Какво по-тъжно от забравена лодка на брега! Разсъхнала се, овехтяла и забравила вкуса на солената вода! Забравила бриза в платната си...Ненужна, тъжна...и много сама...А някога е летяла,  като чайка, порейки вълните, някога е била Магелан и Васко да Гама...е-е-х, някога! А сега, какво?  Разсъхва се, пречи, а иска толкова много неща да разкаже.....
."Хей, ти малко бяло катерче, знаеш ли за подводните течения?    Внимавай, там е плитко, ще ожулиш новото дъно.." .
   Не слуша, бърза, заминава, отплава...Младостта е такава!  
  "Да можех и аз да тръгна с теб... ще те науча... ще покажа.. сега идвам...", но НЕ.... те искат САМИ пътят да открият, да намерят залеза, да посрещнат изгрева, да бъдат Магелан и Васко да Гама....
 А  тя,  старата  лодка, преплувала хиляди мили, остава там на брега да ги чака
сама, запазила своята горда достолепност! Очукана, олющена, но помнеща бурни океански талази  и топли попътни течения....Помнеща миналото на житейския опит, тъжна, но съхранила оптимизма и ведрината на безкрайната водна шир....
http://www.vbox7.com/play:3bbe7769

Мислите ми текат на френски, Кристина Агилера пищи твърде остро, а добрият стар рок отмерва пулса ми на max. Това значи едно: или съм в прекалено добро настроение, или съм пияна. Гледам някаква празна бутилка се търкаля до мен, явно ще да е второто. Последният ми спомен е, че исках да пия, още докато правех дробчетата по ловджийски. Сосът се забърква от бяло вино и магданоз. Имах 2/3 бутилка керацуда, която беше ненужна. И макар "навсякъде да има мат'риал", реших, че като ще е гарга, да е рошава. Всъщност пияна.
Ловджийското в дробчетата няма нищо общо с това, че от една седмица стрелям с въздушна пушка. Реших да се изгавря с баща ми. Той не яде карантии. Може би за това е виновна професията му. Той е патолог. И мрази пиле. Затова за имения си ден му забърках едно кило пилешки дробчета с гъби, вино и печени чушки.

Готвили ли сте някога дроб? И аз не бях. Е, гнусен е. Хлъзгав и слузест. Все едно галите охлюв по корема. Освен това пуска кръв. И панировката му залепва по тигана. Изобщо си е shit-ава работа.
Между другото, опитайте шампанско с банани. Вдъхновяващо е.
Превръщам се в алкохоличка. Ям сладолед в чаша Black&White, а любимият ми химикал е с логото на J&B.
Точно днес ли трябваше да променям подредбата в стаята си? Толкова съм пияна, че имам само 10 секунди да намеря диска с Low Man's Lyric на Metallica. После падам на леглото и с опипване докопвам дистанционното, за да усиля още звука.
Аз съм парцал. От три дни съм парцал и ми харесва.
Днес имам имен ден. Но на кого му пука? На двамата братя, които ме будят в 3 през нощта, за да им направя спешна справка в някой учебник? Не. На бившия, на когото присадих крила? Не. На един далечен познат, който ме сваляше преди 7 години. Лайнян свят.

Трябва да се пие. Ако някой дава трезвена глава назаем, да се обади. Все пак, днес имам празник...

Вмоето сърце някой пак е влизал някое е върлувал и пиянствал там, някой неграмоно си е играл с клетките ми и ги е пукал  като балони от детски рожден ден.  Някой всичко е преобърнал и разбил  с големи и груби остри ножове влизащи през ушите и очите . Някой го е ритал всеки път, когато  го е виждал уязвимо и прямо.Някой е мислил ,че това туптенето от него е баса на песен, от която се дразни.Студено е има само пепел, по която минават всички и оставят неясни и излитащи следи.....

Няма те. Трябваше да съм свикнала досега. Всъщност тази раздяла е само за десетина дни, а сме понасяли толкова по-лоши, по-дълги, по-тежки.. Понасяли сме ги със стиснати зъби и присвити от болка очи.

(Сълзи, откъде дойдохте? Нали ще го видя след по-малко от седмица може би? Да, но сега го няма... И спомените нахлуха. Спомените за изминалите две години, през които бяхме разделени-заедно...)

Започнахме трудно. Аз не те исках. Гонех те с безразличие и хладни думи. Ти се връщаше и ми говореше за необятността на възможностите. Аз бягах от мъжа, който познавах в твое лице и който съм виждала да наранява. Ти ме връщаше и ми казваше, че все пак щастие има. Аз крещях в лицето ти, че искаш само секс. Ти си отиваше и ми пращаше съобщение : "Нямам търпение да дойдеш утре и да си говорим с часове..." Аз ти казвах никога да не се връщаш. Ти ме "засичаше" случайно, когато бродех сама из тъмния град и хващаше ръката ми. Аз ти казвах, че си лош и не те искам. Ти ми казваше, че си такъв, какъвто аз искам да бъдеш. Че си истински.
И мой.

После вече те исках. И това ме уплаши още повече. Приех, че ще сме "заедно", но два дни седмично, а през останалото време ти ще си на стотици километри. Приех, че сигурно ще ми изневеряваш. Приех, че сигурно няма да съм единствена. Приех, че скоро болката ще ме повали и ще избягам толкова далече, че няма да ме намериш никога повече.
Това, което си приел вече, не може да те нарани, нали?

Ти обори всичките ми страхове един по един. Без да разбера. Упорито идваше и ми казваше, че ме обичаш, обаждаше ми се по телефона посред нощ, за бъде моят глас последното което чуваш преди да заспиш... Понасяше ударите ми, начина, по който ти бягах... Не ти давах всичко, но ти пак стоеше. Виждаше колко съм ранена, недоверчива, цинична и болезнено пряма. Но виждаше и това, което криех - бавно пропукващият се лед на отдавна вцепененото ми сърце, плахата нежност на слабите ми ръце. Зад черните потници и скъсани дънки, зад спуснатата над лицето коса ти виждаше как търся спасение... и ми го даде. Докосна ме. И после бях свободна. Свободна да плача, да целувам, да пея отново, да крещя с вятъра и ... да обичам...

Тогава бях осемнайсетгодишно хлапе, опитващо се с всичка сила да завърши гимназия. Не беше лесно. Бягах от училище, започнах да пуша, карах се с нашите... Хлапе. В крайна сметка пак ти ми помогна. Говореше ми за бъдещето. За бъдещето заедно. За това как трябва да работя за това бъдеще. И да го преследвам. Защото ти вече не можеш без мен...

Всеки уикенд, щом се видехме, просто лягахме един до друг и ти ме държеше прегърната в ръцете ти. Силно. Не ме пускаше часове наред. Мълчание в тъмното. И биенето на сърцето ти. Не смеех да мръдна, нито да кажа нещо. Знаех, че си пътувал 5 часа и си сменил два влака, за да стигнеш до мен за два шибани дни...Че едва стоиш на крака от умора. И чак след като полежиш до мен един-два часа успяваш да завържеш някоя дума... Винаги плачех, когато се връщаше. Виждах как това между нас става все по-силно и сърцето ми се изпълваше все повече с теб и мен. И се превръщах в твоята жена... Бавно повярвах в теб, но завинаги. И никога повече не загубих тази вяра. Така станахме едно цяло...

Започна втората година. Пак разделени. По-близо от преди, но от това болеше всъщност повече. Колкото по-малко са километрите помежду , толкова по-нелепа е раздялата. Тази втора година беше много по-тежка. Нямаше я гимназията с детинските бягства от час, приятелите, компанията, удобното бунтарство. Наложи ми се да порастна и пак да чакам уикенди и случайни ваканции. Тъга. Раздели по гарите. Ръцете ни, които се пускат бавно... После всеки тръгва в своята посока. Обръщане. И пак. Срещнати погледни, скрити сълзи... И разбити сърца. Щастие за 2-3 дни, когато ти идваше... Ридания над изгорялата свещ в самотните последвали нощи.. Среща, раздяла... И пак. Отново. Винаги... Не искам да свиквам, не искам... Може да се примиря, но не и да свикна.... Няма!...

В една такава нощ реших да променя нещата. Да се махна от Пловдив, който така или иначе не ме удовлетворява, да дойда при теб и да убия смотаната самота...
Никой не подкрепи тази моя авантюра, освен теб. На нашите им трябваше много време да приемат всичко, повечето ми роднини побързаха да ме обявят за луда, да се опитат да ме разубедят... Ти просто ми помагаше. До мен. И нито за миг не се усъмни, че ще се справя. Стоя до мен през цялото време. И чудото стана.

Аз и ти, заедно.
Без повече самота.
Беше прав. Щастие има.
Теб те има.

Снощи ми хрумна нещо. Нещо, което до сега не бях осъзнавала... Разбрах защо понякога когато има хора, които обичам и които успяват да ме правят щастлива край мен, пак се чувствам самотна... Представете си сърцето ми като пита мед с малките кутийки вътре. Някои кутийки са мънички, други по-големи - в тях живеят пчелички (хората, които обичам). Има и една много голяма кутийка, в която живее пчелата-майка. Когато килийките са празни, значи пчеличките, които живеят в тях са отлетели по някаква причина от мен... Колкото повече пълни килийки има, толкова по-добре! Когато килийките са празни, аз съм самотна... Само че понякога може само една-две килийки да са празни и да ми е самотно... Понякога просто имам нужда от определен човек да е до мен за да не ми е самотно. И понякога, когато него го няма, колкото и да са пълни килийките аз съм самотна... Понякога само една-две килийки може да са пълин, но да се чувствам добре, на място... Сега килийките са почти изцяло празни... И онази най-голямата килийка е празна... И това ме прави самотна...

Не знам какво да правя с живота си. Не, не са ме скъсали пак ;) Просто...се зачудих коя съм, какво искам, какво ще правя след като завърша.И май не можах да намеря отговор на нито един от въпросите. Личната ми карта дава отговор на първия, но доста повърхностно.
Не знам с какво искам да се занимавам , когато завърша.По-точно не съм сигурна дали ще се справя с това, което си мисля, че искам и съответно има ли смисъл да го започвам.Не знам дори къде ще живеем. Имам чувството,че съм изгубена и за първи път нямам планове за бъдещето си. То не,че предните са се изпълнили, но поне имах  някакви идеи и стремежи...А сега ? Пълен блокаж.Празна и безсмислена.
И сама. Много е странно да се чувстваш сама,когато смейството ти те обича, съпругът ти живее за теб, а приятелите...Приятели? Я,чакай малко,върни кадъра назад. Какви приятели? Колежките, с които общитени теми се изчерпват до нещо, свързано с университета?Момичетата от гимназията, които виждам максимумведнъж в месеца?Разните мъже, които ме свалят?Хората, срещнати в интернет? Всички тях наричам "приятели", някои ги чувствам много близки, но те мен? Дали не виждат само купонджийката? А всъщност показала ли съм им другата...
Такава съм - дръпната, студена, колкото и да изглеждам весела и отворена. Усетя ли,че някой се опитва да се приближи твърде много - бягам.Имам нужда от своите тайни, от своята черупка. Без тях бих била гола и беззащитна, ранима, разплакана.Значи, сама съм си виновна, че съм сама.Глупаче...Можеш да бъдеш щастлива,стига да се довриш на хората, които искрено искат да бъдат до теб.
И какво да правя с живота си? Всичко ми е скучно. Университетът ми е скучен. Харесвам си специалността, харесвам и част от нещата,които ми преподават. Не искам обаче да ме карат да се чувствам тъпа, да ме унижават или да се държат с мен като в подготвителен клас.Не искам да знам как е гимнастически кон с гривни. Има си речници, ако някога ми потрябва (в което дълбоко се съмнявам, също толкова колкото и "лая за малко кученце" и "стара подпетена обувка"),ще си го изровя.Писнало ми е да трябва да пиша по 15 упражнения за домашна. После защо не ходя...Пък и много интересно как в подготвителен клас френският ми беше по-добър.както и да е.Имала съм слаб контрол, отнасяла съм се безотговорно. А аз мога да бъда безумно отговорна, стига да имам мотив. За съжаление, не го откривам.Не откривам смисъл въобщеда се старая да запиша четвърти курс...Имам нужда от почивка от университетската обстановка и проклетия стрес. И, съжалявам, но не ми стигат 4 дни почивка, приположение ,че трябва да прочета 2 романа, преведа 50 страници, науча 200 думи и т.н. Да им имам и почивката...
Определено нещо не ми е наред...Не може да си мисля такива неща, при положение,че имам всички фактори да бъда щастлива...Сигурно съм изпаднала в някаква криза на бъдещите 22...