Да, в общи линии, нещата не са чак толкова розови. Както вече казахме, премахването на страха не премахва и решенията, които бихме взели под негово влияние. Просто разширява избора на решение и изчиства ума ни за известно време, за да можем правилно да изпълним взетото решение. От където излиза, че това, което сте си го дробили, пак ще трябва да си го изсърбате, но ще го правите без страх, а това все пак си е някаква разлика и то съществена. Едно е да ядеш бой в оптимистично настроение, а друго е телесното наказание да е съпроводено и с психически тормоз.

От друга страна, не всяка ситуация, в която трябва да вземем решение е придружена от страх. Защо в такъв случай трябва при всяка ситуация на вземане на решение да се опитваме да идентифицираме страха?

И въобще, защо му е на страха да се намесва в процеса на вземане на решение? Досега обяснявах как действа страха, но не стана и дума за това – защо го прави? Е, ето, че опасната вратичка се отвори и през нея аз съвсем лесно мога да се озова от другата страна на оградата, твърдейки, че страхът е полезен. Неее, чак дотам няма да стигна. Ще го анализирам от гледна точка на моята техника.

Какво става на практика? В сублимния момент се появява силен страх, който ограничава нашето полезрение и фаворизира един от възможните изходи (засега няма да се спираме на причините по които го прави). Ние веднага реагираме и прогонваме страха, изчиствайки си кръгозора по този начин и избираме верния изход, като един от много равни, а не като фаворизиран. За начина по който го правим сега също няма да говорим. Нямаме време – нещата трябва да стават за части от секундата. Важното е, че страхът (временно) изчезва и къде отива нас не ни интересува. Но.

Как точно премахваме страха? Дали го унищожаваме, дали просто спираме да го забелязваме или временно го пращаме някъде другаде? В крайна сметка този страх притежава доста енергия, за да затъмни така мислите ни. Тази енергия нас досега не ни интересуваше – ние я елиминирахме заедно със страха. А се оказа, че е напълно възможно тя да го върне при нас след известно време, като труп на удавник, комуто дори сме помогнали да се удави и не сме го виждали няколко дни.

Сега нещата започнаха да клонят пък към разцентроване на финия механизъм, който ни управлява от хилядолетия. Но мен от това не ме е страх. Който ми е слагал механизма, той да му мисли. Да не ми е слагал способност за разцентроване на механизма. В крайна сметка аз съм вечен, тъй че сметките ни са уредени още при раждането ми. Но за това – пак – друг път.

Излиза, че е по-добре да унищожим страха, вместо да го преместваме от едно място на друго. А според сегашното състояние на моята техника, той си е нещо като клан-недоклан. Ако се вгледаме пак внимателно в сублимния момент, ще видим, че този страх в точно този момент притежава много голяма енергия. С думите „Не ме е страх!” ние просто отхвърляме тази енергия. В появилия се вакуум идва щастието. И толкова. Но после страхът се завръща. Завръща се неговата енергия. В комплект с енергиите на другите отхвърлени страхове. А какво ще стане, ако вместо да отхвърлим енергията на страха, ние вземем, че я преработим? Да вземем просто да я използваме. Още на момента, докато страха не си я е отмъкнал обратно в храстите.

Ето, пак ще кажете – трудна задача. Трудна – от гледна точка на първата техника. Ами ако техниката се промени изцяло?

Нека пак се върнем на въпроса, що е страх? Дали той е някакъв обект със собствен живот, дали просто е проява на някакъв общ, изначален, първичен страх или е просто явление от етапа на вземане на решение? Дали е някаква аномалия в живите организми? Или е заложен още при проекта (когато са ни проектирали) с предпазна цел?

Успокоителното е, че животните също се страхуват. Не само ние – хората, сме изродите. Все пак и животните вземат решения. Защо свързвам страха непрекъснато с решенията? Не може ли да се страхуваш и в моменти, когато не вземаш решение? Там е работата, че май може. Откъдето изниква въпросът: „Нуждата от решение ли предизвиква страхът, или страхът предизвиква нуждата от решение?” (а и въпросът: „Защо трябва непременно всичко да опростяваме?” Не може ли пък да са верни и двете?)

Да се върнем, все пак, на страха. Помни ли някой, че по-преди споменах колебанието, като белег на страха? Ако помни – браво! Успял е да преодолее страха си, четейки това четиво. Всяко колебание ли е страх? В общи линии - да. С това предполагам лесно ще се съгласите. Всеки може да ми твърди, че не се страхува, а само се колебае, както и аз мога да твърдя, че не се колебае ами направо се страхува. Въпросът е, дали всеки страх е колебание? Я си представете, че се страхувате за друг? Къде тук е колебанието? Вие нищо не можете да направите. Просто очаквате със страх решението на друг. Даааа, и ако можете сега да ми обясните, защо се страхувате? От вас на практика не зависи нищо. Да не говорим за случая, в който решението е в нечии други ръце, ами направо за случая, когато решението е в неизвестни ръце. Тогава? Докато стоите безсилни, поне можете мислено да изпращате внушения на онзи, който взема решение, ами когато извършителят е неизвестен? Тогава започвате да се молите на Господ.

Вярвате ли, че вашите внушения действат на извършителя? Вярвате ли, че молитвите ви стигат до небето?

Очевидно вярвате, щом сте способни да стоите пред телевизора и да се вълнувате от развоя на мача, който се играе някъде на майната си. Така сме устроени - духовни същества сме ние. Но в същото време сме и атеисти. Парадокс. Е, стига толкова морал.

Страх ли ви е да не паднете от високо? А защо ви е страх? Болката ще я усетите чак като се ударите в земята, а и тогава няма да имате време дори да я усетите.

Добре, по-лек вариант. Страх ли ви е да се качите по високата стълба на покрива? На тавана? Някога ви е било страх. Страх ви е било от много "физически" работи - да карате колело, да плувате, да скочите от един метър. Страхът в общи линии не е много свързан с разума. От къде идва тогава? Хм. Нека ви го кажа направо - от въображението.

Там е работата, че въображението е велика сила. Ех, колко книги са се изписали на тази тема! Ех, колко лечения се основават на тази сила! Добре. Нека сега предположим, че се качвате за първи път на кола чак на десет години. Хм. Този пример май не е много актуален днес. Добре, нека да не е кола, нека да е гигантска люлка в увеселителен парк. Нека е просто виенско колело. Абе нека е някое от онези шеметни влакчета, които падат с голяма скорост по парабола и минават през примки, за да ви обърнат надолу с главата. Формално погледнато никой не ви е насилвал да се качите на такова нещо. Но първия път ви се обръщат червата. Догажда ви се. Повръщате. А на други нищо им няма. Въпрос на свикване. Все пак преживяването е неприятно. Гадене в стомаха, повръщане, загуба на ориентация. Всичко това е, защото не сте свикнали. Това е нещо ново за вас. Тялото ви не е свикнало с него. Като свикне - всичко е о'кей!

А сега да ви поставим пред пропастта. Гледате надолу, виждате колко е високо и от не май къде си въобразявате, че вече падате. Досега не сте падали от толкова високо. Е, чак от толкова високо не сте падали! Значи, за вас това ще е нещо ново, нещо, на което още не сте му свикнали. Ще ви се догади, ще ви се обърнат червата... Въобще даже и не мислите, че долу ще се размажете като палачинка. И си въобразявате това толкова картинно, че чак ви се догажда. Обръщат ви се червата и загубвате ориентация. И залитате и аха - да паднете. Много е кофти! Хващате първото нещо, което ви е под ръка. Добре, че на такива места обикновено има перила, иначе може да помъкнете и някой друг със себе си, особено ако е страхлив като вас.

Добре, ами колелото? Там пък от какво ви беше страх? О, там въображението работи на космически обороти, в сравнение с пропастта! Там си въобразявате хиляди работи едновременно. Новите преживявания ви бомбардират непрекъснато.

Излиза, че страхът е плод главно на въображението. Спомнете си пак първия път на виенското колело. Изведнъж усещате, че падате и инстинктивно се стягате. Вестибуларният ви апарат ви праща непознати дотогава импулси и цялото тяло се паникьосва и се опитва да се свие в защитна поза тип „в майчина утроба”. На третия тур вече му свиквате и се показвате от черупката. Към края си показвате вече и рогата. Новото преживяване дори е почнало да ви кефи.

Добре – няма лошо, когато се намирате в опасност, наистина е по-добре да я посрещнете свит на топка. Дали това е страх, оставям на вас да прецените. Във всеки случай, всеки е склонен да го нарича страх. Някои дори обичат този страх и пищят всеки път, като падат с по-голяма скорост в някое "увеселително” съоражение. Но това е някакъв съвсем друг вид страх, обоснован страх, страх от директна опасност. С него засега няма да се занимаваме. Ще се занимаваме с оня, другия, който се предизвиква от изцяло въображаеми ситуации.

Все пак – да потегнем редиците, трябва да дадем някакъв извод, след толкова много приказки. Страхът дотук се оказа реакция при преход, осъществяван във въображението ни. Тази реакция, както се вижда притежава значителна енергия. Може да активира доста сериозно тялото ни. Почти като в реална ситуация. Добре, а каква всъщност е тази реакция? Ако приемем, че е някакъв защитен механизъм, то ще излезе, че е грешно да се борим срещу страха. Ако обаче задържим за малко и си спомним, че защитата си е защита, а конкретното и изпълнение – съвсем друга работа, то може да излезе, че вместо страхувайки се, можем да се защитим и по друг начин.

За да се защити, човек може да бяга, а може и да напада. А може и да лъже. Да вземем например решителността. При нея пак има фаворизиране на един изход от ситуацията, но зарядът, така да се каже, е положителен. Пак има преход от познатото към непознатото, той пак е съпроводен с изтръпване тук-там по тялото, но то вече не гледа да се свие на топка, ами заема бойна позиция. Освен това - няма го погледът назад. Няма го двуполюсния модел. Погледът е устремен само напред, без да ти се свиват червата, при мисълта, какво ще стане ако не успееш.

С други думи, какво ще стане, ако вместо да кажем „Не се страхувам!”, кажем „Решен съм!”  И това да се направи само с цел, да овладеем енергията на страха, да я превърнем в енергия на решителността, да я използваме и да не я оставим да върши каквото си иска. Това е само идея.

Да се върнем пак на страха. Добре, все пак, ние не се страхуваме от карането на колело, докато не решим да се качим на колелото и да го подкараме. Излиза, че страхът се появява, когато се появи и преходът. A кога се появява преходът?

Преходът (поне засега ще приемем така) се появява когато си иска. В общи линии когато ние самите се намираме в преход телом, то се намираме в преход и духом. Но има моменти, когато си стоим спокойно и пак сме в преход. Тия моменти фактически са по-голямата част. Много по-голямата част. Защото докато си седим, ние мислим. А мислите постоянно „прехождат” една в друга. Докато си седим, ние също така усещаме. А усещанията също могат да създават преход. Примерно – чувството за приближаваща опасност. Има такива, по-отворени хора, които освен да мислят, също така могат и да усещат, докато си седят спокойно. Както и да е. С други думи, нашето въображение постоянно се намира в преход. А това е съвсем достатъчно условие за появата на страхове. Въображението често ни поставя в непознати ситуации. В ситуации, където неизвестните са много. И ние автоматично започваме да се страхуваме. Т.е. да се защитаваме, страхувайки се.

Така. Дотук обосновахме съществуването на страхове и по времето, когато не ни се налага да вземаме решения. Т.е. когато си мислим, че не вземаме решения. Когато ситуацията не ни изглежда такава, че вземаме решение. Когато просто си седим.

Сега, да се насочим в друга посока. Защо при даден преход ние изпитваме страх, а при друг изпитваме въодушевление? Ясно е, че и в двата случая има неизвестни. Но при въодушевлението, ние сме склонни да пренебрегнем неизвестните. Изпълнени сме с вяра така да се каже. А при страха изглежда е точно обратното. Неизвестните ни поставят в абсолютно затворено положение и ни карат да реагираме по програмата за неизвестна околна среда - т.е. свиваме се на кълбо. Ще кажете - всичко е само в нагласата. Ако си оптимистично настроен - ще реагираш с въодушевление, ако си в песимистично настроение - ще изпиташ страх. Въпрос на шанс е дали ще си песимист в момента или оптимист. И пак ще зарием зурли в познатите пътеки на изработването на позитивна нагласа – универсално лекарство за цял живот. Да, ама нали нас точно това ни интересува – как да превърнем негативната в позитивна нагласа? Как от песимисти да станем оптимисти. Как да превърнем страха в решителност. В общи линии не ви ли се е случвало, когато сте много позитивно настроени да изпитате страх? Изведнъж да ви се доплаче от мъка, изведнъж да се видите в ролята на щастливо прасе, на което му точат ножа за коледа?

Нагласата, драги мои, не е нещо, което се управлява толкова лесно. Нагласата ни управлява нас толкова лесно. А ние само си мислим, че с напрежение в коремната област можем да бъдем щастливци за цял живот. Или поне за един ден. Рано или късно ни омръзва и започваме да копнеем по трезвия си живот, изпълнен със страх и съмнения. Но това е друг въпрос. С него засега няма да се занимаваме.

Въпросът сега е, без да обвиняваме нагласата, да разберем как се формира страха. За целта, първо ще се съсредоточим върху появата на самия преход. В общи линии нуждата от преход се появява, когато в системата има нестабилност. Разбира се, една система може да бъде изправена пред нуждата от преход и от външни причини, но за тези случаи сега няма да говорим. Няма да говорим за това, какво става, когато подът под краката ни изведнъж започне да пропада, когато се върне внезапно жена ни или когато най-внезапно получим инфаркт. Ще говорим за онези случаи, когато без външно влияние, ние сами си създаваме нуждата от преход. Т.е. ние сами си създаваме нестабилността. В мислите. Във въображаемата ситуация, която е окупирала ума ни в момента.

(20 дена по-късно)

Страхът в общия случай ни кара да превърнем всяка ситуация в двуполюсен модел. Да повярваме, че от всяка ситуация има два изхода. Само два - или ще направиш нещо или няма да го направиш.

Това "няма да го направиш", ще се съгласите, въобще не означава, че изходите са само два, защото ако не направиш нещо, може пък да направиш безброй други неща, но страхът ни уверява, че ако не направиш нещо, то каквото и друго да направиш, резултатът ще е все един - провал!

Примерно: или точно сега ще предложиш на приятелката си брак или никога няма да се ожениш за нея. И тресейки се от страх ти й предлагаш брак. И тя ти отказва. Учуден ли си?

Най-интересното е, че не си. Точно това си очаквал, точно това си и получил. Е, все пак, ще кажете: “Шансът беше фифти-фифти – можеше пък и да се съгласи, патката!”

Хе, хе, виждаш ли, колкото повече я убеждаваш, че трябва да размисли, толкова повече тя упорства в отрицателното си решение. Хайде – някакъв стандартен край – всеки – по къщите си, криви усмивки и т.н., до следващата среща.

---

И къде сега беше грешката? Може би грешката беше в това, че й предложи? Да, ама все пак моментът беше назрял. От колко време ходите? Може пък и някой намек да си усетил от нея наскоро или пък от майка й, или пък от майка си... Абе тази идея да й предложиш не ти е дошла току-така в главата. Може би трябваше да изчакаш? До следващата среща? Ами какво щеше да се е променило дотогава? Все същото щеше да е. Пак щеше да те тресе страх. Да, там е работата. Защо трябваше да отлагаш? Е, загуби сега една потенциално добра жена, но пък се сдоби с мъдрост!

Грешката не е в това, че си й предложил или не си й предложил. Грешката е в това, че всичките ти действия са били съпроводени от страх. Трябваше просто да си наложиш да елиминираш страха и тогава да решаваш и да действаш.

---

Да, може този съвет да изглежда малко мъгляв. Да се елиминира страха не означава ли, че трябва да и предложиш? Или пък означава, че не трябва да й предлагаш?

Не. В общи линии това означава, че може да и предложиш, а може и да не й предложиш, а може да направиш и нещо друго, но в крайна сметка това, което щеше да направиш при липсата на страх, щеше да е правилното нещо.

Ако и беше предложил, след като си елиминирал страха, тя вероятно щеше да каже "Да". Със сигурност щеше да го каже! Защото тогава щеше да си и предложил по правилния начин. Тресейки се от страх, ти просто си оплескал предложението. Това я е възпряло. Не, че не те е харесвала досега.

Ако пък предположим, че най-безстрашно ти решеше да не и предлагаш, то... ами няма лошо и тя ще се радва, че сте постъпили правилно, ще си останете добри приятели, не само на думи, и.... кой знае – може пък да се ожените все пак... в подходящия момент.

Тази по-сложна ситуация ще бъде разнищена някога, по-нататък. Сега ще наблегнем на следното: когато човек не се страхува, той взема правилното решение. Това, че решението може да е същото, както ако би го взел от страх, не означава, че и изпълнението ще е същото. Т.е. това няма да е същото решение. Защото решавайки да направиш нещо или не, съвсем не означава, че вече си решил и как точно ще го направиш.

И ето – стигнахме до първата техника за справяне със страха. Когато трябва да вземем решение и усетим, че ни е страх, трябва по най-бързия начин да уточним, от какво ни е страх и да си наложим да не се страхуваме от него. И да продължим с вземането на решение.

На теория изглежда лесно, на практика обаче може никак да не е лесно. Така е с повечето теории, да не кажем с всичките - практическото им приложение винаги ни излиза през носа. Онези от вас, които са имали вземане-даване с разни техники на самооправяне, на самовнушение и самоконтрол сигурно вече усещат тежестта на провала при първите и при последващите опити.

Да, всеки е имал вземане-даване с някаква техника на самоконтрол, дори да е само от рода "Не се чеши!", "Не се хили!" и пр. Знам колко ви е трудно. Но трябва да ви уверя, че при тази техника всичко минава като по мед и масло още от първите опити, стига да не уцелите нещо погрешно, и да не започнете да се борите не с този страх, с който трябва. И всичко става за части от секундата. Това и е красивото на тази техника - мигновенността.

Мигновенността ви позволява да реагирате в рамките на наличното време при екстремни ситуации. Мигновенността ви помага да разпознаете правилно страха.

Да, засега май ще се наложи да приемете някои неща на доверие. Първото е, че страхът се разпознава най-лесно миг преди да вземете решението. Второто е, че за да го елиминирате е достатъчно само да си кажете „Не ме е страх (от това нещо)!”

Можете да опитате (някой път де - в реална ситуация). Резултатът винаги ще бъде един и същ – ще ви олекне толкова много, че ще изпитате щастие (макар и за кратко), пропорционално по големина на страха, който сте изпитвали допреди малко. И от там нататък, няма да е никак трудно да вземете правилното решение. Просто ще го вземете. Това е.

Не трябва да забравяте, значи, две неща: да погледнете страха право в очите (с което ще го разпознаете) и да кажете "Не ме е страх!" Просто е.

А сега да обясним за онези неща, които трябваше да приемете на доверие. Първо – за разпознаването на страха.

Има, значи, хора всякакви – с разхлопани нерви, чувствителни, с нерви от корабни въжета, трезви, пияни, образовани... - всички те изпитват страх. Дори бих казал - еднакъв по сила страх. Разликата е само в проявата му.

Независимо какъв тип сте, вие сте изпитвали страх и най-добре знаете, как той се проявява във вас. Когато ви е страх, често се случва да ви се свие стомаха, но не е задължително, често ви се ускорява пулса, но не е задължително, често ви пада кръвното, но не е задължително. Въобще - може да ви е доста трудно, да определите еднозначно, кога точно ви е страх. Но има и други белези, които могат да са ви по-полезни. Например колебанието. Ако се настроите така, че всеки път като изпитвате колебание да се самосезирате, че ви е страх, може и да не контролирате непрекъснато стомаха си или ударите на сърцето. Умът бързо се учи на такива работи.

Работата е там, че, както вече казахме, страхът може да се окаже страшно труден за разпознаване и по тази причина прибягваме до телесните индикатори – стомах, сърце, кожа и т.н.

Работата също е и там, че страхът няма смисъл без решението. Няма смисъл да ви тормози, ако не се намирате пред вземане на решение. Значи, той може и да си съществува с години, без да го забележите, просто защото с години не ви се е налагало да вземате някакво решение, което е свързано с него, но появи ли се моментът на вземане на решение, страхът няма друг избор, освен да се оголи, да покаже истинската си същност, да излезе от храстите.

Именно тогава е моментът да го хванете. Това е мигът преди вземането на решение. През останалото време я го откриете, я не, а ако се задълбочите, нищо чудно да си откриете и несъществуващи страхове (и съответно да си ги придобиете), но мигът преди вземането на решение не лъже - ако ви е страх, значи във вас се е бил загнездил някакъв страх и този е моментът да го разкриете и да го ликвидирате.

Бъдете прочие по-чувствителни. Това не е слабост.

Вторият момент – вълшебните думи „Не ме е страх!” Да си призная, този феномен ме удиви много. Има хиляда и един начина за лекуване на страха, които битуват по книгите, по телевизията, в интернет и по всички медии. Всички те предлагат някакви решения за изкореняване на скритите и явните страхове. Някои са прости, някои са сложни, някои изискват години на търпение, някои – месеци, а онези – мигновенните ги забравяме бързо, след като си счупим един-два пъти главите с тях.

Аз самият също съм предлагал такива решения. Честно казано - помагали са, но честно казано и ефектът им не е бил много траен. Всичко, което съм измислял или чувал съм го прилагал върху себе си и в резултат съм се убедил в едно - страхът може да се върне по всяко време. Ефектът на всички лекарства срещу страх е временен. Страхът едва ли не е неизкореним.

Ето – станаха три неща даже, но тук, при първия опит - хоп! - няма го страхът. И то става въпрос за такива хронични страхове, които си ги носим с години, не някакви модерни или наскоро придобити.

Да, да ви кажа право, аз съм доста скептично настроен към самовнушенията. „Не ме е страх, не ме е страх, не ме е страх...." - това нещо при мен не е носило резултати, или ако е носило, те са били с трайността на първи сняг. Но само едно "Не ме е страх!" да свърши толкова работа? Това беше голям шок за мен!

Ами какво да ви кажа. И аз обичам да вярвам в чудеса. Чудесата все пак съществуват. Ако сега се сетя за някакъв свой страх и му кажа „Не ме е страх!”, в общи линии нищо няма да направя. За да му подействат тези думи, страхът трябва да бъде изпитан с пълната му сила.

Важен, значи, е моментът в който произнасяме думите „Не ме е страх!”

Знанието за страха не е самия страх. Тези думи трябва да бъдат казани на страха, а не на личния му картон във вашата картотека. А да седна сега да го вадя специално за да му кажа „Не ме е страх!”... моля, моля, имам си достатъчно друга работа, че изкуствено да го измъквам от дупката му. Предпочитам да изчакам момента на естествената му поява.

Такова обяснение си давам аз на магията „Не ме е страх!”

Ако все още не сте опитали метода и не сте постигнали радостната възбуда или сте недоволни от моите обяснения на този феномен, изчакайте малко, ще ги задълбочим по-нататък.

Сега ще насочим вниманието си пак напред.

(Знаете ли, че съдба не съществува? Може би го знаете. Може би го вярвате даже. Но все ви се иска да не е вярно. Да, твърде модерно е напоследък, пък и още от адамово време насам, да си мислим, че ако нещо лошо ни се случи, то е за добро. Че това е съдба. Че така е трябвало да стане. Че съдбата ни дава знак. Глупости на търкалета! Просто е трябвало повече да сте внимавали! Ако сте забравили да си запазвате файла и всичко, което сте писали в продължение на един час изчезне, това не е съдба, а чиста проба нещастие. Нищо повече. Възстановявайте си го сега по памет. Но без да си мислите най-изгодно, че Господ ви праща сигнали и този път ще го напишете по-добре или пък, че е искал да ви каже, да не го пишете. Това си е чиста проба нещастие.

И знаете ли още нещо? Рай няма. Ще се мъчите на земята, ще се мъчите и на небето. Но това е друга тема, за друг текст. Ще я развия друг път. Сега просто си живейте живота, без да се мъчите и без да се радвате. Ад също няма. Споко! Настройте си Word-a да ви запазва автоматично файла на всяка минута, не на десет, както е по подразбиране!)

Започнах да пиша този текст успоредно с практикуването на тази техника. Практикувах я няколко дена и нещата се промениха. Може би за добро? Кой знае. Във всеки случай, страхът изчезна от решенията ми.

През тези дни бях доста зает, и непрекъснато трябваше да вземам решения и може би в залисията, а може би поради техниката, спрях да забелязвам страха. Може би бях започнал да изпълнявам техниката на подсъзнателно ниво – автоматично. Може би бях успял?

Във всеки случай след няколко дена практика изведнъж се случи нещо много странно. Страхът отново се върна.

Не това беше странното обаче. И през ум не ми беше минавало, че така лесно мога да се справя с това изначално животно. Свикнал бях на завръщанията му. Странното беше друго. Този път той нямаше лице. Ей така – в миг на почивка изведнъж ме нападна страх. Безименен страх започна да ме тресе.

Честно казано – не вземам упойващи вещества и все още не съм започнал да прекалявам с пиенето (поне все още не виждам бели мишки в тъмното и не налапвам шишето от сутринта). Добре се познавам, за да си мисля, че този страх е в следствие на нещо, което съм погълнал. А и не ми се случва често да ме е страх просто ей така – без да знам защо. В цялото изживяване все пак имаше някакво очарование, но за това – друг път.

Сега мен просто ме тресеше един голям страх и само толкова. Не знаех каква е причината. Може би беше поради рязката промяна – допреди малко бях под напрежение, а сега бях решил да зарежа всичко и да си почина. Но не беше и това. Познавам се добре.

И ми хрумна, че цялата работа е свързана с техниката, която бях прегърнал в последните дни. С елиминирането на страха. Целият този страх, който бях отритнал през последните дни, сякаш сега се беше натрупал на едно място и плахо излизаше от храстите за да ме нападне. Нищо чудно, че нямаше лице, защото той беше сборен страх на всичко, което бях отхвърлял през последните дни, а аз въобще не си спомням колко точно страхове бяха това.

Това предположение, ако и да не е истина, поне ме накара да се замисля върху детайлите на моята техника. И върху страха въобще. Защото, ща – не ща, трябваше да продължа да вземам правилни решения.

Пък и вече бях обявил война на страха.

Теория на страха

Страхът, малкият страх, който ежедневно ни съпътства. Обичаме си страха, той е нашият регулатор.

Страхът ни предпазва от болката. Но и страхът замества болката. Това става неусетно.

Страхът е нещо, което отдавана се преследва. Страхът се преследва още в малките деца. Преследва се от всички.

Най-вече се преследва от смеха.

Но страхът се и насажда. Още в малките деца.

Страхът е необходим – така казват всички.

Да не си кривим душата – всеки иска да се избави от страха (както и всеки иска да вмени страх на другия). Но и всеки уважава страха, който е проявил – той го е предпазил от някоя голяма глупост, която е щял да извърши. Страхът – ангел или дявол?

Страхът пази малкото дете от горещата ютия. Страхът кара ученикът да си пише домашните. Страхът прави човека честен, а не крадец или убиец. Страхът ... ни държи живи. („Живи-непогребани” –  казват в едно село.)

„По-добре живо куче, отколкото мъртъв лъв!”

Не, това не е четиво, което иска да се присмее на страха и по този начин да го унищожи, поне – не този страх. Този страх всеки си го гони сам. Приятелите му го гонят, любимите, роднините... За този страх се е писало много и отношението към него е силно амбивалентно – в зависимост от случая – може да е вреден, а може и да е полезен.

Този страх ще го оставим на мира. В крайна сметка и той ще се изпари заедно с другия – нещо като вторичен ефект. Нещо като екстра.

Всъщност никой няма да се интересува от този страх, когато се запознае с ОНЯ – другия...

„Че колко вида страх има,” би попитал някой? „Страхът си е един!”

Само дето често е скрит зад разни неща и не го забелязваме. Свикнали сме да не го забелязваме. Искаме да не го забелязваме. Прикриваме го със смелост например. А каква смелост е това? Това си е чисто безразсъдство! Но според нас безразсъдството се обяснява с други причини. С глупост, с честолюбие, с егоизъм, с липса на първите седем години... А в основата му си лежи само и единствено страх.

Ние ще говорим за оня страх, който е невидим за нас. Оня страх, който управлява живота ни. Оня страх, който ни прави нещастни. Оня страх, който ражда противоречията и който превръща човека в подвластно на обстоятелствата животно.

---

Някога приисквало ли ви се е да се отървете от всичкия страх, който се таи във вас? Може би ще кажете – „ДА!”, но най-вероятно ще сгрешите. За да поискате такова нещо, трябва първо да знаете какъв страх се таи във вас. А това малцина са го виждали. Защото ние виждаме само страха, който е на повърхността. А онзи, който е отдолу остава незабелязан за нас.

Онзи който лежи зад нашето его, зад нашите прищевки, зад нашите разумни действия – него не го виждаме. Виждаме го само когато... ни заболи стомаха, или сърцето, когато ръцете ни затреперят, когато започнем да заекваме... но дори и тогава не щем да го видим и обясняваме всичко с напрежение, с несправедливост, с малодушие... А нашите сетива крещят „Страх ни е!”, но ние отказваме да ги чуем.

Страх.

Иска ми се да се отърва от всичкия страх, който се е загнездил в мен! От всичкия страх, който ми се вменява! От страха към каквото и да било!

Сетете се за каквото и да било, което всява страх във вас – аз искам да не се страхувам от него! Може би ще ме сметнете за глупак? Може би ще кажете, „Ти искаш да премахнеш предпазните прегради около себе си, тези прегради, които те държат жив, в добро здраве, с чиста душа и с много приятели!”

Но почакайте малко! Нима моите отношения с живота, с Господ, с приятелите ми са изградени само на основата на страха? Нима аз не вярвам в Господ защото и го обичам, а не само се страхувам от него? Нима не обичам приятелите си, живота, себе си? За какво ми е тук страха?

„Е, какво толкова ревеш?” – ще кажат някои – „Човек не живее само в страх! Нормалният човек се страхува всъщност твърде рядко...” Други ще додадат – „Ти искаш да премахнеш един жизненоважен регулатор в човешкия живот! Я си представи, че детето няма страх от горещата ютия. Ами то ще си изгори ръката!”

Каква ръка бе! Нали има чувство за болка. И разум в главата. И памет завидна! А за нормалният човек... спорно е каква част от живота си той прекарва в страх. Аз по-скоро си мисля, че целият живот на нормалния човек минава в страх...

Всъщност, вече можем да започнем търсенето на страха.

Стандартна ситуация едно.

Нападател напредва към противниковата врата с топка в краката. Миг, преди решаващия удар, той я подава на свой съотборник, който оплесква нещата. Гол няма.

Тази ситуация се обяснява със страх у нападателя да поеме отговорност за решаващия удар.

Втора стандартна ситуация – нападател напредва към противниковата врата с топка в краката. Тегли красив шут и не уцелва. А във вратарското поле е пълно с негови съотборници.

Тази ситуация се обяснява с прекалената самоувереност на нападателя. Всъщност тук обясненията може да са много. Може да е просто глупав, може да е бил изморен и да не е оценил правилно ситуацията, може да е безотговорен тип или да има зъб на собствения си отбор.

Факт е, че и в двете ситуации гол няма. Някой нещо е сгрешил, но тъй като сега изследваме нападателя, то сгрешилият ще е той.

Знаете ли, зад всеки един мотив на нападателя да не вкара гол мога да сложа страх. Големи „фокуси” правя – няма що! Измислям си работите както ми падне и после си скалъпвам теория. Да, ама не трябва да забравяме, че щом едно нещо може да съществува в мислите ни, то непременно съществува в реалността, независимо, че още не сме се сблъсквали с него. Щом страхът може да бъде поставен от мен зад безотговорността например, то дори и случаят с нападателя да изглежда изкуствен, някъде по света непременно зад нечия безотговорност стои страх.

Но да караме поред.

Самоувереността – тук има страх от оценката на хората. Ако вземе да подаде, ще го обявят за малодушен, неуверен в себе си, за слабак като цяло и т.н. Целият стадион все пак него гледа в този момент, барабар с треньорското ръководство. А може би сега го гледа и жена му, която наскоро го е обявила за мухльо... Можете да продължите нататък сами, ако искате.

Глупост – това е интересна ситуация. По принцип глупостта си е природен дар. Тук страхът няма нищо общо. Обаче. Какво според вас прави глупав нападател в отбора? Кой според вас би сложил глупак в отбора си, а още повече би го назначил и за нападател? Ако за такава фантастична ситуация все пак има обяснение, то или глупакът се ползва от протекции, което веднага изважда на бял свят страха на треньора от протекциите или самият треньор си го изкарва на ръководството, като вкарва в игра глупаци, което пък вече надхвърля всякакви граници на въображението. (т.е. страхът отива при ръководството)

Изморен нападател – ами защо не е поискал да го сменят? Какво прави, като е изморен толкова напред, че и с топка в краката? Човекът просто го е страх, да си признае, че е изморен и не става за работа. Изнасилва тялото и ума си, но нищо не се получава. Или го е страх, че другите няма да се справят без него. Тук в общи линии ще се съгласите, че страхът лесно се открива, особено ако познаваш нападателя по-отблизо.

Безотговорност – това състояние се доближава по първичност до глупостта. То е сякаш нещо, което няма основа, то е сякаш генетично заложено. Просото човекът не го интересува, това е! Той живее над нещата, встрани от нещата, публика, съотборници, ръководство... те не значат нищо за него! Просто днес нещо не е в настроение и това е достатъчен мотив да не си върши работата като хората. Обаче. Задавате ли си въпроса, защо този човек е безотговорен? Човек не се ражда безотговорен. Той става такъв от страх.

Да, всеобщо схващане е, че е по-лесно да си безотговорен, отколкото отговорен. Отговорността трябва да се изгражда, да се тренира, да се укрепва. А безотговорността е естествено състояние. Само че е точно обратното! Човек има вътрешна необходимост да бъде отговорен. Отговорността е предпоставка за неговата личностна идентификация – не можеш да бъдеш личност без да носиш някаква отговорност. А всеки човек иска да е личност в обществото, в което живее. Неговата отговорност му помага да стане такава. И т.н.

Докато за да израснеш безотговорен са необходими причини и усилия. Усилия много по-големи от тези да се научиш да поемаш отговорност. Безотговорният човек в общи линии винаги бяга от отговорност, защото отговорността не се заключава в това да носиш някаква отговорност в себе си и тази отговорност да нараства с времето, ами просто да бъдеш готов да поемеш отговорност, когато отговорността те нападне.

Да, отговорността е нещо външно. Тя възниква по някакъв начин и започва да търси кой да я поеме. Онези – по-отговорните са по-склонни да го направят. Това е.

Откъдето излиза, че безотговорният човек просто не е готов да поеме отговорност. Той бяга от нея. Приел е този път на бягство за път в живота. А бягството... винаги е обусловено от страх. Е, какъв точно страх е накарал човека да поеме по пътя на безотговорността си е негова лична работа – той трябва да го уточни и да го пребори, ако иска разбира се...

А оня нападател, който е решил да се изгаври със съотборниците си... Ами не е ли било по-смело от негова страна да се изправи срещу тях и да им каже в лицата, че ги мрази, че това-онова, вместо да избира такива завоалирани начини?

Така! Дотук нагласихме нещата.

По-голямата част от вас все още са убедени, че се опитвам да ги преметна. Поставянето на страха зад различните причини за неуспех не беше достатъчно убедително, и да беше убедително пък, в някои от случаите пътя до страха се оказва толкова сложен, че смисълът от премахването му се губи. По-добре да се борите със ситуацията по други пътища - не като търсите страха. Добре, няма лошо, аз имам достатъчно търпение. Надявам се да бъдете търпеливи и вие.

Дотук поне е ясно, че страхът води до неуспех. Е, голямо откритие! Обаче аз твърдя, че зад всеки неуспех се крие страх. А това вече е достатъчен мотив да се опита човек да изкорени страха. А аз внасям и едно уточнение – не да го изкорени, ами да не му дава да се развихри. Да го потуши, докато още не е свършил непоправими бели.

Е, да анализираме сега предходния анализ.

Както се вижда не е лесно да търсиш страха. Т.е. – лесно е, но ако седнеш да го търсиш встрани от ситуацията. От гледната точка на сеирджия. Ей така – за спорт! На чужд гръб. Обаче ако си в самата ситуация… Там работата става дебела.

Как мислите, с какви части от секундата разполага горкият нападател за да разбере: него сега страх ли го е или не го е страх и ако го е страх, как да се пребори с този вреден страх? Да, никак не е лесно животът да минава като кинолента пред очите ти. Т.е., за да преборим страха ни трябва метод, който да усвоим и да можем да реагираме за части от секундата, за да предотвратим нежелания развой на една ситуация.

Там е работата, че ей така докато си седите спокойно и се наслаждавате на спокойствието си и през ум няма да ви мине какви точно страхове таите и да седнете да ги борите. Страхът се осъзнава, когато се сблъскаш с него, а тогава обикновено човек си казва, че вече е късно!

Ето това му е номерът в живота на страха – да ви накара да повярвате, че той е непреодолим. Да ви накара да повярвате, че той действа за ваше добро. Защото сблъска ли се човек със страха и веднага започват едни безкрайни дебати – основателен ли е страхът или неоснователен. И докато вземете решение обикновено времето ви свършва и вземате решение в полза на страха.

 Ще кажете: “Не – в половината от случаите вземаме смело решение.”

Хе! Че това решение е пак в полза на страха. Взето е от страх – значи е грешно. Как да накараш един опак човек да скочи в пропастта? Ами много просто, като започнеш да го убеждаваш, че не може да скочи – той наопаки ще вземе да скочи! Ей тъй, щото го предизвиквате. Така действа и страхът – предизвиква ни да вършим глупости.

Между другото – глупавият нападател едва ли е чак толкова глупав, че да не знае, че е глупав. Всеки малоумник знае, че основната цел във футбола е да вкараш гол в противниковата врата. Ако пък някой малоумник не знае, той просто няма да седне да се мори да играе футбол. А представяте ли си от какви подбуди е воден един човек, който хем знае, че не го бива да свърши някаква работа, хем се захваща с нея? Като например да вкарва голове? Освен със страх от нещо, действията му с нищо друго не могат да се обяснят.

Така. Да продължим нататък....

Страх ме е,че детето ми без връзки няма да може да се реализира тук,дори да е завършило Оксфорд и Кеймбридж,дори и да успее да си намери някаква престижна  и платена работа,то над нея ще има хора за които важи лафа-“На 3 висшисти им трябва един глупав за да ги командва”

 Страх ме е, че  всички медии се надпреварват да дават глупави сериали и да повтарят до втръсване като някакви последователи на Гьобелс едни и същи новини до оглупяване.За измислените реалити формати и игри,който ти обещават мед,мляко и пари най вече, стига да си вдигнеш джисиема и да ги набереш.

Очаквайте  в най-скоро време новото реалити-“Островът на глупотевината” и най-новата игра-“Мафията политици срещу народа”

 А какво да кажа за така наречените шоу-та- в които си мерят и приказват я  за предника си ,я за задника си ,с хумор на пещерно ниво.

Страх ме е,че повечето хора,а и децата вече не различават кое е добро и кое-не.По тази причина вече ме е страх да се усмихвам,да помогна на някого,защото все още живеем във вица,където Иванчо казвал на госпожата:

“Да,госпожо,то е същото като в живота-Ти му правиш добро ,то те………..-Както беше казал Гиньо Ганев-“Останалата част от изречението не е много весела”

  Страх ме е,че разни изверги и педофили се разхождат на свобода, ако пък случайно има дела срещу тях,те се точат с години,че хората са забравили за какво ги съдят.

   Страх  ме е ,от шофьорите-камикадзета с пещерно образование каращи мощни западни коли по средата на пътя и умиращи да правят тройно разминаване на най-неочаквани места,например на завой.

   Страх ме е,че икономика има у нас,само там където има убийства-да звучи цинично,но е така-уви

   Да,преди доста години не ме беше страх,докато разбрах,че за някои хора,     предприятия и монополисти не важат законите и сега е така,само имената са различни.

Докато разбрах,че на хора на които съм се опитвал да помагам,след  това първи са ме предавали.

Моят приятел Душан от Паричин ми казваше –да знаеш,” Политиката е по-голяма курва и от историята” и” Како да се врътиш,гъзот ти все ще отзаде” и изглежда е прав,но много ми се ще поне единият от нас  да греши.

Живеело в една страна, малко и добро момиче, казвало се Ео. Било добро в рамките на възможното, защото понякога е скучно да си послушенседем дни в седмицата.

Като всяко малко момиче, тя имала много играчки и една голяма тайна, която знаел само любимият и плюшен заек и уличната лампа, която надничала през прозореца в стаята й.

Ео я било страх да спи на тъмно, затова вечер лампата се протягала доколкото е възможно и процеждала млечно зеленикава светлина през листата на двете тополи които растели близо до прозореца й.

Понеже момиченцето много обичало играчките си и ги пазело те й отвръщали също с обич.

Играчките й решили да й помогнат да се избави от този страх.

Речено – сторено, обърнали се към двете тополи отвън, а те били толкова високи, че почти стигали до звездите.

Дърветата ги посъветвали да направят театър за малката Ео, но не какъв да е, а театър на сенките. С ентусиазъм играчките приели идеята и с нетърпение зачакали удобен момент и вечер.

Една вечер родителите й отишли някъде, Ео не посмяла да им каже, че я страх от тъмното и легнала малко поуплашена в стаята си, но щом родителите й я целунали за лека нощ и излезли от дома си, любимото й зайче й казало:
- Не плачи и не се страхувай малка Ео, на другите деца за лека нощ им разказват приказки, а за теб ще има специално представление на театъра на сенките, само изчакай и другите играчки да се приготвят, а звездите, луната и уличната лампа да осветят сцената.

Зарадвало се малкото момиче и зачакало с интерес започването на спектакъл, но докато чакало да се приготвят всички участници, изведнъж в стаята се чул свистящ звук и станало толкова тъмно, че едва се различавали предметите в стаята и се появило едно създание, което приличало на крокозавър.

Ео от страх се завила през глава, но любопитството й надделяло и попитала създанието:
- Ти какво си?
А то  отговорило:
- Аз съм вещицата на страха - наричат ме Мрачовина Треперети. Не позволявам, където има деца, които се страхуват от тъмното, да се оттърсят от страха си.

Момиченцето от очакването да започне театъра, казало, че вече не се страхува, защото чакало с удоволствие обещания спектакъл.

Вещицата се засмяла с ужасният си смях и казала, че няма да има представление, защото ще извика всички най-тъмни облаци да се скупчат на прозореца на стаята й, така че никакъв лъч светлина да се провре през него. Добре, че в този момент минал вятърът, който също обичал да гледа театър. Вятърът много се ядосал, защото чул всичко й излетял да търси добрата фея Азор. Той много бързо я намерил, качил я на крилете си и я завел в стаята на Ео, за отплата феята му дала толкова сила, че той успял да отнесе облаците, заедно с господарката им толкова далече, че оттогава не се е чувало нищо за Мрачовина Треперети.

И театърът започнал, бил толкова интересен, че момиченцето забравило изцяло за страхът си, но от преживелиците тази вечер много й се доспало, играчките й видели това и й казали:
- Лека нощ малка Ео, а утре вечер ще продължим спектакъла отново.

Вятърът като почетен гост много се радвал и пляскал на най-хубавите моменти с пердетата от прозореца, понеже както всички знаят, вятърът няма ръце.

И Ео заспала щастлива и спокойна, като с нетърпение очаквала следващата вечер, за да види как ще завърши спектакълът.

И от тази вечер момиченцето вече не се страхувало от тъмното, даже като пораснало разказвало всичко това на своите деца като приказка, а те толкова я харесвали, че я карали всяка вечер да им я разказва.

След няколкото драматични блога в последните ден-два, направо не смея да се впусна в досадни споделяния на травматични преживявания, но май ще се осмеля. Нека все пак дам поредния сиdisclaimer:Следващите редове имат за цел да информират читателите за видяните от нас процедури. Никакви сравнения между Бг и американско здравеопазване, и никакви тежки и дълбоки болезнено-патриотични дълбини не са ми били цел. Не се жалвам и оплаквам – просто разказвам. Ха така, уточнихме се в местен стил.... Сега вече малко ми се изгуби желанието да пиша, но ще се понапъна....

Както вече писах в коментар към блога на Келвинатор „Случват се и хубави неща” - в сряда вечерта имахме интересна случка. От случката ни с Траяна и котката знаете, че вече сме се докоснали до американскитеERотделения, отразени по достойнство в редица телевизионните сериали.... Мдаааа, като почнем от някогашния „ER”, с любимия на всички нежни сърца д-р Рос (катапултираща роля за талантливия Джордж Клуни) истигнем до днешните „Grey’s Anatomy”и „House”, дето изпообраха болшинството Златни Глобуси тази година (добре че беше Хелън Мирън да се въплъти в чифт английски кралици на име Елизабет -IиII, че да има баланс)...

Та, както всички знаем, добре е да се гледа болницата само на телевизия... Помня, че като четири-пет-годишен Калоян следеше покрай бабите си великите теле-сериали, проследяващи американското здравеопазване още от зората му (ха-ха, всъщност тук по колорадските земи) – тогава той бе убеден, че истинското име на „Доктор Куин Лечителката” е всъщност „Мъчителката”, както и се кълнеше, че „Спешно отделение” правилно се произнася „Смешно отделение”... Весело, а?

И така: в сряда пак преживяхме поредната си детска драма. Още сутринта Калоян се оплака от болка в главата и корема. Червена лампа, един вид. Ето тук, аз трябваше да хвана телефона и да го извиня от училище, пращайки го горе в стаята му да си доспи на топло, в компанията на малко чай и лекарства. Аз, обаче, нещо го ударих на коравосърдечна кучка и му дадох едно добро болкоуспокояващо, след което майчински го откарах в мразовитата (-15*С) утрин до школото. Тъпа глава, ама като решим, че момчетата били мъже и трябвало да се „стягат”, на!, това ни се случва после....

По обяд ми позвъниха от училище да си го прибера. Той блед, тъжовен, чака в канцеларията. Имал болки в корема. Взимам го веднага и в колата се опитвам да подредя пъзела – къде точно е болката (по-горе в стомаха, по-долу, в средата?), каква е (дърпаща, пулсираща, непрекъсната?). Мдааа, ще трябва да си отговарям сама, защото отговорите циркулират в затвореното пространство на „Не знам, мамо” и „Ами, боли ме много”.... Изскубвам една смътна подробност за леко разстройство и тук се хващам като удавник за моята диагноза - някакво стомашно неразположение (тук го наричатstomach flu, нали е вирус някакъв).

Вече вкъщи, той е леко неадекватен (не че винаги е много адекватен), но някак доста унесен, казва че му се спи и аз му давам пак лекарства за стомах и разстройство и той заспива. Четири часа спи непробудно. Ние, уж адекватните му родители, заети в обичайните си задачи, не виждаме нищо нередно, и го оставяме да спи.

Той се събужда към 5.15 следобяд и писва.... Страшни болки! Аз стресирано предлагам да пробва пак с тоалетната, може там да се крие причината, той пищи... Жоро дори опитва с мобилизация, тип-казарма, но този път „стегни се!” не помага. Пищи и не спира, и става зеленикав на цвят. Пробва да повърне в пространството, но нищо не излиза. Корем и глава болят неистово, ако това са точните места, които болят.

Тук е момента да спомена, че в този миг имаме и бизнес-гостенин британец у дома. Нямаме много време за реакции – пробвам да позвъня на личния лекар, но те работят до 5 ч. и автоматичният запис ме съветва в спешни случаи да звъним на 911. Ние, обаче, имаме горчиво-лютиви спомени с родната ни Бърза Помощ и не искаме да чакаме помощ у дома си. Не сме го пробвали, не го искаме. Затова връчваме Траяна на гостенина британец, или по-скоро обратното: връчваме й гостенина тя да се грижи за него, и скачаме в колата, носейки зеленоликия си син, който вече няма и слюнка в устата, а устните му са към лилавото...

Жоро се оказва доста адекватен кризисен шофьор, въпреки няколкото странни спирания по Бг модел (а не според местните танцувални изисквания), но успява да ни откара за 10-тина минути до една от големите болници в града. Бам, направо в Смешното отделение.

Посрещат ни с усмивки и талон за попълване. Име, оплаквания, бърз ксерокс на здравната застраховка на Калоян и шофьорската книжка на единия родител (това ни е документа за самоличност, друг тук не иска никой).... Калоян седи притихнал на количка за болни и няма много дишащ вид.

Поради скъсани нерви, започваме напрегната словесна престрелака с Жорко – защо съм писала в талона „абдоминална болка”, а не „акутна абдоминална болка” (това защото им нямаме още доверие на туземците и гледаме да е почти на латински, за да им е ясно какво му е). Калоян маха с ръка да ни спре престрелката. Един куршум го закача и той изокхва, ние млъкваме сконфузено... Е, запълнили сме си пълноценно времето.

Около 3 минути след пристигането ни (равни на 3 часа за нас) идва лекаря от предварителния арест – една стая веднага след рецепцията. Той замерва кръвното на Кал, а сестрата му мери температурата. Бърз разпит за алергии, болести, екзотичното му име и националност, и каката почва да го бута навътре. Жорко се впуска кавалерски той да бута, тя обаче усмихнато го пренебрегва – явно това й е работата.

Ние мачкаме напрегнато някакви банкнотки от 10-20 долара из джобовете си, защото така сме свикнали.Дават ни чувство за спасение.... Усещаме непреодолимо желание да ги набутаме по джобовете на медиците наоколо, навик, втора природа... Каките, обаче са с престилчици без джобове. Как така? Може би в пазвата ги бутат? Това в сферата на майтапа, разбира се. Нали затова трябва да се плаща всеки месец здравна застраховка към някоя от големите компании (рисковете с малките са огромни, въпреки изкушаващите условия – никога не бива да рискувате, ако ще идвате в Щатите, искайте съвет за застраховките!!!) Обаче на нас ни е пусто някак без да набутаме пари по джобовете, за да знаем, че ще ни се обърне подобаващо внбимание...

Каката добутва Калоян до едни помещения, подобни на дълъг коридор, разделен от перденца – да речем образуват се 5-6 стайчета, в които ако пръцнеш в единия край, всичко ще се чуе, усети и наслади чак до другия... И така, положиха го на една кушетка в средата на последното стайче, което бързо се обособи на самостоятелно помещенийце след дръпването на всички ограждащи перденца. Абе, като онова, в което се натискаха докторите на“Анатомията на Грей” (това съм го виждала в трейлъра за сериала). Изведнъж се оказа, че кушетката не е просто кушетка, а медицинско легло с множество ъпгрейди – вдигнаха нивото като за начало и веднага включиха кислород, въпреки вялите протести на пациента за нещо си – например, че е мъжествен и не му трябва кислород.

Към нас се юрнаха още 2 каки, и те усмихнати. И наричат Кал „honey” и „sweetie”, докато му набучват нежно абоката и му източват три шишенца кръв за спешен анализ. Той дори не им се разсърди на „honey”-тата, а и едната беше доста негов тип. Веднага връзка с апарат за кръвно, пулс и всякакви сърдечни показатели. Веднага една от изчезналите за минута каки се върна с банка физиологичен разтвор и хоп, започна вливка. Пристигна друг лекар, представи ни се и ни разпита пак за оплакванията и общото състояние. Пие ли лекарства, страда ли от нещо, какво е ял и пил от сутринта. Аз сконфузено мънкам, че съм дала Имодиум, а той ме похвалва, че съм адекватна майка, браво!, така трябвало.

Разпитът ме навежда на опасения за менингит, защото ние БГ майките не ядем ряпа, като местните – знам какво значат тия въпроси и започват да ми се подкосяват краката. После, бързо преслушване – абе, тук преслушват през тениската, акво етова нещо? Верно, добри слушалки, ама на голо си другичко. С Жоро се почудихме дали не е заради вечните им опасения да не ги заподозре някой в сексуални опипвания. И при личния лекар така преслушват. Странна работа! Ние още с Жоро ги държим под око, защото все са много мили и все нещо ни обясняват, а ние сме свикнали на намусени специалисти – ами че как така, хем ще е добър специалист, хем пък и любезен?!? Подозрително е някак...

Калоян го втресе още на първата банка, заради стайната й температура... Почва да го тресе още повече. Хоп, кака тича с топло, изварено одеалце, бяло. След 2-3 минути му става по-добре и минава в един по-добър свят, изпълнен със сънища...

Междувременно, той вече си вдигна и своята лична температура. Дойде една сестра Мишел (тя не беше кака) и му я замери бързо и ловко. Ооо, висока е. Колко? 102 градуса Фаренхайт. Колко е това в Целзий? Не знае лелята. И ние не знаем. Адски стрес, не можем да се сетим че дори имаме конвертори в телефоните си. Аз обаче, като съвестен читател на БГлог, прочела същата сутрин в секция Образование статията на Куини за мерните единици и почвам бесни припомняния как беше прехвърлянето от Фаренхайт в Целзий без сложни дроби. Ммм, как беше, как беше? Знаем как става с температурата навън, но досега не сме имали жега 102*F, откъде да знаем колко е? В тоя миг, на Жоро му светва за конверторите в телефоните и хоп, получаваме 38.9*С.... Дааа, добра температура като за начало. Мишел носи две хапчета и пациентът кротко ги изпива, вече без да се съпротивлява....

Идват резултатите от кръвната картина – има инфекция. Опасения за апендицит. Дали е по-успокояващо от менингит? Идва първата кака и този път ни носи малинов сироп в мензура. Оказва се, че не е точно сироп и не точно малинов, но на цвят го докарва... Контрастен оцветител – пие се в границите на 20 мин., и после се чака час да проникне в стомашния тракт и после на скенера - течността помага да се види размера на апеникса, за да се прецени дали е възпален.

Окей, даваме на охкащия ни любим син да пие по малко от полу-малиновия полу-сироп. Той, разбира се, веднага повръща. Само полу-сиропа, нищо друго, чист отпаден продукт, почти годен за рециклиране... Идва сестра, сръчно забърсва.

Иначе видяхме, че една много черна алабамска Тотка да обикаля пред перденцата, бавно и тромаво, с типичната тоткина походка. Тотка е кодовото ни название на средностатистическа санитарка. Местната Тотка отговаря на всички външни полови и безполови белези. Но не идва да бърше тя с тежката си стъпка. Тича сестричката и го прави бързо и чевръсто. Тук пропуснах да гледам за усмивка, защото се бях скрила в процеп на пода. После нашата Мишел тича при нас с ампула Зофран против повръщане. Хоп, боцва я в системата и ни казва да изчакаме десетина мунитки. Окей, не бързаме заникъде. Калоян вече не го боли. Просто лежи прострян.

После носят нова бака оцветител и пак се почва отпиване, глъка по глътка. По мъничко, всяка минута. Двайсет смуквания със сламката за двайсетте отпуснати минути. Окей, полу-сиропът влезе, без да излиза. Сега? Сега ще чакаме един час да слезе в тракта и после имаме ред при Джим? Джим кой? Все едно ни е приятел. Джим, който работи на скенера. Аааа, значи скенерджията Джим ще чакаме. Окей. Часовете се точат като намазани с масло... Вече сме в четвъртия си час от идването ни, преваля 10 вечерта... Каките вдигат предпазните подпори на леглото, нова екстра, и Калоян може да си поспи, чакайки...

Чакаме, Калоян дреме в треската си и бълнува нещо тихо. Ние се сещаме, че имаме и друго дете и се хващаме за телефоните да проверим какво става с дъщеричката и британския гост. Е, тя е оправна, вечеряла банан, измила се и отива да спи, макар и с час закъснение от режима. Браво! Леко ме глождят притеснения, че сме я оставли самичка с непознат мъж – нали тук са луди на тема сексуални простотии, та и аз почвам да давам фира... Гложди си ме, но като я чувам каква е бодра и напета, успокоявам се. След 10 минути звъним пак, вече била заспала, ни уведомява британецът... О, йес...

Стрес върховен (огромен минус), но пък видяхме как се отнасят към подобни спешни състояния тук (огромен плюс). Изнизва се час и половина в тягосно чакане и накрая скенерджията Джим идва. Разкачва буксата, свързваща всички жици по калояновото тяло с монитора на стената и ни демонстрира поредната екстра на леглото-кушетка – кислородната бутилка в долната му част и ловко я свързва с тръбичката, която му подава кислород в носа (Калоян бе убеден, че това влажно и лепкаво нещо, което му бутат в носа е тръбичка със сополи, някакви чужди сополи, за ободряване...). Добре, че по биология са стигнали до дишане и кръвообращение, та си обясняваме събитията научно.

Джим дръпва завеската, разваля интимното ни помещение и подбутва леглото навън... Извън завеските е всъщност коридор и нещо като открита канцелария насред коридора, гледаща точно към външната врата, където спират линейките. През десетина минути карат по един нов с носилките... И хоп, разпределят го зад някоя завеска. И слушаш какво го питат и разпитват...

Жорко предлага на Джим да помага в бутането на леглото до скенер-залата. Джим е на видима възраст около 54-55 и не дава никой да му бута леглото, може да остане без работа... С усмивка си говори с нас. Ние, по навик, се приготвяме за дълго пътуване с асансьори до дълбините на земята... Не, само излизаме през един коридор и сме в залата. Огромен пръстенов скенер (тип cat scan) General Electricизпълва залата. После Джим почва още някакви вливки в системата на Калоян на място, за успешна видимост; любезен, мил, обяснява ни. После ни вкарва в стаята при него и започва изследването. Прилича на нашите скенерни процедури. Може би малко по-добра апаратура, но за разлика от нашите процедури – Джим не е специалист, а само оператор на скенера, и той изпраща данните до централата им за разчитане от специалиста-рентгенолог, който посдле ще върне данните пак по съшия начин. Тук вече ме обхваща лек стрес, но Жорката твърдо вярва в тая система на комуникация и е силно обнадежден.

Джим праща изследванията и ни предава на Меган, малка дреба модерна мацка, която ловко разкачва Кал от всички жици и тръби за вливки и почва да бута леглото обратно към Сп(м)ешното отделение. Не, благодари, и тя не иска кавалерската помощ от Жорко и като Шумахер изминава разстоянието за три пъти по-кратко време от аргюнлията Джим, който си караше на първа скорост. Леглото има две степени, като скорости, сега вече ми става смешно. Има и спирачка, ама това го имат всички такива легла и у нас, хайде ще ми вдигат стойки тук! А леглото го бутат на снижено положение, като болид. Майтап! Калоян вече изглежда по-добре и явно се кефи на скоростта, като само си пази ходилата, да не ги остави Меган на някоя от вратите, край които профучава. Спирачка и хайде, обратно зад перденцата. Меган бързешком скачва младежа пак на всички тръби и жици. Нещо тихо се подхилва с него, той й отговаря, а ние с Жоро се споглеждаме, ако трябва да ги оставим малдите сами? Меган, обаче, го потупва свойски и отгърмява обратно към скенера си. Жалко, и тя май беше негов тип....

Продължаваме да чакаме напрегнато. Трета банка започват да вливат. Пак го тресе, носят още едно одеяло. И то беличко и изварено, и то пари още. Кал си трепери кротко, вече му е навик, и леко се унася. Ние нервно си чакаме, вече полусхванати от тъпите столчета. Забавляваме се да гледаме монитора и да гадаем кой показател за какво е... Опъна ни се само количеството кислород в кръвта, ама откъде да го знаем, че това било.

Накрая идва лекар и ни обяснява мнението на рентгенолога (или както там се нарича специалистът, разчитащ снимките на скенера). Добра новина и не дотам добра новина – обичам я тая игра. Не било апендицит, ох, добре. Лимфни възли били. Не дотам добре, но все пак можело да се отдаде на стомашен грип, при който са се възпалили. Както лимфните възли по врата и под мишниците. Все пак е информация някаква, но иначе нямали точна диагноза. Мога да ги убия с тия техни презастраховки! Поне у нас ти кажат някаква тъпа диагноза, половината на латински, но се чувстваш спокоен, диагноза има. А тук – вероятности само, и гледат да са прецизно точни и никакви техни интерпретации не дават. Късат ми нервите, но явно така е правилното. Това ще си остане като диагноза, да й се чудя само....

Почват разяснения за лекарствата, как да ги пие, кога... Вече е почти полунощ. Изписват ни.... Интересното е, че едното лекарство има реална цена от 150 долара, но със застраховката плащаш само 15. Това е добре. Сега ще чакаме подробната сметка за всяка процедура, инжекция, хапче, банка физиологичен разтвор, медицински услуги, да не говорим за, мдааа, скенера. Ако сте чели за промивките на главата на Траяна след котешкото нападение – цялата процедура беше около 40 мин и сметката беше за 2,500 долара. Значи сега ще минем на петцифрени числа, няма как.... И като си помисля, че сред нашите сънародници в града има хора, които живеят на честна дума, без застраховки – какъв ли риск поемат хората, за да им е по-евтино!? Не ми се мисли. Ако не забравя, ще докладвам за цената на гореизложеното...

След още една цяла нощ и цял ден с висока температура, Калоян вече се оправя. Видимо. Искрено се моля да не повторим тези емоции. Толкова е важно здравето, но го приемаме за даденост. След като миналия месец оперираха майка ми за уж бъбречен камък, който се оказа рак, и извадиха ключови органи, вече изпитвам ужас от всичко. Диагнозите ме плашат, а липсата им - още повече. Хипохондрията е лоша работа, но няма откъде да почерпя трезвост в момента.

В крайна сметка, добре е всичко, което завършва добре. Дано да е така....:)))