Няма те. Трябваше да съм свикнала досега. Всъщност тази раздяла е само за десетина дни, а сме понасяли толкова по-лоши, по-дълги, по-тежки.. Понасяли сме ги със стиснати зъби и присвити от болка очи.

(Сълзи, откъде дойдохте? Нали ще го видя след по-малко от седмица може би? Да, но сега го няма... И спомените нахлуха. Спомените за изминалите две години, през които бяхме разделени-заедно...)

Започнахме трудно. Аз не те исках. Гонех те с безразличие и хладни думи. Ти се връщаше и ми говореше за необятността на възможностите. Аз бягах от мъжа, който познавах в твое лице и който съм виждала да наранява. Ти ме връщаше и ми казваше, че все пак щастие има. Аз крещях в лицето ти, че искаш само секс. Ти си отиваше и ми пращаше съобщение : "Нямам търпение да дойдеш утре и да си говорим с часове..." Аз ти казвах никога да не се връщаш. Ти ме "засичаше" случайно, когато бродех сама из тъмния град и хващаше ръката ми. Аз ти казвах, че си лош и не те искам. Ти ми казваше, че си такъв, какъвто аз искам да бъдеш. Че си истински.
И мой.

После вече те исках. И това ме уплаши още повече. Приех, че ще сме "заедно", но два дни седмично, а през останалото време ти ще си на стотици километри. Приех, че сигурно ще ми изневеряваш. Приех, че сигурно няма да съм единствена. Приех, че скоро болката ще ме повали и ще избягам толкова далече, че няма да ме намериш никога повече.
Това, което си приел вече, не може да те нарани, нали?

Ти обори всичките ми страхове един по един. Без да разбера. Упорито идваше и ми казваше, че ме обичаш, обаждаше ми се по телефона посред нощ, за бъде моят глас последното което чуваш преди да заспиш... Понасяше ударите ми, начина, по който ти бягах... Не ти давах всичко, но ти пак стоеше. Виждаше колко съм ранена, недоверчива, цинична и болезнено пряма. Но виждаше и това, което криех - бавно пропукващият се лед на отдавна вцепененото ми сърце, плахата нежност на слабите ми ръце. Зад черните потници и скъсани дънки, зад спуснатата над лицето коса ти виждаше как търся спасение... и ми го даде. Докосна ме. И после бях свободна. Свободна да плача, да целувам, да пея отново, да крещя с вятъра и ... да обичам...

Тогава бях осемнайсетгодишно хлапе, опитващо се с всичка сила да завърши гимназия. Не беше лесно. Бягах от училище, започнах да пуша, карах се с нашите... Хлапе. В крайна сметка пак ти ми помогна. Говореше ми за бъдещето. За бъдещето заедно. За това как трябва да работя за това бъдеще. И да го преследвам. Защото ти вече не можеш без мен...

Всеки уикенд, щом се видехме, просто лягахме един до друг и ти ме държеше прегърната в ръцете ти. Силно. Не ме пускаше часове наред. Мълчание в тъмното. И биенето на сърцето ти. Не смеех да мръдна, нито да кажа нещо. Знаех, че си пътувал 5 часа и си сменил два влака, за да стигнеш до мен за два шибани дни...Че едва стоиш на крака от умора. И чак след като полежиш до мен един-два часа успяваш да завържеш някоя дума... Винаги плачех, когато се връщаше. Виждах как това между нас става все по-силно и сърцето ми се изпълваше все повече с теб и мен. И се превръщах в твоята жена... Бавно повярвах в теб, но завинаги. И никога повече не загубих тази вяра. Така станахме едно цяло...

Започна втората година. Пак разделени. По-близо от преди, но от това болеше всъщност повече. Колкото по-малко са километрите помежду , толкова по-нелепа е раздялата. Тази втора година беше много по-тежка. Нямаше я гимназията с детинските бягства от час, приятелите, компанията, удобното бунтарство. Наложи ми се да порастна и пак да чакам уикенди и случайни ваканции. Тъга. Раздели по гарите. Ръцете ни, които се пускат бавно... После всеки тръгва в своята посока. Обръщане. И пак. Срещнати погледни, скрити сълзи... И разбити сърца. Щастие за 2-3 дни, когато ти идваше... Ридания над изгорялата свещ в самотните последвали нощи.. Среща, раздяла... И пак. Отново. Винаги... Не искам да свиквам, не искам... Може да се примиря, но не и да свикна.... Няма!...

В една такава нощ реших да променя нещата. Да се махна от Пловдив, който така или иначе не ме удовлетворява, да дойда при теб и да убия смотаната самота...
Никой не подкрепи тази моя авантюра, освен теб. На нашите им трябваше много време да приемат всичко, повечето ми роднини побързаха да ме обявят за луда, да се опитат да ме разубедят... Ти просто ми помагаше. До мен. И нито за миг не се усъмни, че ще се справя. Стоя до мен през цялото време. И чудото стана.

Аз и ти, заедно.
Без повече самота.
Беше прав. Щастие има.
Теб те има.