Знаеш, че те обичам. Повече от колкото е възможно. Казваш, че съм ти го доказала, може. Това може само да ме радва и да ме прави щастлива.
Знам, че ме обичаш. Повече отколкото е възможно. Доказал си ми го. Как точно, тук ще замълча, защото не може да бъде облечено в думи...
Липсваш ми ужасно много. Нали знаеш: "Най-далечно разстояние, туй което ни дели!" Казах ти, трябва да измислим някакво решение, защото не мога така, не искам така. И с всеки следващ път ми става все по-трудно да си тръгна или да те пусна да си тръгнеш. Знам, че и на теб ти е трудно и надявам се искаш да се променят нещата...
Понякога не мога да разбера какво става с теб. Не ме пускаш сякаш. Но аз ще чакам търпеливо, в правото си си, но знаеш, че се тревожа за теб... Не искам да си тъжен и да си мислиш за лоши неща. Боли ме когато си тъжен, така както теб те боли когато съм нещастна. Какво ще правя аз, ако ти се предадеш? Защото аз съм слабата и имам нужда от теб. "I need yor love to hold me up when its all too much to bear." Ти си липсващата ми половина и имах невероятното щастие да те намеря и не искам да изгубя нас. Както някъде беше писано, в любовната аритметика 1+1 = 2, но 2-1 = 0...
Липсваш ми, безумно много. И когато те няма ме боли повече отколкото трябва... Съжалявам, че съм страхлива и понякога твърде слаба... Твърде самотно ми е без теб. Знам, не ще да сме нито първите нито последните. Знам, всичко минава. Знам, всичко ще се нареди някой ден... Но сега, сега не ми става по-добре от тия мъгливи... и аз не знам как да ги нарека... А твоята тъга, само засилва оня студ в душата ми ,който само ти можеш да стоплиш...
Обаче... Все някой ден ще си го намерим нашия си остров...
Май тоя път не съм особено цветуща на думи... Но ти ще разбереш, знам...
3 DOORS DOWN LYRICS
"Here Without You"
A hundred days have made me older Since the last time that I saw your pretty face A thousand lies have made me colder And I don't think I can look at this the same But all the miles that separate Disappear now when I'm dreaming of your face
I'm here without you baby But you're still on my lonely mind I think about you baby And I dream about you all the time I'm here without you baby But you're still with me in my dreams And tonight it's only you and me
The miles just keep rollin' As the people leave their way to say hello I've heard this life is overrated But I hope that it gets better as we go
Everything I know, and anywhere I go It gets hard but it wont take away my love And when the last one falls When it's all said and done It gets hard but it wont take away my love
За пореден път. Лудо, без уговорки, без обещания, безнадеждно... безнадеждно... как хубаво го казах сама. Къде се влюбвам в най-неподходящите мъже? Защо продължавам да се влюбвам, след като съм решила, че няма да влагам чувства? Защо продължавам да копнея, след като е безсмислено? Абсолютна агония и няма кого да обвиня за нея. Единствената му вина е, че се появи в живота ми. И въпреки проклетата болка, която ме раздира бих избрала всеки ден да го срещам и всеки ден така да ме боли. Понякога мечтая да ме докосне...да протегне ръка в моя свят и да ме накара да забравя всичко. Мечтая за абсурдни неща. Там където е той... не може да ме докосне. Няма нужда да ме докосва... Там където е той.. аз не съществувам. Чудя се въпреки това дали понякога мисли за мен... но това също няма значение. Невъзможно е...
Прости ми...прости ми, че се влюбих... Не ме кори, не трябваше така да се случва... Не бой се... ще убия тази любов, както много други. Ще боли и кръв ще капе, но някой ден сърцето ще прости. Надявам се и ти...
Ох, мила, съвсем точно удряш моята раничка Тъкмо си забраних едно чувство и взех, че пак му се поддадох... Много съм шантава. Ще ни мине докато се появи следващата комбинация от изпепеляваща болка и безумно щастие!
О, Щепси и ти ли...? Жестока работа, но определено ще ни мине:) Много ме бива да си избирам забранените мъже, невъзможните мъже, мъжете, които не ме харесват и мъжете, които просто си търсят забавление. Все си викам вече няма... и ще другият път няма да боли така... да бях претръпнала вече.. ама не... Но последната дума винаги е котешка:) Много нещо се омагьосах с това гадже. Има защо... Но ще пренапишем малко програмата, ще вкараме нови филтри и защитата е готова! Ако има нужда ще ударим едно рамо. Примерно може да се съберем... да се напием и да си говорим за тях. Да пием до забрава. Сутринта вече няма да ги помним. Идеята е страхотна. Остава само въпросът... можем ли да пием толкова... Всъщност... не искам да забравя...
BlackMoon, някой ден, това чувство си отива. Забравяш за него. Забравяш, че си се молил, че си мечтал, забравяш кой го е породил.
Днес съм подвласна на емоциите и в известен смисъл ми е мъчно, че не помня. Но от друга страна съм благодарна. Може би той не ме е заслужавал. Може би аз не съм била готова за него. Може би, може би...
Радвам се, че съм имала своите моменти, своите любови и раздели. Четейки се сега, явно съм била щастлива по някакъв друг начин, сякаш в друг живот.
В крайна сметка всичко е преходно. Когато научим уроците, които трябва просто продължаваме.
Имам един съвет към теб, BlackMoon. Наслаждавай се на всяко чувство в живота. Не се лишавай от нищо, но не забравяй и отговорността за решенията си. Животът наистина е кратък, но когато си в началото му не си личи. Живей и граби с пълни шепи.
Дали по- късно ще го забравиш е въпрос на избор. Моя е очевиден.
И след като дадох, неискан съвет ти пожелавам да си истински щастлива. Радвам се, че си открила себе си, в част от моя живот. Постъпвай по- мъдро от мен. :)
Здравей, самотно момиче ! Пише ти едно самотно момче...
Обичам да си пиша с разни хора Дори наглед безсмислени слова, Но малко по малко вече чувствам умора Добър съм аз, бъди и ти добра. Стоя си сам и често мисля, Мисля си за любовта до късните зори, За любовта, за другите неща в живота, Че и за смъртта дори. Навярно пак отвеяно говоря И пак разкривам своите мечти И пак с надеждите си тишината поря Но ако се отегчаваш, моля те прости Самотен съм с душата си и с цялото си тяло И чувствам черен, непрозрачен мрак и студ Съпротивлявам се без сили, вяло А май че може би съм луд. Прости, девойко, на това уплашено момче Не се сърди, а го обичай Затуй че плаче като мъничко дете Обичай го затуй и всичко друго Любов му дай, мечти, сърце. Не се сърди това не е шега безвкусна Това е истинската ми съдба Но само съжалявам, че пропуснах Да спечеля тази предварително загубена борба. И моля те не ме предавай Но преди да пишеш помисли Защото ако да ще ми помагаш Сърцето ми на самотата си да отмъсти.
Думите са безсилни , това ме впечатли много наистина Радвам се, че има такива хора с голям и неогастваш талант .. Прекрасно нещо е поезията. Поздравления, много е красиво
За едно мигване се случват толкова много неща... или има възможност да се случат... Тук е общност Любов, нали така? Та пак на темата... Колкото лесно пламва тя, толкова лесно изчезва с това, което прави. Или ни прави по-силни, или много по-уязвими и то много повече, отколкото човек може да си представи, че е. В такива моменти просто искам да й тегля една майна на тази любов и дя зашлевя за това, което прави с мен... И тук се появява тъпия въпрос : А нима т`ва либофф било?! За един миг бях готова да удяря чертата и дори го направих, откъснах още една буца от сърцето си, стъпках я, сдъфках я, пак я стъпках... В момента само празнота и друга още една буца, дето ми е стиснала сливиците... Едва ли в близките месеци ще ми проговоря, едва ли и ще простя, най-вече на мен, че съм толкова чувствителна и усещаща... А защо толкова меко човек може да тупне на замята, защо от уравновесеното си уж положение се оказва толкова близо до лудостта, толкова близо, че се гризе взаимно с нея... След което не може да гледа от болка в очите, огромно главоболие и и повръщане... Какво повърнах, освен кръвта си? Може би още някоя буца. Все пак той не си отиде... Аз нямам сили, вече нямам сили да става каквото ще, сега съм много по-зле от най-кръвожадния вампир, а сърцето е от камък, поне отвън, кой знае кога ще се усмихна и ще мога да го погледна в очите. Той остана, може би защото си мисли, че ще се върна, но всъщност не е познал, може още много сълзи да изплача и очите да ме заболят повече дори от сега... но аз преди време си обещах нещо и казах моето "Хау"... Който ме накара да изпитам това, което аз изпитах тези няколко дни и все още изпитвам, ще съжалява толкова горчиво, че се е родил и ще обвинява себе си, ще живее в клетката на собствената си гузна съвест. Не мога да си представя това, което тепърва започва и злобата, която почва да ми изправя на крака, не мога да си представя това, което идва и силата, която ме връхлита... Това ще е заради подпухналите очи, които не можех да отворя, това ще е за поредната част от сърцето си, която се съживи, за да бъде отново убита... И всичко... само с едно мигване
Любов е разбира се!!! Онази пламваща и изгаряща всечко след себе си любов, онази възраждаща и принизяваща, унижаваща и издигаща на пиедестал, онази любов, за която твърдим, че е облегнала гърба си на омразата и е много лесно едната да избута другата. Но всъщност моето мнение е малко по-различно. Смятам, че онази другата - "омразата" реално пак е любовта, но обидената любов, унизената, наранената, страдащата, кървяща любов, която се затваря в себе си. Първо, напълно беззащитна и уязвима от болка и изненада и после, за да се защити, за да заздравеят раните й, защитата преминава в атака и тя започва да прилича на омраза, докато не заздравее и не започне да приема всичко пак нормално. Лошото е, че тази "омраза" се превръща в много лесна защита и човек свиква с нея, свиква с това, че използвайки я не може да бъде наранен. А тази защита го прегражда от толкова много неща, от толкова много изживявания, дори го прави сляп да види красотата им. Затова употребата на другото лице на любовта е нож с две остиета. По-добре е да се оставиш на болката по-дълго време, да подпухнеш още повече, да се разровиш още по-дълбоко в раните и да го изгониш тоя загнездил се мъж отвътре, за да оздравееш по-лесно и за да не бъде "омразата" толкова силна. :о) Желая ти успех и бързо оздравяване!
Да засегнем една доста деликатна тема. Как се пъддържат отношения с човек, в когото си бил влюбен, ама вече не си? Или пък който те е обичал, пък вече не те?Или пък с някого, който си си мислил, че те е обичал, пък сега вече мислиш, че въобще не те е обичал? Хубаво ли е "да си останем приятели" и докъде се простира това приятелство? Само до притеснените здрасти и чао, до това да имаш винаги до себе си добър съветник, който те познава отлично или пък дотам, че винаги, когато останеш сам имаш готов едновечерен/нощен любовник-заместител? Ами, ако речем, че не можем да бъдем приятели? Може ли да се разминаваш с човек, когото си обичал, без дори да го поздравиш, независимо какво се е случило между вас накрая? И в крайна сметка, практикувайки едно от тези неща, по принцип ли го правим или в зависимост от случая? И как го правим най-важното? Как вожем да убедим някого, че си заслужава да потърси приятел в нашите очи, дори и те все още да са влюбени... Или пък позволяваме ли ние наистина на някого, когото вече не обичаме да подължава да е така близко до сърцето ни като знаем какво изпитва към нас? А ако позволяваме, то докъде се простира споделянето? Бихме ли му разкрили последното си любовно преживяване? А бихме ли издържали някой бивш да ни го разкаже? Много въпроси изникват с тази тема - аз не мога на всички да си дам отговор. Ще се радвам, ако ги намерите за интересни и споделите мнението си.
А ето и резултатите от анкетата, подредени по брой гласували: 59 гласували: приятели сме - 27 души много конфузно става като се видим - 16 души не се понасяме - 10 души от време на време възраждаме любовните си отношения - 6 души
На този въпрос отговарям с едно стихотворение на Блага Димитрова, което е по-популярно като естрадна песен. Музиката е написана от Хайгашот Агасян.
Добри познати
Искаш със теб да останем добри познати - как да разбирам това, как да разбирам това? Длани, които до болка се стапяха сляти, да се здрависват едва, да се здрависват едва.
Погледи, дето до дъно се пиеха жадни, леко да се поздравят, леко да се поздравят. Устни, които се пареха, безпощадни, дружески да си мълвят, дружески да си мълвят.
Не, ние не можем да бъдем добри познати - няма среда в любовта, няма среда в любовта. Бяхме най-близки, за туй от сега нататък ще сме най-чужди в света, ще сме най чужди в света.
Погледи, дето до дъно се пиеха жадни, леко да се поздравят, леко да се поздравят. Устни, които се пареха, безпощадни, дружески да си мълвят, дружески да си мълвят.
Искаш със теб да останем добри познати - как да разбирам това, как да разбирам това? Бяхме най-близки, затуй от сега нататък ще сме най-чужди в света, ще сме най чужди в света. Ще сме най-чужди в света.
Както каза Винчето , различно е. Примерно човекът, с който бях 3 години, който ме тормозеше психически, понякога и физически в продължение на повече от година и половина, в момента дори не се сеща да ми пише един смс за рожденния ми ден или за някой подобен празник. Не че много страдам от този факт, но .. 3 години заедно, 5 години в един клас.. Доста си е. А и като се замисля наистина го обичах (това беше "първата" по-голяма любов) Иначе с другият човек, с който имах нещо като "връзка" (въпреки че всичко беше основано на физическо привличане) все още си говорим често, почти всеки ден лафим по Q-то и винаги двусмислено... То с него не може да е другояче, понеже той е не само първичен, но и изпълнен с някакъв порочен чар, на който трудно се устоява.. Само дето не искам да се пържа на същия огън като преди
Ако (недай си Боже) се разделя с Кирил, просто знам, че няма да можем да бъдем обикновени приятели. Никога няма да спрем да си говорим и т.н.... Но винаги ще има нещо зад думите, зад погледите... ще се ревнуваме тайно, ще страдаме пак тайно един за друг, докато се преструваме,че сме приятели.. До този извод стигнахме веднъж двамата.
А някой предпочитат да Изчезнат - просто ей така, без думи, просто така - потъват, без предупреждение или възможност за втори шанс или пък последен - все едно, може би за добро - незнам, някак хванах момента да предупредя изчезващото същество, че не е нужно да си сменя телефоните и да потъва чак толкоз надълбоко - оттеглям се щом такова е решението й. Минало - Покипси Не е важно кой кого е зарязал - по-важното е, че вече не е същото - но пък всяко зло за добро. Повече усмивки за всички вас.
Щепси, каква тема си засегнала... Куини, поздравления за песента. Искам да ти кажа, че много силно ми въздейства, като я прочетох. Направо ми се дорева. Може би защото аз, като типичен представител на зодията рак, съм ужасно чувствителна. И за нещастие, колкото и добро желание да имам всеки път, приятелството ми с бивши гаджета не се получава и не се получава. А винаги имам това желание. Никога не съм искала да се подминаваме като непознати по улиците. За щастие рядко се срещаме, а и времето убива тези чувства, което е добре. Винаги съм смятала, че времето в това отношение, се отразява много добре на тези чувства, които не винаги умират лесно след раздяла. Интересното е, че дори когато раздялата е била по моя инициатива и аз вече не съм имала чувства към другия и съответно изобщо не ми е пречело да останем приятели, пак не се е получавало. Защо така? Още помня едно момче, с което се виждахме известно време и наистина щеше да ми е приятно да се виждаме после и да си говорим за живота и всичко останало, но явно много съм го наранила, защото и с него не стана... Може би в мен е проблема...
Здравейте .Въздишам и се чудя точно с какво да започна .Това ми е една от любимите теми.Бившия ,моята любов.Може би единствената или по-точно казано човека който ме направи безкрайно щастлива и събуди най-силните чувства.Мисълта за него ме преследваше през всичките години ,макар че бях със друг и може би малко съжелявах че целувките му не бяха така сладки и изпепеляващи.Ох.И дори и сега ми е тежко .И в последно време доста често се улавям да мисля за него, въпреки всичко което ми причини и тогава и сега.Просто имам чувството че сме свързани докрая и нищо не може да го изкарени от сърцето и мислите ми.Признавам че тези красиви спомени ме правят жива и щастлива че съм имала късмета да срещна голямата любов-моя принц.Но съществременно такава болка раздира душата ми ,че не успяхме да сбъднем мечтите си .През всичките тези години търсех близост със него ,имах нужда да се докосвам пак до него и да умирам от нежните целувки .Но когато той ме молеше да се върна при него бягах ,нямах смелост да зарежа всичко което съм постигнала след като избягах от него.И нямах право имах вече семейство , дете.Или може би тогава ми се виждаше просто че ще го забравя .Ей така щракам с пръсти и готово.Но уви не можах .Избягах толкова далече от близки и приятели ,за да го забравя и може би за да го накажа заради болката която ми причини.Дори убих нашето дете ,без да му кажа.Цели 11 години той не се отказа да ме моли за прошка ,а аз му бях простила отдавна .Всеки греши .Осъзнавах грешката си ,но нямаше връщане назад.Но въпреки това той не се отказваше.Може би ме познава по-добре от мен самата и знае че е жив още в сърцето ми и всяка мисъл за него ме изгаря.Понякога си мисля че съм толкова прозрачна ,поне за него и чете всяка моя мисъл ,но продължавам да играя.Най -тежката игра.Отдавна спрях да се обвинявам за съсипания му живот.Два провалени брака ,две нещастни деца .Алкохол, проблеми.Обяснявам го с факта че не може да ме забрави и може би таи напразна надежда че все някога ще се върна.Но не мога.Не и след това което ми причини в последно време.Принуди ме да се страхувам от него ,от действията му,от желанието му да провали и моя живот.Изживях го като психически тормоз с непрекънати обаждания в къщи ,с настояване да разговаря с мъжа ми , с манипулация.Може би това беше последния опит да ме върне ,но сгреши.Страшно много дължа на семейството си и преди всичко мисля за децата и искам да са щастливи .Но си знам че мислите за него ще ме съпътстват винаги .Не отричам че искам да го видя пак ,особено сега след като се е скрил заради проблеми и не знам нищо за него .Моля се да е добре.Да призная чувствам се раздвоена хем го искам ,хем ме е страх да не се появи и всичко да започне отново.Всъщност винаги ме е било страх .Особено когато се прибирам в родния град,страх ме е да излезна да не го видя и се разтупти сърцето ми и да се съживят всички дълбоко скрити чувства.Тогава той ясно чете любовта в очите ми.И това му дава сили за борба.Обичам го ,това е .Така както не можах да обикна мъжа си въпреки желанието си.Дори и сега се опитвам да се влюбя в мъжа си ,но сърцето мълчи...............................Това е в сърцето ми .Останалото е мълчание и сълзи.......
Не знам какво да кажа прочетох всички коментари ! Темата е страхотна :). Обаче аз мога да подминавам човек, който много обичах, мога да казвам не когато обичам и мога да си отивам когато обичам !!! Има неща, които човек и да обича не може да прости и забрави. Бях заедно с една прекрасна дама цели 7 години и накрая така се разделихме, че не искам да знам нищо за нея и не желая да я чувам. Не знам обаче е странно. Присъщо на жените е когато обичат да не им стиска да опитат нищо че ги е страх, всеки го е страх :). Но не трябва да ни е страх да живеем !!!! Така беше и последния път за мен - човекът каза че съм всичко за нея и съм всичко което е търсила но не знае какво да прави с живота си и предпочита да ме пусне да си отида дори и повече да няма такъв като мен в живота и! Тя каза, че знае вече какво да търси :) и ме попита дали боли :)? Аз я попитах какво да боли и тя каза боли ли натъртеното когато падна от рая и мечтите ми до мен? Странна работа, живот какво да кажем :). Но трябва да вървим напред
По отношение на iv7, мога да кажа че е било огромна грешка това което е направила, защото с любовта компромиси няма !!! Това е ужасно наказание цял живот да страдаш ! Трябвало е да си с него !!!! Огромна грешка скъпа !
Ей това мазохизмът, как`Сийке, голяма работа! Да си седне вкъщи и да си гледа работата, а то фитнало се `се некви химери да гони! Хална се по някого и като разчекна една уста - като ханджийска порта! Кон с капаци - зарязвам всичко около мене! Живея само за следващия миг, преживян заедно... Прецаквам всичко останало, мамка му! Пренебрегвам всичко, с което се занимавам по принцип. Веднъж ми се е случвало вече и беше много страшно... когато се събудих така да се каже - чудех се какво ме е поддържало жива преди да се появи онзи... Нямах сили и желание за нищо и ей сега пак съм тръгнала по тоя път. И няма да спра де... то на това му се вика мазохизъм. Сега съм се смачкала ... в следващия момент пак ще пърхам някъде далече от всичко, което ме заобикаля с някакви мои си мечти, представи и т.н. Ама аз си го причинявам, аз съм си виновна.. А сега, сЕди пред компютъра "полужива" , пий вино и ... се посмачкай хубаво, че да има свободно място за следващия път Наздраве!
ПП: Почвам да се повтарям за изживяването на мъката, ама нейсе... демек продължение на Многоточията...
Я взех че те намерих така ли смятяш да показваш добър дух аз ще пиша както си знам по своему със много грешки но поне от сърценедей така да се смачкваш пък и незнаеш от къде ще изкочи четирилистната детелина или ако не е тя поне добрата фея нямя да те забрави хубаво е човек да се раздава защото по голяма радост от споделената нямя мазохизма е когато човек желае болка от егоизъм а ти не си егоист щом знаеш на какво да се радвашпорадвай се с мен на живота
Предполагам, че зависи от това кой е виновен... Ако ти си виновен, най-добре да идеш и да изясниш нещата. То и другият да е виновен, ако искаш да продължавате да си бъдете заедно, можеш да направиш компромис и да вдигнеш бялото знаме първи. Ама ако се повтарят прекалено често скандалите, ако от другата страна няма компромиси, тогава може би е най-добре да оставиш времето да си каже думата. Аз така мисля поне...
Eblog, проблемът при повечето взаимоотношения е общуването. Научим ли се как да общуваме с хората, ще живеем по щастливо и спокойно. За съжаление, в повечето случаи двойките започват да общуват едва когато се разделят. Защо става така? Аз не знам. И на мен ми се е случвало, не съм изключение. Неотговорен СМС, или неотговорено обаждане не трябва да предизвиква у подателя веднага съмнения от рода на: "- Тя не се обажда, значи не я интересувам. - Тя не поема инициатива за среща, значи може и без мен да си прекарва много по-весело. - Тя се срамува от мен ("Обаждаш се вкъщи! Какво да обяснявам сега на майка ми?!?") - Тя има куп любовници ("Ами ако мъжът ми беше вдигнал?"). - Тя не ме уважава (Винаги закъснява за среща. За последните две изобщо забрави.)" Има хиляди причини да не отговориш и/или да не звъннеш после. Паднала батерия, висока сметка, нулев ваучер, неудобен момент за говорене и т.н. и т.н. Някои хора казват, че търпението е добродетел. Уважението е задължително, ако искаш да получиш уважение, а даването на свобода е препоръчително, ако искаш да си свободен... Такива нек'ви :)
Абе тая история ми е много съмнителна, а тоя младеж нещо...Правилно е постъпил, като я е зарязал, от дадените факти така съдя...Ако веднъж не му е вдигнала , е едно, но когато това едно се събере и с други факти...Очевидно той не е значел кой знае колко за нея...Това, че е щяла да бъде с него, ако и беше казал, че я обича си е дрън -дрън. Просто щеше да си почеше гордостта.Ако някога е имала някакво намерение да има връзка с него, щеше да поеме някаква инициатива...Поне аз така си мисля, от позицията на жена :) Няма смисъл да мисли за нея повече...и да се гледат и да не се гледат, дори пак да се "съберат", нещата едва ли ще се променят....
Значи от няколко дена все се чудя как да коментирам и не е проблемът, че няма какво да кажа, а тъкмо напротив - че прекалено много неща ми идват на акъла.
Ти питаш как мислим - какво ще стане нататък в историйката ... Ами то ... нали затова е животът, за да видим какво ще стане. То си зависи и от това, какво е станало преди това. Защо момичето и момчето са постъпили така. Някак си имам чувството, че ги разбирам и двамата - момчето, което е увлечено, и затова и леко несигурно, и момичето, което - явно - харесва все пак момчето (иначе нали нямаше да спи с него), но може би не е съвсем сигурна дали той е "мъжът". Това поне е мойта версия. И оттук нататък си зависи как се държат двамата.
Според мен и двамата още не могат да са сигурни дали са един за друг. Тоест, и момчето не би трябвало толкова да го е яд, че така е станало, защото то нищо не се знае. Както тя не е сигурна дали той е "мъжът", така и той може да е точно толкова малко сигурен дали тя е "жената". Досега информацията за нея беше твърде противоречива ... Може би трябва да почака и да види що за птица е таз и дали наистина толкова му харесва?
какво следва- ами никога не е излишен втори шанс за хората, особено , когато има чувства - а тука момчето ги има, явно и момичето ги има, просто трябва време и стратегия , за да свали гарда си тя.щом има любов след "фактическа раздяла", това не е раздяла , а просто временен статус на душите на двама души и той трябва да се промени :)
Влюбена съм в едно момче.Страшно много го обичам и той е всичко за мен.Преди бяхме заедно но се скарахме и вече 8 месеца не си говорим.А и много го нараних надали ще ми прости.Искам да говоря с него и да му кажа че още имам чуства към него но мисля че вече е твърде късно.Мисля че вече ме е забравил.Моляви кажете ми какво да правя.
Щом като след 8 месеца продължаваш да мислиш за него -- обади му се! Ще се изненадаш, че ще се държи любезно с теб, дори вече да има друго гадже. Единственият начин да разбереш е да се свържеш с него. Срещнете се отново и ще си проличи дали раздялата е била грешка.
или дали връзката ви е била гре6ка...извинявай,4е го казвам,но и това е мн вероятно в такива слу4аи... не 4е съм 4ерногледа песимистка ама тия не6та със старите връзки, които искаме да възродим не ги разбирам...то затова са си "стари"...
А знаете ли кое е странно , когато двама се разделят след 4 години връзка, без скандал и кавги , дори по доста нелеп начин. На момичето в началото не му е тъжно за бившата й половинка, защото връзката им от известно време не е вървяла........ за момчето - за него не знам, може би на него му е било.... След близо 5 месеца обаче момичето вече осмисля нещата по-спокойно, вижда че живота без него съвсем не е песен и не е това което си е представяла. Но и двамата са твърде горди за да направи някой първата крачка пък и момчето може би вече е изтинало към нея........
А ТОГАВА КАКВО СЕ ПРАВИ???
Казваш, че съм егоист. Да права си. Егоист съм, писна ми да посаждам ябълката в теб, да я торя, да я поливам и когато тя порастне друг да я яде. Толкова труд, толкова време и сълзи, сълзи неизплакани съм инвестирал в теб, че заслужавам. Аз да бера цветовете на този труд. Аз да ям ябълките от твоите клони. Аз и нашите деца. Аз а не някоя свиня. Ако е така предпочитам да съм свиня.
Нормално е да си егоист в любовта. Малко или много всеки един от нас действа като такъв. Но пък го има и другия момент, че трябва да даваш без да чакаш в замяна да получиш нещо или пък кога ще го получиш, че трябва да действаш пръв, пръв да обичаш, пръв да даряваш и т.н. Според мен разочарованието често съпътства любовта, защото чувствата, които създава у нас тя са много, ама много силни, всеобхващащи, понякога вманиачаващи и в един момент като не се получи това, което сме искали, понясането на реалността не е хич лесно. И ето въпреки, че си ядосан, разочарован, обиден, ти пак си готов да бъдеш дори "свиня" само и само, за да имаш ябълката Това според мен е любов...
Тъкмо си забраних едно чувство и взех, че пак му се поддадох... Много съм шантава. Ще ни мине 
докато се появи следващата комбинация от изпепеляваща болка и безумно щастие!
недей така да се смачкваш пък и незнаеш от къде ще изкочи четирилистната детелина или ако не е тя поне добрата фея нямя да те забрави хубаво е човек да се раздава защото по голяма радост от споделената нямя мазохизма е когато човек желае болка от егоизъм а ти не си егоист щом знаеш на какво да се радваш
порадвай се с мен на живота
Comments2