I

Прости мъртвило, роден край, прости!

Пред мене нов живот се днес открива,

с нов трепет се сърцето ми опива,

и моят дух неудържим лети

към щастие - към бури и вълненйя?

Пиян съм аз от мойте младини!

Тъй хубаво е всичко окол мене!

Жени и вино! Вино и жени!

II

Колиба кривнала е ваший храм,

кандило слънцето ви е... - Плъзнете

по призраци, а мене оставете

да поживея, както аз си знам:

в безумства и вов вихрени наслади!

И погребалний ми ли чуйте звън,

не ме окайвайте, че сили млади

прахосал съм: то беше дивен сън!

III

О, нека отлети живот крилат -

ала със пълна чаша във ръката,

кога тъй сладостно шуми главата,

когато цял е в рози Божий свят!

И нека отлежала се отпусне

на топломраморните й гърди,

несвестно нека шепнат бледни устни:

- Ах, тихичко ми пей, не ме буди!...

Кирил Христов

От италианските поети формата на сонета приемат в 16 век испанците, французите и англичаните. Първият английски поет, който пише сонети е Томас Уаят (1503-1542). Примерът му последвал Хенри Хауард, граф на Съри. Сонетът достига своя разцвет в Англия в края на 16 - началото на 17 век. След смъртта на Филип Сидни (1554-1586) в печата излизат неговите сонети "Астрофил и Стела" (1591). Те пораждат множество подражания и вариации. Сред тях е видния английски поет от епохата на Възраждането Едмунд Спенсър. В последното десетилетие на 16 век своите "Сонети" пише Шекспир. В началото те се предават на ръка и са известни само на неговите приятели. В 1609 година излизат напечатани. В 17 и 18 век сонетът почти изчезва като форма от поезията. Интересът към него се възражда в началото на 19 век в епохата на романтизма.

Пушкин е написал стихотворение, което така и озаглавява - "Сонет" (1830).

СОНЕТ

Суровый Дант не презирал сонета;
В нем жар любви Петрарка изливал,
Игру его любил творец Макбета;
Им скорбну мысль Камоэнс облекал.

И в наши дни пленяет он поэта:
Вордсворд его орудием избрал,
Когда вдали от суетного света
Природы он рисует идеал.

Под сенью гор Тавриды отдаленной
Певец Литвы в размер его стесненный
Свои мечты мгновенно заключал;

У нас еще его не знали девы,
Как для него уж Дельвиг забывал
Гекзаметра священные напевы.

Сонетът винаги се състои от 14 стиха. Класическата форма се състои от две части - октава (осемстишие, разделено на две четиристишия) и секстет (шестстишие, разпадащо се на две тристишия). Сонетът на Пушкин е написан съгласно каноните на класическата форма. В Англия отначало също се утвърдила класическата форма. Но в епохата на Възраждането там разработват своя форма, която получава името английски или шекспировски сонет. Английският сонет също се състои от 14 стиха. Но неговото построение е различно от това на италианските майстори. Шекспир и повечето английски поети пишат сонети, при които римата не преминава през цялото стихотворение, а изгражда 3 четиристишия, с кръстосани рими, и заключително двустишие (със съседни рими). Схемата на сонета е: abab efef gg. Докато при класическата форма римуването е abba, abba, cde, cde или cdc, dcd. Метриката е обичайно използваната в конкретния език: в английския това е петостъпният ямб, във френския - александринът, а в италиански - езикът, на който за пръв път се създава sonetto ("песничка") - единадесетосричният стих.

89

Say that thou didst forsake me for some fault,
And I will comment upon that offence:
Speak of my lameness, and I straight will halt,
Against thy reasons making no defence.
Thou canst not, love, disgrace me half so ill.
To set a form upon desired change,
As I'll myself disgrase: knowing thy will,
I will acquaintance strangle and look strange,
Be absent from thy walks, and in my tongue
Thy sweet beloved name no more shall dwell,
Lest I, too much profane, should do it wrong
And haply of our old acquaintance tell.

For thee against myself I'll vow debate,
for I must ne'er love him whom thou dost hate.

William Shakespeare

ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ 

ВЪТЬО РАКОВСКИ

 

 

ОБРАЗ

 

Завръщах се сам от гората.

Събирах във шепи последните жълъди

на отблясъците на деня.

Бях взел във душата си

едно изоставено ехо от гривек

и се спусках към него

към сенките на съня.

Слязох от осветените хълмове.

Нагазих в реката

и нейните белогривести кончета

ме поведоха

към една привечерна дъга.

Оттатък

на ниския бряг

имаше стъпки по пясъка,

но никой не ме очакваше на брега.

 

Мислех си –

други поети са минали преди мене

и са отнесли със себе си

най-хубавите образи

от света,

но за мен е останал

този незабелязан от никого залез

помътен от гневни пиянства,

забравен от всички,

закуцал с червено бастунче

към кръчмата на вечерта.

 

О, знаех аз, че твойта обич тиха
душата бурна ще успокои!
Задряма тя, когато я покриха
с блаженство чисто светлите струи.

Потънала сред тишина безбрежна,
тя своя лик в окото ти съзря,
скръбта й жадно пи утеха нежна
от златни съд на твоята зора.

Отмина ти, а тя те още чака
и вредом търси твоите черти,
гадае нощем по звездите знака,
че тук отнове ще се върнеш ти.

Не могу я уснуть, выхожу из землянки под небо.
Там, где звёзды блестят, там, где ветер тревожно трубит.
Я б хотел быть с тобой, и сейчас рассказать, что тебе я
не успел, не посмел, может быть...

Как я мало любил, как я мало был счастлив с тобою.
Разлучил нас наш долг. Ты не плачь и меня не кори!
Чтоб свобода была, чтобы были надежда с любовью,
в бой иду я с восходом зари.

Коль паду я в степи, и трава зашумит в изголовьи,
не припомни мне зла, на могиле моей не рыдай.
Встреть ту светлую радость, что моею оплачена кровью,
долюби за меня, домечтай!

Я не буду в обиде, я буду счастлив и спокоен,
Не за скорбь воевал, не для слёз позвала нас война.
Вот уже рассветает. Готовы друзья мои к бою.
Доброй ночи, моя дорогая жена!

пер. М Юн

Не, не мога да спя. Ще изляза навън, под небето
дето светят звезди и тревожния вятър тръби.
Искам там да съм с теб, да ти кажа това, за което
не успях, не посмях, може би...

Недолюбих те аз, ненагалих те, моя любима.
Раздели ни дългът. Затова не плачи, не кори!
За да има любов и мечти занапред за да има,
аз отивам на бой призори.

Ако падна убит сред степта, под звездите студени,
запомни ме с добро, но на гроба ми ти не ридай.
Посрещни радостта, отвоювана с мъка от мене,
долюби вместо мен, домечтай!

Аз не ще се гневя, а ще бъда щастлив и спокоен.
Не за скръб съм се бил, не за сълзи вървя на война.
Вече съмва над мен. Вече влизат другарите в боя.
Лека нощ, моя мила жена!

В. Ханчев

***

Как поздно вы меня целуете…

Мучительно меня глазами ищете,
блестящими, как две большие капли,
как две слезы, готовые скатиться —
        прости мне, что тебя когда-то
        не поняла,
        не верила тебе…

Вы прощены. Целую вас спокойно.
Прочь ухожу и уличные лампы
меня изображают на фасадах
большим
и необычно добрым.

Но вскоре тени уменьшаются
и тонут
в подъезде тёмном,
вверх по лестницам идут,
сгущаются, становятся рукою,
что грустно пишет строчку на бумаге:
Как поздно вы меня целуете…

пер. М. Юн

***

Как късно всички вие ме целувате…

Очите ви мъчително ме търсят,
уголемяват се, лъщят като сълзи,
готови всеки миг да се търкулнат —
        прости, че някога бях лоша,
        не те повярвах
        и не те разбрах…

Простени сте. Целувам ви спокойно.
Отивам си и уличните лампи
по гладките фасади ме рисуват
висок
и неестествено добър.

Но скоро всички сенки
се скъсяват,
потъват в тъмен вход,
изкачват стълби
и се събират във една ръка,
коята тъжно движи своя молив:
Как късно всички вие ме целувате…

Вл. Башев