Част 5, последна, самата история за Траяна и зловещата котка

И сега.... след много пот и приказки – стигаме до същинската случка:

Част 5, последна, същинска история – „Зловеща случка с котка”

И така, вече веднъж сме били в тази същата къща на зловещия котарак, който тогава се държа като мило котенце. Разгледахме къщата, хареса ни, не ни отпуснаха кредит тогава, по силата на Параграф 22 и ...нищо. След месец, обаче, вече имаме одобрение за кредит и пак тръгваме на лов за свястна и по възможност неопикана от зверове къща....

Сега, след като вече знаете как става избора, разбирате колко е радостно след месец да откриеш, че къща, която ти е харесала нявгаш, още не е грабната и още се продава... Хайде пак, на втори оглед, и ако пак ни хареса – взимаме я.

И пак на оглед при добрия котарак, мъжки, на 12 години. Както разбрахме после, семейството има 2 момиченца – на 6 и 9 години, значи е свикнал с деца.

Риалторът отваря с шифър катинара на вратата, влизаме. Котка. Бяла, на петна, едра. Много едра. Мързелива, лежи под дивана, дори не мръдна.



Риалторът казва: „Идете да разгледате пак, аз ще направя 2-3 телефона и ще стоя с Траяна тук”. Той сяда с Траяна на дивана, ние с Жорката мръдваме по стаите и той почва да си говори. В един миг става и леко отива настрани, докато говори по телефона си... Тук Траяна явно е направила грешката да клекне до котката и казва, че е почнала да я гали. Но тя е била и преди месец при тоя котарак и всички помним, че игра с него...

Докато съм в кухнята на къщата, а Жоро е на двора, където за щастие няма ротвайпери, чуваме как Траяна започва да вика, а после и пропищява. Чувам и съскането на котката и тичам в дневната. Траяна си е сложила ръчичките на лицето, по тях има кръв от одрано, а котаракът скача по главата й, и удря с лапи по лицето и главата й (както разбрахме – предните му нокти били отрязани и той е драл със задните)...

Не помня как съм стигнала до нея, изкрещявам й да се наведе, тя веднага умно заляга по лице на дивана, без да спира да пищи, а гадът почва с бясна скорост да скача по дивана и обратно върху главата й, по дивана и обратно върху главата й, по дивана и обратно върху главата й... , докато аз се опитвам хаотично да го отблъсна, но явно предимно пищя.

Междувременно, риалторът и Жоро дотичват едновременно и Жоро с един страхотен удар размазва котката на стената. Оказа се после, че с този точно удар, един от ноктите забити в този миг в черепа на Траяна се чупи и остава в главата й...

Грабнахме Траяна, която здраво плачеше от уплаха и я отнесохме в кухнята. Цялата й глава беше в кръв от три хубави одрасквания, две от които доста дълбоки, но къси, а третото (което виждате на снимката долу) по-плитко, но около 2 см дълго и стои отворено и кърви... Тогава имаше коса до кръста... Пускаме я от опашката и Жоро почва да я мие с вода. На 8 март 2006 г. Навън има сняг, а той я мие с вода. Направо за менингит...

В чужда къща сме, не знаем къде има спирт... Тъкмо почвам да ровя в чантата си за нещо антисептично (в колата имахме, но колата е на края на града, на паркинга на агенцията за недв.имоти, а ние се движим с колата на риалтора) и изваждам лепило за залепване на ранички, окей, антисептично е.... В тгоя миг, Жоро, който е известен с уникалното си самообладание, опиова с немитите си ръце главата на Траяна, въпреки енергичните ми протести. Да, добре, че го прави, защото напипва нокът на място, което дори видимо не кърви. Някак си под кожата, през миниатюрно процепче е влязъл в костта въпросния счупен нокът.

Траяна плаче сърцераздирателно с глас, защото изобщо не знае какво е на главата й, но средният й пръст е одраскан леко и тя вижда кръвта там. Където вижда – значи там е най-страшното. И размахва среден пръст с кръв в зялата абсурдна суматоха и пищи „Пръстчето миииии”.

Риалторът гневно звъни на агента на продавачите да каже за случилото се и да пита дали котката е ваксинирана и прочие.... Все още не сме сигурни дали раните са само от нокти (което е ок) или, не дай си Боже, има и зъби (което носи заплаха за бяс и други страхотии). Аз дори не съм си вкарала в мобилния телефонът на семейния ни лекар, но го намирам на визитка, звъня, и разбирам, че ни пращат в ER, или така нареченото от нас „Смешно отделение на д-р Рос”...

По пътя, риалторът кара бързо, а аз съм пегърнала Траяна, която вече не плаче. Но започва да говори само на английски – нещо, което дотгава не беше правила (това е 6 месеца след преместването ни)... И сега вече основните й притеснения бяха „не позволявайте да набият котката!” „Не искам нищо да се случи на котката, тя не е виновна, аз не трябваше да я галя – ядосях я, защото я погалих”... И не спира да говори на английски, при положение, че ние с Жоро дори не знаем откъде са вкарани всички тези думи и изрази в главата й. И все така се моли за съдбата на котката.

Когато стигнахме до спешното отделение, им отне около 5 минути да я намерят в компютъра, защото спешно-спешно, ама да се знае кой плаща и какво по случая. Веднага й дадоха плюшено кученце за гушкане и сестрата ни поведе цялата група в спешна стая. Фелдшерката започна да промива раните по главата и по лицето (за щастие драскотините бяха само по слепоочието, защото Траяна много бързо беше закрила лицето си), а тя се държа много достойно. А иначе обича да се лигави. Но този път, явно, за да спаси котката от бой, пое цялата вина на плещите си. Дойде лекарката и отново накара риалторът да се обади на агента на собствениците, за да се разбере кога и срещу какво е ваксинирана котката и дали има и предишни случаи на нападение..

Лекарката реши да не шие раните по главата, за да може ако има замърсяване, да се изчисти навън и да не се запечатва в главата. Орязаха кичурите, сложиха лекарство, предписаха антибиотик за 10 дни. Така си севтосахме здравната осигуровка. И разбрахме, че детето ни не е злопаметно.

И така, както вече започнах - разбрахме, че случката ще държи влага на нас с татко й дълго занапред. Но не и за нея. Само 3 дни след случката отидохме с нея в офиса ни, където има черен котарак Заки в съседния офис – той е почти с душа на куче и се радва като куче. Траяна веднага клекна и му разказа на родния му език какво й се е случило с неговия побратим. Показа му раната на средния си пръст и после дълго го храни под напрегнатия ми поглед с разни котешки бискквитки. Аз вече не мога да гледам на котките спокойно – все си мисля, че ще изсъска и ще заскача да я дере...

А тя продължава всеки ден да ни моли за животинче в къщи – за предпочитане котенце. (?!??)Вече е съгласна и на костенурка... Ама ние се ослушваме. Но тя продължава да ни моли.

И още пита как е онази котка и да не би да са й теглили един бой. А всъщност те щяха да я приспят по изискване на местното ХЕИ. Но децата плакали и собственикът, който беше ужасен да не ги осъдим и да им вземем къщата без продажба (J) ни замоли да не изискваме умъртвяването й, заради момиченцата, които много си обичат котарака... Ние и не искахме. Но Траяна продължи да се интересва за съдбата му дълго след това...



                                    /край...:))/

част 1     част 2     част 3     част 4