разбрахме – предните му нокти били отрязани и той е драл със задните)...

Не помня как съм стигнала до нея, изкрещявам й да се наведе, тя веднага умно заляга по лице на дивана, без да спира да пищи, а гадът почва с бясна скорост да скача по дивана и обратно върху главата й, по дивана и обратно върху главата й, по дивана и обратно върху главата й... , докато аз се опитвам хаотично да го отблъсна, но явно предимно пищя.

Междувременно, риалторът и Жоро дотичват едновременно и Жоро с един страхотен удар размазва котката на стената. Оказа се после, че с този точно удар, един от ноктите забити в този миг в черепа на Траяна се чупи и остава в главата й...

Грабнахме Траяна, която здраво плачеше от уплаха и я отнесохме в кухнята. Цялата й глава беше в кръв от три хубави одрасквания, две от които доста дълбоки, но къси, а третото (което виждате на снимката долу) по-плитко, но около 2 см дълго и стои отворено и кърви... Тогава имаше коса до кръста... Пускаме я от опашката и Жоро почва да я мие с вода. На 8 март 2006 г. Навън има сняг, а той я мие с вода. Направо за менингит...

В чужда къща сме, не знаем къде има спирт... Тъкмо почвам да ровя в чантата си за нещо антисептично (в колата имахме, но колата е на края на града, на паркинга на агенцията за недв.имоти, а ние се движим с колата на риалтора) и изваждам лепило за залепване на ранички, окей, антисептично е.... В тгоя миг, Жоро, който е известен с уникалното си самообладание, опиова с немитите си ръце главата на Траяна, въпреки енергичните ми протести. Да, добре, че го прави, защото напипва нокът на място, което дори видимо не кърви. Някак си под кожата, през миниатюрно процепче е влязъл в костта въпросния счупен нокът.

Траяна плаче сърцераздирателно с глас, защото изобщо не знае какво е на главата й, но средният й пръст е одраскан леко и тя вижда кръвта там. Където вижда – значи там е най-страшното. И размахва среден пръст с кръв в зялата абсурдна суматоха и пищи „Пръстчето миииии”.

Риалторът гневно звъни на агента на продавачите да каже за случилото се и да пита дали котката е ваксинирана и прочие.... Все още не сме сигурни дали раните са само от нокти (което е ок) или, не дай си Боже, има и зъби (което носи заплаха за бяс и други страхотии). Аз дори не съм си вкарала в мобилния телефонът на семейния ни лекар, но го намирам на визитка, звъня, и разбирам, че ни пращат в ER, или така нареченото от нас „Смешно отделение на д-р Рос”...

По пътя, риалторът кара бързо, а аз съм пегърнала Траяна, която вече не плаче. Но започва да говори само на английски – нещо, което дотгава не беше правила (това е 6 месеца след преместването ни)... И сега вече основните й притеснения бяха „не позволявайте да набият котката!” „Не искам нищо да се случи на котката, тя не е виновна, аз не трябваше да я галя – ядосях я, защото я погалих”... И не спира да говори на английски, при положение, че ние с Жоро дори не знаем откъде са вкарани всички тези думи и изрази в главата й. И все така се моли за съдбата на котката.

Когато стигнахме до спешното отделение, им отне около 5 минути да я намерят в компютъра, защото спешно-спешно, ама да се знае кой плаща и какво по случая. Веднага й дадоха плюшено кученце за гушкане и сестрата ни поведе цялата група в спешна стая. Фелдшерката започна да промива раните по главата и по лицето (за щастие драскотините бяха само по слепоочието, защото Траяна много бързо беше закрила лицето си), а тя се държа много достойно. А иначе обича да се лигави. Но този път, явно, за да спаси котката от бой, пое цялата вина на плещите си. Дойде лекарката и отново накара риалторът да се обади на агента на собствениците, за да се разбере кога и срещу какво е ваксинирана котката и дали има и предишни случаи на нападение..

Лекарката реши да не шие раните по главата, за да може ако има замърсяване, да се изчисти навън и да не се запечатва в главата. Орязаха кичурите, сложиха лекарство, предписаха антибиотик за 10 дни. Така си севтосахме здравната осигуровка. И разбрахме, че детето ни не е злопаметно.

И така, както вече започнах - разбрахме, че случката ще държи влага на нас с татко й дълго занапред. Но не и за нея. Само 3 дни след случката отидохме с нея в офиса ни, където има черен котарак Закив съседния офис – той е почти с душа на куче и се радва като куче. Траяна веднага клекна и му разказа на родния му език какво й се е случило с неговия побратим. Показа му раната на средния си пръст и после дълго го храни под напрегнатия ми поглед с разни котешки бискквитки. Аз вече не мога да гледам на котките спокойно – все си мисля, че ще изсъска и ще заскача да я дере...

А тя продължава всеки ден да ни моли за животинче в къщи – за предпочитане котенце. (?!??)Вече е съгласна и на костенурка... Ама ние се ослушваме. Но тя продължава да ни моли.

И още пита как е онази котка и да не би да са й теглили един бой. А всъщност те щяха да я приспят по изискване на местното ХЕИ. Но децата плакали и собственикът, който беше ужасен да не ги осъдим и да им вземем къщата без продажба (J) ни замоли да не изискваме умъртвяването й, заради момиченцата, които много си обичат котарака... Ние и не искахме. Но Траяна продължи да се интересва за съдбата му дълго след това...



/край...:))/

част 1част 2част 3част 4